Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (13)

6 юни

Рано сутринта е, продължавам за вчера, защото снощи имаше много за писане, а вече бях прекалено изморен и не можех да запиша всичко.

И така, гостите си тръгнаха и доколкото разбирам, никой нищо не им е казал за революцията. След като заминаха, се състоя събрание в столовата. Отидох там по-рано и наблюдавах как Хам и Тейлър Уок закрепват високоговорителя за гредата, която стърчеше от покрива на столовата. Дълъг черен кабел се губеше сред дърветата покрай пътя към реката и нагоре към Четириъгълника, Хам тъкмо забиваше два пирона за високоговорителя, стъпил най-горе на една бояджийска стълба, която Тейлър крепеше отдолу. Хам беше все още на стълбата, главата му чак щеше да влезе във високоговорителя, когато от него изведнъж избълва гласът на Франк Райли, сякаш излязъл от метални бели дробове:

— Говори генерал Райли. Говори генерал Райли. — Хам едва не падна от стълбата, слезе бързо, като че генерал Райли го преследваше, и се намери на земята преди още генерал Райли да продължи: — Важно съобщение! Всички гости напуснаха Хай Пайнс. Революцията ви благодари за съдействието. Хай Пайнс се контролира от нашите революционни сили. Точно в два часа ще се състои събрание в столовата, ако досега не сте известени за него, можете вече да се придвижвате. В един часа и четиридесет и пет минути ще се проведе кратко заседание на Революционния комитет в административната сграда.

— А какво ще стане с излета? — попита някой до мен и затова не можах да чуя нищо, което каза Франк, но чух, когато продължи:

Полковник Блакридж отговаря за Революционната полиция, неговата задача е да поддържа реда, докато продължава революцията. А, от своя страна, всеки един тук в Хай Пайнс да се смята за член на Революционните сили на реда и следва да се подчинява на моите заповеди, както и на заповедите на генерал Рънк или полковник Блакридж. Никой да не напуска лагера поради каквато и да е причина, а всеки такъв опит ще бъде осуетяван. Всяко действие против революцията, като например опит да се напусне лагерът, ще се смята за контрареволюционно, а контрареволюция означава неприятности. Лейтенант Уинстън Уейн! — Той произнесе името ми и аз се почувствувах, сякаш вече съм нарушил някоя точка от правилника на революцията, изплаших се. — Лейтенант Уинстън Уейн да се яви веднага при генерал Райли, тоест при мен в административната сграда. И така — той като че ли се позамисли, — засега това е всичко. — А след още една пауза добави: — Дочуване! — Сякаш бе говорил по телефона, после жуженето на високоговорителя изведнъж заглъхна, а всички стояха наоколо и го гледаха втренчено.

Поех право към административната сграда с мисълта, че навярно съм на път за ареста, където ще прекарам останалата част от играта, но се оказа, че Франк искал да ме види, защото съм председател на комитета за пропаганда.

— Уин, — заговори ми Франк (доколкото си спомням, това беше първият път, когато се обърна към мен с малкото ми име), — все още не можем да решим един проблем. Цялата група от новите деца беше информирана от Индиан, но май хлапетата са доста разстроени, възлагам ти задачата да им обясниш подробно как стоят нещата с революцията. Разчитам на теб да ги убедиш да ни съдействуват, а не просто да стоят отстрани и да наблюдават. Опитай се да отбереш момчетата, които ще проявят истински интерес към революцията и ще са достатъчно смели. Записвай имена и преди всичко гледай да ми дадеш имената на тези, които могат да причинят неприятности. Ясно?

— Окей.

— Уин — каза той, — трябва да поддържаме известен ред, сам виждаш. Революцията възниква от безредието, та макар и да възнамеряваме да се позабавляваме, целта дори на една такава революция трябва да бъде известен ред. Така е, нали?

— Ами да — съгласих се аз; предположих, че сигурно е така. В края на краищата той е отличник и много по-голям от мен.

— В такъв случай отговори, както се полага: „Да, сър.“

Кимнах и казах:

— Да, сър.

— Това е всичко, лейтенант — рече той с предишното си държане на висшестоящ офицер.

