Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (26)

24.

Не усещаха скоростта на совалката, която се носеше на въздушна възглавница по цилиндричните проходи. Седяха един срещу друг — туловището на бандита заемаше цялата широчина на купето. Слизаха към дъното на долината и вече се приближаваха към сградата, която Джак бе видял от помещението на Пантеона.

Преди малко бяха спрели, за да вземат и друг пасажер, който сега стоеше прав между двамата, без да помръдва. Беше облечен в прилепнал по тялото черен гащеризон, имаше великанско телосложение — всъщност приличаше на мечка: полегато чело, сплескан нос и малки очи, които гледаха безизразно изпод тежко надвисналите му вежди.

— Позволете ми да ви представя вашия телохранител — добродушно обясни Аслан. — Владимир Юриевич Далмотов. Бивш командос от спецназ, ветеран от войната в Афганистан, преминал на страната на чеченските бойци за свобода, след като брат му бил екзекутиран, защото удушил с гарота командира, изпратил неговия взвод на смърт при акция в Грозни. След Чечения продължил като наемник при святите войни на Ал Кайда, които се борят за свободата на Абхазия. Намерих го, след като проследих дълга диря от трупове. Той не вярва в бог, но Аллах му прощава.

Совалката плавно спря, вратата се отвори и двама души влязоха и помогнаха на Аслан да се изправи. Джак бе решил да печели време, защото беше ясно, че Костас и Катя са на острова. Далмотов го подбутна към вратата. Носеше узи, но не и бронежилетка.

Мястото, където се озоваха, беше коренно противоположно на пищното великолепие на жилищните помещения. Беше гигантски хангар. През отворената врата се виждаше вертолетът, който Джак вече бе видял: тумбестият „Хайнд“. Техническият персонал се суетеше около него, наблизо чакаше реда си цистерна за зареждане с гориво.

— Транспортът ни от острова снощи — поясни Аслан.

Изгледът навън бе частично скрит от товарна платформа, паркирана пред хангара. Неколцина яки мъже тъкмо почваха да я разтоварват.

Далмотов изломоти нещо на Аслан и с няколко огромни крачки отиде при тях. Взе един сандък, отпра капака му с голи ръце и започна да вади и сглобява съдържанието му. Още преди да вдигне оръжието, за да провери мерника, Джак го позна: „Барет М82А1“ — може би най-смъртоносната снайперска карабина на света. Беше пригодена за патрони „Браунинг Машин Гън“ BMG 50-и калибър или руския еквивалент 12.7-милиметров патрон и изстрелваше високоскоростен куршум, способен да пробие бронята на танк от 500 метра и да обезглави човек на три пъти по-далече.

— Моят принос към джихада. — Аслан се усмихна широко. — Не вярвам да не сте забелязали снайперската ни школа до пистата. Далмотов е главният ни инструктор. Сред клиентите ни са Нова бригада към ИРА и, разбира се, Ал Кайда, и мога да заявя, че винаги са доволни от нас.

Джак си спомни бума в снайперистките атаки срещу високопоставени цели от началото на годината — нова и изключително ефективна фаза във войната на терористите срещу Запада.

Далмотов остана да наблюдава сглобяването на оръжията, а Джак последва Аслан до някакъв склад на отсрещната страна на хангара. Там сандъците се заковаваха отново под надзора на хора в технически комбинезони. Край тях мина електрокар и Джак за миг зърна изписаната с червени букви дума отстрани. Една от първите му задачи някога във военното разузнаване бе да прихване товарен кораб на излизане от териториалните води на Либия, натоварен с подобни сандъци. В тях имаше „Семтекс“ — мощен пластичен експлозив, произвеждан в Чехия и използван от ИРА в терористичните й действия на територията на Великобритания.

— Намираме се в основния ни транзитен пункт — обясни Аслан. — Нормално това помещение не е така леснодостъпно, понеже складираме в него биологични и химически оръжия, но съвсем наскоро препратих последната партида с товарен вертолет до друг наш доволен клиент в Близкия изток. — Аслан направи пауза, сплел пръсти над корема си; бавно въртеше палци един около друг. Очите му се присвиха и той загледа с невиждащ поглед. Джак вече започваше да разпознава симптомите на зараждащите се гневни изблици. — Имам обаче и един недоволен клиент, чието търпение е на прага да се изчерпи, понеже е поставено на изпитание още от 1991-ва. Когато започнахме да следваме „Сийкуест“ от Трабзон, знаехме, че местоназначението му може да бъде само едно — мястото, разкрито от Олга по време на изучаването на древния текст. Придвижихме се до вулкана под прикритието на тъмнината. Вие сами ми осигурихте идеалното прикритие да стигна там, където достъпът ми бе отказван по политически причини дълги години. В миналото всяко посещение на острова би провокирало моментална военна акция. А сега, дори ако спътниците открият някаква дейност там, тя ще бъде приписана на вас и на одобрения ви научен проект. Ще ви разкрия, че там трябваше да бъде срещата ни с руснаците, ако онзи глупак Антонов не бе потопил подводницата си, а с нея и моята стока, поради некомпетентността си.

