Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

31.

Спряха пред тъмния проход. И отново усетиха миризмата на нещо древно, наситения полъх на мъдростта на вековете. Незнайно как в съзнанието на Джак изникна Солон — и загадъчният жрец в храма край Саис. След миг фантастичният образ се стопи, но не и убеждението, че им предстои да влязат в светая светих на народ, отишъл в небитието и забравен от историята преди хиляди години.

След няколко метра стигнаха до края на прохода.

— Какво е това? — възкликна Хибермайер.

— Камера… десет на шест — отговори Джак с премерения глас на професионален археолог. — В средата има каменна маса. О… има и злато. Дебели златни плочи по стените.

Двамата с Дилън минаха с наведени глави през входа, другите предпазливо ги последваха.

Лаконичното описание на Джак изобщо не даваше представа за мястото, където се намираха. Стените от двете им страни бяха украсени с масивни гладки плочи от злато, всяка по два метра висока и метър широка. Сияеха с неописуемо великолепие, повърхността им бе идеално гладка. Бяха десет — по пет от двете страни, разположени равномерно през половин метър. И бяха покрити с надписи — писмото на атлантите.

— Вижте! — прошепна Костас.

Сочеше гигантска фигура в дъното на помещението.

Фигурата смътно наподобяваше човешка — всъщност бе гротескна пародия на женско тяло с огромни увиснали гърди, изхвръкнали задни части и издут корем, който придаваше на торса сферична форма. От двете й страни имаше бикове в естествена големина, обърнати към нея.

— Това е така наречената „праисторическа Венера“ — каза Джак. — Открити са около осемдесет, предимно миниатюри от слонова кост или камък. Тази тук е просто… феноменална… поне по размера си.

— Е, малко се различава от приятните девойки в прохода — разочаровано констатира Костас.

— Идеята не е да събужда желание — малко обидено обясни Катя. — Виж как дори не са се опитали да дооформят ходилата и ръцете, а и главата е без лице. Всичко е съзнателно преувеличено, за да се подчертае плодовитостта. Може и да не отговаря на съвременния западен идеал за красота, но за хора, живеещи в постоянна грижа за насъщния, дебелата жена е олицетворение на оцеляване и добруване.

— Ясно де. — Костас се усмихна. — А на колко години е, как мислите?

— Горният палеолит — веднага отговори Джак. — Всички статуи на праисторическите Венери са от периода между 40000 и 10000 години преди Христа, което се отнася и до рисунките в Залата на предците.

— Разглеждат ги като символи на богинята майка — замислено добави Хибермайер. — Но в интерес на истината никой не е сигурен, че европейските общности от каменната епоха са били матриархални. Най-вероятно става дума за идоли на плодовитостта, боготворени едновременно с мъжките божества, както и с духовете на животни и неодухотворените природни сили.

— Стотици хиляди години през ранната каменна епоха хоминидите са живеели по един и същи начин и това е продължило чак до неолитната революция — каза Джак. — Не е изненадващо, че атлантите толкова скоро след нея са продължавали да обожествяват общоприетите богове на предците си — хората, които са рисували диви животни по стените на пещерите още по времето на ледниковата епоха.

— Древните израилтяни от Стария завет са почитали бога на плодовитостта — тихо вметна Ефрам Якобович. — Дори ранните християни по Средиземноморието вмъкнали езическите божества на плодовитостта в ритуалите си под облика на светци и на Богородица. Така че тази Венера може и да не е толкова далеко от собствените ни вярвания, колкото си мислим.

Пред статуята имаше каменна маса, а върху нея валчест камък около метър в диаметър. В отразената от златните стени светлина изглеждаше свръхестествено бял, сякаш обезцветен от докосванията на безчислено много молители, идвали тук да се помолят на великата богиня.

— Свещен камък — предположи Джак. — Онова, което древните гърци наричали „бетил“ — камък с метеоритен произход, или „омфалос“ — център или пъп. В Крит слагали бетили на входовете на свещените пещери. В класическа Гърция най-известният омфалос бил пред пропастта на делфийския оракул.

— За да се отбележи прагът на входа към пророческия дом, също като купата със светена вода на входа на католическите храмове — подсказа Ефрам.

— Да, нещо такова — съгласи се Джак.

— Произходът определено е метеоритен — потвърди Костас, който вече бе огледал камъка по-отблизо. — Но изглежда доста странен… по-скоро като огънат метален лист, а не като нещо с плътно ядро.

— Нещо, което ловците от каменната епоха са могли да намерят на повърхността на леда — каза Джак. — Повечето най-ранни метеорити са намерени върху лед, понеже е било най-лесно да ги забележат. Това може да е бил култов предмет, предаван от поколение на поколение — още една връзка към началото на праисторията.

Айша — бе минала от другата страна на масата — извика:

— Елате да видите това!

Беше се навела и гледаше нещо. Всички забързаха към нея.

— Това е златен лист! — възкликна Дилън. — И върху него е написано нещо!

