Кери Уилкинсън
Жената в черно (11)

11.

Сутрешните съвещания започнаха сериозно да изнервят Джесика. Тя си даваше сметка, че основната причина е това, че третират нейния случай като далеч по-маловажен от изчезването на Кристин Джонсън. Нямаше да се дразни толкова, ако Рейнолдс и Коул поне бяха постигнали някакъв напредък.

Коул им беше казал, че началникът на участъка може да се включи лично в издирването. Джесика познаваше Ейлсбъри от времето, когато той беше главен инспектор, и не проумяваше с какво щеше да помогне, като се намеси. Въпреки че ги слушаше разсеяно, разбра, че нямат абсолютно никаква представа какво е станало с депутатската съпруга. Някъде в промеждутъка между разговора с мъжа по телефона и връщането му от парламента жената просто беше изчезнала. Финансите на двойката изглеждаха наред, автомобилите им си бяха по местата, чистачката не беше видяла нищо, паспортът и другите документи на съпругата си бяха в къщата.

Полицаите не намериха нищо на записите от камерите на местните магазини и пътища, в телефонните разпечатки на изчезналата нямаше нищо необичайно, депутатът и децата им дадоха задоволителни обяснения къде са били. Джесика знаеше, че един полицейски екип дискретно проучва миналото на Джордж Джонсън за евентуална извънбрачна връзка или друга тайна, която да има връзка с изчезването. В крайна сметка, след цялото внимание, което медиите отделиха на случая, полицията знаеше точно толкова, колкото и в началото.

Това разследване се превръщаше в истинско бойно кръщение за детектив Луиз Корниш и въпреки спречкването им Джесика съчувстваше. Жената мълчеше по време на оперативката и може би вече съжаляваше, че се е преместила тук. При тази медийна „лупа“ и пълната липса на улики дори Коул проявяваше признаци на нервност. Изглеждаше спокоен, но Джесика, която го познаваше добре, виждаше тревогата на лицето му.

Когато дойде редът да разкаже как върви нейният случай, другите трима полицаи не проявиха никакъв интерес. Не че Джесика ги упрекваше. Докато говореше, телефонът на Коул звънна четири пъти. Тя успя да разкаже за отбора по ръгби, треньора — учител Майкъл Райт, но призна, че не вярва извършителят да е той. Когато телефонът му звънна пети път, Коул каза на колегите си да излязат и посъветва Джесика да съсредоточи усилия върху откриването на Дженюари — сякаш това на нея не беше минавало през ума.

Ако не го уважаваше толкова и ако той не говореше по телефона, щеше да му заяви, че за целта няма да е зле да даде подкрепления. При положение, че с издирването на Кристин Джонсън бяха ангажирани двама старши полицаи и две трети от останалите, както и подкрепления от другите области, Джесика нямаше как да осигури повече от ден присъствие на Дженюари в новините. След този ден тя нямаше хора, които да разпитват от врата на врата, защото трябваше да разплита и други нишки.

На всичкото отгоре всички бяха изнервени от горещината и влагата в участъка. Дори да знаеше, че вината за това е нейна, Коул не каза нищо; тя от своя страна нямаше никакво намерение да се издава пред Рейнолдс и Корниш. Техникът не беше идвал от два дни; само беше оставил съобщение, че чака поръчаната част.

Джесика се върна в кабинета си и отново извика Роуландс и Дайъмънд. Последните двама се спречкаха кой да седне на свободния стол; накрая Роуландс отстъпи и седна в края на другото бюро, както преди два дни.

— Понякога се чувствам като детегледачка — поклати глава Джесика. — Коул иска да се съсредоточим върху това да намерим Дженюари. Толкова много го иска, че няма да ни даде нито полицаи, нито ресурси. Така че както обикновено ще трябва да се оправяме сами. Добрата новина е, че никой от нас няма да се пече в тази фурна. Искам отново да разпитате всички, с които Дейв е говорил завчера. Ако намерите други приятели или роднини на Дженюари, подхванете тях; иначе тормозете предишните. Не е останала на улицата, значи все някой знае какви ги върши тя. Вземете и други полицаи, дори да няма как да ги използвате. Ако не ги използваме ние, ще прекарат деня тук в служба на Рейнолдс и неговите хора.

