Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (26)

17 юни

Хай Пайнс вече си има лозунг: „Условията — наши.“ Повтарят го всички момчета. Беше провъзгласен тази сутрин по високоговорителите. Франк каза, че революцията ще продължи дотогава, докато се уверим, че за мнозинството от лагерниците няма опасност при предаването…, докато стане възможно да се предадем при „Условията — наши.“ Също така Франк съобщи, че Дон Егрис е разгласил за революцията. Каза, че Дон се измъкнал преди няколко дни, отишъл до Уелбърг и ни издал, а в Уелбърг го посъветвали да се върне в Хай Пайнс, за да не се разбере в лагера, че се готвят да ни нападнат.

— Благодарение на този предател — съобщи Франк — властите в Уелбърг сега са напълно убедени, че това не е невинна революция, че няма нито едно невинно момче или момиче в Хай Пайнс и Лоу Пайнс, с изключение, разбира се, на Дон Егрис и един-двама приятели на предателя. — Франк каза, че би могъл да прояви разбиране към някого, ако той просто има зъб на няколко момчета, с които не мели брашно, но сега призовавал всички да си помислят дали е било редно от страна на Дон да създава такива неприятности за всички ни. Каза още: — Ще има две минути мълчание за Джон Мейсън точно в дванайсет. — А после добави: — „Условията — наши“ — и накрая прехвърли бележките си, по високоговорителя се чуваше шумът от прелистването и каза: — Дочуване.

Излязох от столовата и отидох в бараката да пъхна под ризата си някои книги. Преди още да съм свършил, Франк заговори отново. Този път гласът му се носеше от високоговорителя в боровата гора до девета барака.

— Днес времето за строева подготовка се увеличава двойно. Помнете, полагайте старание не само заради вас самите, но и заради всички ваши приятели в Хай Пайнс. Отсега нататък за особено старание ще се раздават парични награди. Първият член на доброволните сили на реда, който спечели медал „Отличен войник“, ще получи също и пет долара; вторият ще получи три долара, а третият два долара. Подпомагайте другарите си да са готови за всяко действие, което може да ни принуди да се предадем при техни условия. Да сплотим Хай Пайнс под лозунга „Условията — наши“, не забравяйте, че тези наши условия ще ви защитят, чрез тях вие ще се върнете вкъщи скоро и в безопасност. А сега специално съобщение: предателят Дон Егрис призна, че има двама съучастници в опитите си да предаде революцията и всички нас. Имената на двамата ще бъдат съобщени веднага щом ги затворим в ареста. Не предавайте революцията! Дочуване.

Слушах какво говори Франк и се разтреперих. Бях смаян и седнах да помисля. Някой казва нещо, ти слушаш. Няма значение дали този, който говори, вярва в това или не, ти просто слушаш. Всички вземат думите му насериозно, ти също вземаш думите му насериозно. Докато слушах това съобщение, аз действително се зачудих как така Дон Егрис е имал съучастници и се питах кои може да са те, и ми трябваха две минути, за да проумея, че всичко, което Франк каза, е лъжа, и че изобщо всичко, което Франк казва, вероятно е лъжа, защото няма на тоя свят човек, способен да разгадае защо му е на Франк да сипе толкова много лъжи.

Накрая закрепих този дневник, книгата от Херодот и другата — за политическите философи — под колана си, единствено дневникът беше голям и ми пречеше, та зарад него ходех малко накриво, мушнах фенерчето в джоба си и отидох да марширувам.

Бяхме марширували с пиките си около пет минути, когато излязох от строя, отидох до Боб Дейли и го ударих по рамото с пръта. Той се обърна, изгледа ме странно десетина-петнадесет секунди, а тогава го ударих още веднъж, този път по-силно.

Той се сви от удара, изби пръта ми и каза:

— Боже господи, какво ти става? — После се обърна възмутено на другата страна.

Взех отново пръчката и го праснах здравата по гърба, а той толкова се изненада, че падна. Изправи се разярен, сграбчи пръта и за малко да ми даде да разбера, но изведнъж го захвърли далеч и ми кресна в лицето:

— Контрареволюционер! — А след това ми каза, че ще ме заведе направо при генерал Райли. Остави едно друго момче да командува взвода, докато го няма, и така тръгнах с лейтенант Дейли да докладва за моето поведение.

Франк много се изненада, като чу, че съм ударил Боб Дейли с пръчката и се разсмя, а после каза:

— Не те смятах за побойник, Уин.

— Не ми харесва взводният ми командир — отговорих аз.

