Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (20)

12 юни

Рано тази сутрин обиколихме двата лагера, барака по барака, и събрахме пари. (Хауард ми каза: „Нашето семейство може да бъде представено от теб, майоре.“) Събрах почти осемдесет долара в голяма торба за брашно, повечето монети от по пет, десет и един цент, и ги предадох на Франк. Общо раздадох над сто и петдесет революционни облигации.

Направи ми впечатление, че вече има по-голям интерес към революцията, след като започнаха да се дават звания, и на много хора им се иска да станат подофицери и освен това непрекъснато ме разпитват какви награди ще се раздават за добра работа, но не можех да им кажа, защото самият аз не знаех.

Съвещанието на революционните офицери беше в единайсет часа сутринта. Обаче единственото, с което се занимавахме, беше списъкът на хората, препоръчани за подофицери, и обучението, което ще започне утре. Като начало обучението ще се състои само от маршируване по ливадата, гимнастика и беседи от някои офицери, в това число и от мен, които ще се наричат „Ориентиране“. От много време това беше първата сбирка, на която присъствуваше и Хауард, а да не говорим за новоназначения лейтенант Джордж Меридел.

Днес забавата започна с кратка реч на Франк по случай едноседмичния юбилей на нашата революция. Той говори много ентусиазирано и в същото време много кратко, подчерта колко е важно в този момент да се продължи работата на революцията и колко много се възхищава от всички за това, което вършат сега, и как той щял да направи необходимото, за да се посрещнат нуждите и желанията на всички, докато продължава революцията. Говори за забавления и за още забавления, за преданост и за още преданост, за смелост и за още смелост. Речта му беше добра според мен, така или иначе звучеше умно, въпреки че, когато се позамислих, не успях да открия нещо определено, в какъвто и да било смисъл.

Мануел Ривас тъкмо се канеше да включи грамофона, но трябваше да почака, защото Джероум Блакридж се качи на подиума и се провикна:

— Хайде, загубеняци такива, три пъти „ура“ за Франк Райли, който превзе тази детска градина и я превърна в истинско шоу. — Разнесе се тройно „ура“ за Франк, а той изглеждаше много изненадан и дори засегнат донякъде, като гледаше какво става; мина ми през ума, че повече прилича на свещеник, отколкото на генерал Райли, но най-после музиката гръмна, всички започнаха да танцуват и забавата продължи с пълна сила.

Пак излязох на разходка с Айрини, с нас дойдоха също и Мануел Ривас, и неговото момиче Мей Чейзимс, Хам и Пол, и още едно момиче, с което Пол се познава — казва се Хелън. Навлязохме заедно доста навътре в гората, по-далече от всеки друг път. Дори допускам, че на някои места не е стъпвал човешки крак, защото трябваше да се промъкваме през много храсти, гъсталаци и какво ли не, а по едно време нямаше никаква пътека. Открихме малко езерце и някакви пещери — навярно това са пещерите, за които говореше мистър Уорън, но решихме да не оставаме там, защото на това място миришеше на лошо; Пол каза, че му миришело като на умрели слонове, а Ривас каза, че по-скоро миришело на слонски лайна, от което Айрини се смути, така ми се стори.

Както и да е, заобиколихме езерото, отдалечихме се от пещерите и поседнахме за известно време, говорихме си за революцията и за това какво става и почти всички се съгласихме, че нещата взеха да се проточват и навярно ще трябва да я прекратим в близките един-два дни, независимо от неприятностите, които сме си докарали, защото нищо чудно да се забъркаме в още по-големи неприятности, ако я продължим. От друга страна, всички бяхме на едно мнение, че не горим от желание да ходим в затвора, проблемът изглеждаше много труден за разрешаване.

