Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

15.

На входа на оръжейното отделение Костас извади от колана си нов инструмент, този път жълта кутийка с размера на мобилен телефон. Отвори я и се видя малък течнокристален екран, светеше в тъмнозелено.

— GPS система — каза той. — Би трябвало да свърши работа.

— Че как е възможно да работи тук? — удиви се Катя.

На екрана се появиха цифри.

— Тази кутийка е наша специалност: комбиниран подводен акустичен GPS приемник и едновременно с това навигационен компютър — обясни Джак. — От подводницата няма как да изпратим акустичен сигнал, така че нямаме достъп до GPS. Вместо това изтеглихме информацията за този клас подводници от базата данни на МУИМ и я комбинирахме върху набор от GPS засечки, направени от буйовете ни извън подводницата по време на разузнавателното оглеждане с акваподи тази сутрин. Така че сега компютърът трябва да ни позволи да се ориентираме, все едно че използваме GPS в реално време.

— Няма проблем — каза Костас. — Засякох от аквапода къде точно изчезва стълбището под подводницата. Това е ляво на борд, редом с торпедния отсек, на двеста четиридесет и един градуса спрямо сегашната ни позиция, седем цяло и шест метра напред и два метра надолу. Това ни поставя отвъд рейките за зареждане и малко след баластния резервоар ляво на борд.

Започна да се оглежда как да минат през задръстеното помещение, но Катя го хвана за лакътя.

— Преди да отидем там, има нещо, което трябва да видиш.

И посочи по централната пътека към оръжейния отсек, малко по-нататък от мястото, където бяха лежали в смъртен страх само преди минути.

— Тази пътека би трябвало да е разчистена, за да може манипулаторът да плъзга боеприпасите по тръбите. Само че… е задръстена.

Беше си съвсем очевидно, но те бяха съсредоточили вниманието си върху двете торпеда, така че не бяха обърнали внимание на останалата част на помещението.

— Това са два поставени един върху друг сандъка. — Костас се вмъкна в тясното пространство отляво и главата му се подаде точно над горния сандък. — Тук има още два. И още два по-нататък. — Гласът му звучеше глухо, понеже той влизаше все по-навътре. — Общо шест… всеки четири метра дълъг и метър и половина широк.

— Сандъци с боеприпаси ли са? — попита Джак.

Костас се измъкна при тях и изтръска полепналия по него скреж.

— Твърде са къси за торпеда или ракети, а и са твърде широки за изстрелване през тръбите. Трябва да отворим поне един, но не разполагаме нито с нужните инструменти, нито с време.

— Има някаква маркировка — каза Катя, която междувременно бе клекнала до долния сандък и разчистваше скрежа. Отдолу се показа метална повърхност с пресовани цифри в две групи. — Кодировка на съветското министерство на отбраната. — Тя посочи горните цифри. — Това е оръжие. — Ръката й се премести върху другата група, която й се стори заслужаваща по-сериозно внимание. — Електро… — Гласът и прекъсна. — „Електрохимприбор“. — Постепенно тримата започваха да осмислят абсурдното. — Комбинат „Електрохимприбор“ — прошепна Катя. — Известен още и като „Завод 418“… мястото за сглобяване на съветските термоядрени оръжия.

Костас тежко седна на пода.

— Господи! Това са атомни бомби. Всеки от тези сандъци е с подходящите габарити за бойна глава към изстрелвана от подводница балистична ракета.

— Модел „СС-Н–20 Есетра“, за да сме съвсем точни. — Катя се изправи и се обърна към двамата. — Всяка е пет пъти помощна от бомбата над Хирошима. Шест сандъка с по десет бойни глави във всеки. — Тя помълча, загледана в сандъците. — Нищо чудно, че властите направиха чудеса, за да запазят в тайна загубата на тази подводница. След това имаше поредица необясними изчезвания на хора, най-вече от базата на „Казбек“ в Севастопол. Вече вярвам, че е ставало дума за най-старомодна чистка от сталински тип. Но екзекуциите явно са останали незабелязани сред бурните събития от онази година.