— А ти къде ще ходиш? — попита Изи Дайъмънд.

— Да говоря с онзи учител — треньор по ръгби. Не вярвам да е замесен, но може да знае в какво друго се е забъркал отборът. Не знам дали свързващото звено е училището, отборът или нещо друго, но няма да вися цял ден в тая жега. Гледахте ли прогнозата сутринта? Гадни двайсет и девет градуса. Казват, че това е най-сухият юни от трийсет години.

— Вали единайсет месеца в годината, а сега не дават да ползваме маркуч. Нищо ново под слънцето — оплака се Роуландс.

— На теб какво ти пречи? За какво ти е маркуч? — попита Джесика.

— Нищо, въпросът е принципен.

Двете жени се спогледаха.

— Добре, вие тръгвайте — продължи Джесика. — Ако има нещо, звъннете ми, макар че аз ще ви се обадя по-късно. Из, ако Дейв се опита да флиртува, имаш позволението ми да го арестуваш; използвай толкова сила, колкото се наложи. Дейв, ако тя те нарече „тиква“ повече от три пъти, можеш да подадеш официално оплакване.

Роуландс си придаде възмутено изражение, но Джесика много добре знаеше, че само чака сгоден случай да се пробва с огнената червенокоска, нищо, че беше омъжена. Другаде това можеше да изглежда като сексуален тормоз, но той беше толкова неумел с думите — полицайките и без това не бяха лесна работа, — че нямаше как да навреди. Всички бяха наясно с тънката граница между шегуването с колеги и нещо по-сериозно и никой не смяташе, че Роуландс я е преминал.

След като двамата излязоха, без да спират да се заяждат един с друг, Джесика провери каква информация има за Майкъл Райт. Джейкъб беше запомнил името правилно и според нея си спомняше нещата доста по-ясно, отколкото си даваше вид. Предната вечер Изи беше намерила част от координатите на Райт в училищните архиви, друга — в избирателните списъци. Джесика му се обади и попита дали може да поговорят. Не му спомена за какво точно става дума, но като пенсионер той имаше време и я покани в дома си.

На Джесика беше писнало вече няколко дни да обикаля града с колата под жаркото слънце и да говори с разни хора. Климатикът в автомобила не го биваше през зимата, но и в жегата не се справяше по-добре. Устройството явно имаше три режима: изключено, много горещо и много студено. Колкото и горещо да беше навън, вътре температурата ставаше арктическа. Не вървеше и да го изключи, защото слънцето напичаше здраво през предното стъкло. Метеоролозите не предричаха скорошно захлаждане и хората сякаш не знаеха как да се справят с жегата. Когато валеше, всички бяха наясно; това си беше обичайно за града. След един-два слънчеви дни хората започваха да се питат защо не може по-често да е така, но след две седмици без дъжд всички ходеха като замаяни.

Не се сещаше дори за един разговор през изминалата седмица, в който да не е станало дума за времето. Родителите живееха на север и тя им се обаждаше веднъж на две седмици. Предната вечер, когато се чу с тях, искаха да говорят само за времето. „Харесва ми да е топло, но не чак толкова“ — каза майка, след като цяла зима беше повтаряла колко е студено. Джесика се зачуди дали има вълшебна температура, при която хората да се чувстват добре. Половин градус повече или по-малко и пак ставаше прекалено топло или прекалено студено.

Преди да се усети, стигна до къщата на Майкъл Райт. Знаеше къде се намира, защото навремето, когато с Каролин се преместиха в Манчестър, беше живяла наблизо. На излизане от колата си даде сметка, че това трябва да е било по същото време, когато е правена снимката на отбора по ръгби.

Джесика натисна звънеца и преди той да замлъкне, един мъж рязко отвори вратата навътре. Беше противно да го признае, но описанието на Джейкъб беше доста точно. Майкъл Райт беше по-нисък от нея и носеше очила с дебели черни рамки. Когато отстъпи назад, за да я пусне вътре, тя забеляза, че куца, сякаш единият му крак е по-къс от другия. Беше плешив и заекваше.

