Кери Уилкинсън
Жената в черно (3)

3.

Първата мисъл на Джесика беше, че са дали на медиите само телефонния номер на полицията, не и адреса. Предполагаше, че полицаят на рецепцията не се е свързал директно с нея или Рейнолдс, защото се опитваше да разбере дали жената говори истината, или е просто поредният човек, който търси внимание.

— Кой ви каза да дойдете тук, вместо да се обадите по телефона? — попита тя.

— Ъ-ъ, всъщност никой — отвърна жената. — Дойдох тук, когато синът ми изчезна. После идвах още няколко пъти, но все нямаше нищо ново. Когато видях новините днес, разбрах какво се е случило.

Джесика се опита да прикрие колко е озадачена.

— Да, добре. Бихте ли дошли с мен, за да поговорим спокойно?

Обърна се и поведе жената към една от приемните, в които свидетелите, които не са заподозрени в престъпление, чакаха да ги разпитат официално. Понякога там пускаха и техни роднини. Джесика не беше убедена, че жената има някаква полезна информация, затова предпочиташе сама да говори с нея и тогава да реши дали да вземат показания.

Стаята беше добре осветена от флуоресцентната лампа на тавана, но въпреки горещината навън вътре беше студено. Щом влезе, Джесика чу шумния звук на климатика. Сдържа се да не потрепери и покани жената да седне.

— Желаете ли чаша чай?

— Не, искам само някой да ме изслуша.

Тя кимна, затвори вратата и седна срещу жената.

— Как се казвате?

— Вики Барнс. Синът ми се казва Люис и мисля, че жената в черно, която търсите, е приятелката му Дженюари.

— Защо смятате така?

— Люис изчезна преди около месец — заразказва бързо жената. — По принцип ми се обаждаше или ми пращаше есемес всеки ден, после спря. Когато отидох до апартамента им, Дженюари ми каза, че е излязъл. След няколко дни обаче призна, че всъщност и тя не го е виждала от известно време. Съобщих ви, че е изчезнал, но вие от полицията не направихте нищо. И без това подозирах, че тази наркоманска кучка има пръст в цялата работа, а после я видях по новините с онази нейна пелерина. — Долната устна на жената затрепери. — О, боже, това значи ли, че… — промълви едва доловимо.

Предвид споменаването на отрязаната ръка в репортажите беше логично жената да предположи, че синът е мъртъв.

— Госпожо Барнс? — каза Джесика, слагайки ръка на рамото.

По лицето на жената се стичаха сълзи, но тя явно се мъчеше да запази самообладание.

— Да?

— Защо мислите, че човекът с черната пелерина е приятелката на сина ви?

Вики се опита да се успокои.

— По новините казаха, че ръката била на мъж между двайсет и пет и трийсет и пет години. Люис е на трийсет. Дженюари е една от онези странни готически типове с дълга черна коса и такива работи. Вечно носи едно нещо с качулка, точно като онова, което показаха по телевизията. Когато Люис изчезна, бях сигурна, че е замесена.

Джесика видя, че жената отново ще се ядоса.

— Госпожо Барнс, ще извикам един полицай да постои малко с вас. Аз ще отида да проверя каква информация имаме за сина ви Люис и приятелката му. После ще се върна и ще ви вземем показания официално. Съгласна ли сте?

Жената извади кърпичка от чантата си и си издуха носа.

— Да, благодаря ви.

— Бихте ли ми казали как се казва приятелката на сина ви?

— Дженюари Форестър.

Джесика си записа и адреса на двойката и тъкмо се канеше да излезе, когато жената я спря:

— Извинявайте, забравих нещо. Донесох ви това.

Извади от чантата си снимка и я подаде. Беше на силно гримирана млада жена, увиснала на ръката на мъж. Момичето носеше дълга черна роба с качулка, която много приличаше на онази от видеоматериала. Дори дължината на дрехата беше същата — малко над глезените. Двамата млади хора се усмихваха широко насред някакъв парк, съдейки по зеленината зад тях.

