Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (21)

13 юни

Неприятности, неприятности, неприятности. С всеки ден неприятностите стават все по-сериозни и като че ли се увеличават. Днес беше лош ден във всичко.

Първо, загубих един публичен спор с Джордж Меридел заради клетвата му за вярност… и поради каква причина? Ето поради каква: защото той посочи, че цитираните от мен думи на Джеферсън бяха в същата книга, в която имаше писано и от Карл Маркс. Попитах го какво значение има това, а той каза, че дори и да разбирал какво говоря, пак нямало да ми има доверие, защото нищо чудно това да е комунистическа книга, и дори каза:

— Може би ти си комунист.

Отговорих му, че това е американска книга, показах му я и го попитах:

— Да не би да наречеш Томас Джеферсън комунист?

— Можеш ли да докажеш, че Джеферсън наистина е написал това?

Как бих могъл да го докажа? Нито мога да докажа, че Маркс е писал цитатите от Маркс или Торо е писал цитатите от Торо. Но най-глупаво се почувствувах, когато си дадох сметка, че дори да не бях загубил спора с Меридел, пак нямаше да мога да направя нищо срещу тази наредба, защото в крайна сметка никой не разбра за какво говоря. Те са американци, а изобщо не разбират Томас Джеферсън, който е съчинил Конституцията!

Франк твърдеше, че го разбира, но не му вярвам. Думите на Франк бяха:

— Разбирам, Уин, и може би имаш право донякъде, но ние не сме съчинили клетвата за вярност, ние само я произнасяме, така че защо и ти да не я казваш като всички нас?

— Никога вече няма да я кажа, дори ако ме обесят за това.

Тогава Меридел се опита да направи голям въпрос, не можел да си обясни защо не искам да произнасям клетвата за вярност или да пея последния стих от националния химн, направо ставаше ясно, че не е разбрал и думичка от това, което бях говорил, сигурен съм, затова му отговорих:

— Не съм казал, че не искам, казах, че няма да го правя просто защото това накърнява моята свобода и също така отказвам да пея последния стих от националния химн.

Всички мълчаха и виждах, че на никого не му се харесват думите ми. Имах чувството, че се страхуват да не би Бог и Джордж Вашингтон да се съюзят срещу тях, нещо такова, най-после Пол измърмори:

— Уин, прекалено много говориш, да го знаеш.

Франк леко се подсмихваше, но усмивката му беше студена и непроницаема:

— По дяволите, нищо не разбирам от религия, сега си давам сметка. Може и да има Бог, а може и да няма. Ако има, никога досега не ми е помагал, за да се измъкна от някоя каша. Но според мен не ВРК трябва да реши дали има или няма Бог, пък ако има, сигурно разбирате, че ще ми е много сърдит, задето започнах революцията точно посред неделната служба. Но какво толкова, по дяволите, ако някой иска да вярва в Бога, то си е негова работа, Уин.

— Не съм казал, че хората не трябва да вярват в Бог — Сега вече и аз се бях ядосал. — Аз казах единствено това, че не искам да ми се налагат и да се преструвам, че вярвам в Бога, това е, и няма да казвам клетвата за вярност, нито пък ще пея последния стих от „Знамето, със звезди обсипано“. Никога!

Франк сви рамене:

— Добре, недей. Това решава ли въпроса?

Не можах да измисля какво да отговоря, защото звучеше логично: ако всички други искат, могат да го правят, щом аз не искам, не е задължително. Но вътрешно ми беше неловко, че има нещо нередно в това да караш някои хора да стоят настрана при официална публична церемония заради личните им убеждения. Не успях обаче да си го формулирам достатъчно добре, а още по-малко да им го обясня, затова казах само: „Окей“ — и с това всичко приключи.

Но сега аз и Джордж Меридел се мразим. Знаем го и двамата.

Претърпях още едно поражение на съвещанието на ВРК. Предложих да се заемем със съставянето на конституция на революцията (имах предвид свободата на вероизповеданието и се надявах да напиша тази част от нея), но Франк каза, че революцията е още в ход и военното положение е единствената конституция за момента. Джордж Меридел се обади:

— Какво и е лошото на Конституцията на Съединените щати?

В крайна сметка от днес в седем и петдесет и пет сутринта високоговорителите се включват и от тях се разнася един отвратителен глас: „Внимание! Тук е Лейтенант Меридел. Часът е осем без пет. Точно след пет минути всички трябва да са на Четириъгълника за утринния ритуал по вдигане на знамето“; и за да не би някой да не е чул, съобщението бива повторено.

И така, станах и отидох долу да гледам, но се държах настрана. Никак не ми беше приятно. Въпрос: понякога не е ли по-добре да излъжеш, за да не останеш настрана от другите? Почувствувах се много гадно.