— М-мога ли да в-видя значката ви?

Джесика я извади от джоба на сакото си и му я подаде. Той я заразглежда толкова отблизо, че за момент тя реши, че ще я оближе. За нейно облекчение Райт не го направи и я върна.

— В-в-влезте.

От входната врата се влизаше направо в дневната. Мъжът я покани да седне на едно кресло. Въпреки че ги обучаваха да преценяват хората въз основа на действията и думите им, полицаите си оставаха човешки същества и се случваше да съдят прибързано. Сега разбираше защо момчетата от отбора са му вдигнали мерника. Някога и тя беше ходила на училище и беше членувала в клубове; винаги се намираше някой учител, когото учениците да вземат на мушка. Навремето не понасяше учителя по география, който просто стоеше и чакаше класът да замълчи, а преди това и една учителка, която се втурваше навън разплакана, защото никой не я слушал.

Майкъл запристъпва от крак на крак пред нея.

— Желаете ли чаша чай?

— Много мило от ваша страна, стига да не ви е проблем. Само с мляко, без захар.

Всъщност Джесика не искаше чай, но докато той беше в кухнята, можеше да огледа дневната. На този номер я беше научил един от първите колеги. След като той я нахока, че е отказала напитката, тя каза на домакина им, че е размислила; човекът се втурна към кухнята, а през това време колегата прегледа всички снимки и няколко чекмеджета.

Щом Майкъл излезе, Джесика стана и обърна внимание на снимките. Никоя от тях не изглеждаше скорошна. На една имаше група хора — изглежда, учители. Джесика позна Майкъл, който стоеше в края, леко отпуснат. Имаше и няколко по-стари снимки на младоженци, които сигурно бяха родителите му. Вниманието грабна една, поставена на перваза на камината, зад друга снимка. Джесика я взе — наистина беше на отбор по ръгби. Потърси Ед Маркс и Люис Барнс, но не ги видя, така че постави снимката на мястото и се върна на креслото.

Цялата стая те връщаше двайсет години назад. Тапицерията, диванът и креслото бяха на цветя, а тапетът имаше ужасна релефна щампа. Освен това отгоре имаше слой боя, която на места се лющеше. Джесика се вгледа в прозорците и установи, че са с единични стъкла и тънка, паянтова дограма. Вярно, че тя самата беше израснала в такава къща, но родителите я бяха ремонтирали основно поне два пъти оттогава.

Майкъл влезе с поднос, на който имаше чайник и две порцеланови чаши, подрънкващи върху чинийките. Джесика не се изненада, че и те са на цветя. Той постави всичко на малката масичка и седна на дивана.

— Дано не съм сложил п-п-прекалено много мляко.

Джесика отпи от учтивост и го увери, че е добре.

— Благодаря за поканата, господин Райт. Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса за бивши ваши ученици?

— Боя се, че спрях да преподавам преди повече от десет години, така че не знам дали ще мога да ви бъда п-п-олезен.

Майкъл избута очилата по-горе на носа си, но се притесняваше да погледне жената в очите.

— Ако ви изброя имената на няколко човека, ще се сетите ли кои са? — добави тя.

Мъжът издаде някакъв гърлен звук и се съгласи.

— Спомняте ли си ученик на име Едуард Маркс?

— Да — отговори веднага той, — държа матури по английска литература, комуникация и изкуство. Имаше брат, Чарлс.

— Откъде знаете? — попита слисано Джесика.

— Помня всичко за учениците, на които съм преподавал. Ако не ме лъже паметта, Едуард получи две средни оценки и една отлична по изкуство. Играеше хокей и ръгби. Май беше доста бързо крило.

На Джесика направи впечатление, че той вече не заеква и говори уверено.

— А спомняте ли си някой Люис Барнс?

— Английска литература, история и география. Две оценки много добър и една добър. Играеше ръгби — крило, и беше запален плувец.

— А Джейкъб Крисп?

