Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

19.

Левият тунел рязко пое надолу. Стените се сближиха и като фуния ги водеха към вътрешността на вулкана. Гледката задълбочаваше душевните терзания на Джак, докато той се мъчеше да надмогне болката от раната си. А трябваше да се бори и с налягането, което продължаваше да се увеличава с всеки метър надолу в ледения мрак.

— Различавам под нас изсечени в камъка стъпала — каза Костас. — Да се молим скоро да се изравни. Иначе още десетина метра и с нас е свършено.

Костас тревожно следеше показанията на дълбокомера. Автоматичните компенсатори на плаваемостта вкарваха достатъчно дихателна смес в костюмите им, за да не им позволят да потънат като камък. След няколко метра спускането им тревожно се ускори. За момент Джак и Катя не можеха да видят нищо — полезрението им бе изпълнено само с мехурчетата, издишвани от Костас, който потъваше буквално пред погледите им.

— Няма страшно — обади се той в същия момент. — Виждам дъно.

Водещите надолу стъпала се превръщаха в опори за крака, понеже скалата бе станала вертикална. Джак тежко потъна последните няколко метра и се свлече на дъното на колене. Катя го последва.

— Сто и шейсет метра — прошепна Костас. — Пределната дълбочина за този тримикс. Още няколко метра и регулаторите щяха да блокират.

Понеже не последва отговор, той тревожно погледна лицата на спътниците си за признаци на азотна наркоза. И разбра причината за мълчанието им. Клаустрофобичната теснота на тунела бе отстъпила пред огромна камера, чийто убийствен пълнеж отдавна се бе размил и бе оставил след себе си издължена кухина, подобна на залата на средновековен замък. Аналогията му се стори особено уместна, когато се обърна да погледне мястото, през което бяха влезли. Тунелът отиваше нагоре като комин, а в долната си част се разширяваше над нещо подобно на огнище.

Кухината оставяше впечатление за природен феномен, а издължената й като на кораб форма очевидно бе резултат на титаничните сили в земната кора, а не дело на човешка ръка. Костас се замисли за огромната сила на магмата… и изведнъж схвана какво е приковало вниманието на Джак и Катя. Сякаш някой му бе предложил да реши сложна главоблъсканица и той интуитивно бе насочил мислите си към геологията, но в мига, в който бе прозрял съществуването на алтернативна възможност, пред очите му се бе разкрила фантастична сцена. Стените бяха покрити с невероятна менажерия — животни, изрисувани или издялани в скалата; очертанията им следваха контурите на камерата и използваха естествените шарки на базалта. Някои бяха с естествени размери, други — по-големи, но всички бяха пресъздадени в изключително натуралистичен стил, максимално облекчаващ идентифицирането им.

От пръв поглед Костас можеше да различи носорози, антилопи, коне, големи котки и бикове. Изображенията бяха стотици, някои представляваха отделни картини, но повечето бяха в преплитащи се групи, наложени едно върху друго като картини върху едно и също платно. Ефектът бе изумително триизмерен, а когато към него се прибавеше халюциногенното въздействие на азота, фигурите изглеждаха като живи — маса впрегнати за някаква работа животни, устремени към него като към променящ се мираж.

— Изключително — успя да каже най-сетне Джак с притихнал от благоговение глас. — Залата на предците.

Костас се отърси от миражния образ и го погледна въпросително.

— Ти ми го подсказа — поясни Джак. — Че тук е имало хора много преди да започнат първите жертвоприношения на бикове. Е, ето ти го и доказателството. Тези картини са от горния палеолит — последния период на каменната ера, когато хората преследвали едър дивеч по покрайнините на ледниците. Току-що доплувахме хиляда години назад към първата експлозия на човешкия творчески дух… преди дванайсет до трийсет и пет хиляди години.

— Откъде си сигурен?

— Погледни какво е изобразено.

Заплуваха към центъра на галерията, като оставяха след себе си завеса от устремени към тавана мехурчета. Накъдето и да насочеха лампите, пред погледите им се разкриваха нови чудеса на древно изкуство. Въпреки наложителната необходимост да продължат напред невероятната гледка ги привличаше неудържимо.

