Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (31)

22 юни

Вечерта.

Революцията свърши. Мистър Уорън е мъртъв, а аз не успях да убия Франк Райли.

Мануел Ривас се върна късно следобед, точно преди вечеря, когато всички се събираха пред столовата, и доведе със себе си цяла армия полицаи.

Никой не оказа никаква съпротива. Постовете в началото на лагера не ги спряха и те влязоха в административната сграда и изведоха Франк точно както ние изведохме мисис Нют, когато революцията започва — никой не оказа никаква съпротива.

Всички се радваха, че полицаите дойдоха, освен само няколко момчета, а Франк побесня, направо щеше да излезе от кожата си. Очите му примигваха ли, примигваха, но пък може би само се натъжи. Или се уплаши. Не зная, но беше толкова възбуден, че не можеше да стои мирно, докато го държаха полицаите.

Не бях разбрал, че мистър Уорън е мъртъв, научих го едва след като революцията свърши и полицаите го намериха. По едно време Дик Ричардсън не издържа, разплака се изведнъж и заговори:

— Рънк го уби, той е мъртъв, Рънк беше!

После Ричардсън разказа как някой потърсил мистър Уорън по телефона и Франк наредил да го доведат до административната сграда. Франк казал на мистър Уорън да говори само това, което са му наредили, а Стенли Рънк стоял до мистър Уорън с ножа в ръка, в случай че мистър Уорън каже нещо не както трябва. Мистър Уорън не казал нищо такова, но след като затворил, започнал да спори с Франк и Стенли и ги нарекъл хулигани, тогава Стенли го смушкал, а мистър Уорън загубил самообладание и зашлевил два шамара на Стенли, тогава Стенли избухнал, те се сборичкали и след около минута мистър Уорън повалил Стенли на земята. Франк издърпал мистър Уорън и държал ръцете му отзад, а Стенли направо се хвърлил и забил ножа си в корема на мистър Уорън, така станало всичко. Ужасно!

После те скрили мистър Уорън, почистили следите и изчакали, докато всички заспят — тогава тримата: Франк, Стенли и Дик Ричардсън го отнесли надолу към реката и го оставили някъде в пещерите.

Всички, особено полицаите, се чудят какви са били плановете на Франк. Чудят се защо му е била цялата тази информация от Уелбърг и другите градове. Намериха някакви записки на Франк за това, че и Лоу Пайнс, и Хай Пайнс, благодарение на разположението си върху хълмове, могат да бъдат защитавани от сравнително малка група хора; сред записките му намериха предимно рисувани от Франк карти на лагерите с ливадите, горите и шосето. Трудно е да се каже дали Франк е просто луд, както изглежда, или е изгубил контрол над нещата и аз се питам дали той можеше да превърне тази игра в истинска революция, която да доведе до нещо.

Така или иначе, сега Франк не казва нищо — нито на полицаите, нито на някого другиго. Нервен е, ядосан и тъжен, а моравите му очи като че ли се надсмиват над всичко. Така изглеждаше, когато дойдоха полицаите, навярно така изглежда и сега.

— След като освободиха ръководителите и готвачите от лагера на момичетата, те се върнаха тук и аз забелязах как Едуард Хайнц се оглежда наоколо. Казах му:

— Здравейте, мистър Хайнц! — А той се отдалечи. Май нямам право да му се сърдя за това, че вече не съм му симпатичен, като се има предвид, че бях председател на комитета за пропаганда.

Освободиха момчетата от ареста, Блакридж, Рънк и Меридел, но не пуснаха Стенли да се разхожда свободно и както разбрах — освободили са и няколко момичета от стаята за провинилите се в Лоу Пайнс.

Скоро започнаха да ни разпитват. Мен ме разпитваше един огромен полицай, дебел и плешив, май никак не му бях симпатичен, така ми се струва, всъщност по всичко личеше, че е така. Попита ме:

— Ти си бил полковник в тази история, така ли?

— Да.

— И шеф на комитета за пропаганда?

