Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (11)

4 юни

Веднага след като станах тази сутрин, чух нещо като монотонно пеене от бараката на Джордж Меридел и отидох да разбера какво става, погледнах вътре и видях, че всички казват клетвата за вярност. Нямаха знаме, но Джордж Меридел беше вдигнал една носна кърпа и всичко приличаше на церемонията преди започване на играта „Плени знамето“, и не стига това, ами като свършиха с клетвата за вярност, започнаха да пеят „Знамето, със звезди обсипано“.

След като свършиха с пеенето, попитах Джордж дали изпълнението на националния химн влиза в правилника му, а той ме изгледа подозрително:

— Ти нали си имаш правилник в твоята барака, не си пъхай носа в моята.

По-късно попитах едно момче от бараката на Джордж и то каза, че нищо не му пречело да казва клетвата за вярност и да пее националния химн всяка сутрин, най-малкото това било проява на патриотизъм, а Джордж бил казал, че не виждал по какви причини някое от момчетата може да не иска да казва клетвата за вярност и да пее националния химн всяка сутрин, и когато той поставил въпроса така, никой не могъл да измисли причина, поради която да не иска тази точка в правилника.

Аз пък все още имам трудности с правилника в моята барака, тъй като не успявам да събера парите за касичката. Боб Дейли все още има да дава двайсет цента и когато ги изплати, в касичката ще има осемдесет цента, което значи по десет цента за всеки от бараката. Когато отбелязвах как върви касичката, момчетата заставаха все повече и повече на моя страна. И Франк Дивордих, и Езра Финли си платиха по пет цента, което не ги смути особено, защото знаят, че ще получат най-малко десет цента, а може и повече в края на месеца.

На сбирката на водачите тази сутрин Едуард Хайнц специално се осведоми как вървят работите с правилниците и Джордж ме изгледа — сякаш се съмняваше, че може да съм говорил с Едуард Хайнц — и след това взе да описва как момчетата от неговата барака трябва да казват клетвата за вярност и да пеят националния химн всяка сутрин. Едуард Хайнц много се озадачи и попита Джордж:

— Каква цел преследваш с това, Джордж?

Джордж взе да гримасничи и да ги приказва едни за ред и патриотизъм. Едуард Хайнц му кимна и го попита как се отнасят момчетата към правилника му. Джордж каза, че на всички им харесвало, само едно момче на име Лени Кистнер правело изключение, защото пеело фалшиво. Едуард Хайнц каза, че Джордж не бива да принуждава Лени Кистнер да пее, ако той не иска, а Джордж се начумери, сякаш си въобразяваше, че Лени Кистнер е длъжен да пее, пък ако ще и да е ням, стига Джордж да му нареди; Едуард Хайнц каза също, че Джордж не бива да принуждава момчетата да спазват този правилник, освен ако наистина искат, тъй като Джордж нямал право да решава кога и къде ще се пее химнът и ще се казва клетвата. Джордж отговори:

— Добре. — И успя да не отдаде чест.

Всъщност сбирките на водачите се поизтъркаха, защото няма какво толкова да се говори, след като Едуард Хайнц ни обясни какво ще се прави за деня, и освен това водачите нямат кой знае какво да говорят помежду си, искам да кажа — като водач на водач. Мисля, че големите момчета са прави, като казват, че е някак глупаво. И така днес след сбирката стояхме без работа и слушахме какво казва Стенли Рънк на Франк Райли: Дик Ричардсън, който се беше сбил вчера с Джон Мейсън, трябвало да прекара един час в ареста преди обяда. На големите момчета не им харесва да се отнасят с тях така, защото прилича на наказанията вкъщи, все едно родителите им са им забранили да излизат от стаите си, но, от друга страна, им е все едно, защото си е доста глупаво да те сложат зад решетките за малко. После Франк Райли добави:

— Но едно ще ви кажа. Мисля, че трябва да оставят Ривас на мира.

Някой попита Франк какво има предвид, а Стенли Рънк разпери нагоре ръце и обяви:

— Ривас е следващият — след което погледна Пол Индиан с гадна усмивка, — и се обзалагам, че някой е изпял за Мей.

Мей е момичето, с което Ривас имаше среща, но ми се струва, че всички знаеха името й, схванах, че мистър Уорън е разкрил тази история.

