Кери Уилкинсън
Жената в черно (8)

8.

Джесика беше в кабинета си с Дайъмънд, седнала на стол срещу нея, и Роуландс, настанил се на бюрото на Корниш. Вече му беше казала да не разваля спретнатите редици от снимки на колежката и въпреки това пак трябваше да го наглежда, защото гърбът му се оказваше все по-близо до тях.

— Какво става, та е толкова горещо? — попита Роуландс.

— А, интересна случка — каза Джесика. — Понеже вчера беше малко хладно, попитах дали мога да регулирам термостата. Проблемът е, че от него се отчупи едно парче.

— Значи климатичната инсталация на участъка не работи заради теб?

— Не заради мен, а затова, че не са я инсталирали както трябва — отговори отбранително тя.

— Само че ти си я счупила.

— Не е като да съм изтръгнала циферблата, той просто се счупи. Само че техниците дойдоха сутринта да го видят и казаха, че май има и друг проблем. Излиза, че е станала някаква верижна реакция и трябвало да изключат цялото нещо.

Роуландс си свали сакото и го остави на бюрото, като внимаваше да не бутне нещата на Луиз Корниш, после си нави ръкавите на ризата.

— Супер. Затова че ти се мотаеш като Невероятния Хълк и трошиш разни работи, сега всички ще се пържим тука.

— Не съм виновна за горещото време. Все едно. Какво е това? — Джесика посочи някаква татуировка от вътрешната страна на ръката му под лакътя.

— Татуировка, какво друго. Направих си я преди няколко седмици.

Тя стана и се приближи да я види по-добре.

— Какво пише?

— На китайски е. Избрах си го от класьора на студиото. Значи „воин“.

Изи Дайъмънд се изкиска, а Джесика я погледна с вдигнати вежди и се върна на мястото си.

— Воин ли? Че ти какво общо имаш с воините? Да не тренираш бойни изкуства след работа?

— Гледай си работата, харесва ми формата. — Роуландс изви ръка така, че да вижда татуировката.

— Сигурен ли си, че не пише „топка“? — попита Изи и отново се изсмя. Джесика се присъедини към нея.

— Добре, стига вече! — каза Роуландс, после се обърна към Джесика: — Прекалено много висиш с нея. Това заприличва на харем, където двете зли вещици са се съюзили срещу мен.

— Мечтай си — рече му тя. — Освен нас май не си припарвал до жена от месеци, доколкото чувам.

На него не му беше смешно.

— Защо сте се побъркали по мен? Вярно, че съм чаровен и ослепително красив, но това ваше увлечение става притеснително.

Двете жени вече се смееха без задръжки.

— Откъде извади тази яркочервена коса? — обърна се той към Изи. — Да не би да си естествено рижа?

Двете жени се спогледаха развеселени.

— Че какво му е лошото? — попита Изи.

— Нищо, Червенокоске. Ти си тази, която се опитва да го скрие — каза засмяна Джесика.

 

Време беше обаче да се хващат за работа.

— Добре, както виждате, много от полицаите са заети да търсят Кристин Джонсън. Коул ме остави да избера с кого да работя и понеже почти съм си изгубила ума, избрах вас двамата. Ако се наложи, ще вземем и униформени, но засега сме само тримата. Както вече разбрахте на сутрешната среща, първата ръка е на Ед Маркс; за втората знаем отпреди, че е на Люис Барнс. Нашата работа е да свържем нещата.

Джесика знаеше, че колегите са професионалисти и умеят да превключват. Закачките им помагаха да разпуснат, но сега ги чакаше работа.

— Да започнем отначало — продължи тя. — Още не сме намерили телата, така че не знаем дали двамата са мъртви. Не е ясно дали разследваме убийство или изчезване. Като имаме предвид, че са изчезнали преди доста време — и че говорих с шефа, — по-логично е да става дума за убийства.

Двамата детективи я слушаха и кимаха.

— Дейв, можеш ли да си го запишеш? Трябва да намерим отговори на следните въпроси. Първо, има ли някаква друга връзка между Люис и Ед, освен тази, че са ходили в едно и също училище? Били ли са приятели? Ще е голямо съвпадение, ако не се познават. Второ, свързани ли са по някакъв начин Дженюари Форестър и Ед? Тя си остава официалният заподозрян, но без допълнителна помощ няма да я открием лесно.

Джесика погледна към Изи Дайъмънд, която си играеше с кичур от дългата си червена коса.

