Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (18)

16.

На Джак му беше трудно да повярва, че „Казбек“ лежи тук от десетилетие и продължава да е в състояние да удържа на огромното водно налягане. Това някак не се връзваше с призрачния интериор и плащаницата от скреж, която създаваше впечатлението, че се е натрупвала през хилядолетията като отлагания във варовикова пещера.

Той плъзна поглед към тъмнината, която ги очакваше, и усети някакво стягане на сърцето, пристъп на първичен страх, по-силен от него.

Нямаше да допусне това да му се случи пак!

Не тук. Не сега.

Отмести насила поглед към онова, което ставаше под него. Затвори за момент очи и събра цялата си сила, за да се пребори с кошмара на клаустрофобията. Тревогата от последните няколко часа го бе направила уязвим, бе отворила слабо място в бронята му.

Трябваше да внимава.

Костас посочи холографския дисплей с виртуалния образ на скалата — доказателството, че са улучили в десетката — и каза на Катя:

— Фаза три предвижда проникване през корпуса до този вход.

— Нищо работа, ако мога да използвам начина ти на изразяване.

— Просто гледай. — Разнесе се силно изсъскване като при изпускане на вода под високо налягане от клапан. — Между корпуса на подводницата и скалата има петметрова междина — обясни Костас. — Трябва да създадем някаква връзка. — Той посочи прикрепения към устройството цилиндър. — Това е пълно с втечнен силикат или по-точно електромагнитен силикат, ЕН–4. Наричаме го „магическа емулсия“. Съскането, което чуваш, е от изхвърлянето му с помощта на сгъстен газ през дупката, която направихме преди малко. В мига, в който под формата на желе се озове навън, силикатът веднага започва да се втвърдява. — Костас спря, за да погледне числовата индикация на екрана. В мига, в който тя достигна 100%, съскането спря. — Окей, Анди, екструдирането завърши.

Анди затвори крана и прикрепи втори цилиндър.

Костас пак се обърна към Катя.

— Обяснено с прости думи, правим надуваема преходна камера, прикрепена отвън към корпуса на подводницата.

— „Магическата емулсия“?

— Да. Точно затова ни беше нужен Лановски.

— О… — Катя направи гримаса, като си спомни дошлия от Трабзон рошав субект, отказал да повярва, че тя може да знае нещо полезно за подводниците.

— Може и да не е идеалният компаньон за вечеря — призна Костас, — но е изключителен специалист по поликомпозитни материали. Отмъкнахме го от Масачузетс, когато американското министерство на отбраната сключи с МУИМ договор да намерим начин за запазване на потъналите през Втората световна война кораби при Пърл Харбър. Той откри хидравличен консервиращ материал, способен да утрои механичната якост на останките от метални корпуси, като едновременно с това извлече морските соли от желязната ръжда и спре процеса на корозия. Тук, разбира се, го използваме с различна цел. Лановски откри, че покрай другото, материалът е и изключителен свързващ агент за определени кристалинни минерали.

— А как го надувате в балон?

— Точно това е гениалният момент в изобретението.

Бен и Анди вече монтираха към лазерното устройство друг блок. Бяха наслагали по периферията на очертаната окръжност пръстен от малки устройства, всяко фиксирано към корпуса с помощта на „вендуза“, задействана от вакуумен пистолет. Всички бяха свързани с проводници с управляващ пулт до конзолата.

— Това са диоди — обясни Костас. — Твърдотелни полупроводници. Във всеки от тях има намотка на соленоид, която при пропускане на ток през нея действа като магнит. Кабелът от СДА минава през контролния панел и ги свързва. Използваме го, за да заредим резервен акумулатор, в случай че ни се наложи да действаме автономно. Но с него или без него разполагаме с достатъчно енергия, за да изпратим насочен електромагнитен лъч през корпуса на подводницата. — Костас се отмести — около тях ставаше все по-тясно, — за да даде възможност на техниците да застанат зад пулта. — Екструдираната смес се държи в течен въглероден диоксид. Този разтвор е по-плътен от морската вода и налягането на тази дълбочина го задържа от разпадане на калки. Звукоизолиращото покритие на подводницата е като шкурка и го задържа от отмиване.