Обади се Дон Егрис:

— Да би мирно седяло, не би чудо видяло.

Не разбрах защо, но това ядоса Франк Райли. Той впери в Дон разярения си морав поглед и каза:

— Не е честно, Егрис. Познаваш ли по-свестен човек от Ривас? Някога да е обидил някого? Когото и да било? Ако ставаше дума за Джери Блакридж или дори за Рънк, мога да допусна, че са забъркали нещо.

— Кой, аз ли? — изписка Рънк Негодника. — Аз никога не се забърквам с никого.

— А Ривас — продължи Франк — само малко се е позабавлявал. Не е замесил никого, с изключение момичето, което си го е търсело. А може би ще го накажат по-строго, отколкото Джон Мейсън. — Изведнъж Франк впери поглед в мен. — Ненавиждам глупостта, особено у възрастните. Ако не са искали едно симпатично, жизнерадостно момче като Ривас да си намери момиче, да не са строили лагерите толкова близко един до друг. Или пък да бяха опънали бодлива тел около тях. Или пък да бяха измислили като точка от правилника да не се допускат такива симпатични момчета в Хай Пайнс.

— Ей, тази вечер е тъпото им представление. Защо ли не отидем до лагера на момичетата, докато полицейските синчета дрънкат на пианото?

— Така и така ще излизате от лагера — поклати глава Дон Егрис, — защо не продължите за вкъщи? И за вас ще бъде по-добре, пък и за другите.

— Я го виж тоя Егрис — поде Франк.

— И за теб се отнася, Райли — каза Дон заядливо и изведнъж пролича, че Франк никога не му е бил симпатичен, направо се бе разтреперил от злоба към Франк. — Нали си много умен, нали имаш висок успех, нали говориш пред цялото училище, абе, човек, ти поне можеше да се държиш на положение, можеше…

— Млъкни, Дон — каза му Франк.

— Можеше да използуваш този ум за нещо по-…

— Млъкни, Дон — повтори Франк.

Дон млъкна. Много се изненадах. Просто вече не изглеждаше разярен, а тъжен, после Дон се отдалечи, пък аз и досега не мога да си обясня как така Франк успя да накара Дон да млъкне, след като Дон е толкова по-силен от него.

Стенли Рънк продължаваше да разправя, че искал да отиде в лагера на момичетата по време на Вечерта на талантите, но Франк Райли каза, че идеята му не струва.

— Е, добре, аз си подавам оставката като водач — каза Стенли с отвращение, сигурно защото той самият беше отвратителен. — Това е единственото, което мога да направя. Изборите бяха нечестни. Фалшифицирах ги. А сега искам да съм с чиста съвест и си подавам оставката.

— Що за бездушно отношение към благополучието на нашето лагерно общество — подхвърли Райли с усмивка, която озари лицето му от носа до брадичката. — Беше ли снощи на поучителното слово на гражданина Уорън?

— Ти будалкаш ли се с мене? — изписка Стенли. — Абе, човек, та аз броях боровите иглички. Преброих почти хиляда борови иглички, докато Уорън се лигавеше.

Франк Райли отново стана много сериозен:

— Уорън би трябвало да прояви повече здрав разум и да не праща момчета на възрастта на Мейсън и Ричардсън да гонят пеперуди. Ако има нещо, което не мога да понасям, това са тъпи хора над двадесет години. Този лагер има нужда от свястно ръководство, това ще ви кажа.

— Хей, Индиан — обади се Стенли Рънк Негодника някак унило, — от къде на къде имаш такова име, Индиан? Да нямате диваци във вашето семейство, а?

Джордж Меридел се изкикоти:

— Ами да. Цветнокож като Егрис. — И той се изкикоти още веднъж.

Сбирката беше на страхотно равнище.

Тъй като ловът на пеперуди се отложи, имахме свободно време и Пол предложи:

— Искаш ли да се разтъпчем и да видим как изглежда лагерът на момичетата?

— Ти будалкаш ли се?

Той сви рамене:

— Аз отивам. Ще дойдеш или не?

— Но ние сме водачи.

— Дрън, дрън — отговори ми той, а на това нямаше какво да кажа.

— Освен това — напомних му аз — ние дори не знаем как се отива дотам.