— Да, сър — отговорих и не знам как ми дойде да козирувам, а това предизвика една от неговите широки усмивки и дори той също ми козирува. — Я чуй, сър, сега, когато нещата се поуталожиха, ще ми се да имам още две момчета за моя комитет за пропаганда.

— Защо?

— След като Хам стана офицер и отговаря за комуникациите, при мен остана само Гого, а той е от по-малките, като мен. Може ли да взема Боб Маккарти и може би Дон Егрис в комитета за пропаганда?

— Егрис ли? — Франк ме изгледа веднъж-два пъти подозрително и каза: — Съмнителен ми се вижда, не е ли така?

— Е, може да проявява съмнения, защото е умен. След цяла минута Франк разтегна устата си в още една усмивка и се съгласи:

— Да, добре. Ако Егрис иска да е в твоя комитет, вземи го.

— Благодаря, сър — изкозирувах аз и се оттеглих от аудиенцията.

Нито аз му се усмихнах, нито той. Този път само изкозирува, при това доста умело.

Та отидох направо в бараката, намерих там Боб Маккарти, който четеше от моята Библия, и му казах, че назначен в комитета за пропаганда. Той рече:

— Предполагам, че ще се намеря в ареста, ако откажа.

А аз му отвърнах:

— Какво чакаш. Имам разрешение да поканя и Дон Егрис в моя комитет.

Боб попита:

— А той съгласи ли се?

Трябваше да призная, че не знам, но поне съм получил разрешение да попитам Дон. Тогава Боб Маккарти помисли малко и се съгласи да дойде с мен до столовата, за да видим дали Дон е там.

Намерихме го да смуче гроздов сок с една сламка, седеше на една пейка, отпуснат и изгърбен над чашата си. Седнах до него и го попитах:

— Дон, ще ми направиш ли една услуга?

Той изобщо не вдигна поглед, дори не махна сламката от устата си и промърмори:

— Ъ-ъ-ъ.

Попитах го пак, а той абсолютно нищо не отговори, само смучеше от гроздовия сок и тогава аз казах:

— Ела в моя комитет за пропаганда, Дон, моля те!

Това все пак го накара да изправи рамене, макар и с много бавни движения. Обърна се, погледна ме и ми стана ясно, че иска да разбере дали говоря сериозно. После ми каза:

— Разкарай се, лейтенанте.

И беше категоричен. Така че двамата с Боб Маккарти взехме Гого Бърнс и се запътихме надолу към бараките, където спяха новите момчета.

Поговорихме известно време с хлапетата и им обяснихме, че Франк е направил тази революция и че навярно няма да продължи дълго. Голяма част от тях бяха доста объркани, а на някои революцията никак не им се харесваше, но всички се съгласиха, че няма да правят нищо срещу нея и това беше най-важното.

Ние отидохме до столовата, където другите бяха започнали събранието. Стенли Рънк се беше качил на страничния подиум и говореше на момчетата, че революцията може и да е кратка, но ще бъде нещо весело, забавно, при това положение отидох да кажа на Франк Райли, че с новите всичко е минало добре, но Дон Егрис не се е съгласил да стане член на моя комитет. Франк сви рамене и взе да разучава списъка с имената на момчетата, които биха проявили желание да участвуват в революцията, и на тези, които изглеждаха малко уплашени от нея. Върнах се, седнах на моята маса и огледах столовата, за да видя дали нещата са се променили много. Май не бяха, като изключим това, че вместо мистър Уорън, говореше Рънк и приказките му бяха доста налудничави, както можеше да се очаква.

— Ей, Рънк — изписка нечий познат глас, не можах да видя кой е.

— Казвай „генерал Рънк“, дребосък — извика Стенли; беше се качил на една маса, пляскаше с ръце и танцуваше.

— Ей, генерал Рънк — изписка същото момче, — има ли точка от правилника, в която да се определя колко трябва да пушим, да пием, да ругаем и да пикаем в реката?

— За какво ти е? — изкрещя му Стенли. — Да нямаш болни бъбреци? Искам това място напълно да се разложи.

Много момчета се смееха, Франк Райли стана, прегърна Стенли през раменете, а другата си ръка вдигна нагоре, за да се запази тишина.