Техниците извикаха на компютърния монитор версия на холографското изображение. Анди четеше координатите, а Бен въвеждаше данните от клавиатурата. Всеки въведен отчет довеждаше до появата на екрана на малко червено кръстче. Кръстчетата започваха да описват около прохода неправилна окръжност.

— Лановски измисли начин да използва кристалинна нанотехнология за създаване на магнитен „скелет“ в обема на разтвора — продължи Костас. — В момента сместа е подобна на втечнено фибростъкло, в което милиони дребни частици са притиснати една в друга. При упражняване върху тях на електромагнитен импулс, те ще се „вкопчат“ една за друга и ще образуват в посоката на импулса твърда като скала пулпа.

— Като стоманобетон — подсказа Катя.

— Аналогията не е лоша. Само че нашата смес е стотици пъти по-здрава от всеки известен строителен материал.

Кръстчетата образуваха непрекъсната окръжност и в долната част на екрана замига зелен индикатор. Анди стана и Костас седна на мястото му пред холографската кутия.

— Окей — каза и разкърши рамене. — Да почваме…

Бен щракна един ключ. Разнесе се тихо бучене и светлината около изображението започна да пулсира. Някакъв брояч бързо отброи до 100% и замига в зелено.

— Готово. — Костас погледна Катя. — Току-що изстреляхме 140-волтов ток през диодите и магнетизирахме ЕН–4 в пръстен, който след това придвижихме напред под формата на едносантиметрова мембрана към координатите, изобразявани от тези кръстчета. Камерата има конична форма, като широкият й край обхваща цялата скална платформа. — Той въведе нещо на клавиатурата. — Токът свързва мембраната с корпуса под формата на плътна маса. Сондата показа, че базалтът е с високо ниво на намагнитване, така че въпреки не съвсем равната повърхност токът може да проникне в скалата. — Анди разкачи проводниците от диодите към пулта. — Сега, след проникване на първоначалния импулс, са ни достатъчни само две жици, за да поддържаме нивото — обясни Костас. — Премахването на останалите ни позволява да имаме достъп до корпуса и да завършим финалната фаза.

— Разрязване на корпуса? — досети се Катя.

Костас кимна.

— Първо обаче трябва да източим камерата. Анди е готов да активира вакуумна помпа, която ще изтегли водата от преходното отделение в подводницата. Вижда се, че пространството под нас позволява поемането на още известен обем. А подводницата и без това е обречена да си остане тук.

— Засега — обади се Джак, който досега бе наблюдавал, без да продума. Леководолазните костюми и лазерното устройство бяха като сцена от научнофантастичен филм. Мислите му обаче бяха ангажирани с ядрената катастрофа — бе техен дълг да я предотвратят.

— Имаме готовност за задействане на помпата — съобщи Бен.

Костас щракна някакъв ключ и бученето на трансформатора бе заглушено от воя на електромотор. След малко се разнесе пляскането на вода, изхвърляна в празното пространство под краката им между металната скара и дъното на корпуса.

— Едновременно с това вдухваме въздух — каза Костас. — Мембраната е достатъчно издръжлива, за да попречи на имплозия на камерата под тежестта на водата отвън.

Струята внезапно спря и Анди посочи екрана и каза:

— Сухо е. Начало на фаза четири.

Джак се наведе и напрегнато се взря в холографското изображение за наличието на някакви промени отвън. Пулсиращата картина показваше, че скенерът се е реактивирал и отново прехвърля данни към холографския конвертор.

— Изсечената в скалата врата като че ли удържа…

Костас хвърли поглед на холограмата.

— Сондата регистрира малка утечка по периферията. Всичко е точно както очаквахме.