Горната третина на листа бе плътно изписана със символите на писмото на атлантите, някои недобре подравнени, сякаш писарят беше бързал. Приличаха на символите от диска от Фаистос. В малка кутия отстрани имаше три каменни печата с огледалните изображения на „мохиканската глава“, „житния сноп“ и „греблото“. Още един лежеше на масата — със символа на Атлантида.

— Текстът съвпада с ей онзи надпис на стената — каза Катя. — Копировачът е възпроизвеждал символите.

Погледнаха натам, накъдето им сочеше, и видяха, че е права: символите бяха вярно възпроизведени до дванайсетия ред — явно писарят бе зарязал работата недовършена.

Ефрам Якобович замислено заговори:

— „На третия ден, утринта, имаше гръмове и светкавици, и гъст облак над планината (Синайска) и много силен тръбен глас; и целият народ, който беше в стана, затрепери. И изведе Мойсей народа от стана да посрещне Господа, и се спряха при полите на планината. А планина Синай беше цяла в дим, защото Господ бе слязъл върху нея в огън; и се издигаше от нея дим като дим от пещ, и цялата планина силно се тресеше. — Затвори очи и продължи: — И направи Веселеил ковчег от дърво ситим: дължината му беше два лакти и половина, широчината му — лакът и половина, и височината му — лакът и половина; и го обкова отвътре и отвън с чисто злато и наоколо му направи златен венец; и изля за него четири златни гривни, за четирите му долни ъгли: две гривни на едната му страна, и две гривни на другата му страна. И направи върлини от дърво ситим и ги обкова със злато; и провря върлините в гривните, отстрани на ковчега, за да се носи ковчегът“. — Настъпи изумена тишина. Той вдигна поглед: — „Изход“. Старият завет — обясни Ефрам. — Хората от моята вяра смятат, че бог е дал на Мойсей Завета, Десетте божи заповеди, и ги изписал на плочи за народа на Израил. Упоменаванията в Библията на различни фараони помагат това събитие да се датира към втората половина на второто хилядолетие. Но започвам да се питам дали историята не съдържа в себе си нещо от много по-старо предание, дошло от народ, съществувал хилядолетия преди това, народ, принуден да напусне родната си земя и взел със себе си своите десет свещени текста от своето светилище… близко до върха на вулкан.

— Ами да! — възкликна Джак. — Всяка от заминаващите групи е трябвало да разполага с копие. Глинените плочки са твърде крехки, дълбаенето върху камък би отнело твърде дълго, а медта корозира. Златото, от друга страна, било в изобилие — доставяли го от Кавказ — и е издръжливо и достатъчно меко, за да се пише по него бързо с матрици. Всеки комплект от десет листа бил затварян в дървен сандък, също както е описано за ковчега на Завета. Жреците са работили до последния възможен момент и са зарязали работата върху последното копие едва когато потопът ги прогонил.

— Това може и да са свещени текстове, но определено не става дума за Десетте божи заповеди. — Катя беше извадила джобния си компютър и бързо прелистваше таблицата на съответствие между атлантските символи и минойското писмо тип A. — Пълният превод ще отнеме известно време, но мисля, че вече имам някаква представа за съдържанието. В първата плоча отляво се говори за зърно, варива, грозде и годишните сезони. Втората споменава за скотовъдството. Третата съдържа информация за металургията на мед и злато, а четвъртата — тази, която е копирал писарят, — е за архитектура и използването на камъка. — Тя спря и вдигна поглед към тях. — Ако не бъркам, тези листа са нещо като енциклопедия, схема на начина на живот в неолитна Атлантида.

Джак удивено поклати глава и каза:

— Е, Аслан определено щеше да е разочарован. Никакви съкровища, никакви произведения на изкуството. С едно изключение — най-фантастичното съкровище, което може да съществува, безценно в сравнение с всички останали: ключът към цивилизацията.

 

 

Катя и Дилън се захванаха да превеждат на светлината на фенерчето на Джак, а Костас отиде при Айша, която продължаваше да стои до богинята с биковете. В пролуката между предните крака на десния бик и мощното бедро на богинята имаше нисък вход, краищата му бяха излъскани от телата на поколения хора, провирали се през него. Костас се наведе и се пъхна вътре.

— Елате — чу се приглушеният му глас.

Всички се промъкнаха през дупката и се озоваха в тясно помещение.

— Това трябва да е светая светих — каза Дилън и се огледа. — Като цела[1] в гръцки храм или олтар в християнска църква. Но защо е празна?

— Всъщност не е — обади се Костас и насочи лъча на фенерчето си към скалата.

На нея имаше три фигури. Централната бе с размерите на богинята майка, а другите две — малко по-малки. Композицията като че ли повтаряше тази на богинята с биковете. Използваният пигмент бе в убито червено — идентичен на този в залата на предците, с разликата, че тук цветът бе избледнял. Приличаха на рисунките от ледниковата епоха — по същество бяха само очертаване на контурите. Но все пак бяха съвсем различни от всичко, което бяха видели досега в Атлантида.