— Управление и политика, история и комуникация. Много добър, добър, среден. Вътрешен център.

Тя опита да си спомни някое от другите имена на снимката. Макар че бяха говорили само с Джейкъб, Изи беше успяла да намери малките имена на всички, освен на трима.

— Рори Кинг?

— Нямам представа, не ми е бил ученик.

— Тимъти Дейвидсън?

— Не — поклати категорично глава.

Джесика спомена още няколко имена — някои се оказаха на негови ученици, други не.

— Нека ви попитам пак — как помните всичко това? Смайващо е.

— Ами просто го мога — отвърна той с известна нервност, но и гордост в гласа, без да заеква. — Спомням си такива неща за тези, които съм учил или тренирал. Тези ми бяха ученици малко преди да се пенсионирам; спомням си много по-отдавнашни.

Той едва ли не я предизвикваше да го изпита, да му измисли какви ли не въпроси. Ако беше замесен, едва ли щеше да се перчи пред полицай колко добре познава жертвите си. Докато го гледаше, Джесика се почувства виновна за това, че го е помислила за странен. Във всеки случай не приличаше на човек, който е способен да отсече нечия ръка. Интуицията подсказваше, че мъжът просто е преживял нещо отвратително преди няколко години и е безобиден.

— Доколкото разбирам, вие сте били едновременно учител и треньор по ръгби.

— И по хокей. Работих известно време и със скаутите.

— Защо се отказахте?

Майкъл се пресегна и взе чашата чай, отпи две големи глътки и я постави обратно на подноса. Ръката му трепереше и той се заля с малко горещ чай, но почти не реагира, само се избърса в дамаската на дивана. Най-сетне заговори, без да вдига очи от килима:

— След като излязох от болницата, повече не можех да издържам.

В гласа му имаше толкова болка, че Джесика се почувства ужасно. Не искаше да зададе въпроса, но думите сякаш сами се отрониха:

— Защо бяхте в болница?

Преди да отговори, той отново отпи от чая.

— Заради ин-н-нц-ц-ц-цидент с някои от ръгбистите, които тренирах. Не се случваше за пръв път, в училището ставаха и други нередни неща. Предложиха ми п-п-пари да си тръгна, взех ги и оставих всичко.

Джесика не знаеше какво друго да извлече от разговора. Мъжът отново беше започнал да заеква и изглеждаше леко разстроен. Нямаше нужда той да обяснява повече, картината беше ясна. Годините тормоз от страна на онези, на които се беше посветил, го бяха изчерпали.

— Имам един последен въпрос. Виждате ли се с бившите си ученици?

Това не беше най-наложителният въпрос, но не искаше да го разстройва още повече.

— Един от тях ми беше пощальон; иначе, освен ако не се п-появят по телевизията или във вестниците, няма как да разбера нещо. Излизам ряд-д-ко.

Джесика можеше да продължи разговора, но въпреки едва ли не аутистката му памет по отношение на бившите ученици той се струваше жалък. Когато стана да я изпрати, хрумна нещо. Още след като видяха първия видеозапис, решиха, че фигурата с черната мантия е жена. Не вярваше пенсионираният учител да е замесен, но друг с неговото телосложение можеше и да е. Стига да умееше да ходи на токчета, нисък мъж като него можеше да мине за жена.

Джесика се сбогува с него и се върна в участъка. Беше се заоблачило и навън вече не беше непоносимо топло. Кабинетът беше празен и горещ. Джесика смяташе да направи още няколко проверки на бившия учител. Може би в някакъв момент беше преживял нервен срив. Полицията нямаше свободен достъп до медицинските картони на гражданите, но тя можеше да извлече още нещо от информацията в полицейската база-данни.

На бюрото цареше хаос както обикновено, но сега на стола видя купчина писма, донесени от пощенската стая, която всъщност беше килер, свързан с административния отдел и този за човешки ресурси. Прегледа няколко от писмата и видя един, от който я побиха тръпки — голям кафяв плик с напечатани име и адрес. Изглеждаше същия като онзи с отрязания пръст, само дето беше адресиран лично до нея.