Обсъдихме и това какво трябва да се направи с Джон Мейсън, но Мануел Ривас каза, че нямало значение какво според нас трябва да се направи с него, нито пък дали Франк ще се съгласи със Сюзан, или не, защото историята с Мейсън непременно щяла да завърши с полиция; революцията можела да се надява да постигне споразумение, но това нищо нямало да промени, защото никой нямало да седне да променя законите на Съединените щати заради нас. По-скоро щели да ни бомбардират, отколкото да го направят, каза Мануел. Всички бяхме на едно мнение, че сме се забъркали в голяма каша и като че ли най-вече Франк Райли е виновен за това, просто защото той е много добър организатор и говори толкова убедително и буквално сам поддържа хода на революцията. Никога не бих се сетил за това, ако Мануел не го беше казал, но си е истина, не мога да си представя кой друг от този лагер може да отиде и да седне зад бюрото на мистър Уорън, да вземе всички тези решения и да постави толкова изисквания. И друго, всички се подчиняват на Франк по някаква причина, а щом се замисля, не мога да си обясня защо му се подчиняват. В края на краищата Франк не би могъл да направи нищо, ако никой не му се подчинява, пък дори и с помощта на Джероум Блакридж. Има нещо странно в това. Хам би трябвало да казва „роден лидер“ на Франк, а не на мен.

Разбира се, въпреки че може би най-вече Франк е виновен, трябваше да се съгласим, че кашата щеше да бъде още по-голяма, ако го нямаше Франк.

Първо, революцията беше идея на Стенли, или поне така каза Стенли (а Франк не се опита да го отрече), и ако Стенли все още беше генерал — да кажем, че той беше арестувал Франк, а не обратното, тогава нищо нямаше да е наред, така мисля аз.

Само че се учудих, когато чух Мануел Ривас да говори такива неща. Мислех, че той е много близък с Франк и държи революцията да продължи, но на мен ми се стори, че сега е доста мрачно настроен по този въпрос.

Тази вечер се поразходих насам-натам с Дон Егрис, той е по-отвратен от революцията от всеки друг, защото ми каза, че ще напусне лагера. Попита ме: Няма да ме издадеш, нали, малкия?

Казах му, че няма, но аз бих се страхувал да напусна лагера, докато Джероум Блакридж е начело на РП, и в края на краищата Дон знаеше, че не си примират за него. Дон ми отговори, че не го интересувало и не виждал смисъл да се мотае повече, защото тук нямало работа за него. Попитах го дали ще издаде Франк и революцията. Той каза, че още не е решил, но ще помисли върху това, след като се измъкне. Споделих, че много от нас бихме отменили революцията час по-скоро, но като че ли вече е много късно и всеки един от нас е затънал в неприятности. Дон само сви рамене. Попитах го:

— Кога тръгваш?

Той поклати глава:

— Надали председателят на комитета за пропаганда в лагера ще бъде първият, на когото ще съобщя тези подробности.

Засегнах се, не очаквах от него да ми каже такова нещо и сигурно съм го показал, защото той добави по-меко:

— Не знам кога ще потегля, малкия. Защо питаш? Искаш да дойдеш с мен ли?

Помислих и казах:

— Май не. Не ми се иска да ставам мъченик или нещо такова.

Дон кимна и се засмя, за първи път от много време насам го виждах да се смее, и каза:

— Точно така, малкия. И аз не искам.

Днес почетох и от книгата на Херодот, и от другата за политическите философи, но не и от Библията. Всъщност откакто дойдох в Хай Пайнс, съм чел Библията само два пъти. Четох повече от Джон Стюарт Мил, който е голям индивидуалист, и се опитах да си представя как ли ще му се стори нашата революция. Той твърди, че индивидът е пълновластен над себе си, така че, доколкото разбирам, според него сме постъпили неправилно, като сме поставили ръководителите в ареста, но тогава как трябва да се постъпва с истинските престъпници, които биват пращани в затвора? Е, да, той също така казва, че има хора твърде млади или твърде възрастни, за да се грижат за себе си и те трябвало да бъдат предпазвани от собствените им действия. Трудно е да се приложи тази мисъл към революцията, защото и преди, и по време на самата революция ние не бяхме предпазени от собствените ни действия и в известен смисъл ние станахме по-пълновластни над себе си благодарение на революцията, защото и момичетата, и момчетата правят много повече неща, които самите те искат, неща, които наричат забавления. Но за да направим революция, не бяхме предпазени от собствените си действия. Чудно ми е как хората биха могли да бъдат предпазени от собствените си действия, след като видях, че са необходими само две момчета плюс може би един нож, за да се направи цяла една революция.

Въпрос: можеше ли да стане революцията без ножа? Настина ли цялата революция, се дължи на един нож? Тази идея е много заплашителна, защото всеки може да купува ножове.