— Целия този сценарий го моделирахме снощи на „Сийкуест“ — обясни Джак. — Предполагахме, че стълбището ще извежда до някакъв портал. Предполагахме също, че морската вода ще е намерила пролука и ще е наводнила онова, което се намира от другата страна. Фактът, че вратата не се отвори с удар под налягането на водата отвътре навън, показва, че е залостена. Понеже сероводородът изяжда всякакви калцитни отлагания, може да се очаква минимална подводна флора.

Вакуумната помпа ги стресна, включи се автоматично, явно открила просмукала се в другия край на камерата вода.

— Трябва да има някакъв заключващ механизъм — прошепна повече на себе си Джак. — Ако това наистина е пътят към сърцето на Атлантида, би следвало сериозно да са се погрижили да задържат влизането на нежелани посетители.

— Но пък ние влизаме под вода — отговори Костас.

— В смисъл? — озадачи се Катя.

— Това е единственият начин да се проникне зад тези врати — обясни Костас. — Като излезем в камерата, ще сме на сухо, но веднага след това ще трябва отново да херметизираме подводницата и да напълним камерата с вода. Ако вратата се отваря навътре, ще се наложи да изравним налягането, за да компенсираме водния стълб от другата страна. А щом влезем, ще останем под вода, докато не излезем на повърхността.

Бен и Анди правеха последните настройки на роботизираната ръка, бяха я разпънали в пълната й дължина.

— Тази ръка е удължение на лазера, който използвахме, за да пробием дупката в корпуса — каза Костас. — Върти се по посока на часовниковата стрелка около ос и би трябвало да среже корпуса с лекота. За наше щастие подводници от клас „Акула“ са изработени от стомана, а не от титан.

— Кое ще попречи на люка да имплодира, когато камерата отвън се напълни с вода? — попита Катя.

— Срезът не е перпендикулярен, а под наклон навън, така че люкът може да се отвори само в посока към преходната камера и ще се намести обратно на мястото си като тапа от налягането на водата, след като минем.

— Имаме пълна готовност да започнем фаза четири — каза Анди.

Костас за последен път огледа оборудването и нареди:

— Включвай!

 

 

Катя захласнато наблюдаваше лазера. Ръката на манипулатора се въртеше около централното устройство като стрелката на гигантски компас. Срезът бе само няколко милиметра широк и следваше плътно линията, очертана от Костас около точното място, посочено от GPS системата. Щом лъчът стигна края на първия квадрант, Бен нагласи върху едва видимата пролука на среза тънка метална тръба и сръчно счупи миниатюрния резервоар с CO₂ в края й. Тръбичката изстреля магнитна лента — панта, на която да може да се отвори изрязваният люк.

— Още петнайсет минути — каза Костас. — Време е да се екипираме.

После методично провери автономните животоподдържащи системи, които бяха облекли още в СДА, калибрира компютъра за декомпресия на лявата си китка и каза на Катя:

— Кевларовата ризница има добра устойчивост срещу камък и метал. Гумените уплътнители разделят костюма на няколко отделения, така че евентуална утечка не означава, че непременно ще се удавиш. Въпреки това за препоръчване е да внимаваме максимално. На сто метра дълбочина сме и температурата ще е само няколко градуса по Целзий.

Свали от лявото си рамо малък контролен панел с течнокристален екран. Бе свързан с въздухопровода, излизащ от раницата му.

— Когато тази камера се напълни с вода, ще бъдем изложени на налягането на околната вода, а то е почти десет атмосфери. Това е горе-долу дълбочината и на потъналия минойски кораб, така че ще използваме нашата изпробвана и проверена тройна формула. Спуснем ли се по-надълбоко, рискуваме да излезем от прозореца на кислородната нетоксичност. Искам да кажа, че трябва да се молим този проход да отива нагоре, а не надолу.

— А как стоят нещата с кесонната болест? — попита Катя.

— Не би трябвало да имаме проблеми — отсече Костас. — На тази дълбочина тримиксът се състои основно от хелий и кислород. Азотната компонента се увеличава с изкачването ни, а регулаторът автоматично наглася процентното съдържание на сместа с намаляване на дълбочината. Ако не ни се наложи да останем тук прекалено дълго, ще ни трябват само няколко кратки спирания за декомпресия, колкото да изкараме от кръвта си излишния газ.