— Дивордих знае.

— Защо искаш да отидеш?

— Виж какво, омръзна ми да ме разкарват нагоре-надолу.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо не искам да кажа. Нямаме какво да правим. Хайде, иди да питаш дали Дивордих иска да дойде с нас.

Пол беше раздразнен, така че отидох, намерих Франк Дивордих и го попитах дали знае как се отива до лагера на момичетата.

— Знам. Тебе какво те засяга?

Попитах го дали иска да дойде с мен и Пол до там, но ми беше много неудобно. Дивордих ми каза право в лицето, че това ще е нарушение на правилника, а аз му казах, че ще е с двама водачи и не той ще носи отговорността. Не ми се видя особено убедително от логическа гледна точка, но така или иначе той се помъкна с мен и тримата тръгнахме нагоре по хълма към гората.

Както вървяхме, Пол каза:

— Повръща ми се от този Меридел.

— Защо? — попитах го аз, сякаш не знаех от опит, че Меридел е същински бандит.

— Ако стане, както на него му се иска — каза Пол, — момчетата от бараката ще му оправят леглото и ще му лъскат обувките. В името на реда.

Засмях се, но Пол продължи:

— И ти пък! Защо ти беше притрябвало да измисляш разни правилници?

— Моят правилник няма нищо общо с този на Джордж.

— От тоя Рънк също ми се повръща — изсумтя Пол.

— Рънк Негодника — засмя се Франк Дивордих.

— Недей да обръщаш внимание на такива като него — посъветвах го аз, тъй като не исках Пол да си има разправии с човек, който носи голям ловен нож. — Да се ядосваш на такъв е все едно да се ядосваш на някой камък.

— Виж какво обаче — отвърна Франк Дивордих, — ще ти кажа нещо: някои хора са по-умни, отколкото е полезно за тях.

— Това пък какво означава? — попита Пол.

— Не говорех за теб.

— Добре, дотук нищо ново — обадих се аз, — защото брат ми повтаря непрекъснато същите приказки. Но, разбира се, въпреки всичко понякога аз му помагам с домашните.

Дивордих се поклони, посочи с ръка към мен и извика:

— Геният! — сякаш представяше някой урод в цирка.

Пътят беше страшно дълъг и през цялото време вървяхме сред храсталаци или по стръмни пътеки. Сума ти време ни трябваше, за да стигнем там, за където бяхме тръгнали, и при това се движехме доста бързо. Разбира се, нямахме избор, това беше единственият път, защото не можехме да излезем от лагера и да тръгнем по шосето до главния вход на лагера на момичетата. Но се почувствувахме доста скапани, докато стигнем до билото на височината точно над лагера на момичетата.

Приличаше много на нашия лагер, дори реката извиваше по същия начин, но тук имаше много повече и много по-красиви алеи — с камъчета по края, докато при нас имаше най-обикновени утъпкани пътеки. Направи ми впечатление, че някои бараки са с пердета на прозорците. В реката плуваха много момичета, погледахме ги известно време, легнали зад едни храсти. Като постояхме малко, казах:

— Всички са с бански.

— А ти какво очакваше? — попита ме Франк Дивордих.

Не бях се замислял, честно ви казвам, но очаквах, че навярно ще е същото, както в лагера на момчетата.

— Все някога трябва да се къпят — подхвърли Дивордих, — ей там е номерът. Но дали пък не се къпят с банските?

— Никоя от тях не си носи кърпа или сапун — забеляза Пол — и освен това не виждам да се търкат. Може да има душове някъде.

Мисля, че имаше двадесет и повече момичета: плуваха в реката, пищяха и се пръскаха, а още пет-шест лежаха на брега, сигурно за тен.

— Хей! — развика се възбудено Франк Дивордих. — Ето я пак онази дебелата, вижте я. — Той посочи едно едро момиче, което излизаше от водата, поклащайки се като патица. — И миналия път също беше тук.

— Гледай, гледай — каза Пол, — май това е най-дебелото момиче, което съм виждал. Колко ли килограма тежи?

— Виж как се клати само — весело каза нашият Дивордих.

— Как няма да се клати — добави Пол, а от това Дивордих само, се разписка още веднъж. Постояхме да погледаме още малко и после Пол каза:

— Е, хайде да вървим.