— Няма опитомени — наруши тишината Катя. — Няма крави, овце и свине. Да не говорим, че някои ми се струват като отдавна изчезнали видове.

— Точно така — отговори Джак развълнувано. — Мегафауна от ледниковата епоха, млекопитаещи с огромни туловища, измрели към края на плейстоцена преди десет хиляди години. Подвидовете могат да се идентифицират. Невероятно! Биковете например не са онези, които познаваме днес, а от така наречения вид „аврох“, bos primigenius — вид диво говедо, предшественик на съвременния едър рогат добитък, изчезнал в този регион още по времето на неолита. Носорогът е от вида власат носорог — друг изчезнал вид, който се извисявал на два метра височина. Тези животни изглеждали като грамаден мускусен бик — единствената реликва от плейстоцена, оцеляла до наше време.

Продължиха напред и на стената отляво изплува огромно животно, изобразено на естествена издутина в базалта. Издигаше се три пъти по-високо от тях и имаше грамадни извити бивни, дълги поне шест метра.

— Мамут! — възкликна Джак. — Мамутите са изчезнали южно от Кавказ по време на последния междуледников период, когато за тях станало препалено топло толкова на юг. Тези художници или са били пръснати по света до самата граница на ледниците в северните степи, или в момента гледаме картина на поне четиридесет хиляди години.

— Мислех, че палеолитни пещерни рисунки има само в Западна Европа — промърмори Катя.

— Основно в Пиренеите и Дордоните, най-вече в Алтамира и Ласко. Тези тук са единствените на изток от Италия — първото доказателство, че европейските ловци и събирачи на плодове се стигали до бреговете на Западна Азия.

— Тези рисунки имат някакво религиозно значение, нали? — обади се Костас. — Анималистичен култ, обожествяване на духовете на животните?

— В зората на изобразителното изкуство повечето изображения са се възприемали като магични — потвърди Джак. — Особено ако са дело на шамани или лечители — хора, които търсели подобни места, за да могат изображенията им да изглеждат възможно най-страховито.

— Или лечителки — намеси се Катя. — Много първобитни общности са имали матриархална структура и са обожествявали богинята майка. Жените не само са отглеждали деца и са събирали плодове.

Пред тях се появи ново грамадно изображение, този път на гигантски мъжки аврох. Бе дублирано от огледално изображение на отсрещната стена — уникална композиция, която правеше животните да изглеждат като вкаменени часови, готови да препречат пътя на всеки осмелил се да влезе тук. Бяха приклекнали на масивните си мускулести крака и бяха показани в състояние на силна полова възбуда.

— Приличат на жертвения бик в прохода — отбеляза Костас. — А и позата е същата като на гигантския бик сфинкс в двора.

Джак се опитваше да осмисли откритието.

— Към времето на потопа повечето от тези животни вече би трябвало да са митични чудовища, а мамутът и носорогът са били като сфинкса или грифона за по-късните култури. Единствената свързваща нишка бил бикът. За праисторическите ловци аврохът бил възможно най-могъщият символ на потентността. За ранните земеделци говедата били жизненоважни като товарни животни и добитък за месо, мляко и кожа.

— Искаш да кажеш, че неолитното население на Атлантида е обожествявало изображения, които вече са били на трийсет хиляди години? — недоверчиво попита Костас.

— Не вярвам всички рисунки да са чак толкова стари — отговори Джак. — Повечето образци на пещерно изкуство не са хомогенни, а представят епизодични находки от продължителни епохи, като по-старите рисунки са ретуширани или направо заличени от по-новите. Но дори най-новите допълнения, тези от самия край на ледниковата епоха, са на поне дванайсет хиляди години или с други думи, от поне пет хиляди години преди края на Атлантида.

— Толкова назад в миналото по отношение на Атлантида, колкото е бронзовата епоха по отношение на нас — поясни Катя.