— Стига — каза му Франк, — не изпускай нещата от ръцете си точно в столовата, а? Вие, момчета, много добре виждате, че нямаме нищо против да се позабавлявате, само че преди да се впуснем в развлечения трябва да свършим още една работа. Например трябва да заловим още един пленник, който ще дойде около четири часа — мис Нюман.

— Охо! — обади се Стенли. — Ще назнача двайсет души да се справят със сестра Нюман. Доброволци! Доброволци!

Смях.

— Не се смейте. Тя тежи много.

По-силен смях.

— Добре — Франк отново вдигна високо ръце, — само че не е толкова лесно, колкото изглежда. Революцията няма да приключи, докато не поемем всичко наистина в ръцете си, затова имаме още работа. Помислете! — Странната усмивка на Франк изчезна изведнъж, той стоеше с вдигнати ръце, намусен, имаше вид на човек, който се кани да хипнотизира всички, а може би точно това и направи, защото внезапно настъпи тишина. — Помислете — повтори той и спусна бавно ръцете си надолу. — Бараката на мис Нюман не е тук. Тя е в Лоу Пайнс, в лагера на момичетата. Мислете, малки революционери, мислете. Ще я чакат да се върне в Лоу Пайнс. А тя няма да се върне. Помислете! — Малко по малко ужасната усмивка се върна на лицето му, тази усмивка е налудничава и въпреки това тя някак прави Франк красив в известен смисъл, макар че не това е думата, която ми трябва. — Така. Революцията още далеч не е свършила. Та всичко, което Стенли Негодника ви каза за развлеченията, ще стане, потвърждавам го. На власт са развлеченията. Ще прекарате чудесно, започваме с една забава на същото това място, имам предвид забава, истинска забава, не с наденички и бонбони. Забава! Алкохол, момичета, всичко.

— Момичета! — Силен вик се разнесе из столовата, много от момчетата започнаха да се смеят, да пляскат с ръце и да крещят:

— Момичета!

— Разбира се. — Франк отново поиска да се пази тишина. — Разбира се — момичета. Защото революцията трябва да се пренесе в лагера на момичетата в Лоу Пайнс и това е целта на настоящото събрание. Революцията няма да е завършила, докато не завземем властта, а не можем да вземем властта само в единия лагер и да оставим така другия. Следващата цел на революцията: Лоу Пайнс.

Екнаха още повече викове, повечето бяха на момчета, които искаха да участвуват като доброволци във войната срещу лагера на момичетата.

— Сега слушайте ме — навъси се Франк и изведнъж придоби страшно ядосан вид. — Слушайте! Слушайте! Слушайте! — Момчетата утихнаха. — Не всеки ще може да участвува в нападението срещу лагера на момичетата. Ще взема около тридесет-тридесет и пет момчета. Е, как е, Егрис, не ми изглеждаш много весел. Имаш нужда от раздвижване. Искаш ли да потеглиш с нас за лагера на момичетата? — Не виждах добре Дон, но мисля, че той само се е усмихнал презрително на Франк. — Не искаш? Чудесно. Тогава ти заповядвам да се заемеш с кухнята, Егрис, и не те съветвам точно сега да пренебрегнеш заповед, издадена от мен. Вземи четири или пет момчета, които според теб могат да готвят, и се захващайте с вечерята.

Смях и дюдюкане, и колкото и да е странно, при целия този смях дори Дон Егрис повдигна глава и се усмихна, но ми се струва, че не му се харесаха приказките на Франк. След това Франк прочете страшно дълъг списък имена, споменаваше се и моето, и на Хам, а също така Оли Андерсън, Майк Дер, Сам Габрения, от новите, които бяха пристигнали вчера, Пийт Бънч, Фред Елстън, Боб Дейли, Франк Дивордих, Хауард, Гого, Джордж Меридел, Мануел Ривас…, твърде много, за да ги изброявам всичките, но повечето ги познавах. Франк каза, че един „преден отряд“ щял да потегли веднага към Лоу Пайнс през гората, а главните сили ще се насочат нататък, след като дойде мис Нюман и я пленим.

И така, когато мис Нюман дойде, всичко потръгна много гладко. Тя влязла в административната сграда и Франк казал:

— Здравейте, мис Нюман. Вие сте арестувана.