— Защо не почакаме малко? — попита Дивордих. — Все някои могат да дойдат, за да се изкъпят.

— Я най-добре да потегляме — предложи Пол. — Докато стигнем, ще е време за обяд. Не искам да ме търсят.

Върнахме се и веднага страшно се ядосах на Франк Дивордих, защото първата му работа беше да каже на Боб Дейли къде сме били, а Боб Дейли вирна глава и ме погледна така, като че ли съм замирисал на лошо от разходката в гората.

— Така значи, отсега нататък не ми говори повече за правилници — заяви ми той, — защото няма да те чувам, Мечо Пух.

— Мечо Пух — изсмя се Франк Дивордих и много лесно се убедих, че не можеш да станеш приятел с някого само защото заедно сте нарушавали правилника. Затова отговорих:

— Не ме интересува дали спазваш правилниците, или не, то си е твоя работа — взех Херодот и отидох до реката, седнах и четох до обяд, защото се върнахме по-рано, отколкото мислехме. Имах около петнадесет минути за четене, но не можах да мисля за Херодот, защото ми беше криво, че съм нарушил правилника, а това естествено значеше край на правилника на нашето бунгало, край на касичката и дори край на възможностите ми да бъда добър водач. Малко бях ядосан дори на Пол, тъй като идеята да отидем до лагера на момичетата беше негова, макар че явно и на мен трябва да ми е било любопитно, защото в края на краищата отидох, така че вината не е само у Пол. И все пак му бях ядосан.

На обяд работите тръгнаха дори още по-зле, вече си мисля, че винаги може да се случи нещо по-лошо, отколкото вече се е случило, защото Джероум Блакридж се приближи до нашата маса, огледа ни заплашително и попита:

— Кой от вас е изпял за Ривас?

Едуард Хайнц направо остана смаян, когато чу Блакридж да ни пита по този начин, и му нареди:

— Върви си на масата, Джери, за да не се наложи и аз да изпея нещо за теб.

Блакридж се обърна и изгледа Едуард Хайнц с особено изражение на лицето — хем хладно, хем питащо, като че има деветдесет и девет работи, за които Едуард Хайнц може да изпее, а той не е сигурен кое точно има предвид Едуард Хайнц. Но в крайна сметка се върна на масата си.

А след обяд Блакридж и Рънк, и цяла една групичка отново се нахвърлиха върху нас и когато стигнаха до мен и Пол, нашият добър приятел Дивордих изтърси:

— По дяволите, и тия двамата могат да ги изхвърлят по същите причини. Те също ходиха до лагера на момичетата. — Тогава разбрахме, че Мануел Ривас го изключват от Хай Пайнс, ето защо големите момчета са толкова раздразнени. Сметнаха, че е нечестно, защото Мануел Ривас ще си има неприятности не само тук, но и вкъщи. Както и да е, когато Рънк се надвеси над мен и завря лице в моето, признавам си го, малко се уплаших, но му отговорих:

— Не съм казвал нищо на никого.

В този момент Дон Егрис избута Рънк Негодника настрани от мен и му каза:

— Стига с тоя номер. Защо не си търсиш равностойни противници, Рънк? Ако ти е толкова нервно, обърни се към мен, тук съм.

Тогава Стенли изсъска:

— Може и ти да си бил, Егрис. Може и ти да си изпял за Ривас.

— И какво още ми се чудиш? — процеди Егрис с каменно лице и ръце на хълбоците.

Стенли вдигна поглед към Дон, после изръмжа и се понесе нанякъде, а Блакридж се помъкна след него. Естествено аз също смятам, че ще е много лошо, ако изгонят Мануел Ривас, тъй като той винаги се държи добре с хората. Но на това ще се спра след малко.

Първо нека да запиша, преди да съм забравил и докато съм на тази много забавна вълна, че Хам Пъмпърнил днес се сби с Боб Дейли. Не знам какъв беше поводът, но знам, че Хам победи. Добре се получи, защото като слушаш как говори и как се държи Боб Дейли, си мислиш, че ще се бие добре. Но Хам го накара да каже три пъти „предавам се“ и едва тогава го пусна да стане и сега на Хам всички му имат уважение, също и аз.