— Ще се изкачваме — увери го Джак. — Предполагам, че този път ще ни отведе към някакво светилище, разположено нависоко.

— В това има логика, ако гледаме на нещата геоложки — каза Костас. — Би било херкулесов подвиг да се прокопае хоризонтален тунел през базалта. Ако го бяха опитали, несъмнено щяха да се натъкнат на шахти и магмени комини. Много по-лесно би било да копаят нагоре по линията на потока лава или горе-долу под наклона на стълбището.

— Добре, вече установихме, че тези хора са били забележителни инженери — обади се Катя, докато нагласяваше високочестотния си приемник на честотата на другите двама.

— Имали са каменоломна с размерите на футболно игрище и са строили пирамиди, по-внушителни и от египетските. Не мисля, че прокопаването на тунел би ги затруднило особено.

— Прикрепи комуникационния модул на шлема си. — Искам да кажа, че сме длъжни да очакваме неочакваното.

Единственият шум, който чуваха, бе басовото бръмчене на генератора, докато лазерът приключваше с първата половина на окръжността. За разлика от грапавия ръб на ацетиленова горелка, този беше гладък, като обработен от високопрецизна металорежеща машина. Неумолимото напредване на рамото на манипулатора отброяваше като стрелка на часовник последните минути преди влизането им в света на неизвестното.

В мига, в който лазерът завърши последния квадрант, усетиха неочаквана вибрация. Сякаш земен трус разтърси цялата подводница. Последва тъп удар, приглушено изтракване и после настана застрашителна тишина.

— Включете резервния акумулатор! — нареди Костас.

— Вече е направено. Не беше установено прекъсване на тока.

Анди дръпна отиващия към СДА кабел и бръмченето се възстанови.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Джак.

— Проникна през корпуса — отговори Анди. — Невъзможно е да се установи източникът.

— Не е отпред — увери ги Бен. — Намираме се само на няколко метра от носа и щяхме веднага да разберем, ако ударът бе дошъл оттук. Трябва да е откъм кърмата, може би откъм стената, която херметизира реакторния отсек.

Костас се намръщи и погледна Джак.

— Длъжни сме да приемем, че СДА е компрометиран.

— Какво означава „компрометиран“, за бога? — възкликна Катя.

— Означава, че имаме посетители.

Джак изтегли затвора на беретата и се увери, че в цевта има патрон. Знаеше, че ако се наложи, може да изпразни петнайсетте патрона в пълнителя за броени секунди.

— Нашите ли са? — попита Катя.

— Зависи какво разбираш под „нашите“ — отговори Костас. — Бурята на повърхността ще бушува до утре заран, което означава поне още дванайсет часа. В момента „Сийкуест“ се намира на поне десет морски мили северно от нас. Това е прекалено далеко за използване на акваподи, а в такова време вертолетът не може да се спусне достатъчно, за да скочат от него водолази, решили да ни навестят.

— Освен това, ако бяха леководолази на МУИМ, щяха да се свържат с нас предварително, та дори и чрез чукане по корпуса с използване на морзовата азбука.

Но Катя продължаваше да е озадачена.

— Тогава как са се промъкнали незабелязано от „Сийкуест“? Трябва да са пристигнали тук преди началото на бурята, но мониторите ни не показаха ничие присъствие в радиус от петнайсет мили.

— В тези условия сателитното разузнаване е безполезно, но е вярно, че радарът на „Сийкуест“ би следвало да регистрира всякакви аномалии на повърхността в този сектор — отговори Костас замислено. — Има една възможност… — Той погледна Джак. — Тук вече да е имало кораб, но от другата страна на вулкана и съвсем близко до него, така че да не остави различим радарен профил. Спусната от него подводница би могла да намери „Казбек“ и да се прикачи към нашия СДА, което би позволило влизането на друг екип през люка за евакуация.