— Това Люис и Дженюари ли са?

— Да.

След като уреди един униформен полицай да остане с жената, Джесика забърза към кабинета си. Луиз Корниш седеше на същото място, където я беше оставила, и не обърна никакво внимание. Джесика седна зад бюрото си и отново влезе в системата. „Хайде, де“, измърмори нетърпеливо тя, докато компютърът зареждаше. Успя да влезе в базата-данни и даде команда да се търси името Люис Барнс. Оказа се, че майка му е казала истината — тя лично го беше обявила за изчезнал точно преди четири седмици. Очевидно, освен че бяха вкарали името му в базата-данни и бяха пуснали снимката му в уебсайта на полицията, друго почти не беше направено по случая.

Затвори досието и написа в полето за търсене името на Дженюари Форестър. Оказа се, че е на двайсет и шест години и има криминално досие: две кражби още като тийнейджърка, хулиганско поведение в нетрезво състояние отпреди две години, а през последната година — обвинения в домашно насилие, оттеглени преди да се заведе дело. И при двата инцидента Дженюари беше ударила или издраскала Люис. Джесика знаеше от опит, че повечето случаи на домашно насилие никога не стигаха до съда, независимо дали насилникът беше мъж, както обикновено предполагаха хората, или жена.

Някои искаха да забравят случилото се и се връщаха при партньорите си, други нямаха търпение да продължат живота си далеч от нападателя. Малцина завеждаха дело въпреки програмите за защита на свидетелите и възможността да дадат показания в съда зад параван. Джесика малко се учуди, че никой не е свързал изчезналия с факта, че приятелката му наскоро е била обвинена в домашно насилие; но и на полицаите им се случваше нещо да им убегне.

Джесика отново изключи компютъра и отиде да разкаже на Рейнолдс. Можеха поне да извикат Дженюари на разпит и да вземат проба от слюнката на госпожа Барнс, за да се види дали ръката е на сина. Инспекторът не беше в кабинета си, затова тя се върна на рецепцията, където я насочиха към кабинета на главен инспектор Коул. Джесика се качи на горния етаж и през стъклените врати на кабинета на Коул го видя да говори с Рейнолдс. Коул я забеляза и махна да влезе при тях в кабинета. Тя седна до Рейнолдс, срещу бюрото на шефа си. Канеше се да му разкаже, но началникът пръв заговори:

— Тъкмо щях да те повикам. Гледа ли новините?

— Снимките на жената в черно ли?

— Не, за Джордж Джонсън.

— Депутатът ли? Какво за него?

— Да, той. Става дума за жена му, не за него. Изчезнала е. В момента това е водещата новина по новинарските канали.

— Защо досега не сме разбрали?

На въпроса отговори Рейнолдс:

— Джонсън е приятел с началника на управлението и се е обърнал направо към него; току-що достигна до ушите ни. Говорил е с медиите, преди да му вземат показания. Новинарските екипи са пред къщата му и започнаха да ни звънят, но няма какво да им кажем, защото допреди двайсет минути самите ние не знаехме. Не знаем дори кога е изчезнала, дали двамата са били разделени и така нататък.

— Къде живее той? — попита Джесика.

Знаеше, че Джонсън е депутат от избирателния район Гортън, който включваше и тяхното полицейско управление „Лонгсайт“, но това не значеше, че живее в областта. Ако живееше другаде, случаят не попадаше под тяхната юрисдикция.

Началник Коул моментално попари надеждите.

— Нали знаеш онези огромни къщи в края на Плат Фийлдс Парк, навътре от главния път? — попита.

— Мамка му, значи случаят е наш?

— Аз лично не бих се изразил така, но да.

През всичките години съвместна работа никога не беше чувала Коул да ругае и много рядко да повишава глас или да крещи. Случаите като този сутринта, когато за малко не си изпусна нервите, се брояха на пръсти.