Та след това сбиване дойде Джордж Меридел и съобщи, че има извънредна сбирка на водачите и още някои момчета; аз трябвало да заведа Пол Индиан, но той репетираше за Вечерта на талантите. Попитах Джордж за какво е сбирката, но той само каза да тръгвам и толкова. Извиках Хам да дойде с мен и тръгнахме след Джордж нагоре към ливадата — малко необичайно място за сбирка, но наистина там беше уречена. Присъствуваха Стенли Негодника с Франк Райли и Блакридж, и Джон Мейсън, и Дик Ричардсън, забелязах, че дори Мануел Ривас беше там — все големи момчета. Дори Дон Егрис. Там бяха също брат ми Хауард, Пийт Бънч, Еди Хоуг, който трябваше да е на репетиция, Гого Бърнс — общо около шестнайсет-седемнайсет момчета.

По всичко личеше, че Франк Райли ръководи сбирката, известно време се суети, после каза:

— Съберете се в кръг, момчета, сядайте. Седни, Егрис.

Но Дон рече:

— Не съм изморен.

— Я сядай — изджавка Райли, — че ще останем тук доста време. Хей, Уейн, трябваше да вземеш и Елстън, щеше да е интересно за него.

Повечето бяха седнали на тревата, а Франк Райли и Стенли Рънк стояха прави. Франк се разкрачи, пъхна палци под колана си и ни изгледа с особен израз на лицето, ще речеш, че се готви да ни държи проповед и ако по този начин искаше да ни направи впечатление, успя напълно, когато каза:

— Ще има революция.

Никой не проговори. Според мен никой не разбра за какво става дума. Аз положително не разбрах.

В края на краищата все някой трябваше да попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — продължи Франк Райли, — че трябва да направим нещо, за да раздвижим това място, да не се примиряваме, когато преследват нашите приятели само защото са извършили престъплението да не са вече на десет години, длъжни сме да спасим Ривас, преди да са го върнали вкъщи, за да няма разправии с родителите си. Ние обсъдихме всичко — аз, Рънк, Мейсън, Ричардсън, Блакридж, та ние обсъдихме всичко и ето какво решихме: Ще завземем целия лагер.

— С каква цел? — попита Дон Егрис. — Само за да спасим Ривас ли?

— С каква цел ли? — От тона на Франк Райли се подразбираше, че той не вижда никаква логика във въпроса. — Е, добре, ще ти обясня с две думи, така че дори ти да разбереш, Егрис. Защото е забавно. Ето с тази цел. Забавно е да не те карат да правиш разни неща. Забавно е да знаеш, че не могат да те изгонят. Забавно е да се чувствуваш на такава възраст, на каквато си, и да не се налага да се преструваш, че всъщност си на единадесет години. Готино е. Отговорих ли на въпроса ти? — Не изчака Дон да си отвори устата и продължи: — Работата е там, ако ще бъде революция като революция, ако искаме да успее, ще ни трябва пълно съдействие. Трябва да направим план и се нуждаем от съдействие.

— Все пак не разбирам защо говориш за революция — отбеляза Дон Егрис. — Разбирам, че искате да помогнете на Ривас, ако е възможно, но бунт? Срещу какво се бунтуваш?

— Боже мой, срещу пеперудите, Егрис — отвърна Стенли Рънк, — срещу тия женчовци, срещу мудността тук, еднообразието, Уорън, вечерите на талантите, пастичките, разните цветнокожи. Ти да не си оглупял, що ли? Не разбираш ли, това е кеф. Никой и не очакваше от теб да се заинтересуваш, ясно ли ти е? Но ако се раздрънкаш на когото и да е било, мой човек, ще се намериш в ареста заедно с Уорън. Разбра ли?

— Господи, нима ще затворите мистър Уорън в ареста? — попита някой. Май че беше Гого Бърнс.

— Слушайте — заговори Франк Райли, — никой няма да пострада. Това е единственото, което трябва да запомните. Нищо няма да му стане на Уорън, ако постои малко в ареста, особено ако това ще е от полза за Ривас.

— Как ще е от полза и на Ривас? — попита брат ми Хауард.

— Остави това на нас — отговори му Франк Райли. — За момента оставете това на нас. Ще бъде от полза.