— Но как? — Катя не скриваше съмненията си. — Защо някой ще се скрие зад острова? Никой друг не притежава текста за Атлантида, никой друг няма знанията, нужни за превод и интерпретиране на указанията…

За частица от секундата Джак усети, че нещо не е наред, че я измъчва нещо повече от разбираемата тревога, която всички се опитваха да потиснат. И тъкмо да я попита, подводницата се разтърси от нов тласък и не остана място за повече съмнения. Джак пъхна беретата в нагръдния си кобур и нареди:

— Костас, оставаш тук с Анди. Този люк може да се окаже единственият ни път за спасение. Бен, ти идваш с мен.

— И аз идвам — каза Катя, сякаш това се подразбираше от само себе си. — Ще имаме нужда от цялата възможна огнева мощ. Подводниците „Акула“ имат резервен арсенал в каюткомпанията на палубата над нас. Знам точно къде.

Нямаше време за спор. Тримата бързо свалиха раниците си и ги подпряха на стената.

Застанаха приведени в прохода и Джак заговори:

— Тези хора не са дошли да копаят древни антики. Знаят, че сме намерили подводницата, което ги интересува, и че нямаме връзка с повърхността. Знаят, че ако ни елиминират, това ще им позволи да приключат сделката, към която се стремят от толкова години. Вече не става дума за Атлантида. На пет метра от нас има предостатъчно бойни глави, за да унищожат цялата западна цивилизация.

 

 

Катя стъпи на първото стъпало на стълбата за горната палуба и се дръпна встрани, за да избегне прашинките скреж, посипали се в резултат на изкачването на Джак. После внимателно се изкатери — Бен я следваше — и прошепна:

— Това е.

Бяха на нивото над торпедния отсек, където преди час бяха видели каютите на екипажа на път за по-долните равнища. Катя мина през люка и разбута пръснатия около входа боклук. Джак я следваше, а Бен вървеше зад него. Скупчиха се в мрака и Джак посегна и включи фенерчето на челото на Катя.

— На най-слабо е — прошепна той. — Няма проблем, стига да не се навеждаш над шахтата, за да не се отрази към коридора над нас.

Катя извъртя тънкия лъч към другия край на помещението. Зад две маси за хранене се виждаше отвореният капак на люк. Тя направи знак на Джак и Бен да не мърдат и тръгна натам, като се стараеше да не вдига никакъв шум и да държи лъча право напред.

След няколко минути напрегната тишина се появи отново, този път с изключено фенерче. Щом стигна до тях, видяха, че носи оръжия.

— АКС–74У — прошепна тя. — И деветмилиметров пистолет „Макаров“, същият като „Валтер ППК“. Шкафът с оръжие беше почти изпразнен, това е всичко, което намерих. Има и кутия с муниции.

— Това ще свърши отлична работа — каза Бен и свали оръжието от рамото на Катя. АКС–74У имаше същите габарити като „Хеклер и Кох МР5“, добре познатото на запад полицейско оръжие, което, за разлика от повечето автомати използваше високоскоростен патрон калибър 5.45 милиметра. Руските инженери бяха усъвършенствали заглушител, който не влошаваше скоростта на излитане на куршума, и бяха разработили взривна камера, която правеше това оръжие най-добро за автоматична стрелба от всички огнестрелни оръжия от този калибър.

В търбуха на подводницата се разнесе поредният приглушен звук и Джак обезпокоено вдигна глава. Всички напрегнато се вслушаха. Онова, което в началото им се бе сторило като дрънчене на метал в метал, като че ли ставаше все по-отчетливо — последователност от тъпи удари, която продължи двайсетина секунди и после заглъхна.

— Крачки — прошепна Джак. — В нивото над нас, назад към евакуационния люк. Според мен сега нашите приятели са в контролната зала. Трябва да ги спрем, преди да са стигнали до шахтата за зареждане.

Джак и Катя взеха два празни пълнителя за „Калашников“ и бързо започнаха да ги зареждат с патрони от кутията. После Катя даде пълнителя си на Бен и той го прибра заедно с останалите патрони в торбата на колана си, щракна другия пълнител в оръжието, изтегли затвора и сложи автомата на предпазител. Катя също зареди пистолета „Макаров“ и го мушна под колана си.