Заради новината за изчезването на съпругата Джесика почти забрави за какво е дошла. Началникът тъкмо се канеше да каже нещо, когато тя се сети:

— Извинявайте, спомних си защо дойдох. Тук е една жена, която твърди, че знае коя е жената в черно. Казва, че синът изчезнал преди месец и приятелката му имала същата пелерина.

Извади от джоба на якето си снимката и я плъзна по бюрото. Коул я взе, погледна я и я подаде на Рейнолдс.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Коул.

— Нямам представа, но приятелката е била обвинена в домашно насилие и не е лошо да я извикаме да поговорим с нея; освен това е добре да вземем проба, за да видим дали ръката е на сина.

Коул се облегна назад и въздъхна шумно.

— Да, сигурно си права — каза той, — но нашият началник Ейлсбъри много държи поне да се опитаме да намерим жената на Джонсън.

Коул се замисли над възможностите.

Детектив Уилям Ейлсбъри беше началник на полицейското управление допреди година и половина. Джесика невинаги се разбираше с него, но тъкмо започна да си дава сметка колко добре върши работата си, и го повишиха. Той вече не беше в тяхното управление, а отговаряше за цялата област.

Главният инспектор се приведе напред.

— Така — каза. — Джейсън, ще се занимаеш ли с господин Джонсън? Вземи и детектив Корниш, та поне да изглежда, че по случая работят двама старши служители. Джесика, ти вземи един-двама полицаи и свърши каквото трябва. Първо накарай жената да даде проба и я прати на лабораторията да я изследват. Каквито и минали провинения да има момичето, те няма да са от значение за този случай, ако ръката не е на сина. След това доведи момичето. Не е зле да говорим с нея, след като и без това имаме обявен за изчезнал.

Джесика и Рейнолдс кимнаха и излязоха.

— Не знам кой изтегли най-късата клечка — каза Рейнолдс, докато двамата слизаха по стълбите.

— Със сигурност ти — отвърна тя. — Докато аз просто си върша работата, камерите ще дебнат всяка твоя стъпка.

Долу двамата се разделиха и Джесика отиде да уреди да вземат проба от слюнката на госпожа Барнс. Щяха да разберат дали ръката е на сина не по-рано от другата сутрин. Джесика каза, че друг полицай ще вземе показания, защото тя отива да доведе приятелката на сина. При други обстоятелства щяха да разговарят с майката предварително, но ако момичето беше замесено, съобщенията в медиите щяха да го уплашат; независимо дали щеше да се окаже главната заподозряна, последното, което им трябваше, беше да избяга. Фактите и криминалното досие на Дженюари даваха основание на Джесика поне да я разпита.

Госпожа Барнс толкова се зарадва, че ще доведат Дженюари в участъка, че се наложи да обясни, че няма да я арестуват, а само ще я разпитат за изчезването на Люис. Полицайката провери дали адресът на момичето в базата-данни е актуален и отиде на етажа, където работеха повечето колеги. Онзи, когото търсеше, седеше сам на едно бюро. Джесика се промъкна незабелязано и го плесна по врата с опакото на ръката.

— Ох! — извика мъжът.

— Така, Дейв. Какво ще кажеш за една разходка?

Детектив Дейвид Роуландс се завъртя на стола, сложил ръка на удареното място. Беше навършил трийсет само преди шест месеца и „раната“ беше още прясна, особено предвид факта, че върволицата гаджета беше взела да оредява. Стараеше се да изглежда млад, свободен и необвързан, но според Джесика последните две вече не бяха по негов избор. Тя беше единствено дете и смяташе Роуландс за най-добрия си приятел в полицията въпреки досадното му братско държание. След убийството на тяхната колежка и приятелка Кари Джоунс предната година двамата станаха още по-близки. Още се опитваха да преодолеят смъртта. Техният начин за справяне със загубата беше да се шегуват един с друг. Роуландс беше един от малкото колеги, с които тя обичаше да прекарва време извън участъка.

— За какво беше това? — попита полицаят.

След като видя кой го е ударил, гневното му мръщене отстъпи място на уж огорчено подсмихване.