— В ранните общества произведенията на изкуството са оцелявали само ако са запазвали своето културно или религиозно значение — продължи Джак. — Дотук се уверихме, че всички проходи са поддържани и излъскани, но блюстителите на Атлантида съзнателно са оставили тази камера непроменена. Тези рисунки са били уважавани като изображения на предците. — Той махна няколко пъти с плавниците и разгледа отблизо грамадния приклекнал аврох, като внимаваше да не повреди пигментите, оцелели толкова дълго в леденостудената вода. — Знаех, че Атлантида ще ни предложи невероятни изненади… но никога не съм предполагал, че ще ми се удаде да намеря първата ясна връзка между вярванията на ранния Homo sapiens и нашите неолитни предци — култ към бика, съществувал от зората на времето. — Джак леко се оттласна и се обърна към страховитото изображение на мамута. — Или че ще открия най-ранните произведения на изобразителното изкуство на света.

Вече се намираха на трийсетина метра от входа на вертикалната шахта и някъде по средата на галерията. Куполът се извисяваше над тях като във величествена катедрала. Изображенията на аврохите останаха зад гърба им, но пред тях изплуваха нови композиции от рисунки на животни, на места преплетени толкова гъсто, че приличаха на препускащо към тях стадо.

— В Ласко има шестстотин рисунки и дванайсет хиляди офорта — тихо каза Джак. — Тук… тук има поне четири пъти повече. Това е сензационно! Сякаш сме се натъкнали на праисторически Лувър.

Двамата с Катя бяха толкова погълнати от изумителните сцени от двете им страни, че не забелязаха дъното на камерата. Костас първи стигна там, погледна обезпокоено компютъра си и им каза:

— Погледнете насам.

Краят на галерията се намираше не по-малко от десетина метра от тях. Лъчите на лампите им заиграха по стената и те видяха, че по нея няма рисунки, а повърхността й е гладка и излъскана като в началото на проходите. Но малко по малко започнаха да различават контурите на нещо издялано в камъка. Беше необятно и обхващаше поне петнайсет метра по цялата широчина на скалата.

Лъчът на Костас се присъедини към техните и изображението започна да изглежда по-завършено.

— Някаква хищна птица — възкликна Катя.

— Разперилият крила бог орел — прошепна Джак.

Отново беше барелеф като жертвения бик в прохода. Приличаше поразително на орлите на Месопотамия или Рим: главата вдървено бе извърната надясно, очите гледаха високомерно над остро извития клюн. Но вместо да бъдат разперени встрани, крилата бяха вдигнати нагоре към ъглите на камерата. Птицата сякаш се готвеше да се стовари върху жертвата си, ноктите й почти докосваха пода.

— По-късна е от рисунките — констатира Джак. — Палеолитните ловци не са разполагали с инструменти за дълбаене в базалт. Предполагам, че е от времето на барелефа на бика, значи от неолита.

Докато лъчите осветяваха страховитите нокти, тримата видяха, че орелът е надвиснал над входове в стената. Бяха четири, по един под краищата на крилата и по един под краката с ноктите.

— Май този път имаме четворен избор — каза Джак.

Напрегнато огледаха стената за нещо, което да им подскаже верния вход; знаеха, че на тази дълбочина времето им изтича тревожно бързо, а бяха напуснали подводницата преди почти половин час. Заплуваха покрай скалата, огледаха внимателно входовете и после се събраха по средата.

— Изглеждат еднакви — обезсърчено каза Катя. — Пак ще трябва да разчитаме на късмета.

— Чакай малко — обади се Костас, загледан в изображението. Краищата на крилете почти се губеха над тях. — Онзи символ там… Не е ли…

— Символът на Атлантида!

— Крилете образуват централното Н на символа — ликуващо възкликна Костас. — Краката са чертите надолу. Символът на Атлантида, представен чрез разперил крилете си орел!

Джак развълнувано извади диска и погледна правоъгълния символ на него — изображение, толкова добре познато, а сега почти неразпознаваемо в това му превъплъщение.

— Може би това е нещо като египетския анкх — обади се Катя. — Йероглиф на кръст с примка отгоре, означаващ силата на живота.

