Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (10)

3 юни

Момчетата от барака номер девет прекарахме цялата сутрин в залата за пинг-понг, която е встрани от административната сграда, и от четири игри аз направих шест точки. По времето, когато свършихме, светът ми изглеждаше черен.

Джордж Меридел е откачил на тема правилник. На сбирката на водачите тази сутрин той съобщи, че е въвел следния правилник:

1. Никой да не напуска барака номер седем без негово разрешение.

2. Никой да не започва да яде, преди той да е седнал на масата.

3. Всичките му момчета да казват клетвата за вярност всяка сутрин, веднага щом станат от леглото.

Джордж казва, че тези правила служели, за да има ред в барака номер седем, и че редът е хубаво нещо, но, разбира се, това показва единствено колко е подъл и тъп. Зададох си въпроса дали Джордж не е бил избран за водач само защото може да набие всеки от неговата барака. Както и да е, на Стенли Рънк му стана страшно забавно от съобщението на Джордж и той му каза, че трябвало да накара момчетата от седма барака да му козируват, когато минават покрай него, и съм уверен, че Джордж го прие насериозно, само кимна бавно и доста се замисли, както изглежда. Това безкрайно развесели Стенли, той се разкиска, разкудкудяка, започна да нарича мен и Джордж лагерни ченгета и изтърси:

— Внимавайте, момчета, идват лагерните ченгета. Спазвайте правилника, за всички ни се отнася, лагерните ченгета ще ви пипнат. — А после изведнъж Стенли се ядоса. — Дяволите да ви вземат, гадни малки доносници, защо не си останахте във вашите училища да помагате на полицаите по движението?

— Ти да мълчиш — промърмори Пол Индиан.

— Това пък какво беше? — Стенли се завъртя слисан към Пол. — На мен ли говориш бе, мъник?

— Няма да говориш за полицията — сопна му с Пол. — Баща ми е полицай.

Стенли вдигна пръст към него:

— Значи ти си полицейско синче.

— Точно така — пламна Пол, — затова няма да говориш за полицаите, дяволите да те вземат.

Та на Стенли май му се видя забавно, че в Хай Пайнс може да има съвсем истински, жив син на полицай и той отново се разсмя. Ама че лагер!

Аз промених темата и предложих на Джордж Меридел да промени правилника си.

— Ще настроиш всички момчета от бараката срещу себе си — му казах аз — и те ще вдигнат бунт.

— Бунт ли! — извика Стенли Рънк и на очите му се показаха сълзи, — Ха-ха, бунт! — пискаше ли, пискаше известно време, а на нас нищо не ни оставаше, освен да го гледаме. — Ха-ха-ха! — Чак се наложи да седне на пейката.

Пол си тръгна, също и аз.

След като обядвахме (бял боб), тръгнахме на поредната голяма обиколка. Вървяхме почти по същите места, където вече бяхме ходили, но въпреки това беше приятно. Едуард Хайнц каза, че на другия ден — събота — ще отидем в друга посока и ще ловим пеперуди, а той ще ни покаже как да ги закрепваме на картон и как да ги различаваме. Каза, че е много интересно и някои от нас може би ще започнат да събират собствена колекция, като видят колко е забавно.

Аз държа на моралните принципи. И това си е. Та попитах Пол Индиан как гледа на колекционирането на пеперуди, тъй като в края на краищата са невинни същества и не причиняват зло на никого, освен ако не се навъдят прекалено много по посевите, обикновено просто си летят и са много хубави.

Но Пол каза:

— Има много пеперуди.

— Не е там работата. Искам да кажа, че не бива да убиваме нищо живо ей така, за удоволствие.

— Добре де, но то не е само за удоволствие. Ще ги изучим и ще ги колекционираме.

— Значи за нас това е хоби, а всяко хоби е удоволствие.

— О, господи — нацупи се Пол, — за някакви си пеперуди.

— Веднъж чух, че Алберт Швайцер^[1] не убивал дори оса.

— Уейн, ти си откачил. Щом имаш настроение да философствуваш, иди да говориш с Едуард Хайнц, ако обичаш.

Така и направих. Казах на Едуард Хайнц всичко, което бях казал и на Пол, но Едуард Хайнц само се поусмихна и попита:

— Какво четеш сега, Уин? — А после, преди още да му отговоря, стана сериозен и каза: — В природата има жестокост, младежо. Навярно някои личности могат да се издигнат дотам, че да се отдалечат от стихията на природата, но повечето хора не са такива личности и в по-голямата си част природата не може да се обуздае. Много ли ти е неприятно да убиваш пеперуди?