— Обажданията намаляха и спряха — каза Изи. — От пресслужбата вчера ми казаха, че основните медии не се вълнуват от снимката на Дженюари. От време на време споменават за случая, но не му дават широка гласност. Снимката е качена на уебсайта. Друг е въпросът каква е ползата от това. Потънала е вдън земя.

Тя погледна към Джесика за одобрение.

— Точно така — кимна другата детективка. — Дейв, намери възможно най-много познати на Дженюари и ги разпитай. Може да се крие у приятел. Все някой ще знае къде е отишла. Не ми изглежда от хората, които ще живеят на улицата. Вземи още един полицай в случай, че налетиш на нея и тя избяга. — Намигна му закачливо и едва сдържа усмивката си, като се сети колко запъхтян беше той при последната гонитба. — Из, ти продължавай да работиш оттук. Виж дали ще намериш някаква връзка между Люис и Ед или Ед и Дженюари. За всеки случай потърси кои са завършили гимназията по същото време. Няма как да се свържем с всички и да ги предупредим, че са в опасност — което може да не е така, — но поне ще сме подготвени. Току-виж си открила, че всички са членували в някакъв училищен клуб.

Докато я слушаше, детектив Дайъмънд си водеше бележки. Джесика беше сигурна, че задачата е точно като за нея.

— Обади ми се, ако има нещо — каза тя на Изи. — Аз ще проверя Чарли Маркс. С брат му са били скарани. Не е зле да се поразровим в това. По-голям е от брат си с година и половина, така че са били в различни класове, но ако има връзка с другите, кажи ми.

Джесика изпрати двамата полицаи да си вършат работата и се върна на компютъра си. Беше свикнала да е сама в кабинета; макар че сега го делеше с колежка, тя почти никога не беше там. Докато чакаше компютърът да зареди, отиде до бюрото да подреди снимките в идеална редица. Изчезването на депутатската съпруга беше истинска сензация и в разследването ангажираше не само детектив Корниш, но и полицаи от други области. Джесика предполагаше, че работят под политически натиск, и не желаеше да се замесва много.

Братята Маркс не бяха криминално проявени, затова нямаха много информация за тях. Джесика взе телефона и позвъни на един човек, с когото не беше разговаряла известно време. Гари Ашфорд беше журналист във вестник „Манчестър Морнинг Хералд“. Съвместната им работа беше изпълнена с напрежение, но в случаите, когато не я вбесяваше, Гари беше полезен. Стилът му на обличане беше характерен за отминалата епоха на туида и дългата коса. Всъщност го харесваше, но никога не би му го признала. Той вдигна на второто позвъняване.

— Гари, Джес е. Имаш ли минута?

— Да, естествено.

— Може ли да ти поискам услуга?

— Зависи.

Стори се, че в гласа му се долавя лека паника. Знаеше, че той се бои от нея и се стреми да се хареса.

— Не става дума за нещо нередно. Исках да знам дали лесно се работи с архивите ви и дали можеш да провериш нещо.

Гари не отговори веднага.

— Не ги бива много. Миналата година фирмата нае човек, който да ги направи цифрови, но след четири месеца го освободи, защото отнемало време и било скъпо. Всичко е разбъркано и е въпрос на късмет.

Джесика му даде името на бащата на братята Маркс и каза, че търси материал за смъртта на жена му отпреди трийсетина години и нещо за неговата смърт отпреди пет години.

— Ако пресата е публикувала некролог на мъжа, може да намеря нещо за него, но другото е изгубена кауза — отговори Гари. — Ако знаеш точната дата, може да видим в библиотеката. Или ела да прегледаш нашите архивите, стига редакторът да се съгласи.

Джесика му благодари и затвори. Нямаше нито време, нито желание да рови във вестниците, пък и не знаеше кога точно е починал бащата. Можеше да го научи само от Чарли, а не искаше той да знае, че го разследва. Двайсет и четири часа след срещата им почти не го подозираше, но преди да го изключи, искаше да прецени нещата от всички ъгли.

Сега в кабинета беше много топло. Гледаше да не се разчува, че тя е развалила инсталацията и затова всички се пържат. По ирония на съдбата в този сив и дъждовен град системата за охлаждане беше избрала да се повреди точно по време на жега. Техникът беше казал, че трябва да поръча някаква резервна част и оправянето ще отнеме седмици, но това тя не го спомена на Роуландс.

Въпреки горещината Джесика продължи да работи. Следобед позвъни на Роуландс. Той докладва, че се е видял с родителите на Дженюари, които били разделени. Те му дали имената на няколко нейни приятели, но не знаели къде е тя или поне не искали да кажат.