— Когато видях пресмятането на жертвоприношенията в прохода, заподозрях, че символът на Атлантида е нещо повече от ключ, че е също и числов код — каза Костас — по-скоро двоичен код, използващ вертикални и хоризонтални черти вместо нули и единици, или своеобразен калкулатор, свързан със слънчевите и лунните цикли. Сега обаче изглежда, че това е символично представяне на свещения орел — абстракция, която лесно може да се копира на различни материали, поради правите си линии. И въпреки това…

— Може да съдържа друго послание — прекъсна го Джак.

— Карта?

С няколко махвания на плавниците Джак се приближи до Катя.

— Можеш ли да покажеш Дилъновия превод на диска от Фаистос?

Тя бързо свали от рамото си джобния компютър в непромокаемия му калъф, включи го и на екрана потече нужният текст:

„Под знака на бика лежи разпереният бог орел. При опашката му е златостенната Атлантида, голямата златна врата на твърдината. Неговите краища на крилете докосват изгрева и залеза на слънцето. При изгрев е планината от огън и метал. Тук е залата на върховните жреци…“

— Спри тук — каза Джак и се обърна към Костас. — Как сме ориентирани?

Костас се бе сетил какво има предвид приятелят му, така че вече гледаше компаса си.

— Като отчитам магнитните смущения от скалата… бих казал, че тази стена е ориентирана почти точно в посока изток — запад.

— Точно така. „Знака на бика“ се отнася до този вулкан. „Разпереният бог орел“ явно е изображението пред нас, а крилете са ориентирани почти точно в посока изток — запад. „Залата на върховните жреци“ е изгряващото слънце. Това означава източната врата… под лявото крило.

Костас кимаше, вперил поглед в символа.

— Но има и още. — Той взе диска от Джак и заговори, като прокарваше пръсти по линиите. — Да го разгледаме не като умалено представяне, а като карта, диаграма, план. Вертикалната линия, съответстваща на краката на орела, е коридорът, водещ от вратата в стената. Тези две линии наполовина на височината на краката са нашите проходи без изход, започващи след барелефа на бика. Сега сме в сърцето на символа — точката, от която крилете се разперват наляво и надясно.

— Така че двата входа пред нас водят до шията и главата на орела — продължи Джак. — А текстът на диска звучи двусмислено и ни казва не само да поемем през източната врата, но и да следваме прохода, започващ след нея до точката, съответстваща на върха на лявото крило.

— Но къде водят в такъв случай останалите проходи? — попита Катя.

— Предполагам, че образуват лабиринт. Представи си подземно светилище, състоящо се от стаи за култови ритуали, крило за живеене на жреците и приходящите, кухня, склад за храна, скрипториуми и работилници. Ловците от палеолита, първи попаднали тук, може и да са забелязали симетричната подредба — прищявка на природата, в която можело да се намери прилика с разперил криле орел. По-късните каменоделци сигурно са направили каквото е нужно, та всичко да стане както го виждаме сега.

— За нещастие нямаме време за изследване. — Костас се завъртя до Джак и обезпокоено огледа индикаторите на конзолата му. — Раната и разкъсването на костюма ти са нарушили дихателния ти ритъм. И сега на практика си на резерв. Имаш достатъчно тримикс, за да се върнеш в подводницата, но само толкова. Решавай.

Джак изобщо не се замисли. Преследвачите им бяха в подводницата и изход през нея нямаше. Единственият им шанс бе да намерят път към повърхността през лабиринта.

— Продължаваме.

Костас го изгледа и кимна безмълвно. Катя стисна ръката на Джак. Заплуваха към лявата врата и хвърлиха последен поглед на подводната пещера. Лъчите на фенерчетата затанцуваха по стените, осветяваха животните по тях — те изглеждаха изкривени и издължени, сякаш се бяха изправили на задните си крака, готови да ги последват във фантастична кавалкада от дълбините на ледниковата епоха.

Костас спря да върже нова ролка лента, после се отправи към заплашителния мрак на прохода. Джак и Катя заплуваха след него.

— Точно така — каза той. — Следвайте ме.