Боб Дейли сведе глава и показа:

— Той ме удари по главата, ей тук отзад, вижте, вижте! Вече ми излезе цицина. — Но никой не успя да види цицина, пък и не мисля, че съм го ударил по главата, но както и да е, Франк се изсмя и бутна Дейли да си отмести главата. После изпрати да извикат Джероум Блакридж и се запитах дали няма да ме набият, вместо да ме затворят в ареста. Франк освободи Боб Дейли, сега взех да се питам дали няма да ме набият направо тук, в канцеларията на Франк, а докато се тревожех, доприпка Джордж Меридел и като чу, че имам неприятности, се разсмя.

— Значи отиваш в ареста — смееше се той, едва ли не приятелски настроен, като че ли съм уредил всичко това, за да му направя услуга, почти ми стана приятно, че съм успял да развеселя всички. Най-после дойде Блакридж и Франк, все още захилен, му нареди:

— Отведи го в ареста. Там ще прекараш нощта, Уин. Може би до утре ще се укротиш.

И така, наказват ме само с един ден в ареста за това, че ударих Боб Дейли. Май трябваше да ударя с пиката си самия генерал Райли. И още нещо, преди Блакридж да ме отведе, Франк го предупреди:

— Не се престаравай, Джери! Разбра ли?

По тези думи се досещам, че дори ще се държат добре с мен. Наистина е трудно да разбереш Франк. Мислех, че ме мрази, когато се държа така към мен в столовата и ме изправи публично пред военен съд, пък ето сега се смееше, предупреждаваше да се държат добре с мен и ми определи много леко наказание.

Както изглежда, никой не забеляза колко добре се е развил гръдният ми кош, но и аз, разбира се, все гледах да стоя със скръстени ръце, след като ударих Боб Дейли. И така, моя милост, големият ми дневник, малките ми книги и дори фенерчето ми се озовахме в ареста.

Дон Егрис и Стенли Рънк играеха на карти, когато ме вкараха при тях. Стана им любопитно, като ме видяха, а Дон се разсмя и ми каза:

— Разбрах, че са те разжалвали публично, малкия. Кого си убил?

Не отговорих, извадих книгите си, сложих ги на единия от наровете и се обърнах към Дон — седеше си там засмян, аз го погледах една-две секунди и изведнъж, изобщо не мога да го обясня, всичко наоколо ми стана безразлично, просто спрях да мисля, всичките ми нещастия се събраха в стомаха ми и се изляха в гърлото ми, това беше по-лошо и от припадък, защото не можах да се удържа и се разплаках. Седях до книгите си, гледах Дон и плачех. Късах се от плач. Не можех да откъсна очи от него, но забелязах, че някой поглежда през прозореца и ми се хили, но през сълзите си не успях да видя кой е. Дон Егрис се приближи, седна до мен и явно не знаеше какво да прави, нещо повече, дори Стенли Рънк се почувствува неудобно, но вече не зависеше от мен, не можех да се възпра и продължавах да плача. Дон Егрис прехвърли ръка през рамото ми, а от това ми стана още по-мъчно и заплаках по-силно, Дон ме прегърна, потупваше ме по гърба и се опитваше да ме успокои, макар че от нищо не можех да се спра, чувствувах се ужасно и мина доста време, преди дори да успея да продумам:

— Защо го направи? Защо го направи?

Дон продължи да ме успокоява с разни глупости, като че ли е майка или нещо такова, и не зная защо, но изведнъж заобичах Дон, а в същото време изпитвах нещо като омраза заради онова, което беше извършил; бях толкова объркан, че май единственото, което можех да направя, беше да плача. Не исках да гледам, казах му със затворени очи:

— Франк говори ужасни неща за теб.

— Какво очакваш от него? — отвърна ми той и отново ме потупа по гърба, сякаш трябваше да ми съчувствува, задето Франк е злословил за него. — Знам, разбира се. Чувам идиотските съобщения по радиоуредбата.

— Аз не им вярвам!

Наистина исках да го уверя в това, а той ме потупа по коляното и ми каза:

— Знам. Знам, че не им вярваш.

— Какво стана, защо го направи, Дон? — попитах го аз, но все още не можех да го погледна и сврях лице в гърдите му, за да не се налага да отварям очи, а той продължаваше да ме прегръща и само ми каза:

— Сега няма значение, Уин. Наистина сега няма значение. Кажи, защо те затвориха тук?