— Да не би да намекваш, че тези атомни бомби са откраднати?! — недоверчиво попита Костас.

— След войната в Афганистан през 80-те съветските военни се отърсиха от илюзиите си. Корабите престанаха да излизат в морето, екипажите се чудеха какво да правят и флотът постепенно започна да се разпада. Да не говорим, че заплащането бе унизително ниско, толкова смехотворно, че просто нямаше смисъл да им дават тези пари. Общо взето през последните години от съществуването на Съветския съюз на Запада бяха продадени повече военни тайни, отколкото за цялото време на Студената война.

— Не разбирам каква е ролята на Антонов във всичко това — обади се Костас.

— Той явно е бил човек, способен на велики дела, но едновременно с това и крайно опасен. Мразел е гласността и перестройката и е презирал режима заради тайното му споразумение със Запада. Мисля, че това е неговият върховен акт на неподчинение.

— Щом режимът вече е бил неспособен да удари Запада, тогава е щял да го направи той самият — прошепна Костас.

— А екипажът му е бил готов да го последва навсякъде, особено ако е ставало дума за големи пари.

— И откъде е щял да намери тези големи пари?

— От Саддам Хюсеин в Ирак. От талибаните в Афганистан. От „Хамас“ в Сирия. От севернокорейците. Не забравяйте, че говорим за 1991-ва година.

— Трябва да е имало и посредник — напомни Джак.

— Лешояди винаги има — особено преди колапса на една велика империя — тъжно отговори Катя.

— Подцених нашия приятел, как беше… „закапечето“ — каза Костас. — Той може да е бил фанатик, но вероятно е спасил човечеството от най-страшната катастрофа.

— Само че историята съвсем не е свършила — изсумтя Джак. — Някъде има недоволен купувач — някой, който наблюдава и чака от години. А потенциалните му клиенти днес са по-лоши от всякога: това са терористи, движени единствено от омраза.

 

 

Синкавото сияние от аварийното осветление едва успяваше да разсее мрака в предния край на торпедния отсек. Костас включи фенерчето си на максимум, преди да ги поведе към координатите, обозначени на GPS устройството. Промушиха се през тясна пролука и стигнаха до тесен проход.

Костас клекна и стисна една от дългите около метър решетки в пода.

— Я да видим… — И задърпа с всичка сила.

Решетката се предаде с металически писък, разлетяха се снежинки скреж. Костас спусна крака в отвора, смъкна се в мрака долу и след миг каза:

— Стъпил съм на пода над дъното. Това е най-ниската точка, до която може да се стигне, без да се гази в токсичната „супа“. — Извади GPS устройството от джоба си. — Бинго! — Вдигна поглед от екранчето и го заби в корпуса на по-малко от една ръка разстояние пред себе си. — Намирам се на пет метра от мястото, където стъпалата изчезнаха под подводницата. Може да се каже, че улучихме в десетката.

— Как изглежда корпусът? — попита Джак.

— Имаме късмет. В по-голямата част от дължината си „Казбек“ има двойна „кожа“: вътрешен слой за налягането на въздуха и външен хидродинамичен корпус, отделен с двайсет сантиметра гума. Това осигурява по-добра акустична изолация, както и място за баластен резервоар. Но точно преди носа слоевете се събират в един, с цел да се осигури повече свободно пространство, поради заострянето.

Катя се наведе напред.

— Има нещо, което не ми е ясно.

— Казвай.

— Между нас и скалата отдолу има двайсетсантиметрова стоманена преграда. Как ще минем през нея?

Костас изви глава и погледна нагоре към нея. След обезопасяването на бойните глави беше оставил стъклото си отметнато и сега сместа от пот, смазка и бял скреж изглеждаше като причудлива бойна разкраска на някакво незнайно племе.

— Усилване на светлината чрез стимулирано излъчване.

Катя се позамисли.

— Лазер?

— Позна.