Тогава тя се засмяла, но Франк минал от едната й страна, а Стенли от другата и двамата я хванали за ръцете. А тя ги попитала:

— Ей, момчета, какво правите?

Франк казал:

— Вие сте сестра, нали?

Тя кимнала и го попитала:

— Някой да не е пострадал?

Стенли й отговорил:

— Вие имате болно въображение.

Мис Нюман попитала Стенли какво иска да каже с това, а Стенли отвърнал, че тя е сестра, следователно трябва да знае за болестните състояния и болното въображение, а тя се обърнала към Франк и казала:

— Пуснете ме! Какво правите? Къде ме водите?

Франк казал:

— А вие сте сестра, нали?

И целият разговор се повторил, докато най-после, без да спират да говорят, я отвели до една барака и оставили под охрана и ми се струва, че тя изобщо не е разбрала какво става дори след като я затворили. Това ми го разказа Стенли Рънк (в промеждутъците, когато не се смееше) по време на пътуването към Лоу Пайнс.

В сравнение с всичко случило се досега, най-неприятното чувство изпитах в комбито (то беше на мистър Уорън, а освен с него, разполагахме и с колата на мис Нюман), караше го Стенли Рънк. Първо напуснахме Хай Пайнс, самото излизане от лагера придаваше на ситуацията усещането за истинска война, нещо такова. Второ, не мога да го обясня, но това, че не вървях със собствените си крака, а ме возеха на колела, ме караше да се чувствувам не на място, дори малко ми прилоша.

Влязохме в лагера на момичетата от две различни посоки и моята група се запъти право към административната сграда. Беше много просто. Влязохме вътре, една жена вдигна очи, за да ни погледне и лицето й стана безизразно. Май нищо не успя да измисли, за да се обясни присъствието ни. Стенли застана между жената и телефонния апарат на стената и я попита:

— Къде се намира арестът?

— Къде се намира кое? Какво правите, кои сте вие, махайте се оттук, да не искате да викам за помощ, от Хай Пайнс ли идвате?

Хиляди въпросчета се сипеха ли, сипеха от устата й, докато Стенли я прекъсна след кратко объркване:

— Млъквай, кльощо. Арестувана си.

— Арестувана ли? — изкрещя пронизително жената (казваше се мисис Нют). — Да не би вие да сте полиция?

— Полиция не сме, но аз съм генерал Рънк, наричай ме просто Негодника, а това е революция. Къде е арестът в този лагер?

— Какво говорите? Вие сте побъркани, махайте оттук!

Тогава Стенли извади оня ми ти ловджийски нож и повтори:

— Къде е пандизът в тоя лагер?

— Какво имате предвид? Стаята за провинилите се ли?

— Да, да, къде е?

— Не е твоя работа — сопна му се жената и може би щеше да каже още нещо, но Стенли взе да размахва ножа си във въздуха, изкиска се и мисис Нют изведнъж млъкна. Стана и ни заведе до стаята за провинилите се — една барака, по-малка от нашия арест. Стенли заключи мисис Нют вътре.

Оставихме охрана и продължихме, тук и там почнаха да се появяват момичета по шорти: пискаха, ахкаха, кикотеха се, зяпаха, крещяха, тичаха, стояха на едно място, пулеха се глупаво.

Видяхме отделението на Франк надолу по пътя, водеха със себе си четири жени, към двайсетинагодишни, а може и повече, една от тях беше много красива. Стенли даде на Франк ключовете от бараката за провинените и Франк изпрати няколко момчета да заключат жените, които бяха ръководителките в Лоу Пайнс, тогава чух как тиловият отряд на Фред Елстън се спуска с викове от хълма, крякаха като подплашени пуяци; предполагам, че подбираха момичетата покрай реката като овце; както и да е, това е почти всичко, което видях и чух от акцията, защото ме пратиха на пост пред бараката за провинилите се.

Знам обаче, че ни трябваше доста време, за да завземем лагера — сигурно повече от два часа, и Франк ми каза, че му е било доста, трудно да „умири“ всичките момичета. Много от тях помислили, че е истинска революция и само стояли и ревели половин час и повече, а както ми казаха, Джероум Блакридж плеснал шамари на две от тях, защото изпаднали в истерия; струва ми се, че на Блакридж никак не му е било неприятно. Но иначе беше почти същото, както в лагера на момчетата, и това много ме изненада.

