Кери Уилкинсън
Жената в черно (30)

30.

Стивън Поуви седеше в градината и гледаше визитката на детектив Джесика Даниъл. Искаше му се да се обади и да поиска да прати някого, който да го пази, но се страхуваше от последствията, ако каже на жена си. Полицейското посещение го беше изненадало — не следеше новините отблизо, а и нямаше да разпознае имената на всички жертви. Беше видял нещо за ръка, намерена в Манчестър, но не му мина през ума, че може да има нещо общо с него.

Беше направил всичко по силите си да забрави инцидента на почивката. Не беше говорил за него с никого и откакто шестимата се върнаха във Великобритания, беше поддържал връзка само с Бари — и то само защото живееха в съседство. Скоро след това обаче Стивън се премести. Когато научи, че Бари е загинал в автомобилна катастрофа, вече не изпитваше привързаност към него.

След като разбра каква е вероятната съдба на другите четирима, той се уплаши. Който и да беше взел на прицел мъжете от онази нощ, Сам или някой друг, човекът явно знаеше какво се е случило тогава. Освен инцидента не се сещаше за друго, което да го свързва с онези мъже. Според сержант Даниъл другите петима били мъртви, така че кой можеше да е, ако не Сам, неин приятел или съпруг?

Единственото му успокоение беше, че семействата на другите не са били нападнати, значи жена му и децата му бяха в безопасност.

Стивън остана загледан във визитката, като се опитваше да си изясни кое го плаши повече — че нападателят може да го вземе на мушка или че ще разочарова жена си. Къщата им беше подарък за сватбата от баща — бизнесмен, който притежаваше верига фитнес центрове в цялата страна и непряко контролираше живота им. За изненада на жена му и тъща му той прие радушно Стивън в семейството.

Навремето тъстът му не харесваше особено никой от приятелите на дъщеря си, но по някаква незнайна причина Стивън му допадна. Оттам и изключително щедрият подарък — къщата. Ако Стивън кажеше на жена си за случката отпреди толкова години, можеше да съсипе всичко. Стига семейството му да беше в безопасност, той щеше да се постарае всячески жена му да не научи.

Прибра визитката в джоба си, стана от масата и си погледна часовника. Откакто полицаите си тръгнаха преди близо петнайсет минути, почти не беше мръднал. Като цяло им беше казал истината, но пропусна един важен факт, защото се надяваше да намери начин да се оправи сам.

Отиде в преддверието на къщата и включи компютъра. Изчака го да зареди и отвори прозорец на браузъра. В миналото беше търсил името чрез търсачки, а наскоро и в социалните мрежи.

Никога нямаше да забрави името Саманта Уестън.

Не знаеше какво би могъл да направи, ако я намери, но реши, че това е по-добре, отколкото да каже името на полицията и всичко да излезе наяве.

Още когато си създаде профил в социалната мрежа, Стивън няколко пъти се опита да я открие, но никоя не отговаряше на данните. Не знаеше от коя част на страната е, но поне разполагаше с името и приблизителната възраст. Най-големият проблем беше да отсее мъжете на име Сам Уестън от жените, но дори след това не попадна на някоя, която можеше да бъде Сам. Частичните съвпадения бяха прекалено много, пък и той си даде сметка, че жената може да се е преместила в друга страна или да се е омъжила, което също щеше да се отрази на резултатите.

Опита безброй комбинации от думите „Сам“, „Саманта“, „Уестън“, „сватба“, „омъжена“ и „брак“ и в крайна сметка намери две комбинации от имена. Потърси в социалните мрежи и след около час се спря на профила на някоя „Сам Келет“. На профилната си снимка жената позираше в булчинската си рокля. Настройките на акаунта бяха такива, че Стивън нямаше достъп до данните, но успя да види снимката на по-висока резолюция. Приликата не беше поразителна, но все пак такава имаше, пък и оттогава бяха минали единайсет години. На сватбените снимки косата беше доста по-тъмна, но с времето всеки се променяше.

Тъй като никоя друга не отговаряше на критериите му на търсене, Стивън реши, че единственият му шанс е тази Сам Келет. Потърси съобщението за брака и видя, че е било публикувано в местен вестник в областта на Харогейт, недалеч от Йоркшир, преди година и половина. В текста пишеше, че съпругът се казва Колин. Мястото беше на около час път с кола, но те можеха вече да не живеят там, пък и Стивън не знаеше точния адрес. Пусна ново търсене за „Келет“ и „Харогейт“, но допълнителна информация не намери.

Облегна се назад и се зачуди какво да прави. Можеше да се обади на сержант Даниъл и да каже какво е открил, но ако нещата стигнеха до съд, жена му със сигурност щеше да разбере.

През следващите двайсет и четири часа обмисляше различни възможности и се чудеше дали има начин да разкрие онова, което знае, без да си създава проблеми в семейството. Дали жена му щеше да разбере, че по време на изнасилването не е казал нищо, защото се е страхувал? Или щеше да реагира като полицайката? Щеше му се да рискува и да си признае, но в крайна сметка повече се боеше от нейната реакция, отколкото от евентуалния нападател.

Така продължи да издирва Сам, въпреки че не знаеше дали ставащото има нещо общо с нея, нито какво ще прави, ако я намери. Запита се дали ще може да се разбере с нея. Някакъв вътрешен глас му казваше, че си е заслужил всичко това. Освен в интернет, потърси имената Сам Келет, Саманта Келет и Колин Келет в телефонния указател, но без резултат.

Накрая, два дни след посещението на полицията, почти се беше примирил със съдбата си. Не знаеше дали някой е по следите му, но за всеки случай започна да се движи с джобно ножче. Жена му усети, че нещо не е наред, но той отрече. Когато излизаше от къщи, гледаше да не е сам. Чувстваше се виновен, че използва жена си и децата си като жив щит, но се опита да потисне угризенията си.

След уикенда жена му отиде на работа както обикновено, а децата му — на училище. За пръв път след посещението на двете полицайки остана сам у дома. Често работеше от къщи, но сега беше неспокоен. Провери дали прозорците и вратите са заключени и се зае със задачите си.

Преди обяд на вратата се позвъни. Пулсът му се ускори. Погледна през страничния прозорец и видя, че е пощальонът. Подписа се, че е получил пратката, и след като затвори вратата си даде сметка колко е изнервен.

Скоро на вратата се позвъни отново. Стивън погледна през страничния прозорец. Навън стоеше нисък и слаб човек с дънки и тениска, но от този ъгъл не виждаше кой е. Отиде до другата страна на вратата.

— Кой е? — извика той.

— От газоразпределението съм, идвам да отчета газомера.

Стивън не виждаше микробус пред къщата, но реши, че човекът може да е паркирал надолу по улицата и да обикаля къщите.

— Имате ли служебна карта?

Мъжът залепи картата си на прозореца встрани от вратата. Освен фирменото лого Стивън не знаеше за какво да гледа. Лицето на човека не се виждаше. На картата бяха изписани името на фирмата, собствено име и телефонен номер. Стивън се поколеба дали да не се обади да провери, но реши, че ще е прекалено. Свали резето, отстъпи назад и отвори вратата навътре. Потърси с ръка ножчето в джоба си.

Посетителят прекрачи прага и вдигна глава. В следващия миг Стивън осъзна кой е човекът и разбра, че е допуснал ужасна грешка.

— Ти? — попита той.

— Аз.

Стивън се опита да извади ножа в джоба си, но другият го изпревари и го убоде с нещо във врата. Последната мисъл на Стивън, преди да затвори очи и да се свлече на пода, беше, че полицаите са на грешен път.