В същия миг зад тях издрънча метал. Преди да напуснат оръжейния отсек, Костас се бе обадил на Бен и Анди в подводницата и им бе дал инструкции как да стигнат до торпедното отделение. Сега двамата идваха — с леководолазни костюми и чанти с инструменти.

— Ще ни трябва по-голям отвор — каза им Костас. — После слезте при мен.

Джак и Катя изтеглиха встрани два от сандъците, за да могат Бен и Анди да слязат. В мига, в който се озоваха при тях, двамата отвориха чантите и започнаха да сглобяват апарата, който носеха.

Костас очерта върху корпуса кръг с диаметър около метър и се отмести, а двамата заеха мястото му. Сглобеният апарат изглеждаше като умален модул за кацане на луната — от многостена на централното тяло с размер на персонален компютър стърчаха всевъзможни „крака“. Бен вдигна основния корпус, докато Анди нагласяше краката по очертания кръг. После огледа резултата и явно доволен фиксира конструкцията за пода с помощта на „вендузи“. Едновременно с това от краката изскочиха щанги, които заключиха корпуса към статива.

Бен изтегли две телескопични тръби от двете страни на устройството и постави едната в центъра на очертания кръг, а другата — в тъмното пространство под металната решетка на пода. Отляво на устройството имаше отворена отгоре квадратна кутия със страна около половин метър. Над тръбата имаше окуляр за насочване, а отдолу — ръкохватка със спусък.

След бърза проверка дали всичко е наред Бен издърпа кабела, който бяха довлекли от спасителната подводница. Течнокристалният екран зад устройството се събуди и по него потече информация за процеса на зареждане. Накрая екранът се изчисти, а след миг го обсипаха иконите на различни програми.

— Браво, момчета — похвали ги Костас. — Хайде на работа.

Започна да въвежда команди и след като приключи, се наведе, погледна през окуляра и с помощта на два джойстика направи леки корекции в насочването на тръбата.

След минутка вдигна поглед към Джак.

— Имаме готовност.

— Стреляй.

Костас хвана ръкохватката със спусъка, натисна го и на екрана замига кехлибарен индикатор.

— T минус шейсет секунди. — След малко индикаторът премина в постоянно светещо зелено. — Можем да действаме — каза Костас.

— Време? — късо попита Джак.

— Две минути. Можем да срежем корпуса като масло, но натоварването върху акумулатора на СДА ще е недопустимо високо. Дори това, което си позволяваме сега, ще постави на изпитание безопасността ни, ако планираме да се върнем на „Сийкуест“ с подводницата. — Костас погледна Катя, лицето му бе зачервено от едва сдържана възбуда. — Това, което виждаш, е полупроводников лазер в дълбоката инфрачервена област. Свързваш този сладур с двата сребърноцинкови акумулатора на СДА с капацитет по седемстотин амперчаса и разполагаш с десеткиловатов лъч с диаметър десет цяло и шест микрона. Което е предостатъчно да стресне всеки враг от научнофантастичните сериалчета.

Джак нетърпеливо изсумтя. Костас преспокойно провери таймера и щракна един ключ на клавиатурата.

— Прицелващата оптика ни позволява да фокусираме лъча перпендикулярно на пода — продължи той. — В момента лазерът прави в корпуса дупка с диаметър един сантиметър. Току-що включих еднопътен клапан, който ни позволява да изтегляме материала, като държим морската вода настрани.

— На теория — обади се Джак.

— Стига де, не си ли взимал студен душ? Не е толкова страшно.

Модулът започна да издава нисък предупредителен сигнал, Костас отново се зае с настройките и когато приключи, каза:

— Лъчът беше програмиран да изключи автоматично пет милиметра, преди да завърши окръжността. Сега го реактивирам.

Натисна спусъка и застина. След малко зелената светлина внезапно отново премина в мигаща кехлибарена. Костас надникна в окуляра. Пот се стичаше от челото му върху тръбата. Накрая се отдръпна и се отпусна.