— Добре — прошепна Джак. — Да вървим.

 

 

Струваше им се, че е минала цяла вечност от момента, в който се бяха натъкнали на ужасяващия увиснал труп. Когато стигнаха последните стъпала на стълбата, Джак вече беше благодарен на тъмнината, скриваща ги от изцъкления с ненавист поглед на зловещия часови.

Наведе се, за да подаде на Катя ръка. След секунди и тримата бяха горе, стиснали оръжията. В задната част на коридора се виждаше сиянието на аварийното осветление в контролната зала.

Стиснал беретата, Джак ги поведе в колона покрай лявата стена на коридора. Точно преди да стигне входа, застина, вдигнал предупредително ръка. Катя се присви зад него. Бен вече се бе слял с тъмнината от другата страна на коридора.

Единственото, което можеше да види Катя, бяха разбитите терминали. Слоят скреж придаваше на сцената някаква двуизмерност, сякаш разглеждаха картина, прекалено абстрактна, за да позволи на съзнанието да регистрира различими форми.

В следващия миг видя защо Джак бе спрял. Някаква призрачна фигура се размърда зад огънатите останки от перископа, различима единствено защото се движеше. По начина, по който се отправи към тях, беше ясно, че изобщо не предполага за присъствието им.

Беретата на Джак изгърмя оглушително. От стените се посипаха снежинки и през вихрушката им Катя видя как неизвестният залита зад перископния блок и се свлича на пода. Джак бързо стреля още пет пъти; след всеки изстрел се чуваше писък на рикошет.

Катя бе изумена от силата на гърмежите. А после, за неин ужас, мъжът до перископа бавно се надигна и насочи към тях автомат „Узи“. Катя ясно видя следите от куршумите на Джак, безобидно отскочили от кевларовата защитна жилетка. Противникът им откри огън с узито — къс свиреп откос, който изпрати куршумите в коридора и те рикошираха в машините зад тях.

От тъмнината се разнесе като стакато откосът на АКС–74У в ръцете на Бен — заглушителят го правеше почти безшумен в сравнение с изстрелите досега, но ефектът на куршумите му бе смъртоносен. Те се забиха в непознатия и го отхвърлиха върху перископния блок, куршумите от неговото узи описаха безумна дъга по тавана. Крайниците му заподскачаха в налудничав танц на марионетка. Жилетката от кевлар се разкъса на парцали и неизвестният се свлече под ъгъл, станал възможен само поради „издухването“ на гръбначния стълб от тялото му. Бе мъртъв още преди да рухне на пода.

Към престрелката се присъедини ново автоматично оръжие — някой стреляше от дъното на помещението. Кънтежът сякаш разклати цялата подводница, куршумите минаваха с бръснещ полет покрай лицата им.

Джак се приведе и викна:

— Прикрий ме!

Бен доизпразни пълнителя си към новия стрелец, а Джак затича към подиума в центъра, като стреляше с беретата зад перископния блок, където бяха видели пламъчетата на изстрелите. Някой изкрещя, нещо изтрополи, после се чуха затихващи стъпки. Катя изтича при Джак. Ушите й звънтяха от стрелбата. Към тях се присъедини и Бен и тримата се приведоха един до друг зад разбитата основа на перископа.

— Още колко? — късо попита Бен.

— Двама, може би трима. Единия го елиминирахме. Ако ги задържим в коридора, това ще ограничи обсега на стрелбата им…

Двамата свалиха пълнителите и презаредиха. Бен започна да зарежда празния пълнител с резервните патрони от торбичката на кръста си. Катя огледа помещението.

От гледката й се повдигаше. Сред размазаната кръв и гилзите лежеше извито под странен ъгъл тяло на мъж с пръснат гръден кош. Куршумите бяха разкъсали комплекта му за дишане, резервоарите и регулаторът бяха оплескани с парченца кости и плът. По-надолу, там, където трябваше се намират белите дробове и сърцето, зееше дупка. От скъсания маркуч на кислородния регулатор още излизаше кървава пяна, кипеше със съскане в гротескна пародия на агонизиращо дишане.

