Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (32)

23 юни

Пиша точно преди вечеря, която ще е агнешки котлети, а аз много ги обичам. Извадих голям късмет, защото отново съм си вкъщи. Това е много хубаво, повтарям си го непрекъснато, въпреки че съм вкъщи още от обяд. Всичко ми се стори съвсем ново, когато се прибрах у дома, хубаво ми е и от най-странни неща, дори такива, като да седя на дивана или да лежа на тревата в задния двор, пък и мама ми готви нещата, който обичам най-много, и за обяд, и за вечеря.

Дори Хауард се зарадва, че се върнах, и се държи с мен доста добре. Оказа се, че вкъщи ме върна дневникът ми, а не Хауард или мама, или баща ми.

В крайна сметка почти всички се прибрахме по къщите си. Накрая в дома за непълнолетни закононарушители задържаха само Франк Райли, Стенли Рънк, Джероум Блакридж и Дик Ричардсън, тях щели да ги преглеждат психиатри. Мисля, че всички други си отидоха у дома, дори Мануел Ривас, само не зная какво е станало с момичетата и не мога да си представя как ще накажат всички онези, които са виновни за Дон Егрис.

Доколкото разбрах, повечето от нас здравата ни нахокаха и да си призная, единствено дневникът ми ме върна вкъщи, защото ако не водех този дневник, сигурно все още щях да съм в дома за непълнолетни закононарушители с онези четиримата, толкова се възмущаваха от това, което съм говорил и правил. Но днес сутринта ми взеха дневника и го прочетоха, после ме заведоха при един човек, който ми се накара здравата и ми каза, че почти всичко съм правил наопаки и че съм твърде малък и не си давам сметка какво говоря, особено що се отнася до религията; но той каза също — едва ли не със съжаление, — че според него намеренията ми не били толкова лоши, но „пътят за ада е постлан с добри намерения“ и ми обясни, че да се чете не било лошо и той виждал, че „мозъкът ми сече“, но все още съм бил дете и че възрастните трябвало да ме насочват какво да чета и той имал намерение да разговаря сериозно с родителите ми по този въпрос и дори щял да провери кой на какво ме учи в училище. Каза, че едно здравословно четене щяло да ме доведе до здравословно мислене, и трябвало да излизам повече на чист въздух и да се старая да съм като другите момчета, а здравословните игри щели да доведат до здравословен растеж — доколкото разбирам, той е убеден, че съм болен, защото беше загрижен преди всичко за здравето ми. Добави още, че съм бил твърде малък и не съм разбирал колко са сложни социалните проблеми и че нещата не са само черни или само бели, изцяло добри или изцяло лоши. Смятал, че не съм лошо момче и щял да ме пусне да си отида вкъщи, но това било нещо като условна присъда и трябвало много да внимавам следващите шест месеца.

И така, прибрах се вкъщи и това бе най-хубавото, което се случи днес, струваше ми се, че нищо друго няма значение, само дето и майка ми, и баща ми погледнаха дневника ми оттук-оттам и явно се засегнаха. Видях, че баща ми е засегнат. Не се развика, както очаквах, но наистина се засегна и излезе от стаята, без да каже нищо. Мама се разплака, след като почете малко. Седеше и плачеше, навярно заради това, което съм писал за религията.

И все пак много съм щастлив, че съм вкъщи. Чувствувам се някак виновен за това, че съм щастлив, но е така, пък едва вчера си бях казал, че никога вече няма да съм щастлив. Само Дон да беше жив сега и също да беше щастлив, всичко щеше да е почти идеално.

Обаче разбрах едно нещо. Никога вече няма да отида на летен лагер. Никога! Дори утре няма да отида на кино, въпреки че сам Хауард ме покани да отида, ако искам (за първи път ми предлага да отида някъде с него, но колкото и да е странно, сега това не ми е толкова приятно, колкото щеше да е преди). Просто искам да си остана малко вкъщи.