След като изпяха националния химн, откъм ареста се чу гласът на Стенли Рънк:

— О, виждаш ли в тоз ранен час що тъй гордо сла-а-авим ний. — Стана ми смешно, пък и си беше смешно, въпреки че не ми се нравеше да стигна дотам да имам един-единствен „съюзник“ против ритуала и това да е Стенли Рънк.

Пол Индиан ме попита защо изобщо съм помъкнал тук тази Библия, след като не вярвам в нея, а аз му обясних, че майка ми държи да чета по една глава всяка вечер тъкмо защото не вярвам в нея и дори Пол не можа да сдържи усмивката си. Аз се раздразних и заявих, че съм чел много книги и никой не очаква да им вярвам на всичките, и нещо повече — това няма никаква връзка.

Е, връщам се към този отвратителен ден. След съвещанието на офицерите се проведе заседание на ВРК и Франк съобщи, че ние също трябва да вземем участие в строевата подготовка на взводовете, наша задача било да повдигаме духа, да говорим за необходимостта от достойнство и гордост и непрекъснато да напомняме на всички, че ще се раздават награди и съществуват възможности за получаване на по-висок чин. Също така ни съобщи, че можем да разгласим скорошното провеждане на военни игри, дори по-вълнуващи от „Плени знамето“. И още, той нареди да подчертавам, че повече или по-малко всеки дължи вярност към революцията, като се има предвид докъде е стигнала, и че всеки по някакъв начин е помогнал за успеха й, а също и се е възползувал от благата й, като забави, срещи с момичета и други неща.

Бях определен да говоря пред взвода на Фред Елстън, казах им горе-долу каквото поръча Франк.

Строевата подготовка трае кратко време и доколкото разбирам, се провежда единствено в името на реда. Марширува се по-малко от час, после има гимнастика към двайсетина минути или половин час, а след това момчетата отиват да плуват или нещо такова.

На ливадата едновременно се провежда строевата подготовка на не повече от два взвода, а обикновено само на един. Досега „програмата за подготовка“ не е кой знае какво и не виждам що за полза може да има от нея, освен ако целта е да се поддържа ред.

Сега вече стигам до „процеса“ над Джон Мейсън. Насрочен беше за десет часа, но започна едва към единайсет. Отидохме в Лоу Пайнс и седнахме в тамошната канцелария, Франк и Сюзан — зад бюрото на мисис Нют, а аз, Пол, Блакридж, Една Кей, Джийн Локлин, Бърнис Ройър и Дик Ричардсън се настанихме на столове покрай стената и вратата с лице към бюрото. Един срещу друг в двата края на стаята седяха Джон Мейсън и едно доста хубавичко момиче на около четиринайсет години. Казва се Телма Хогън, през цялото време, докато седеше там, имаше страшно ядосан вид, но според мен не беше ядосана само на Мейсън. На нея не й харесваше самият процес.

В защитата си Джон твърдеше, че Телма Хогън е искала и ако е станало нещо, вината не е само негова, забелязах, че момичето го гледа с ненавист за това, че говори така, но по лицето му не можах да разбера дали твърденията на Джон са верни, или не. Франк я попита, а тя отговори:

— Ако съм искала, щях ли да тръгна по хората да разправям какво е направил?

— Може и да си го направила, Телма, ако си се уплашила от последиците. — Франк се втренчи строго в нея, като че ли можеше с поглед да изтръгне истината от нея.

— И все пак не съм искала — каза тя с горчивина и аз й повярвах.

Джон Мейсън я попита:

— Ами тогава какво търсеше там с мен съвсем самичка, а?

Тя промърмори:

— Мръсник.

— Значи си излязла с него, така ли? — попита Франк.

— Да, разбира се. Отидохме да се поразходим.

— Не ти ли мина през ума, че като оставаш с момче на разходка в гората толкова късно вечерта, може да се случи нещо?

— Виж какво — ядоса се Телма, — ходила съм вечер на разходка с момчета и преди това, но за първи път излязох с такъв тип.

Намеси се Сюзан Лангер:

— Не виждам защо трябва толкова да говорим за това. Не сме се събрали, за да решаваме дали тя лъже, или не.

Франк отговори:

— Все пак тя е отишла с него в гората.

— Аз също ходих на разходка в гората с момче — отговори Сюзан, — а все още съм цяла.

Джероум Блакридж се обади:

— Излез на разходка с мен, Сузи, сладурче.

— Млъквай, Джери — сряза го Франк. — Е, Мейсън, според мен тя казва истината.

— Ох — изпъшка Мейсън, — що за съдебен процес е това? Та тя не е доказала нищо.

— Виж какво, ти пък нищо не отрече, само казваш, че тя е искала.