— „Тапата“ издържа. Проникнахме.

Дръпна се и пусна на свое място Бен, които бързо монтира отворената отгоре кутия отляво на устройството. В нея се появи решетка от линии — като декор на миниатюрен театър.

— Бен е по-опитен в това — каза Костас. — В управляващия софтуер има новости, с които така и не ми остана време да си поиграя, да не говорим, че тръгнахме по спешност.

— Искаш да кажеш, че правите нещо, което не е опитвано досега? — възкликна Катя.

— Е, за всичко на този свят си има първи път.

Катя за миг стисна очи. Въпреки цялата супер съвременна технология и планирането, достойно за армейски генерален щаб, някои страни в дейността на МУИМ, в това число обезвреждането на адски машини, май разчитаха на молитва.

— Настъпва моментът на истината — ентусиазирано заяви Костас. — Пред вас е един от най-сложните произвеждани някога многозадачни лазери. Наблюдавайте кутията…

Тъмнозеленото сияние в кутията се трансформира в облак блещукащи частици — пулсираха през няколко секунди. Всяка пулсация оставяше изображение с увеличаваща се сложност и постепенно в първоначално хаотично изглеждащите линии започна да се забелязва организираност. След около минута изображението стана триизмерно, приличаше на миниатюрна подводна пещера.

— Холограма! — възкликна Катя.

— Точно така — потвърди Костас, без да откъсва поглед от изображението. — Втората фаза е вкарване през дупката в корпуса на маломощен ултравиолетов лазер — координатно устройство, което възпроизвежда изображението под формата на холограма в кутията. Лазерът може да се настрои да се отразява от материал със зададена плътност. В конкретния случай избрахме изпълнения с мехурчета базалт на вулкана.

— Използваме го за репликиране на артефакти — каза Джак. — Данните за координатите се прехвърлят в инфрачервен лазер с висока мощност, способен да среже всякакъв материал с точност до един микрон.

— С него сте изработили синтетичното полимерно копие на златния диск от минойското корабокрушение, така ли?

— Да — потвърди Джак. — А също и хардуера за възпроизвеждането на камъните за Партенона в Атина.

Костас се наведе над пулта.

— Окей, Бен, дай на максимална разделителна способност.

Пулсиращото зелено сияние започна да изчиства контурите. Вече започваха да се различават издутите очертания на оголения базалт — стена от лава, формирала се хилядолетия преди по тези брегове да се появят първите хоминиди.

Катя първа забеляза изчезването на хаоса в дъното на изображението.

— Виждам стъпала!

Хоризонталните линии пред погледа им започнаха да се пренареждат в познати форми. Последните стъпала извеждаха на широка около пет метра платформа. Над нея имаше скален перваз, който стигаше до подводницата и по този начин напълно запечатваше платформата.

Бен започна финалното отброяване с всяка пулсация на лазера.

— Деветдесет седем… деветдесет и осем… деветдесет и девет… сто. Имаме изображение с максимална разделителна способност.

Всички погледи се спряха върху тъмния обект в центъра на картината. Онова, което в началото бе изглеждало като аморфно сияние, постепенно се пренареди в правоъгълна ниша четири метра висока и три широка. Намираше се в задната част на платформата, зад стълбите, и ясно личеше, че е изсечена от човешка ръка.

Скенерът започна втори пас и изображението започна да се изчиства. В центъра вече се различаваше вертикална бразда, по цялата височина от пода до тавана. От лявата и от дясната страна започваха хоризонтални бразди. И навсякъде виждаха добре познатия мотив с рогата на бика.

Костас подсвирна, Катя се наведе напред.

Джак бръкна в предния си джоб, извади смачкан лист и тихо прочете превода на Дилън:

— „… голямата златна врата на твърдината“.

Костас погледна приятеля си и видя на лицето му познатия пламък на крайното вълнение.

— Не мога да гарантирам за златото — поясни Джак. — Но едно нещо мога да ви кажа със сигурност: намерихме входа към Атлантида.