Но още известно време не можех да проговоря, подсмърчах ли, подсмърчах и най-сетне изтрих очи и усетих, че ще мога да говоря по-добре, разказах му как реших да ударя Боб Дейли и как Боб Дейли не можеше да проумее какво значи всичко това, докато не го ударих толкова силно, че да падне. Дон много се смя на това. После едва не заплаках отново, не че имаше някаква причина, а просто като че ли не се бях наплакал, но се удържах и му разказах за военния съд. Дон явно не знаеше какво да каже. После пак го попитах какво е станало, а той ми отговори, че било вярно, пистолетът наистина попаднал у него и той застрелял Джон Мейсън, но това станало, като се борили. Преди това напълно безпричинно извели Стенли от ареста, никой, включително и Стенли, не можел да каже защо (извели го просто на разходка), а после извели за малко и Мейсън, Дон не знае къде са го водили, но го върнали обратно много скоро. Не след дълго Мейсън предизвикал Дон да се бият…, макар и да знаел, че Дон може да го набие. Наричал Дон с обидни имена, казал, че всъщност Дон нападнал едно момиче в гората и искал да разбере защо Дон прехвърля вината върху него. Най-накрая Дон му казал да си затваря устата, ако не иска да пострада. Но ножът на Стенли бил у Мейсън и било очевидно, че той предизвиква Дон, за да го накара да се хвърли към него, това станало ясно, защото Дон едва не се пронизал на ножа, борбата била много сурова, но най-после Дон успял да избие ножа от ръката на Мейсън и се канел да му удари още някой шамар, когато през прозореца се чул глас: „Ей, Егрис!“ И Дон погледнал нататък и видял как през прозореца хвърлят пистолет, който паднал на един от наровете, а Джон Мейсън изведнъж се изтръгнал изпод Дон, хвърлил се към нара и докопал пистолета, а Дон скочил върху Мейсън и този път двамата се борили още по-яростно, Дон едва тогава разбрал, че трябва да спасява живота си, и всичко навярно е било измислено като някаква игра или защото го мразят, или поради каквато и да е причина, но му станало ясно, че се бие, за да спаси живота си. Продължили да се бият, докато изведнъж Дон се видял с пистолет, опрян в Джон Мейсън, натиснал спусъка и го застрелял.

После известно време Дон бил като луд, отишъл до прозореца, насочвал пистолета ту в една, ту в друга посока, крещял и натискал спусъка. Но в пистолета имало само един патрон, цяла тълпа момчета нахълтали в ареста и извадили Джон Мейсън. Дон не разбрал дали Мейсън е мъртъв или не, дълго време му било много лошо и само крещял и се блъскал в стената; Дон ми призна, че и той се разплакал, после дълго време мълча, седяхме и не правехме нищо. Стенли Рънк започна да си реди пасианс.

После аз казах, че цялата история звучи безсмислено, направо налудничаво и тогава Стенли Рънк запрати картите през леглото, просна се с ръце под главата и заговори:

— Вие изобщо не можете да проумеете Райли. Виж, за мен той е напълно прозрачен. Ако искаш да разбереш какъв е смисълът на всичко това, Егрис, трябва да питаш мен. Аз имам ум в главата си. Стенли Рънк има ум в главата си, хора, само че никой не се възползва от него. Хей, Мечо Пух, мен трябваше да направят председател на Комитета за пропаганда. — Май не ми беше до смях, нито успях да кажа нещо, а Стенли продължи: — Всичко е много просто. На Райли му е било все едно кой от вас ще бъде убит. Това е. Ще ви кажа и нещо друго. Това ще се случи пак. — Последното изречение не го разбрахме, но Стенли допълни: — Няма друг начин, защото той иска да остане само един от нас, така че само един да е виновен за всичко. — И ни се ухили подигравателно, сякаш ни смяташе за много глупави, но продължи: — Един от нас да е виновен за момичето, той да е предател, той да е убиец, той да е започнал цялата история и моравите му очички са се спрели върху мен. Вие не се тревожете, той ще ми падне в ръцете. Ще ми падне и още как. Ще ми падне. — Той затвори очи, май в мислите си вече бе докопал Франк.

В заключение аз отбелязах:

— Според мен Блакридж е подхвърлил пистолета и е дал ножа на Мейсън. Не допускам, че Франк би могъл да бъде толкова лош.

Но на никого не му се говореше за това. След малко попитах Дон:

— Какво ще ти направят?

— Кой? Райли ли?

— Не. Имам предвид после.

Дон сви рамене.

— И аз се чудя.

Седнах до него, стараех се да не заплача, бях като вцепенен, но накрая попитах:

— За какво в края на краищата е тази загубена революция?

— Единственото, което ти е нужно да знаеш — отговори Стенли, без да отваря очи, — е, че Райли иска истинска революция. И каквото иска, ще го получи. Но що се отнася до мен, аз ще се измъкна оттук по-рано, отколкото си въобразява Райли. Той има тъмни планове за нас, Егрис, но аз ще се измъкна оттук. Ще се измъкна, да го знаеш. Ако аз се бях докопал до ножа, нямаше да си губя времето да се бия с теб, Егрис. Ако ми беше попаднал пистолетът, нямаше да си губя времето да стрелям по Джон Мейсън. Щях да отида право при генерала. Негодника има мозък в главата си, Мечо Пух. Не напускай залата. Програмата не е свършила. — След това той затвори не само очите, но и устата си, пък аз не можах да измисля какво да кажа.