Щом затворили всички ръководителки в бараката за провинените, се състояло голямо събрание — разбира се с охрана от Хай Пайнс, обкръжила всичко наоколо, и Франк говорил доста време на момичетата. Накарал Хам да му инсталира микрофон с голяма бързина и Хам ми каза, че Франк е приказвал така, сякаш наистина е дошъл да освободи Лоу Пайнс от някакви тирани, при това бил достатъчно експедитивен и открил момичетата, готови да оказват съдействие (едно момиче на име Сюзан Лангер било произведено полковник и натоварено да ръководи Лоу Пайнс, въпреки че там винаги щяло да има два взвода от Хай Пайнс, за да е сигурно, че нещата вървят така, както Франк иска). Хам ми каза, че Франк дори споменал Бог в речта си, а според Хам тя била дори по-налудничава, отколкото тази в Хай Пайнс, и макар че използувал думата „забавления“ като цел на революцията този път нещата прозвучали по-различно, отколкото при момчетата. Хам каза, че речта му звучала по-приятничко, по-невинно, знам ли как точно, нещо като за детска забава, която ще има свое начало и свой край. И така, макар че момичетата навярно не са готови да окажат такова съдействие, каквото момчетата, по всичко личи, че са „умирени“ и няма да се делят. Франк сподели с мен, че макар и с доста труд, работите в Лоу Пайнс станали по-лесно, отколкото той очаквал, и не вярвал от момичетата да възникнат неприятности за революцията. Но на мен ми се струва, че момичетата са различни от момчетата и колкото и да е добър Франк в говоренето, нали им говори толкова дълго, все пак никак няма да се учудя, ако момичетата сложат край на революцията още днес преди вечеря (аз не бих имал нищо против това, защото в края на краищата тя ще трябва да свърши много скоро, в противен случай лошо ни се пише на всички ни). Като споменах за вечеря, се сетих, че Франк свърши и една полезна работа в Лоу Пайнс: убеди Сюзан Лангер и тя се съгласи да изпраща взводове момичета, които да помагат за готвенето в Хай Пайнс, и ми се стори, че дори Дон Егрис остана доволен. А това пък ми напомня, че е време за закуска и нищо чудно вече да съм я изпуснал.

И така, само да довърша за вчера: снощи мис Нюман бе изпратена обратно в лагера на момичетата, ще я държат в бараката за провинилите се, а ние, момчетата, които участвувахме в акцията при Лоу Пайнс, вечеряхме късно, това нямаше никакво значение, защото кухненският взвод на Дон Егрис не може да сготви дори боб, без да се получи нещо като малки купички от катран и чакъл в чиниите.

След вечеря забелязах, че няколко момчета пушат, генерал Рънк Негодника, Джероум Блакридж и Мануел Ривас, почудих се откъде са взели цигари, но допускам, че са си ги донесли от самото начало.

Също така след вечеря някои момчета започнаха да мърморят, защото всичко беше доста тихо и нямаше забавления, както Франк и Стенли бяха обявили, но Франк ми нареди да разпространя съобщението, че забавленията ще започнат скоро, при все че революцията все още продължава. Така каза той. Това ми подействува някак потискащо — колко време било необходимо, за да се направи една малка революция. Разбира се, беше вълнуващо, дори малко страшничко през този ден. Ясно ми е, че в известен смисъл революцията не е хубаво нещо и съм сигурен, че Дон Егрис е прав, като стои настрана, знам също, че всичко ме плаши. Но може би то е, защото ме произведоха лейтенант или защото съм председател на комитета за пропаганда, или пък заради нещо друго; в едно съм сигурен, макар и да смятам, че е по-добре революцията скоро да се отмени — вчера беше най-вълнуващият ден в живота ми.

Хам каза, че Дон Егрис му предал какво казал мистър Уорън: ако веднага освободят него и ръководителите, ще пострадат само момчетата, които са виновни за революцията, най-главните. Не съм много сигурен дали аз съм в това число, но се боя, че е възможно, тъй като съм офицер. Разбира се, не мога да знам дали мистър Уорън е казал такова нещо, или не.