— Капитан Антонов е щял да достави товара — отвърна Джак. — Попречил му е бунт на борда, организиран от неговия заместник-командир по политическата част. Мен ако питате, това може да се окаже единственото добро дело, извършвано някога от КГБ.

— А атомните бойни глави? — остро попита Аслан.

— Видяхме само конвенционално оръжие — излъга Джак.

— В такъв случай защо дъщеря ми е заплашвала с ядрен апокалипсис, докато е преговаряла с моите хора?

Джак не знаеше какво да каже. Катя не му бе споменала за тази подробност в преговорите с контролната зала на подводницата.

— Моите хора няма да ви допуснат вътре — тихо отговори той. — Приятелите ви фундаменталисти не са единствените на този свят, готови да умрат в името на кауза.

— Обаче може да размислят, като чуят какво ви очаква с гърка, ако не капитулират — усмихна се студено Аслан, доброто му настроение започваше да се изпарява. — Мисля, че следващата ни спирка ще ви се стори особено интересна.

Излязоха от хангара по друга движеща се лента, този път в открита кабина. След петминутно пътуване стигнаха централната сграда и се качиха на ескалатор, който ги отведе до голям асансьор.

Щом излязоха от асансьора, Джак се огледа смаяно.

Сцената бе като копирана от предстартовата подготовка в командния център на НАСА. Залата бе с размери, идентични на Пантеона, но бе пълна с компютри и оборудване за проследяване. Самите те се намираха в нещо като барабан, издигащ се точно в центъра. Отвсякъде амфитеатрално ги заобикаляха редици работни станции, гледаха към тях в непрекъснати вълни от цвят. Гигантски екрани показваха карти и телевизионни изображения. Целият комплекс приличаше на командния модул на „Сийкуест“, но в невъобразимо по-голям мащаб, с оборудване за комуникация и контрол, предостатъчно за провеждане на малка война.

Двама мъже помогнаха на Аслан да се настани в електрическа количка, подобна на инвалиден стол. Приведените над мониторите хора с нищо не показаха, че са забелязали появата му.

— Предпочитам трескавата обстановка на „Вултура“, чувствам се някак по-уютно там — каза Аслан. — От друга страна, оттук мога да ръководя операциите си едновременно на няколко фронта. А от командния стол имам видимост към всеки екран в залата, без да се налага да помръдвам.

Един от помощниците, който бе чакал неспокойно отстрани, се наведе и разтревожено прошепна нещо в ухото му. Лицето на Аслан остана безстрастно, но пръстите му започнаха да барабанят по облегалките за ръце. Без да продума, той натисна един бутон и столът бързо се плъзна към една от работните станции, край която се бяха събрали няколко души. Джак го последва. Далмотов бе само на крачка зад него. Когато се приближиха, Джак забеляза, че екраните отдясно — мониторите приличаха на тези, които използваха в музея в Картаген, — са на охранителната система и показват изображения от различни точки в комплекса.

Хората около пулта направиха път на Аслан. Джак също се приближи и застана точно зад стола му и оператора, който работеше на клавиатурата. Далмотов беше до лакътя му.

— Най-сетне осъществихме връзка — каза операторът на английски. — SATSURV скоро ще е онлайн.

Приличаше на Аслан, но бе по джинси и бяла риза вместо с черен работен комбинезон, който, изглежда, бе стандартната униформа тук. От акцента му Джак заключи, че е получил образованието си в Англия.

Операторът го изгледа, след това въпросително погледна Аслан. Едрият мъж кимна вяло — жест, изразяващ не толкова безразличие, колкото непоклатима увереност, че гостът му никога няма да може да разкаже какво е чул или видял.

Мозайката от пиксели се подреди в изглед на Черно море — югоизточният сектор все още бе частично скрит под облака на бурята. Операторът превключи на топлинно изображение — в този режим спътникът преобразуваше инфрачервеното излъчване под облака в картина, — което трансформира сцената в пълния спектър от цветове и очерта ясно бреговата линия. След това операторът очерта малък правоъгълник и го увеличи така, че да обхване целия екран. Повтори процеса неколкократно и накрая на екрана се показа островът — в центъра му имаше преливащо се сияние от розови и червени точки в местата, където пробиваше горещината на ядрото.

В морето имаше цветно петно с формата на кораб. Операторът отново увеличи изображението, така че разделителната способност стана няколко метра. Корабът беше неподвижен, корпусът му бе наклонен надясно, носът бе под водата.