После попитах Дон за съучастниците му, а той направи физиономия и каза: — Будалкаш ли се?

Отговорих му, че всъщност не съм повярвал, невъзможно беше да е казал на някого за революцията; знаех, че ако беше напуснал лагера, никога нямаше да се върне, показах му някои места от дневника си — там, където пише, че не съм вярвал на Франк и му се извиних, задето съм го попитал.

— Виж ти — каза той, като гледаше дневника, — голяма тетрадка си взел, сигурно голямо писане се иска, за да водиш такова нещо.

— Подари ми го чичо Джайлс за рождения ми ден, точно преди да дойда на лагер.

Дон се поусмихна и каза:

— Честит рожден ден! — А очите му не се откъсваха от тетрадката.

По-късно тази вечер, след като ядохме (носят чинии от столовата), се получи много интересен разговор. Аз казах:

— Лошо е, ако тази революция ще трябва да продължи, най-малкото можехме да се борим за нещо добро и тя да бъде добра революция, а не лоша революция.

Лежахме в тъмното и говорехме много тихо, пък през това време Стенли Рънк хъркаше. Стенли хърка особено, на пристъпи, на пристъпи — като цъкането на часовник, който се е побъркал и тиктака не съвсем равномерно, но много силно и все пак свикваш с това и скоро изобщо не го чуваш. Той и сега хърка, докато пиша.

Дон поразмисли:

— Как би могла тази глупава революция да помогне на някого?

— Само искам да кажа, че може би ще се държат с нас по-добре след революцията, ако се опитаме да вмъкнем някои добри неща, някакви идеали в нея.

— Добре де, ти за какво би се борил?

— Ами можехме да се борим за свобода на вероизповеданието.

Дон се засмя така внезапно, че едва не събуди Стенли, но Стенли се обърна на другата страна и захърка отново.

— Виж какво — размислих аз и си дадох сметка, че според Дон може би подхождам егоистично към въпроса за идеалите, — също така съществуват расови предразсъдъци. Ти какво мислиш за това? Например в някои от щатите е невъзможно дори да попаднем в един и същ летен лагер.

— И дори в един и същи арест засмя се Дон.

— Разбираш какво искам да кажа.

— Аха. — Стори ми се, че е малко раздразнен, но продължи: — Ние не сме в тези щати, малкия. Това тук е една малка загубена революцийка, а революциите не са нищо добро, лоши са, и не е възможно да превърнеш нещо лошо в нещо добро, както на теб ти се иска. Пък ти искаш да направиш питка от кал и да я наречеш истински сладкиш, защото си я покрил с бита сметана.

Тогава аз извадих книгата за политическите философи и фенерчето си и намерих оня пасаж, който вече бях минавал, и го прочетох на глас за Дон: „Коя страна може да запази своите свободи, ако нейните управници не се предупреждават от време на време, че народът пази духа на съпротивата? — После продължава: — Нека народът стане на оръжие.“ Обясних му, че това са думи на самия Томас Джеферсън, когато някъде, май в Масачузетс, избухнало въстание против правителството и тогава Джеферсън написал: „Боже, дано никога не се случи в страната ни да минат двадесет години без такова въстание.“

Дон помисли малко, но само се ядоса:

— Добре, може пък Райли да е втори Джеферсън, щом и двамата обичат толкова много революцията.

— Но революцията на Франк няма идеали.

След като разговаряхме по въпроса известно време, Дон заяви, че след като всъщност никой не може да спре революцията, то той признавал, че ще е по-добре човек да се бори за нещо добро, отколкото за нищо. После ме попита:

— С кого ще се борим? С Рънк ли?

— Не знам, но просто има неща, с които човек трябва да се бори, и ще разкажа на чичо Джайлс за тях ако не ме пратят в поправителното училище, може би той ще ми обясни как да се боря, а след това ще ти кажа какво ми е обяснил, ако теб не те пратят в поправително училище. Но няма ли да е хубаво, ако можем да накараме всички от революцията да се борят против тези неща?

Дон помълча малко и после каза:

— Я заспивай, Уин. Ти си откачил.

Така че продължих да си мисля за тези работи сам и доста по-късно, когато всичко утихна и се чуваха само няколко щурци надолу по реката и една жаба, Дон каза:

— Хей, малкия. Не исках да кажа, че си откачил, Уин. Няма такова нещо.

Не знаех какво да отговоря, а той ме попита:

— Чуваш ли ме?

Аз казах:

— Благодаря. — Бях изненадан, че ми се извинява, защото изобщо не си бях помислил, че той е искал да ме обиди, но той май се разтревожи да не го взема насериозно.