Мануел Ривас се намеси:

— Искам само да ви напомня, че все пак целта на революцията не е да помогнете на мен. Нямам чак такава нужда от помощ и тази работа не беше моя идея. Та това искам да ви кажа, ако така и така сте решили да я правите, мисля и аз да се включа и да се позабавлявам. Какво пък, и без това ще ме изключат, така че нямам какво да губя.

Франк Райли продължи да говори как ще протече революцията и как всеки ще се забавлява, докато тя трае, а щом попитах как ще се забавляваме, изведнъж ме загледа, бузите му станаха морави като очите му и той каза много тихо:

— Мислех, че си умен. — Почувствувах се страшно тъп. — Мислех, че си умен, но ще ти обясня какво имам предвид. Да се забавляваш значи да правиш разни неща. И когато правиш разни неща и знаеш защо ги правиш, тогава наистина е забавно. Според мен, докато правим революция, за да ни е по-забавно и без да вредим на никого, ще си живеем много хубаво, също така смятам, че като помогнем на Ривас, а навярно и на още доста от нас, ще си живеем направо прекрасно. И аз обичам книгите като теб, моето момче — кимна той към мен, — но в книгите се разказва за това как се правят разни неща, не е ли така? Нека да не прекараме целия си живот, без да правим нищо.

— Ха, та какво лошо има в това? — засмя се Дик Ричардсън.

— Окей, разбирате какво искам да кажа — отговори му Франк Райли и поизчака да се размине червенината по бузите му, после обясни всички неща, които те трябва да направят по време на революцията. Ще трябва да пленят мистър Уорън и ръководителите и да завземат Центъра за свръзка, а към центъра за свръзка той причисли и усилвателната уредба, ще трябва да се пленят готвачите, а също и мис Нюман, така че да не може да съобщи за революцията в лагера на момичетата. Франк говори доста време и каза, че всичко приличало на играта „Плени знамето“, с тази разлика, че е за големи момчета и революцията няма да завърши, докато целият Хай Пайнс не е изцяло под контрола на революцията.

След кратко мълчание Дон Егрис стана, въздъхна и каза:

— Мен по-добре не ме бройте.

— Добре — кимна Франк Райли, — добре. Смятай, че си вън от играта. Както каза и Рънк, очаквахме такова нещо. Ние мислехме, че е редно да те включим, в края на краищата си водач на барака и ти дадохме възможност. Но, Егрис, ако изпуснеш и една думица пред някого, който и да е той, ще си имаш неприятности. Чуваш ли?

Дон се втренчи във Франк, но Франк срещна очите му и го изгледа още по-пронизващо, дори с ожесточение, и Дон първи отмести поглед.

После изведнъж Стенли Рънк разпери широко ръце, пръстите му се разтрепериха, като че не можеше да се овладее, и той изкрещя към нас:

— Има ли тук още някой, който предпочита да ходи на лов за диви буболечици?

Е, това малко пораздвижи групата, няколко момчета се засмяха, поразмърдахме се, а Франк Райли бързо ни преброи и стана така, че само Дон Егрис се изказа изцяло против революцията. Аз се канех да кажа нещо против, но Франк Райли се обърна към мен:

— Разчитам на теб, водач Уинстън Уейн. Ти си умно момче — каза го ей така, направо, пред всички — и ние имаме нужда от теб. Разбираш ли? Ще ни измениш ли?

Поклатих глава:

— Не съм имал намерение да ви изменям. — А Франк се прехвърли към Хам и мисля, че по този начин аз се присъединих към революцията.

Франк лично обиколи всички, въвличаше хората в своята революция с екзалтирани очи и ръце, потупваше ги по раменете, хващаше ги за лактите, а след това се върна и застана с лице към нас.

— От този момент — съобщи той — всички присъствуващи, с изключение на Дон Егрис, са членове на така наречения от мен Революционен комитет. Индиан и Елстън ще бъдат поканени в този комитет. И така, утре е ден за посещение в Хай Пайнс и ще има много външни хора в района на лагера. Но се предвижда Мануел Ривас да бъде изпратен утре с някой автобус, така че не можем да чакаме. Ще се срещнем отново утре сутринта в шест часа и тогава ще получите нареждания. В шест часа. Бъдете точни. Уейн, предай на Индиан и Елстън. Членове на Революционния комитет, имате ли въпроси?