Джак с ужас осъзна, че това е „Сийкуест“ — въпреки ужасяващите поражения очертанията на корпуса му бяха до болка познати. Топлинното излъчване показваше местата в корпуса, където се бяха забили бронебойните снаряди, както и зейналите изходни дупки. Обзе го гняв и той завъртя стола към себе си и изгледа ядосано Аслан.

— Къде са хората ми?

— Не се забелязват топлинни излъчвания със сигнатурата на човешко тяло — спокойно отговори Аслан. — Вчера сутринта двама от екипажа ви имаха глупостта да започнат престрелка с „Вултура“. Доста едностранна битка, както, предполагам, се досещате. След малко ще изпратим „Хайнд“ да потопи остатъците.

На разбития бак на „Сийкуест“ се виждаше оръжейната кула. Цевите стърчаха под абсурден ъгъл, очевидно резултат от пряко попадение. Джак знаеше, че Йорк и Хау не биха изоставили кораба, без поне да опитат да се противопоставят. Помоли се да са успели да се измъкнат с подводницата заедно с екипажа.

— Те са учени и моряци, а не фанатици и бандити — със студена ярост каза той.

Аслан сви рамене и се обърна към екрана.

Там сега имаше друг кораб. Изображението се увеличи и погледите на всички се насочиха към кърмата. Няколко души демонтираха две големи тръби, чието топлинно излъчване подсказваше, че скоро са били много горещи. Джак осъзна, че наблюдават пораженията на „Вултура“. Аслан раздразнено щракна с пръсти и изкрещя вбесено:

— Защо не бях уведомен? Защо сте крили това от мен? — В стаята се възцари пълна тишина и той посочи с пръст Джак. — Той не е достоен за откуп. Ще бъде ликвидиран като екипажа му. Махнете го от очите ми!

Преди да го избутат навън, Джак успя да запомни GPS координатите на екрана на SATSURV и докато Далмотов го изтласкваше, се престори, че се спъва в мониторите на охранителната система. На влизане бе видял на двата най-близки екрана прохода, по който бяха дошли, и входа на хангара и сега, докато уж се подпираше на контролния пулт, натисна бутона за пауза. Другите камери щяха да покажат действията му и да ги запишат, но след като всички се бяха взрели във „Вултура“, имаше вероятност никой да не обърне внимание.

Още със събуждането си Джак бе решил да действа. Вече бе разбрал колко променливо е настроението на Аслан и знаеше, че след поредното му избухване може би ще следва период на привидно добродушие, но бе решил да не разчита на прищевките на този мегаломан. Картината на разрушения „Сийкуест“ и тревогата му за съдбата на екипажа бяха затвърдили решимостта му. Беше в дълг пред онези, които може би бяха платили най-скъпата цена. Освен това знаеше, че животът и на Костас, и на Катя зависи от него.

Възможността дойде, докато совалката летеше обратно към хангара. Далмотов направи крачка напред, за да погледне към отсека за слизане, към който вече приближаваха. Моментна загуба на концентрация, грешка, която не би направил, ако инстинктите му не бяха притъпени от дългия престой в леговището на Аслан. Със светкавична бързина Джак замахна и заби с все сила юмрук в гърба му — смазващ удар, който насмалко да счупи пръстите му.

Удар, който би убил обикновен човек. Джак го нанесе в точка малко под ребрата, където той можеше да накара сърцето да спре и диафрагмата да се свие конвулсивно. Затова не повярва на очите си, когато Далмотов дори не трепна, сякаш могъщата му физика не бе почувствала нищо. После обаче промърмори нещо неразбираемо и се отпусна на колене. Остана така за секунда, след това падна по очи и застина.

Джак издърпа проснатото тяло от полезрението на близката наблюдателна камера. В отсека за слизане нямаше никого — най-близките хора, които се виждаха, бяха пред входа на хангара. Совалката спря, той слезе и натисна бутона за връщане, като я изпрати заедно с изпадналия в безсъзнание Далмотов обратно в командния център. Това щеше да му спечели ценно време, а той знаеше, че всяка секунда е от значение.

Без да се колебае, закрачи решително към вертолетната площадка; надяваше се увереността му да отклони евентуалните подозрения. Посегна към стойката с екипи за полет, избра най-големия размер и го навлече. Пристегна спасителната жилетка, сложи си шлем и спусна визьора, та лицето му да не се вижда.

Грабна нечия пътна чанта, вдигна една от снайперските пушки и я натика вътре. Наблизо имаше подредени сандъци с надпис BMG — специалните муниции 50-и калибър за това оръжие. Загреба шепа тежки патрони и пусна в чантата и тях.

Дръпна ципа и решително тръгна към вратата на хангара. Клекна, за да огледа навън — престори се, че затяга каишката на обувката около глезена си.

