Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (8)

1 юни

Оказа се, че за водач на съседната барака е избран Пол Индиан, а в барака номер седем са избрали Джордж Меридел; тръгнахме заедно към столовата, за да се явим при Едуард Хайнц.

Големите момчета също трябваше да се явят при ръководителите си и забелязах, че нито Хауард, нито Пийт Бънч са сред тях, но пък Франк Райли беше там.

Нямаше за какво толкова да се говори на сбирката, но аз попитах Едуард Хайнц дали е разрешено да има специален правилник за нашата барака, разказах му за изборите и че сме търсили тема за дебатите. Той ме попита: „Какъв правилник?“ Аз му обясних за законите в древна Персия, които имах предвид, и той се засмя малко странно и каза, че това си е наша работа, но да го питам, ако ще въвеждам нови правила, особено ако има наказания. Казах му, че единственото наказание, което съм измислил досега, е да имаме касичка на бараката и който наруши правилника, да пуска по 5 цента, а после парите от касичката ще си ги разделим, когато стане време да си тръгваме.

Джордж Меридел ме попита:

— Наистина ли ще имате специален правилник в твоята барака?

— Може би.

— Това е добра идея — каза Джордж и поклати глава замислено. — Аз също ще въведа някои правила в моето бунгало.

Приближихме се към големите момчета, известно време те си приказваха и се правеха, че не ни забелязват, но накрая онова много едро черно момче ни намигна, а Джордж Меридел се престори, че го е страх и побягна назад една-две крачки. Черното момче ни се представи:

— Аз съм Дон Егрис, единадесета барака. — И веднага протегна ръка към мен. — Май ние, водачите, ще трябва да се поопознаем.

Помислих си, че това е чудесен жест и му казах името си. Ще взема да напиша имената на всички водачи тук, докато не съм ги забравил. Започвам от най-малките: Бени Уосерман е от първа барака, на десет години. Хю Флауърс — втора барака, Уолтър Айделман — трета барака, Том Нийли — четвърта, те са на десет или единайсет години. Орландо Милс — наричат го Орли, — той е на единайсет и е водач на номер пет. Джими Дейвис — на номер шест. После идват Джордж Меридел — номер седем, Пол Индиан — номер осем, и аз — в номер девет. От трите бараки за момчета на четиринайсет години и нагоре Франк Райли е на номер десет, той е на шестнайсет или на седемнайсет години, Дон Егрис е на номер единайсет, той е най-едрото момче в лагера, но според мен на години е по-малък от Франк Райли, и още едно странно момче, смятат го за голям приятел на Франк Райли — казва се Стенли Рънк — водач на номер дванайсет. Прякорът му е Рънк Негодника.

В моята барака толкова много се ругаем, че днес обявих: щом някой каже ругатня, ще трябва да сложи пет цента в касичката на бунгалото.

— По дяволите твойта касичка! — развика се Боб Дейли. Фред Елстън веднага се присъедини към него:

— И аз казвам по дяволите. Това тук да не е концентрационен лагер, кретен такъв, не сме длъжни да спазваме твоите правила, копеле, майната ти, върви по дяволите, не ти дължа пукната пара.

Отговорих му, че за всичко това дължи най-малко петнайсет цента. Тогава Боб Дейли се разкрещя:

— По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите!

Пет пъти, броих ги. Казах му:

— Не аз съм забранил да се ругае и ако предпочиташ да отидеш в ареста, нямам нищо против. Ако ли пък прецениш, че и за теб е по-добре да пуснеш парите в касичката, просто ми кажи, за да знам.

— Какво, мен да ме приберат в ареста за някоя и друга ругатня, дяволите да го вземат! — отвърна Фред Елстън.

— И аз така казвам — обади се Уили Шън.

Изтъкнах им, че ако се замислят малко, ще си дадат сметка, че касичката е хубава идея, защото като свърши престоят ни в Хай Пайнс след един месец, ще имаме пари и ще си ги разделим. Припомних им, че те са ме избрали за водач на бараката и избирането ми би било безпредметно, ако не държа на това правилникът да се спазва, и освен това съм си помислил, че ще бъде по-забавно да имаме касичка и после да си разделим парите помежду си, вместо да ходя и да съобщавам на директора за всяка нередност и да гледам как пращат хората в ареста. Е, някои от момчетата размислиха и тъй като повечето от парите ги дължаха Боб Дейли и Фред Елстън, останалите решиха, че може и да съм прав в края на краищата.

Разказах всичко това на Пол Индиан, когато се изкачвахме към поляната да играем „Плени знамето“, а Пол ми отговори:

— По дяволите, всички ругаят, дори ръководителите.

Но това само ме ядоса, защото ще е още по-трудно да ги карам да спазват правилата, щом и ръководителите ги нарушават.

Джордж Меридел, Пол и аз — водачите — хвърлихме монета, за да видим кои ще са двамата капитани на отборите за играта „Плени знамето“, падна се на мен и Джордж. Едуард Хайнц беше нещо като съдия, а едно дълго въже, опънато по средата на ливадата, минаваше ниско над тревите и я делеше на две половини, тоест на всеки отбор се падаше по половин игрище. Щом някой премине от другата страна на въжето, той може да бъде пленен от противниковия отбор, ако някой го докосне. Целта на играта е единият отбор да плени „знамето“ на другия отбор, а знамената представляваха големи носни кърпи, проснати върху храстите на двата края на бойното поле.