Катя се наведе, вдигна главата на мъжа, потръпна и бързо я пусна. Джак усети, че тя познава този човек, и протегна ръка към рамото й, но тя се дръпна.

— Толкова много смърт — прошепна уморено. — Време е да сложим край на това.

И преди Джак да успее да я спре, се изправи и вдигна двете си ръце в знак, че се предава. После излезе на открито и каза високо на руски:

— Аз съм Катя Светланова.

Думите й отекнаха в стените.

Разнесе се шум от някакво размърдване, последван от приглушен разговор. След малко се чу глас на непознат за Джак и Бен език. Катя свали ръце и заговори разгорещено на същия език. Изглеждаше като човек, който има пълен контрол над ситуацията, гласът й излъчваше властност и увереност, докато в гласа на мъжа се долавяше колебание и почтителност. След едно късо отсечено изречение тя седна на пода, мушна пистолета си в колана и се обърна към Джак и Бен.

— Той е казах. Казах му, че сме сложили експлозиви в коридорите оттук до торпедния отсек. И че ще говорим само очи в очи с водача им. Това няма да стане, но все ще ни спечели малко време, докато обмислят следващия си ход.

Джак я погледна внимателно. Вече два пъти тази млада жена ги спасяваше от катастрофа — първия път чрез предотвратяване на атаката на „Вултура“ в Егейско море, сега — чрез преговаряне със стрелците.

Започваше да изглежда, че сякаш докато Катя е с тях, противниците им се държат на разстояние и чакат удобен за действие момент.

— Тези хора… — почна той. — Те са от „Вултура“, нали?

— Да — тихо отговори тя. — И са абсолютно безмилостни.

В другия край на подводницата нещо глухо изтропа.

— Аха! — каза Джак. Бяха се уговорили Костас да даде по този начин знак, че разрязването на корпуса е завършило.

Джак стана и поведе другите двама извън контролната зала. На излизане погледна назад, за да се увери, че никой не ги следва.

Оставиха Бен на пост край горния отвор на шахтата за зареждане — той сам пожела това и направи знак на Джак и Катя да продължат. Шансовете му не бяха особено добри, но Джак знаеше, че стигне ли се до стрелба, всеки куршум на Бен ще намери целта си.

Трябваха им само няколко минути да изминат вече познатия им път надолу по шахтата и покрай торпедния отсек. Щом стигнаха отвора в решетката на пода, мълчаливо нарамиха раниците си, провериха взаимно екипировката си и активираха компютрите на регулаторите си.

Знаеха какво трябва да направят. Нищо не можеше да се спечели, ако останеха с Бен или Анди — това беше обсада с предизвестен изход. Защитата им бе в силата на заплахата на Катя и в мига, в който тя престанеше да действа, числеността преставаше да има смисъл. Това бе единственият им шанс, единствената им надежда да се доберат до помощ, докато бурята над тях продължава да бушува.

А залогът бе ужасяващо висок.

Спуснаха се на пода на най-долното ниво и намериха там Костас — той вече бе херметизирал шлема си. Последваха примера му без забавяне, но не и преди Катя да даде пистолета си на Анди, който беше при пулта за управление.

— На теб може да ти потрябва повече, отколкото на мен — каза тя.

Анди кимна, натика оръжието в колана си и пак се съсредоточи върху пулта. Докато Джак сбито разказваше за сблъсъка в контролната зала, Костас приключи с демонтирането на телескопичната ръка. Лазерът беше прорязал в корпуса на подводницата перфектен кръг.

— Крепи го пантата, която сложихме — каза Анди. — Сега е достатъчно само да намаля налягането в камерата и би трябвало да отскочи.

Гледаха напрегнато, загрижени за опасностите, които ги очакваха от другата страна, но едновременно с това неудържимо привличани от изгубения свят там, свят, предлагащ им тръпка, неописуема с думи.

— Окей — каза Костас. — Давай.