— Да.

— И си събирал пари от децата, за да подпомагаш революцията, така ли?

— Да.

— И се казваш Уинстън Уейн?

— Да.

— Да, сър — поправи ме той нервирано.

— Да, сър.

— Е, Уинстън Уейн, много странни неща ми казаха за теб. Познаваш ли едно момче на име Джордж Меридел?

— Да, сър.

— Ти си го вкарал в ареста, би трябвало да го познаваш. Та знаеш ли какво говори Джордж Меридел за теб?

— Да, сър.

— Ти ли си раздухал цялата тази революция, а?

— Не, сър.

— Трима души, един възрастен и две момчета са мъртви, били са убити. Един куп момичета са пострадали много зле, но едва по-късно ще го разберат. Ето какво направи вашата революция. Твоя ли беше идеята за революцията, Уинстън Уейн?

— Не, сър. — Отново ми се приплака, при това доста, но не знаех дали ще мога да плача.

— Четеш разни работи от някакъв си Карл Маркс, а?

— Имам само една книга за политическите философи, сър.

— Имал си цял куп книги, това не е ли истина?

— Само две книги, сър.

— За какво са притрябвали на дребосък като теб цял куп книги посред лято?

— Просто ги чета, сър.

— Значи си се хванал да учиш за революциите, а?

— Попрочетох едно-друго за революциите, само това, сър.

— Ще ти кажа нещо и ми се иска да кажеш, че не е така, Уинстън Уейн. Говорят, че не си искал да казваш клетвата за вярност. Говорят, че не си искал да пееш „Знамето, със звезди обсипано“. Ще кажеш, че не е така, нали?

— Само последния стих на „Знамето, със звезди обсипано“, сър.

— Значи не го отричаш?

Помислих и отговорих:

— Не, сър.

Той поклати глава:

— На колко си години, момче?

— На тринадесет, сър.

— На тринадесет години можеш да направиш куп поразии, така мисля аз. Ти какво ще кажеш, Уинстън Уейн?

— Сигурно е така, сър.

Той се изправи и погледна отвисоко към мен, поклати още веднъж глава и вече щеше да си тръгне, но се обърна към мен и каза:

— Момче, отвращавам се от теб.

— Да, сър.

Той се обърна и каза на един друг полицай:

— Вземете и този.

Това означаваше, че и мен ще ме отведат с полицейска кола. Към двайсетина момчета от лагера щяха да бъдат отведени с полицейски коли, в това число Франк, Пол, Блакридж и Ривас, въпреки че от него научиха всичко, и още други. Но Джордж Меридел не прибраха. А също и Хам.

Сложиха ме в една стая с четири железни легла, корави като дървените нарове в бараката, но тук имаше решетки на прозорците, общо взето, стори ми се по-добре, отколкото в ареста, въпреки че там пък въздухът миришеше по-хубаво. Аз съм в една стая с Мануел Ривас, Дик Ричардсън и Ал Сантанджело. Мануел е потиснат, лежи на леглото си и не мърда, но Ричардсън и Ал Сантанджело само се разправят и май не се чувствуват толкова зле, колкото аз и Мануел. Дик Ричардсън каза, че братовчед му имал колекция пеперуди и той често ходел да ги разглежда — били много хубави, поставени в кутийки, отгоре покрити със стъкло, и събирането на пеперуди било много трудна и интересна работа. Ал Сантанджело пък каза, че Ричардсън не е с всичкия си и всеки, който събира буболечки, има бръмбари в главата си. Разбира се, те не се мразят, само са нервни и се опитват да убиват времето.

Утре тук ще дойдат мама и баща ми, но не знам дали ще успеят да ме измъкнат. Едно ми е ясно и то е, че повечето полицаи, изглежда, мислят, че съм най-лошият от всички, защото съм бил председател на комитета за пропаганда и съм свалил Знамето на мечката, и не съм казвал клетвата за вярност, и така нататък, затова ми се струва, че революцията май не е свършила.