— Само исках да ти оправя един щръкнал кичур от косата.

— Защото те записах да представляваш полицията за Деня на професионалната ориентация ли?

— Какво?

Отначало Роуландс се изненада, после се ухили.

— А, значи не знаеше?

— Наистина ли си ме записал?

— Ъ-ъ, може би. Началникът и без това щеше да те прати. Така ще излезе, че сама си изявила желание и ще се покажеш в добра светлина. Дори трябва да ми благодариш.

— Знаеш, че няма как да ме победиш в тази ескалираща война. Аз имам по-висок чин и ако си ме записал за Деня на професионалната ориентация, аз пък ще ти тръсна онзи огромен куп молби за свобода на информацията, които никой не ще.

— Стига, де. Това е удар под пояса. За какво дойде всъщност?

Джесика му обясни, че трябва да доведат Дженюари Форестър за разпит, но няма да я арестуват. Избра още двама униформени полицаи, които да ги придружат за всеки случай, и четиримата потеглиха с две коли с полицейска маркировка.

* * *

Апартаментът на младата жена се намираше над магазини в квартал „Аби Хей“. В Манчестър имаше и далеч по-лоши райони, но и този си го биваше — редица неугледни магазини, гадна на вид пицария, от която се носеше също толкова гадна миризма, фризьорски салон и супермаркет. Между магазините имаше входни врати за трите апартамента над всеки от тях. Задни входове към жилищата не се виждаха, само товарни площи за магазините.

Джесика позвъни на вратата; Роуландс и другите двама стояха зад нея. Бяха паркирали колите в уличката, която водеше към склада, така че да не е очевидно за какво са дошли.

Отговор нямаше, затова тя позвъни отново и почука.

— Майката на Люис каза ли дали Дженюари работи? — попита Роуландс.

— Каза, че не знае някога да е работила и че винаги си е вкъщи.

— Предвид всичко, което тече по новините, не е на добре, ако е изчезнала.

— Може просто да е отскочила до магазина или нещо такова.

Джесика се обърна и се облегна на стъклото на магазина до входната врата. Докато колегите бяха с лице към нея, тя зърна с крайчеца на окото си движение зад тях. Някакъв човек, който се беше запътил към тях, бързо се обърна и тръгна в обратната посока. Джесика видя само как отметна дългата си черна коса. Човекът вървеше бързо, но без да подтичва. Явно беше жена, облечена в къса черна рокля и високи черни ботуши въпреки юнската жега. Жената стигна ъгъла, където след магазините започваха къщи, и високият жив плет я скри от погледа на полицайката.

Джесика тръгна натам, където се беше изгубила жената.

— Май току-що я видях — каза на тримата полицаи, които я последваха.

Когато стигна до ъгъла, видя как жената бързо се отдалечава. Момичето обърна мимоходом глава и щом видя полицаите, започна да бяга. Джесика се затича след нея. Беше топло и тъмносивият костюм не беше много подходящ за спринт. Тримата колеги я следваха, после един от тях я задмина, като заобикаляше хората на тротоара. Джесика се опитваше да си гледа в краката, без да изпуска от очи жената и преследващия я полицай. Бегълката се спусна по един затревен участък, но полицаят вече я застигаше. Тя погледна отново през рамо и щом видя колко близо е преследвачът, спря и вдигна ръце встрани.

Джесика забави темпо. Когато стигна изсъхналата тревиста площ, жената стоеше редом до полицая.

— Вие ли сте Дженюари Форестър? — попита тя, като се стараеше да не проличи колко е задъхана.

— Да, ама вас какво ви засяга?

Дженюари не изглеждаше задъхана, а полицаят, който я хвана, почти не се беше изпотил. Джесика си каза, че трябва да запомни името му, в случай че пак се наложи да взима полицейски екип със себе си. Другият униформен беше не по-бърз от нея. Роуландс стигна последен, наведе веднага обляното си в пот чело и подпря ръце на коленете си. Джесика се опита да сдържи усмивката си. Искаше да го пита иронично с поглед къде е бил, но той гледаше в земята и още се опитваше да си поеме дъх.