— Ох, но нали има разлика — изпъшка Мейсън повторно, — не го ли разбирате? Слушайте бе, вие трябва да затворите поне петдесет момчета, ако ще осъждате всеки, който пипне някое от тези момичета. Слушайте, не искам да ме държите повече с ръководителите. Хайде, нали сте арабии, момчета. Тоя Тейбър едва не ми изби зъбите. Говореше прекалено много и аз му казах да си затвори за малко плювалника, нищо повече не му казах, а той ми заби такъв силен шамар, че се запитах дали зъбите ми не са влезли в орбита из мозъка ми. Там вътре няма никаква свобода. Слушайте какво ще ви кажа: невинен съм. Разбирате ли?

— Я млъквай — рече Франк и се обърна към Телма: — Ти ще решиш. Как да го накажем?

— Убийте го — отговори тя веднага.

Франк се облегна назад, въздъхна и започна да си играе с един молив. Забелязах, че започна да мига по-често или пък беше някаква спазма, но изведнъж той започна да мига често-често.

Джон Мейсън пък разпери ръце и наведе глава, на едва страна, сякаш искаше да каже, че Телма е безнадеждна, а след това я изгледа, като че ли тя е непослушно момиче, а той направо не знае какво да прави с такова непослушно момиче.

Най-после Франк заяви:

— Не можем да го убием, Телма.

— А ченгетата щяха да го убият. Око за око, зъб за зъб, така мисля аз.

— Той не те уби, нали? — намръщи се Франк.

— Слушай, Телма — извика Джон Мейсън и отново разпери ръце: — Сега ти можеш да ме изнасилиш. Хайде. Заслужавам го.

— Убийте го — изсъска Телма. — Това искам. Убийте го или изобщо не ме питайте какво да правите с него.

— Я си помисли малко. — Франк я прониза с гневен, примигващ поглед. — Трябва да приключим нашата революция с чисти ръце.

— Ами че те и сега не са чисти — веднага изстреля Телма.

— Ръцете на повечето от момчетата са чисти — отвърна Франк, разтърка очи и продължи: — Не трябва да страдат всички само защото едно от момчетата е загубило контрол над себе си. И не всички момичета трябва да страдат само защото ти си пострадала. Телма, искам да застана на твоя страна. Знам, че си права и искам да застана на твоя страна. Но и ти трябва ми помогнеш.

Телма направо избухна:

— Какво искате от мен? — разкрещя се тя. — Искате да кажа, че трябва да го държите в стаята за провинените до края на революцията, така ли? Убийте го, това искам от вас, убийте го.

За първи път Франк, изглежда, нямаше какво да каже.

Малко след това Сюзан Лангер каза:

— Не можем да направим това, Телма.

Франк поклати глава:

— Хайде, добре, Телма, сега ще закрия заседанието, а от теб искам да обмислиш внимателно нещата. Ще свикам ново заседание утре или вдругиден. Може би ще се спреш на друго подходящо наказание. Джери, отведи Мейсън обратно в ареста.

— Не искам да се връщам там. Нямам никакви приятели там. Вижте какво, сложете ме при жените, а? Или пък ме сложете с Уорън, но нека да остана тук.

— Млъкни! — каза му Франк много ядосан.

И така, Джероум Блакридж завърза отново ръцете на Мейсън зад гърба му и го върнаха в Хай Пайнс.

По-късно попитах Франк дали мистър Уорън е затворен в стаята за провинените в Лоу Пайнс, но Франк отговори:

— Местим го ту тук, ту там, зависи къде имаме работа с него. — След което започна да си приказва със Сюзан Лангер.

Днес някои от отличителните знаци бяха готови. В Лоу Пайнс има ателие по ръкоделие, така че проблеми по снабдяването с плат, конци и подобни неща не възникнаха, а момичетата, които работят върху отличителните знаци, получиха одобрените образци по-рано през деня и вече са направили някои от тях. Най-висшите офицери, включително и аз, сега вече носим отличителни знаци. Знакът за генерал е звезда, ушита със златни конци, в бял кръг. Отличителният знак за полковник е звезда, ушита със сини конци. Отличителният знак за мен, Мануел Ривас и Една Кей (чин майор) е звезда, ушита с червени конци (но аз направих оплакване, защото червената звезда е всеизвестен символ на комунистите и от страна на Джордж Меридел започнаха да се сипят остроумия за това, че нося червена звезда, така че Франк ми обеща по-късно да сменят цвета). Отличителният знак за капитан е квадрат, ушит с кафяви конци, но още не са го размножили. Възложиха ми заедно с моя комитет да изрисувам обяви с тези знаци и да ги разлепим навсякъде, така че всички да ги разпознават.