Пистата бе напечена, а лятното слънце бе изпарило дъждовните локви от предната нощ. Под безмилостните слънчеви лъчи сградите изглеждаха посърнали под жегата като околните планини.

Вече бе избрал кой вертолет да използва. „Върколак“-ът бе най-модерен, но бе паркиран до „Хавък“-а в другия край на площадката. „Хайнд“-ът се намираше само на двайсетина метра от хангара и изглеждаше готов за полет. Образно казано, това бе „товарното добиче“ на руската военна машина. Целият му облик излъчваше надеждност.

Джак се изправи и отиде при ръководителя на екипа, който тъкмо зареждаше лента с муниции.

— Спешна заповед — каза Джак отсечено. — Разписанието се изтегля напред. Трябва да излетя веднага.

Руският му не бе най-добрият и той знаеше, че говори със силен акцент, но се надяваше това да мине в място, където толкова много от персонала са казахи и абхазци.

Мъжът не изглеждаше изненадан.

— Още не сме заредили докрай и имаш само четиристотин патрона 12.7, но иначе сме готови. Можеш да се качиш и да започнеш предполетната проверка.

Джак метна чантата през рамо и се качи в кабината през дясната врата. Наведе глава, пусна чантата на седалката и се вмъкна на мястото на пилота. На пръв поглед пултът май нямаше да му създаде проблеми, а и като цяло подредбата на приборите не се различаваше съществено от тази на военните вертолети, които бе пилотирал.

Пристегна се с коланите и погледна навън. От другата страна на плексигласовата кабина на стрелеца няколко души теглеха две товарни колички с устройства за изстрелване на бронебойни ракетни снаряди „Спирала“. „Хайнд“-ът явно се подготвяше за финалната атака срещу „Сийкуест“. В същия миг забеляза двама души в полетни екипи да се приближават откъм входа на хангара. Явно бяха пилотът и помощникът му. Щом видя ръководителя на техниците да изважда мобилния си телефон и изненадано да поглежда към него, Джак разбра, че е разкрит.

Гигантският винт вече се завърташе, благодарение на това че двата турбовитлови двигателя „Изотов ТВЗ–117“ от по 2200 конски сили бяха подгрети като част от подготовката за полет.

Джак набързо огледа приборите и установи, че резервоарът е пълен и налягането в хидравликата е достатъчно. Помоли се наум противовъздушната защита на Аслан още да не е получила заповед да свали една от своите машини, стисна двата лоста, изтегли този за съвместното управление, завъртя дросела и с дясната си ръка натисна другия лост до максимум.

Воят на винта достигна могъщо кресчендо и вертолетът тежко се издигна във въздуха. Няколко мъчителни секунди не помръдваше и изглеждаше пленник на гравитацията. Джак ловко натискаше педалите, за да попречи на вертолета да се завърти странично — и изведнъж видя как от хангара изскача огромен мъж и блъска настрани обърканите пилоти. Беше Далмотов. Великанът дори не опита да използва узито си — знаеше отлично, че 9-милиметровите куршуми ще отскочат от бронята на вертолета. Вместо това вдигна много по-опасното оръжие, което бе взел от хангара.

Първият куршум 50-и калибър мина през кабината на стрелеца — мястото, където Джак би седнал, ако знаеше, че машината е с дублирано управление. В момента, в който вертолетът се устреми напред, в задната част на фюзелажа се заби втори куршум и го завъртя, което накара Джак да компенсира с подаване на повече газ в опашния винт.

Вертолетът се издигна и с нарастваща скорост се устреми на юг към морето. Отляво се виждаше футуристичният команден комплекс на планинския палат на Аслан, а отдясно бе издълженият корпус на фрегатата. След още няколко секунди Джак се озова над открито море в бръснещ полет над вълните, за да минимизира радарния си профил. С отворен на максимум дросел скоро набра максималната за ниския полет скорост от 335 километра в час — показание, което можеше да се подобри още малко, след като разбереше как да прибере колесника. Бреговата линия бързо чезнеше на изток и пред него се простираше безоблачното утринно небе, което се сливаше със сиво-синята омара на хоризонта.

На петнайсет мили навътре в морето Джак настъпи педала, който управляваше опашния винт, натисна десния лост наляво и насочи машината право на юг. Вече бе съобразил как да включи радара и GPS системата и сега можеше да програмира в нея координатите на острова, които знаеше още откакто бяха планирали курса на „Сийкуест“. Компютърът изчисли оставащото разстояние на 150 километра, което при настоящата скорост означаваше половинчасов полет. Въпреки високия разход на гориво Джак бе решил да поддържа тази височина, още повече че горивото, с което разполагаше, щеше да е предостатъчно.

Включи автопилота, отвори чантата и извади пушката. Знаеше, че не може да си позволи отпускане дори за секунда. Аслан щеше да направи всичко по силите си, за да го върне. А ако не — да го спре. На всяка цена.