Тя извади полицейската си карта и се представи.

— Защо побягнахте, Дженюари?

— Просто така, аз често тичам. Не знаех, че ме преследвате — каза жената, сочейки полицая, който я беше заловил. — Щом го видях, спрях.

— Винаги ли бягате за здраве с ботуши и рокля?

— Понякога — предизвика я момичето. — Защо, да не би да е престъпление?

— Не, но ние искаме да говорим с вас за изчезналия ви приятел.

— Намерихте ли Люис? — попита Дженюари с една октава по-високо.

Може би се преструваше, но Джесика сякаш долови надежда в гласа.

— Не точно.

— А, ясно — подметна иронично Дженюари. — Онази крава майка му е идвала при вас, нали? Какво иска тоя път?

Джесика обясни, че не искат да я арестуват, но биха желали да ги придружи до участъка.

— Само искаме да ви зададем няколко въпроса за изчезването на приятеля ви.

Дженюари отвърна, че вече е дала показания, но след като изруга няколко пъти, се съгласи да тръгне с тях. Джесика не искаше да я арестува, но имаше право да я задържи, без да повдигат обвинение, до двайсет и четири часа. Предвид факта, че се опита да избяга, ако жената пак се сдърпаше с тях в залата за разпити, можеше да говори с началника на ареста да я оставят в килията с надеждата, че лабораторните резултати за ръката ще излязат преди изтичането на двайсет и четирите часа.

Джесика настани Дженюари в колата с двамата униформени полицаи, а тя се качи в другата с Роуландс.

— Не знаех, че си в толкова лоша форма — каза му, докато той шофираше.

— Вие просто имахте преднина, това е.

— Глупости. Ти стоеше точно до нас. Сигурен ли си, че не е от възрастта?

— Ти си по-стара от мен.

— Да, и виж кой пръв настигна Дженюари. Вече бях набрала две деветки на телефона си. Чаках само да се строполиш на земята, за да натисна още една за линейка.

— Ами, само се преструвах, за да я хванем неподготвена. Ако пак беше тръгнала да бяга, щях да я спипам.

Думите му звучаха така, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

— Ако пак тръгнеше да бяга, ти нямаше дори да разбереш, както се беше превил и се мъчеше да не повърнеш — изсмя се Джесика.

— Ти май не си наясно как работим ние, тренираните спортисти.

— В непрестанна агония явно.

Когато двете коли стигнаха до участъка, вече започваха следобедните задръствания. Двамата униформени вкараха Дженюари през главния вход, а детективите отидоха да подготвят залата за разпити. Докато крачеха натам, сержантът на рецепцията махна на Джесика. В момента той се занимаваше с някакъв гражданин, затова тя изчака, а Роуландс продължи нататък.

Когато приключи, сержантът се обърна към Джесика и извади нещо изпод бюрото.

— Това го донесе следобедната пощенска кола. Не знам кой трябва да го отвори. Не искам да го давам на главния инспектор, а Рейнолдс излезе с новото момиче.

Той подаде на Джесика дебел подплатен кафяв плик. Адресът на участъка беше напечатан и залепен с тиксо на плика; на мястото на получателя беше написано само „старши детектив“. Тя обърна плика, за да види адреса на подателя, но такъв нямаше. Беше доста лек и през хартията не се напипваше нищо обемисто.

— Защо не го прати в стаята за пощата? — попита.

— Дойде само преди половин час, нямах време. Няма проблем ти да го отвориш, нали?

— Предполагам, че не.

Джесика откъсна лентата по дължината на плика, после го сложи на плота и го отвори. Не можа да види какво има вътре, затова обърна пакета. Отвътре се изсипа нещо, което се приземи върху бюрото на рецепцията. Джесика вдигна очи и срещна ужасения поглед на сержанта. Нямаше съмнение какво е.

Отрязаният пръст се търколи по бюрото и тупна леко на пода.