Най-напред определихме кои да пазят знамената. (Аз определих Еди Хоуг от бараката на Пол да пази нашето знаме.) След това трябваше да измислим как някой да мине от другата страна на въжето и да достигне до другия край на ливадата, за да плени знамето на Джордж и да се върне, без да го докоснат. Реших да изпратя две момчета навътре в гората, за да разузнаят дали ще могат да заобиколят ливадата, да излязат зад знамето и да го вземат.

След като момчетата тръгнаха към гората, аз се присъединих към останалите от моя отбор и заедно се стараехме да не позволим на отбора на Джордж да премине в нашата част на ливадата. Скоро зад мен се вдигна голям шум и ми стана ясно, че Джордж е имал същата идея и едно от неговите момчета се опитваше да вземе знамето ни изотзад, но ние го пленихме и аз се върнах на пост при въжето. Скоро забелязах, че момчето, което ходеше напред-назад срещу мен (трудно беше да се каже кой кого пази), държи огромно захарно петле на дълга пръчка и май петлето го интересуваше повече, отколкото играта, та внезапно ми хрумна да го грабна, както и направих, а момчето се изненада дотолкова, че не можа да го удържи. Отстъпих няколко крачки назад, така че да не може да ме стигне, а то се изчерви, пристъпи през въжето, за да дръпне захарното петле от ръката ми, и аз го докоснах. То стана още по-червено и каза:

— Не е честно.

Отговорих му:

— Всичко е честно в любовта и войната, а ти си пленен.

То настоя да отидем и двамата да говорим с Едуард Хайнц, така и направихме, а Едуард Хайнц измери с поглед ядосаното момче, после измери с поглед и мен и накрая каза на момчето:

— Е, както изглежда, наистина си пленник.

Зарадвах се и отведох пленника си, но не можех да се отърва от чувството, че решението на Едуард Хайнц бе в моя полза само защото другото момче беше по-едро и изобщо нямаше смисъл да играя, ако нямам възможност да използувам ума си. Оставих пленника си при Еди Хоуг и другите в тила при знамето и се върнах на предната линия.

След малко видях, че са пленили Боб Маккарти при знамето на Джордж, а Езра Финли се беше върнал, така че и нашият план пропадна, както и планът на Джордж. Затова реших да проведа съвещание с Пол, Еди и две други момчета и Пол предложи да нападнем право в средата всички заедно, така все някой щеше да вземе знамето, особено ако приложим такава тактика като при футболистите — няколко души да направят блокада и да не позволят на другия отбор да пипне момчето, определено да плени знамето на Джордж. Решихме, че това може би е добра идея, затова отново изпратих Езра Финли в гората, за да подмами част от отбора на Джордж към другата страна на бойното поле, а после изпратих още едно момче в гората, но от другата страна, и така подмамихме още една част от отбора на Джордж и тъкмо когато Джордж се чудеше какво да прави при това положение, нашият специален отряд излетя напред. Бях определил Пол да вземе знамето, но той каза, че трябвало да го направя аз, защото аз съм капитан, пък и от мен нямаше да има кой знае каква полза при преграждането на пътя на противника. И така аз се спуснах точно в средата на специалния отряд, всички викахме като индианци, двамата с Пол пробягахме цялото разстояние до знамето на Джордж и аз го грабнах, но видях двама от хората на Джордж да тичат към мене и просто продължих да бягам право към гората с надеждата да заобиколя до нашата половина от ливадата и тогава взех, че се блъснах в едно дърво, ударих главата си много силно, паднах и ми се зави свят. Тикнах знамето на Пол и му казах:

— Тръгвай!

Пък той ме пита:

— Удари ли се?

Повторих му:

— Тръгвай! — защото момчетата на Джордж бяха по петите ни, но Пол само стоеше и тогава станах, хукнах отново, ония момчета ме преследваха през цялата гора и ми бяха нужни десет минути, за да стигна до моята половина на ливадата. Те все още ме преследваха, затова аз просто спрях, оставих ги да ме настигнат и ги докоснах, и те доста се объркаха, защото разбраха, че не само са загубили знамето си, но на всичкото отгоре са и пленници. Моят отбор беше много щастлив, а после съм припаднал.

Не зная какво стана, не почувствувах нищо, просто изведнъж чух някакво шантаво жужене и като че ли за един миг ми притъмня, всичко се завъртя, стана ми лошо и след това не помня нищо. После видях Едуард Хайнц надвесен над мен и му казах:

— Ударих се в едно дърво.

Едуард Хайнц ми отвърна, че ми е излязла цицина и трябва да отида при сестрата да ме види. Боб Маккарти се смееше и каза:

— Ей, само да се беше видял отнякъде как се блъсна в дървото. Бум!

И той удари главата си с ръка, събра очи и падна на земята. Всички се разсмяхме.

И така, въпреки протестите ми, наложи се да отида при мис Нюман — сестрата, която ми каза, че щом гледам назад, трябва да бягам в същата посока. Тя е дебела, но не е лоша.

Както виждам, стана малко дълго, макар че бих могъл да пиша и повече, но вече е късно. Приятно ми е да пиша и да препрочитам написаното, виждам, че съм го написал доста добре и може би ще стана писател, когато порасна, и ще работя в някой вестник като чичо Джайлс.

За вечеря ни дадоха спагети, салата, варено цвекло, мляко, сладкиш — доста вкусен. След това отидохме до Пикника, някои момчета взеха да разказват вицове, но щом вицовете започнаха да стават малко мръсни, дойде време да се връщаме в бараките си.