И така, сега на фланелките си имам червена звезда, а по петите ми се мъкне Джордж Меридел, затова май ще е най-добре да започна да препрочитам Маркс. „Деца от всички страни, съединявайте се!“

Днес отделих време, за да съставя някои известия за всяка барака; в тях цитирах Томас Джеферсън по въпроса за свободата на вероизповеданието, подчертавах, че революцията трябва да не противоречи на американския начин на живот във всичките му проявления, следователно всеки е свободен и ако се окаже, че някой не вярва в Бога, той не е длъжен да казва клетвата за вярност, а също и да пее последния стих от националния химн. Джордж Меридел видя едно от известията и направо щеше да излезе от кожата си, а ако беше го направил, веднага щеше да й отдаде чест и да й се закълне във вярност, тъй като единственото нещо, което наистина го интересува, е кожата му — това е. Разказаха ми, че грабнал известието ми и го отлепил, като че ли думите оттам го гледали, пък той бил чисто гол, за нула време изтърчал до генерал Франк и сложил листа пред Негово величество, след което привикаха и мен, а Франк ми каза:

— Джордж е прав поради следните причини: щом ВРК е издал някаква заповед, най-главното е тази заповед да се спазва от всички. Ние сме гласували и ти не можеш сам да тръгнеш и да я променяш. Щом има закон, според който всеки трябва да прави нещо, това не означава, че трябва да го прави само ако поиска. Разбираш ли?

— Да, но законът ви е лош, тъй като е антиамерикански.

— Ти да не си откачил? — попита Джордж Меридел и аз доста сериозно се замислих върху това, след като той го каза, нали е най-голям специалист по лудостите. — Имаш предвид клетвата за вярност и националния химн. Как могат те да бъдат антиамерикански? Ти да не си мислиш, че всички училища в страната са антиамерикански? Да бе, ти си откачил и това е. Той е луд, генерал Райли, и на всичкото отгоре е червен.

— Я си затваряй устата — сопнах се на Меридел.

— Защо да си я затварям? Червен шпионин, антиамериканец, да не би да ме глобиш пет цента, като не млъкна? Защо пък да си затварям устата?

— Защото аз съм майор и ти заповядвам да млъкнеш.

— Виж ти! — Меридел млъкна за малко, колкото да ме измери с поглед. — Само да ти забия един, ще се смъкнеш чак до редник.

Кипях от яд и не можех да измисля нищо друго, освен да извикам:

— Меридел! Мирно!

— Млъквайте и двамата — намеси се Франк.

— Аз съм майор и му заповядах да си затваря устата, а той отказа да изпълни заповедта ми. Арестувай го!

Франк повтори:

— Млъквайте!

И ние млъкнахме.

Тогава Франк ме изгледа строго, продължително и аз направо не знаех къде да се дяна. По всичко изглеждаше, че ще заговори кротко, защото погледът му беше тъжен, но тонът му си остана недвусмислено хладен.

— Тази сутрин, след като изслушахме твоите възражения, ние гласувахме да имаме ритуал по вдигане на знамето. При гласуването резултатът остана девет срещу един за предложението. Целта на новия закон е да се създаде ред. Уин, махни всички известия, които си поставил. И бързо.

Джордж се намеси:

— Тъй като вече сме гласували закона, той също трябва да произнася клетвата за вярност.

— Стига — прекъсна го Франк, без да вдига тъжния си поглед от мен, но продължи да говори със същия хладен тон.

— Няма да произнасям клетвата за вярност — казах.

— Стига, стига! — кресна Франк. — Не искам повече разправии по този въпрос или и двамата ще ви пратя в ареста. Ясно ли е?

Меридел отдаде чест.

Побеснях от яд, излязох бързо оттам и оставих Джордж и Франк да си приказват. Трябваше да мина през всички бараки и да сваля известията си, бях толкова вбесен, че не знаех какво да правя и накрая взех, че напъхах известията под одеялото на Джордж, но и от това не ми стана по-хубаво.

Все още съм ядосан. Каква е ползата да мислиш, каква е ползата да се стремиш към знания, щом знанията причиняват болка? Може би ще взема да започна една контрареволюция, защото ако аз бях начело на тази революция, тя щеше да бъде по-друга. Щяхме да направим революцията в името на нещо, а не против разни неща и тогава може би нямаше да е зле, а пък ако наистина се бориш за нещо, навярно хората ще ти симпатизират и когато революцията свърши. Искам да кажа, в случай че никой не е пострадал. Но както изглежда, няма да има никаква полза да започна контрареволюция, защото никой не проявява и най-малкото разбиране. Не разбират какво е казал Томас Джеферсън, не разбират защо правя въпрос от религията, не разбират нищо за свободата, разбират само от забавления.

Така че може би ще зарежа всичко и ще се заема да ловя пеперуди, както искаха от мен в началото. Разбира се, тогава ще започнат да ме наблюдават, така както гледат отдалече Дон Егрис, защото няма да ми имат доверие. Но може би така ще се чувствувам по-свободен.