— Те не пречат на никого. И са красиви.

— Е, мисля, че в случая малко прекаляваш и освен това ще съжаляваш, ако не дойдеш с нас, но няма да те принуждавам, щом не искаш.

И това беше. Не зная дали да отида да ловя пеперуди, или не. Мога да приема изследването заради науката, разбира се, но не мога да си представя, че е справедливо да убиеш едно съвсем безвредно същество, само за да научиш нещо за него.

Като се върнахме от обиколката, разбрахме, че в лагера е имало сбиване между някои от по-големите и дори едно момче се намираше в ареста. Аз, Пол, Хам и Боб Маккарти отидохме заедно към ареста и там заварихме няколко момчета, които се мотаеха наоколо, смееха се и се шегуваха. Тогава разпознах, че през решетките на ареста гледаше Джон Мейсън. Не зная на какво се смееха, но Пийт Бънч беше там и той се будалкаше, разправяше, че Джон Мейсън нямало да бие път до лагера на момичетата, ако мис Нюман била в Хай Пайнс, или нещо от този род.

Приближиха се Фред Елстън и Франк Дивордих и Фред попита:

— Кой е вътре?

— Джон Мейсън.

Изведнъж ме зърна Пийт Бънч и рече:

— Я вижте кой е тук, Мечо Пух, водачът. Това обяснява всичко. Може мис Нюман да не е била тук, но Мечо Пух, водачът, е бил тук и са му потрябвали пари за прословутата касичка. Напълни ли се, а, Мечо?

Много момчета се засмяха на шегата, в края на краищата беше си смешно, и тъкмо тогава дойде Дон Егрис, а Джон Мейсън се развика:

— Егрис, Егрис! Хайде, влез вътре, маймуно такава. Върнете маймуната в клетката й! Станала е ужасна грешка! Хей, Егрис, ти трябваше, да си тук вътре, а не аз. Ти носиш отговорността, ти си истински бойскаут, ти си водач. А пък аз какво съм? Безделник, убиец, престъпник. Егрис, ти не ме защити от мен самия. Ей, когато изляза оттук, ще трябва да защитаваш себе си от мен.

Той продължи да обижда Дон Егрис по същия начин и аз изобщо не можах да разбера защо, тъй като на мен ми се струва, че Дон се държи приятелски с всички, но не знам дали Пол или някой друг спомена, че Дон не се разбирал много-много с Джон Мейсън и още няколко момчета, струва ми се, защото Дон е негър. Така или иначе, Дон си тръгна и на мен ми се искаше да тръгна след него, но не можех да се ориентирам в ситуацията, така че след малко и аз се махнах с Хам, Пол и Боб.

Джон Мейсън трябваше да остане в ареста, докато дойде време да загасят лампите довечера, значи ще излезе доста скоро.

И като че ли не беше достатъчно забавно днес да видим Джон Мейсън в ареста, та след вечеря, като се разхождахме из гората зад бараките на най-малките — Пол, Хам и аз, видяхме Стенли Рънк Негодника да забива големия си ловджийски нож в кората на един бор. Хвърляше го, после отиваше, измъкваше го, връщаше се обратно и пак го хвърляше, пък ние стояхме да го наблюдаваме достатъчно дълго, за да се уверим, че го забива почти всеки път.

— Виж ти — каза Стенли Рънк, като издърпваше ножа си, решил най-сетне да ни забележи, след като бяхме стояли от часове, поне на мен така ми се стори, — ето ги ченгетата. Да не би да съм направил нещо лошо, че си дошъл да ме дебнеш, Мечо Пух. Дай ми още една възможност. Ще се поправя, сине полицейски, вярвай ми. — Последните приказки бяха камък в градината на Пол.

Стенли метна отново ножа, съвсем небрежно и — тинк! — той вече трептеше върху стъблото на бора.

— Ей — обърна се Хам към Стенли, — този Мейсън за какво са го прибрали в ареста?

— Зарад бръмбарите — отговори Стенли Негодника, извади ножа си от дървото и избърса острието в панталона си.

Хам се засмя:

— Значи има бръмбари в главата, така ли? Прещракал е може би?

Стенли огледа ножа си, избърса го още веднъж в крачола на панталона си.

