Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (23)

14 юни

Продължение.

Джон Мейсън е мъртъв. Убил го е Дон Егрис, така се говори. Говорят, че Дон е застрелял Мейсън с онзи пистолет, който мистър Уорън държеше в бюрото си, но ако е така, как е попаднал у него? Не зная какво се е случило в действителност. Но ако някой е подхвърлил този пистолет в ареста, готов съм да се обзаложа, че е бил Джероум Блакридж, а той може да го е направил, за да гледа сеир, толкова е отвратителен. Но аз вече не съм никакъв офицер, затова не мога да отида на посещение при Дон и да го попитам какво се е случило.

Но съм доволен, че не съм вече във ВРК. Доволен съм, че не съм офицер. Очаквам скоро да ме арестуват, защото след като не съм офицер, вече надали имам право да не спазвам разните наредби като тази за клетвата за вярност, така че ще съм под наблюдение, а после ще ме обвинят в нарушаване на правилника и ще ме арестуват.

Хем не ми се пише, хем много ми се пише. Тъжно ми е и затова нямам желание да пиша, но в същото време съм вбесен и не ми минава, всъщност би трябвало и аз като Дон да се опитам да си отида вкъщи, но пък сега Дон е в беда, а аз не мога да измисля как да постъпя, за да му помогна. Ами ако наистина е убил Джон Мейсън?

Заседанието в дванайсет часа беше свикано само заради мен. Целият ВРК измарширува до столовата, където момчетата ядяха, а аз все още не знаех какво става — оказа се, че ще ме наказват „за назидание“. Издумаха какви ли не лъжи за мен и не ми дадоха възможност да кажа, че лъжат. Доведоха едно момиче, което говореше лъжи. Струва ми се, че е от момичетата, които работеха върху проектите за отличителни знаци. И така, първо накараха всички да замълчат и обявиха, че ще има военен съд над един предател. Но откритият съдебен процес стана като кабаретна програма, приличаше на нещата, които съм гледал по филмите и по телевизията за нощните заведения, защото ние бяхме на подиума, пък всички момчета ядяха задушеното си, а в това време съдът разглеждаше делото ми, военният съд, както го нарече Франк.

Първо, беше заявено, че съм донесъл книга от Карл Маркс в Хай Пайнс. После заявиха, че съм писал контрареволюционни и дори комунистически неща в дневника си. След това Джордж Меридел каза, че съм се опитал да му попреча, за да не се издаде наредба за произнасянето на клетвата за вярност още преди революцията, когато това щяло да е наредба само за неговата барака. След това Франк каза, че съм се опитвал да попреча не само за произнасянето на клетвата за вярност, но и за пеенето всяка сутрин на националния химн (думите му бяха „нашият национален химн“) и подчерта, че аз съм свалил знамето, когато започна революцията, при положение, че никой не ме е карал да го правя, но не спомена, че ако не друго, то беше Знамето на мечката, а не американското знаме. После се изтъкна, че съм помогнал на Дон Егрис в опита му да предаде революцията (това поне беше вярно) и тогава дойде ред и на лъжата, която каза онази малката от Лоу Пайнс. Тя заяви, че аз съм поискал отличителният знак за майор да бъде червена звезда, което е символ на комунистите. Не знаела, че е комунистически символ и затова се съгласила. Това е лъжа. За пръв път днес видях това момиче, дори не си спомням да ми се е мяркало пред очите. Пък и аз сам казах на Франк, че това е символ на комунистите и поисках да се промени, за да не може Джордж Меридел да пуска остроумия по мой адрес. После се изтъкна, че съм отказал да участвувам в ритуала при вдигането на знамето.

Франк каза, че всички тези действия са контрареволюционни и подривни и че революцията е започнала като един начин да се създадат развлечения и не била подготвена за „сблъсък с истински предатели по отношение на всички нас“ (с мен). Не бивало никой да пострада, но се оказало, че има смутители на реда и от каквато и гледна точка да се възприеме, те нямало да превърнат революцията в антиамериканска и комунистическа, защото Франк нямало да допусне такова нещо и бил сигурен, че всички мислели като него. Той каза, че се отвращава от мен. Така беше. Каза, че се срамувал заради мен. Гласът му стана чисто сопрано, докато говореше тези неща. Идеше ми да се разплача, както и преди това, но много ме беше страх, както и преди това, и не се разплаках. Но пък по всичко изглеждаше, че Франк ще ме изпревари и ще се разплаче от срам заради мен. Изкомандува ми да се изправя и скъса червената звезда от фланелката ми (скъса също и фланелката ми) и сега вече отличителният знак за майор ще е червен квадрат.

Франк каза, че заради високия ми чин и предишните ми заслуги няма да бъда затворен в ареста, освен ако не продължавам с подривната си дейност, но ме разжалва публично до обикновен член на доброволните сили на реда и ме зачисли във взвода на Боб Дейли.

А сега искам да запиша нещо, което ме изненада и от което ми се приплака повече, отколкото от думите на Франк. Защото изведнъж, след като бях разжалван, Хам Пъмпърнил скочи, скъса своя отличителен знак и го хвърли на подиума, право в краката на Франк. Франк остана като зашеметен, а аз се уплаших какви могат да са последствията за Хам. Хам изкрещя:

— Аз напускам! — и изхвърча от трапезарията. Никога през живота си не съм имал такъв приятел, обичам Хам повече от брат си. Обичам Хам и Дон, бих искал да са мои братя и бих искал всички останали тук просто да не съществуват.

Най-отвратителната дивотия, от която съм смаян, е, че много от момчетата наистина ме смятат за предател. При това смятат, че съм извършил предателство не само към революцията, а и към цялата страна. Към Президента. Към Америка. И така, сега имам много врагове. После, веднага след като военният съд ме осъди — изглежда, с цел да отклони мислите на всички в друга посока, — Франк обяви, че утре вечер ще се проведе най-голямата забава досега, с награди за какво ли не, за танци, за канадска борба и за какви ли не дивотии. На всичкото отгоре не ми бяха разрешили да си тръгна и аз стърчах там, докато той правеше обявлението, стоях до него, но имах чувството, че поканата не се отнася до мен. Всички заръкопляскаха, а по всичко личеше, че Франк Райли държи в ръцете си Хай Пайнс по-здраво от всеки друг път. Момчетата оставят всичко да се решава от ВРК и не си правят труда да разсъждават за каквото и да било, така че естествено Франк става все по-силен и по-силен. Мисля, че колкото повече се объркват нещата, толкова по-лесно можеш да се разпореждаш с хората и дори подозирам, че Франк Райли съзнателно иска нещата да са много сложни, за да се объркват хората все повече и повече и да трябва да разчитат на него.