Изи Дайъмънд беше направила списък на съучениците на братята и беше говорила с един от учителите. За жалост човекът не помнеше дори имената им, да не говорим за това, дали Ед и Люис са били приятели. Нито Изи, нито Джесика виждаха връзка между жертвите, още по-малко между тях и Дженюари или между тях и Чарли.

След няколко часа Джесика се обади на Гари; той потвърди казаното от Чарли. Некрологът бил придружен от кратък коментар, според който жената на Маркс починала вследствие на лекарска грешка преди години. Гари каза, че навремето покрай случая се вдигнало доста шум, но нямал време да рови в архивите. Джесика му благодари въпреки чувството, че са попаднали в задънена улица.

Коул имаше срещи във връзка с изчезването на Кристин Джонсън, затова преди да си тръгне, тя му прати имейл с развитието по своя случай.

Пътуването към къщи обикновено беше потискащо — червени светофари и шофьори, които не знаеха в коя лента карат. За тази вечер обаче Джесика имаше други планове. Воланът се беше нагрял и тя се наруга, че е паркирала там, където е сенчесто сутринта, а не следобед. Като никога времето в Манчестър беше слънчево повече от седмица. Джесика често си мислеше как хората са дотолкова свикнали да се оплакват от дъжда, че не знаят какво да правят, когато слънцето се задържи повече от няколко часа.

Джесика живееше в южната част на града, в района на Дидсбъри, но сега пълзеше на запад със скорост, още по-ниска от обичайната. Един от страничните ефекти на хубавото време беше, че всички се втурваха към къщи да му се радват. Шофьорите около нея се движеха на зигзаг и тя видя поне десетина, които можеше да спре за преминаване на червено. Опита се да запази търпение и накрая успя да се добере до Салфорд Кейс. За двайсет години районът беше превърнат от пустош в процъфтяващ център на медийната индустрия, заобиколен от луксозни апартаменти.

Колата изглеждаше смешно малка и евтина сред останалите, паркирани наоколо. Макар че беше идвала тук само два-три пъти, знаеше пътя. Позвъни на един звънец. По домофона попитаха кой е и я пуснаха да влезе в сградата. Джесика се качи на втория етаж, където на прага стоеше широко усмихната жена.

— Джес, много се радвам, че дойде.

— Радвам се да те видя, Каз — прегърна я тя.

Каролайн Морисън отвори вратата докрай и я покани вътре. Беше тъмнокоса и мургава и за шестнайсетте години, откакто Джесика я познаваше, почти не се беше променила. При вида на късата бяла рокля на цветя полицайката се почувства зле облечена.

— Нямах много време да разчистя — каза Каролайн. — Тъкмо приготвях чай.

За Джесика апартаментът изглеждаше съвсем подреден. Ако на това Каролайн му казваше мръсно, какво оставаше за нейното жилище. Двете бяха живели заедно десет години и винаги Каролайн чистеше. Джесика влезе в голямата дневна. Широките френски прозорци гледаха към морето и в този слънчев ден гледката беше великолепна. Домакинята отвори плъзгащата врата, която водеше към терасата.

— Ако искаш, седни навън. Аз ще бъда в кухнята. Том скоро ще се върне.

— Не, ще дойда да ти досаждам в кухнята.

Каролайн се засмя и двете отидоха в самостоятелната кухня. Стаята беше безукорно чиста и макар че вече я беше виждала, Джесика пак се възхити. Първият общ апартамент на двете беше много по-малък от този. Останаха да живеят заедно не за да пестят пари, а защото им харесваше. Каролайн беше преуспяващ рекламен специалист и спокойно можеше да си позволи самостоятелно жилище. Тъкмо смяташе да се премести да живее с Рандъл, когато Джесика откри що за човек е той. След това пътищата им се разделиха.

Не се бяха скарали, просто се бяха променили. Не беше лесно да се виждат, без да си спомнят за случилото се. Отначало се виждаха всеки ден, после веднъж в седмицата, после само се чуваха по телефона, после минаха на есемеси. Накрая и те секнаха. Повече от година не бяха във връзка, но един ден, преди пет месеца, Каролайн се обади да каже, че ще се омъжва, и я попита дали ще стане шаферка.