— Не, глупчо, не исках да кажа това — заговори той със задушевен тон. — Исках да кажа, че не му допадна идеята да подскача по планинските пътечки, кикотейки се от радост при мисълта, че ще размахва мрежичката си над някоя симпатична буболечка с черно-жълти, крилца. Просто идеята нещо не му се понрави. Нито пък на мен. — Тъй като никой не се обади, накрая Стенли продължи: — Те си въобразяваха, че цял ден ще тичаме подир пеперудки. Представяте ли си? И не само ще тичаме подир тях, но и ще ги хващаме. И не само ще ги хващаме, но и ще се учим как се ловят. А после ще поседнем заедно, ще поговорим, ще почетем за тях и всичко ще бъде екстра. Що за загубена история. Буболечки. Сакчета. Ама че досада. — Той поклати глава и се ухили подигравателно, но после се изкиска, та излезе като кихавица. — Та тъй, вървяхме си ние, великите ловци из гората — той разпери ръце, а ножът му лъсна с розовите отблясъци, на залеза, — прокрадвахме се предпазливо сред храсталаците, приготвили мрежичките, и изведнъж Мейсън улови нещо. Улов! Право в мрежичката му. Беше хванал Дик Ричардсън. И така започнахме да се ловим един друг вместо да гоним буболечки и скъсахме две сакчета. Обадете се на Скотланд Ярд. Тейбър ни предупреди да се усмирим, в противен случай нямало да гоним повече пеперуди. Само това ни трябваше, за да се отрезвим. Само това. Какъв е мазник!

— Кой? — попита Хам. — Мистър Тейбър ли?

— Мазник, и то такъв, пеперудка. По дяволите, продължихме да беснеем, без да му обръщаме внимание. Нали разбирате, на кого, по дяволите, му е притрябвало да лови пеперуди. Ядат ли се или стават за нещо друго? Та Мейсън улови Дик Ричардсън за втори път и го събори на земята — като хипопотам, нали разбирате? Тоя Ричардсън — Стенли отново пусна сопрановия си кикот, — ще речеш, че оса го ужили, така се нахвърли върху Мейсън. А нещастният Тейбър ни приказва, че ще прекрати лова на пеперуди, въпреки че нямаме нито един трофей — да знаете само колко се разстроихме от този факт. Та Тейбър се опитва да откопчи Мейсън от Ричардсън, но по това време вече и Мейсън е доста бесен и той забива един на Тейбър право в челюстта, както е на колене, и въпреки това едва не го прати в страната на чудесата. Смях да видите! Мислех, че ще се задуша, че панталоните ми никога няма да изсъхнат, но Тейбър изобщо не можа да разбере колко е смешно. Наказа Мейсън с осем часа в ареста. И Ричардсън трябва да изкара там час-два. Утре сутринта. — Изведнъж той отново хвърли ножа си — ножът изсвистя, изсъска, заби се в дървото и остана там да трепери. — Тук е пълно с пеперудки, ако питате мен. Всичко пърха, нищо не лети.

Пол го попита:

— Ти защо си дошъл в Хай Пайнс в такъв случай?

Стенли само сви рамене.

— Нямаше нищо по-добро, сине полицейски, пък и старият ме караше да дойда. Тебе какво те засяга?

Тази вечер около огъня при Четириъгълника вместо да пеем, мистър Уорън произнесе дълга реч за отговорността и гражданското съзнание, той говори още за Бога и според него отговорността и гражданското съзнание били свързани с Бога повече от всичко друго. Като че слушах мама и преподобния Мънсън да говорят едновременно, после той съобщи, че ловенето на пеперуди за нашите бараки се отменяло, тъй като много от големите момчета намирали, че това е неприятно занимание. Той подчерта, че било жалко, тъй като на нас можело да ни хареса много и това бил един пример как няколко души могат да навредят на много хора, като нарушават реда. Някои от големите смятаха за несправедливо Мейсън и Ричардсън да седят в затвора и според мен това беше причината мистър Уорън да подчертае, че е възможно и да бъдат изгонени от Хай Пайнс.

Така или иначе, моят личен проблем дали да убивам пеперуди, или не, беше разрешен. Точно сега не се налага да мисля върху това.

След като свърши речта си, мистър Уорън ни накара да изпеем „Привет, привет, тук сме цялата дружина“. След това ни напомни, че утре вечер ще имаме Вечер на талантите и след това се разотидохме по бараките.