Не бяха могъщи животни или внушителни жреци. Приликата с хора бе едва доловима — абстрактното представяне само загатваше, че става дума за телесни същества. Фигурите бяха с издути крушовидни тела, крайниците им непохватно стърчаха встрани, ръцете и краката завършваха с по десет или дванайсет пръста. Главите бяха непропорционално големи. Очите също бяха неестествено големи, изпъкнали и очертани с черна линия като на египетските рисунки. Напомняха на детски опит да се изобрази човешко тяло, но в сходните характеристики и на трите имаше някаква странна обмисленост.

— Тези са стари, много стари — прошепна Джак. — Късната ледникова епоха… може би пет хиляди години преди потопа. И са върху необработена скала, също като животните в залата на предците. Съществуват много минималистични изобразявания на човешкото тяло в скалното изкуство по света, като се започне от петроглифите в Африка и Австралия и се свърши с югозападните Съединени щати. Но никога не съм виждал подобни праисторически рисунки.

— Невъзможно е това да е сериозен опит за изобразяване на човешко тяло. — Костас недоверчиво поклати глава. — Няма начин изкуството от ледниковата епоха да е толкова примитивно. Все пак животните в залата на предците са изумително натуралистични.

— Тези същества са по-скоро хуманоидни, отколкото антропоморфни — възрази Джак. — Не забравяй, че са хиляди години по-стари от изображенията на атлантите, гравирани: в прохода, както и че става дума по-скоро за шамани, духове или богове, които не притежават определена човешка форма. В някои общества човешкото тяло се е смятало за неприкосновено и портретната живопис е била немислима. Келтските художници от желязната епоха са били удивителни творци, но ако видиш човешките изображения, създадени от тях по време на римската империя, ще си помислиш, че са връх на примитивизма. — Джак освети малко кръгло изображение над централната фигура. Беше картуш — декоративно оформен надпис, — дълъг около половин метър и ограждащ два символа на атлантите: „кацнал орел“ и „вертикално гребло“. — По-скорошни са от рисунките — каза той. — Повърхността е по-чиста и гравирането е било възможно само с използване на метални инструменти. Някаква идея за превод?

Катя вече бе запомнила по-голямата част от сричките, така че дори не погледна в компютъра си.

— Няма ги в таблицата — уверено заяви тя. — Сигурно става дума за глагол или съществително, които още не сме срещали. Но в този контекст едва ли може да има съмнение, че става дума за име.

— И как се произнася? — попита Ефрам.

— Всеки техен символ представлява сричка — съгласна, последвана от гласна — отговори Катя. — „Кацналият орел“ е винаги „И“, а „вертикалното гребло“ — „В“. Бих предположила, че е дума, звучаща като „ие-ве“ или „иа-ва“, като гласната е по-скоро къса, отколкото дълга.

— Четирибуквието! — възкликна невярващо Ефрам. — Името, което не бива да се изрича. Първопричината на всичко. Господарят на небето и земята. — Той отмести поглед от изображенията върху скалата и почтително склони глава.

— Яхве! — Смайването на Дилън бе не по-малко. — Основното име на бог в Стария завет, свещеното име, което може да се изрича само в дарохранителницата, в светая светих, в деня на изкуплението. На гръцки — „тетраграматон“. Ранните християни го превели като Йехова.

— Богът на Мойсей и Авраам. — Ефрам вече си възвръщаше самообладанието. — Племенният бог, явил се на планината Синай, когато израилтяните напуснали Египет, макар че е възможно да се е явявал и много по-рано. За разлика от другите богове, той помагал на племето Израилево. Повел ги в битка и изгнание, но им дал и Десетте заповеди.

— И ги спасил от Потопа — каза Костас и продължи с цитат от „Битие“: — „И рече Бог на Ноя: това е знакът на завета, що сключих между Мене и между всяка плът, която е на земята. Ноевите синове, които излязоха от ковчега, бяха: Сим, Хам и Иафет. Хам беше баща на Ханаана. Тези тримата бяха Ноеви синове, и от тях се насели цялата земя“.

Джак бавно кимна. Започваше да разбира:

— Естествено… Еврейският бог донесъл потоп на земята, а след това обявил за сключване на договор с избраниците, като разкрил дъгата. Точно както си мислехме. Построяването на ковчега, избора на животните за разплод, разселването на наследниците на Ной по земята. Древните митове за потопа не само ни разказват за речните наводнения и великото разтапяне към края на ледниковата епоха. Те ни разказват и за друг катаклизъм — за потопа през шестото хилядолетие преди Христа, който заличил първия град в света и унищожил една ранна цивилизация, останала ненадмината в продължение на много хиляди години. В крайна сметка Платон не е единственият източник за Атлантида. Атлантида е била пред очите ни през цялото време, кодирана в най-великите образци на литературата.

Бележки

[1] Вътрешно помещение в античен храм, където се намирала статуята на божеството. — Б.пр.