За Джесика това беше шок, защото дори не знаеше, че тя си има приятел. Постепенно обаче двете отново се опознаха. В началото се виждаха заради предстоящата сватба, но напоследък за радост на Джесика можеха пак да си говорят като приятелки. Досега не бяха споменавали Рандъл и Джесика определено не възнамеряваше да го прави. Беше виждала годеника Томас само веднъж и за кратко, затова Каролайн я покани у тях да се опознаят.

— Как е Том? — попита Джесика.

— Както винаги. Казва, че очаква с нетърпение сватбата, но с мъжете човек никога не знае. В свободното си време пише книга.

— Какво каза, че работи той?

— Телевизионен продуцент е. Работи на пет минути пеша от къщи. Не е зле, нали?

Джесика нямаше как да не се съгласи предвид времето, което губеше в пътуване.

— Ами ти? — добави Каролайн. — Участваш ли в издирването на депутатската съпруга, за която все говорят в новините?

— Не, в момента работя по друг случай.

Каролайн изхъмка и се зае да бърка нещо на котлона.

— Успя ли междувременно да си намериш гадже?

— Не, прекалено съм заета с работата — отговори Джесика, която нямаше желание да говори на тази тема.

Каролайн я погледна с усмивка.

— Хайде де, не може да не си срещнала някого.

Тя неволно въздъхна.

— Излизах с един, казваше се Адам, но нищо не излезе.

— Жалко. Какво стана?

— Нищо особено, намеси се работата.

Преди няколко години Джесика с готовност щеше да разкаже всичко, но сега беше неловко. Раздялата с Адам беше изцяло по нейна вина. Докато работеше по един случай, стигна до напълно погрешни заключения и допусна сериозни грешки. Параноята стигна дотам, че поиска Адам да наруши закона заради нея. Той го направи, но това сложи край на връзката им. Оттогава минаха повече от седем месеца, но още не беше забравила за него, нито за грешките си. Понякога, когато получеше есемес, си мислеше, че може да е от него. Той обаче не я потърси повече и тя уважи решението му.

Преди Каролайн да успее да я пита нещо друго, откъм антрето се чу шум и мъжки глас, който каза „Здрасти“.

— Тук сме — извика Каролайн.

— Здрасти, скъпа — каза на влизане в кухнята годеникът.

— Всичко наред ли е?

— Говорех на шаферката ти — отвърна той и намигна на Джесика.

От първата им среща Джесика знаеше, че мъжът се казва Томас Бейтман. Двете с Каролайн бяха малко над трийсет, а Том — малко над четирийсет години. Възрастта му личеше само по прошарената коса. Спортната фигура и широката усмивка го правеха да изглежда много по-млад. По принцип Каролайн си падаше по по-млади мъже; Джесика не знаеше досега да е излизала с по-възрастен.

— Радвам се да се видим, Джесика — каза той и я целуна по бузата.

— Можеш да ми казваш Джес.

— Ей, за мен няма ли целувка? — усмихна се Каролайн и потупа устните си с пръсти.

Том отиде при нея и я целуна по челото.

Тримата вечеряха на терасата с гледка към водата, която отразяваше слънчевите лъчи. Джесика беше свикнала с готовата храна за вкъщи и ястията за микровълнова, така че вечерята се стори страхотна, както всичко, сготвено от Каролайн. Докато се хранеха и разговаряха, тя си даде сметка колко беше липсвало да има най-добра приятелка. Каролайн отвори бутилка вино за себе си и Том. Джесика отказа — никога не пиеше, когато ще шофира. Том беше забавен и разсмиваше двете жени. Въпреки че стана много симпатичен, Джесика се запита дали Каролайн не си е паднала по него, докато се е съвземала. Нямаше как да е сигурна, защото двете отдавна не си бяха споделяли. И все пак само две години след като Рандъл беше преобърнал живота им, Каролайн се канеше да се омъжи за друг.

Джесика запази тези мисли за себе си и си позволи да се отпусне. Когато слънцето взе да се скрива зад сградата отсреща, телефонът иззвъня. Тя погледна двамата си домакини; Каролин направи знак да вдигне.

— Ало? — каза Джесика.

— Здравейте, обажда се Чарли Маркс. Нали не ви се обаждам твърде късно?

— Не, няма проблем. Какво желаете?

Предната вечер Джесика му се обади, за да му каже, че намерената ръка е на брат му. Не харесваше, че сега той има телефонния номер, защото се опасяваше, че ще я тормози непрекъснато с въпроси за разследването. Притеснението се оказа напразно.

— Нали вчера ме питахте за Люис Барнс и Дженюари Форестър? — отговори той. — Май намерих връзка между тях и брат ми.