Като стана дума за ножове, се сетих, че Франк Райли държи ножа на Стенли в чекмеджето си, споменавам го, защото видях ножа с очите си, а видях и нещо друго — пистолет. Франк ме предупреди да си мълча за това и ми каза, че това е револвер калибър 38, бил на мистър Уорън. Каза, че е по-добре никой да не знае за наличието на пистолет, което според мен е правилно.

Сега трябва да запиша нещо, за което никак не ми се пише, но се случи. След съвещанието на офицерите ВРК гласува и реши да приеме предложението на Джордж Меридел всички да казват клетвата за вярност и да пеят националния химн всяка сутрин. Всяка сутрин! Джордж Меридел толкова много се разправяше за това по време на съвещанието на офицерите, че гласуването се проведе веднага след него и, ако щете вярвайте, сега Меридел се кани да поиска същото да се прави и всяка вечер. И така, сега всички са длъжни да са станали и да са се облекли и точно 8 осем часа да са долу, до пилона при Четириъгълника. И в последна сметка единствено аз гласувах против. Дори Пол Индиан гласува за (защото, както той ми обясни, така и така всички останали гласували за, нямало смисъл той да гласува против; каза още, че може би идеята не е толкова лоша, щом като знамето ще бъде истинско). Но аз съм против, защото доста съм разсъждавал върху това, и тъй като съм атеист, ще продължа борбата с Джордж Меридел и цялото ВРК и толкова. Навярно изглеждам себелюбив, но в края на краищата при клетвата за вярност си длъжен да стоиш прав и да кажеш, че признаваш един Бог, а аз не признавам никакъв Бог. Следователно това означава, че клетвата за вярност в действителност не дава свобода на всички, както се говори в нея, тъй като не ми дава свободата да не вярвам в Бог. Направи ми впечатление, че Джон Стюарт Мил, а и други мислят, че е право на самия индивид да не вярва в Бога и затова си правя извода, че е неправилно да накараш някого да се изправи и да каже, че вярва в нещо, в което той не вярва. Във всеки случай се предполага, че религията не влиза в работата на държавата, според мнението на Томас Джеферсън и на всички останали, дори не влиза в работата на учителите, фирмите или когото и да е било. И. така, струва ми се, че имам право да се обявя против всяка наредба, която ще ме кара да ставам и да заявявам публично една лъжа. Защото това не може да е свобода на словото или свобода на вероизповедание, или свобода на каквото и да е, ако ще съм принуден да лъжа.

Но работата е в това — ще успея ли да убедя ВРК във всичко това, защото ако успея, може би в крайна сметка те ще решат да отхвърлят предложението на Джордж Меридел на основанието, че клетвата за вярност е антиамериканска, защото накърнява свободата ми на вероизповедание! Разбира се, същият проблем изниква и с последния стих на националния химн „В Бога е нашето упование“, същото е написано дори на монетите и от един, и от пет, и от десет цента, така че надали ще успея да се преборя. Изглежда, Бог се появява върху всичко, което има нещо общо с държавното управление на Съединените щати, а за страна със свобода на вероизповедание се оказва, че хората нямат избор за това дали искат, или не искат Бог да се пише навсякъде. Днес мислих за всички тези неща и ми стана много тъжно. Не мога да го обясня. Чувствувам се разочарован. Искам да кажа: как мога се боря с ВРК, когато по всичко изглежда, че цялото държавно управление на Съединените щати е на негова страна.

Май в края на краищата няма свобода на вероизповеданието в Америка. Трябва да поговоря с моя чичо Джайлс за тези неща, защото много се обърках. Тоест ще поговоря, ако не ме пратят в поправителен дом и изобщо ми разрешат да говоря с някого. Това е страшно. Ще изгубя гражданството си, ако отида в затвора. Може би изобщо нямам права и свободи. Ако ме пратят в поправително училище, единственото, което ми остава, ще е да пиша писма, за да обясня тези неща на Президента, на сенаторите и на хората, които ръководят комитета за антиамериканска дейност във Вашингтон, може би те ще ми помогнат.

И никога вече няма да произнеса клетвата за вярност! Пък ако ще да ме обесят за това.