Що се отнася до мен, не смеех и да помисля за някакви въпроси. Със същия успех Франк Райли можеше да ме накара да питам какви възможности има да превземем Китай утре сутринта. Стенли Рънк извади ножа си и започна да го забива в едно дърво, събранието се разпусна. Върнахме се в лагера с Хам и Дон Егрис, но на никого не му се говореше. Аз се питах как му се струва на Хауард, че и аз съм член на Революционния комитет. Май това е първият случай, когато правим нещо заедно.

Като стигнахме лагера, видяхме, че Едуард Хайнц търси някои от нас.

— Къде бяхте?

Казах му, че сме били на ливадата.

— Не си ли спомняте, че по програма днес следобед имаме щафета на спортната площадка?

Наистина бях забравил.

— Господи, наистина съм забравил. Много съжалявам.

— Ясно ли е, Уин, че това е нещо, за което мога да докладвам. Какво правехте ти, Джордж, Хам, кой още? Гого? Какво правехте там всичките заедно?

— Вижте какво, заприказвахме се — отговорих аз. — Съвсем забравих за щафетата. Наистина съжалявам.

Той ми напомни, че аз съм водач, не му се искало да става необходимо да се извинявам още веднъж за такива неща.

Точно преди вечеря видях Пол и му разказах какво се бе случило на ливадата, а той отвърна, че Джордж Меридел вече му е говорил за това и че цялата история е доста странна, а по негово мнение Франк Райли е фабрика за налудничави идеи и май фабриката е започнала производство.

— Наистина ли мисли да затвори в ареста ръководителите, готвачите, мистър Уорън? Достатъчно ли е голям арестът?

Отговорих му, че сигурно е голям, след като имат такъв план.

След вечеря видях Фред Елстън и му казах:

— Утре ще правим революция.

— Кой ще прави революция?

— Ние. Аз и Райли, и Хам, и Рънк, и Ривас, и още много момчета. Ние сме Революционен комитет. Ще трябва да затворим мистър Уорън в ареста.

Фред Елстън се разтрепери от вълнение.

— Кога?

— Искаш ли да те включим в Революционния Комитет?

— Иска ли питане, мой човек. Благодаря. Слушай, може ли да вземем и Боб Дейли?

— Само ти. От нашата барака сме вече трима, брой мен и Хам. Затова само ти.

— Окей. Страхотно. Е, много ти благодаря. Сега какво ще правим?

— Ще има сбирка на Революционния комитет утре сутринта в шест часа.

— Добре.

— На никого не казвай нито дума.

— Ей, да не съм дрънкало.

— Дори и на Боб Дейли.

— Ей, да не съм дрънкало.

— Какво значи дрънкало?

Той сви рамене.

— Човек, който дрънка. Който доносничи. Но аз не съм дрънкало, Уейн. Значи, шест часа. Ей, да не забравиш да ме събудиш, ако не се събудя сам.

Вечерта на талантите се проведе, всичко мина нормално, но не обърнах много внимание, като изключим това, че сонатината от Кулау на Пол Индиан беше най-хубавото нещо от програмата, убеден съм в това. Едно от големите момчета — Ал Сантанджело, който свири и пее добре, си носеше китарата, та той изпя един рокендрол, струва ми се, че това се хареса най-много. Няколко от малките момчета изпяха една ужасно глупава песничка, после Езра Финли, Еди Хоуг и още едно момче направиха малка пародия по „Ромео и Жулиета“, имаше и още работи, но по мое мнение Пол беше най-добър. След това като изненада изнесоха екран и пуснаха две анимационни филмчета, но те бяха стари: „Котаракът Феликс“ и „Кокорчо“, образът много трептеше и май липсваха цели епизоди.

Мистър Уорън каза, че утре следобед ще има излет и ще слезем надолу по реката повече от една миля и там имало няколко дълбоки пещери, ще ги изследваме и там наблизо ще си изпечем наденици.

После се прибрахме по бараките.

Написах едно кратко писъмце до родителите ми, тъй като няма да идват на посещение, споменах, че тук е доста особено като за лагер, но е интересно и оцелявам.

Писах им, че съм бил капитан на отбора за „Плени знамето“ и сам съм го пленил.