Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (14)

6 юни

Няма да пиша много, защото съм страшно изморен. Освен това и досега се плаша, а май все още се вълнувам, също така се и отвращавам. Първо на първо, момичетата не умеят да готвят по-добре от момчетата. И не само това, ако продължават да похабяват продукти и да ги изхвърлят, както днес, ще възникнат трудности с продоволствията. Похабиха големи казани с храна и не оставаше нищо друго, освен да я хвърлят. Разбира се, има много храна, какво ли не — пълен хладилен склад: и мляко на прах, и гроздов сок, и по много от всичко, но когато революцията свърши, мистър Уорън ще се ядоса много, като види що нещо сме похабили. И обядът, и вечерята закъсняха, а като имам предвид на какво приличаха, по-добре да бяха напълно отменени.

Днес беше сформиран Върховен революционен комитет, в който участвуват и няколко момичета, но аз не съм член. Членовете на Върховния революционен комитет са Франк Райли, Стенли Рънк, Джероум Блакридж, Мануел Ривас, Пол Индиан, Сюзан Лангер, Една Кей, Джийн Локлин и Бърнис Ройър. Членовете на Върховния революционен комитет трябва да имат най-малко чин капитан. Франк и Стенли са генерали, разбира се, Блакридж и Сюзан Лангер са полковници, Мануел Ривас и Една Кей са майори, а останалите капитани. Франк ми нареди да разглася чиновете им по уредбата, тъй като поради не знам каква причина било част от пропагандата, също така разгласих, че властта в Хай Пайнс и Лоу Пайнс ще се представлява от Върховния революционен комитет.

Това е почти всичко, което стана днес, с изключение на нещо ужасно, за което ще разкажа. Измежду толкова хора Франк Дивордих се намери да му омръзне революцията — казал, че яденето е отвратително, отишъл до бараката си, събрал багажа си и право тръгнал да излезе от лагера. Не зная къде е мислел да отиде, може и да е имал намерение да върви пеш чак до вкъщи, но го спрял един пост към входа на лагера и той бил отведен при полковник Блакридж. Блакридж казал, че Дивордих „подлежи на наказание като контрареволюционер“ — така ми каза след това Дивордих.

— Защо се опита да напуснеш лагера? — попитал Блакридж.

Дивордих отговорил, че искал да се прибере вкъщи, защото лагерът не му харесвал вече и толкоз.

— Не знаеше ли, че има заповед да не се напуска Хай Пайнс?

— Знаех — казал Дивордих, но изтъкнал, че цялата тази игра му е дотегнала.

— Значи играта ти е дотегнала и най-доброто, което можеше да направиш, беше да избягаш и да кажеш на първия срещнат колко лоша игра е това. Така ли?

Дивордих отговорил, че не е имал намерение да казва каквото и да било на когото и да било.

— О, да, ти просто си възнамерявал да вървиш пеша двеста мили, без да говориш с когото и да било, и не си смятал да говориш дори с родителите си вкъщи.

Блакридж още заявил, че Дивордих е предател на революцията и без да каже на никого, отвел Дивордих горе до ливадата, завързал го за едно дърво и направо го нашибал с колана си. Жестоко? Дивордих викал толкова силно, че му запушили устата, но си отнесъл десет-петнадесет удара, така ми каза той.

Горкият Дивордих, беше страшно вбесен, когато се върна в бараката, и не искаше да каже на никого какво се е случило, но късно през нощта сподели с мен, защото плачеше, а аз го чух. Утре ще разкажа на Дон Егрис цялата случка. Това е ужасно. Срамно. Джероум Блакридж не е имал право да го завърже за дървото, а камо ли да го бие.

Разгледах гърба на Дивордих, личаха си големи червени ивици и това ми припомни как баща ми ме би с колана си последния път. Казах на Дивордих всичко, което знам по въпроса за болката, и че ако се концентрира достатъчно, изобщо няма да я усеща, но Дивордих не схвана и думица, само проплака ядосано:

— Боли — и най-после заспа.

Предполагам, че още го боли, а аз съм и ядосан, и уплашен от всичко това. Франк ми беше казал, че никой няма да пострада. Време е да спрем цялата тази игра.