Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

21.

Вмъкнаха се в заплашителния мрак на тунела под лявото крило на орела. Стените бяха гладки и лъскави като в предишните проходи. Първите няколко метра след залата на предците водеше Костас, но скоро тунелът се разшири и Джак и Катя се изравниха с него. След още десетина метра подът се превърна в стълбище и изтърканите стъпала ги поведоха нагоре под слаб наклон. Лампите не можеха да проникнат надалеч.

— Този път боговете са с нас — отбеляза Костас. — Още няколко минути на предишната дълбочина и щяхме да си останем тук завинаги.

Бавно се изкачваха нагоре, като пестяха енергия — използваха за издигането си компенсаторите на плаваемост. Стените бяха плътно покрити с непрекъснат фриз на бикове в естествена големина — вълнообразните им контури изненадващо напомняха за минойските рисунки на бикове в Крит: гневни животни, риещи с копита.

Компютърът на Джак издаде слаб предупредителен сигнал, че ще превключи на резерв. Той усети кратковременно спиране на притока на дихателна смес, след това регулаторът поднови подаването й.

— Понеже се изкачваме и налягането спада, ще разполагаш с повече време, отколкото сочи индикацията — увери го Костас. — А като изчерпиш сместа, винаги ще можем да ти подаваме глътки от нашите резервоари.

— Чудесно — изсумтя Джак.

През следващите няколко минути единственият звук, който се чуваше, бе от бълбукането на издишваните мехурчета, които бавно се издигаха над тях. След стотина метра Костас направи знак да спрат и каза:

— Сега сме на седемдесет метра под повърхността. Трябва да спрем за петминутна декомпресия. Макар досега да бяхме основно на хелий и кислород, в кръвта ни все още има значителни количества азот. Трябва да се освободим от него.

Въпреки пронизващата болка в ребрата Джак се насили да не диша учестено. Отпусна се изтощен на стъпалата и посегна за диска.

— Време е да разчетем картата.

Катя и Костас се отпуснаха до него, а той завъртя диска така, че символът да е ориентиран с посоката на прохода.

— Ако правилно сме дешифрирали написаното, в момента се намираме тук, до лявото рамо на орела. — Костас посочи. — Това означава, че по този път ни остава още малко. Приближаваме се към лицето на скалата.

— Когато проходът свърши, трябва да завием надясно — допълни Катя. — След това продължаваме по дължината на крилото, стигаме до последния завой наляво и после поемаме към източния връх.

— Ако отиваме към кратера, ще трябва да се издигнем на стотина метра и да изминем четиристотин метра на юг по наклон от трийсет градуса. Следователно в някоя точка ще излезем над морското ниво, но ще продължим да сме под земята.

— А какво ще стане, ако проходът започне да се спуска? — попита Катя.

— Тогава просто ще се сварим — без увъртане отговори Костас. — Сърцето на вулкана е неспокойна маса от разтопена лава и нажежен газ. Дори ако се движим само нагоре, пак може да се окажем в място, където пътят ни е преграден от лава, която изтича от времето на потопа.

Таймерите им едновременно отчетоха изтичането на петминутното спиране. Джак прибра диска в джоба си и с труд се оттласна от стъпалото, на което бе седнал.

— Нямаме избор — каза той. — Да се молим Бен и Анди да са още живи. Ние сме единствената им надежда.

Когато се издигнаха на шейсет метра, регулаторите започнаха да подават като основен инертен газ азот вместо хелий. Скоро дихателната им смес щеше да се различава от атмосферния въздух само по обогатеното съдържание на кислород, който щеше да бъде добавян, за да прочисти кръвта им от излишния азот.

Костас водеше. Стълбището започна да се стеснява в тунел. Последва остър завой надясно, очевидно по някаква естествена пукнатина, след това отново поеха по предишния курс и скоро се озоваха на входа на нова пещера.

— Ето ни на разклона, точно както очаквахме.

Бяха в камера с дължина десет и широчина пет метра. В четирите й стени имаше врати. Спирането за декомпресия бе посъживило Джак и той заплува напред, за да разгледа по-добре. В центъра имаше продълговата маса, а от двете й страни, на по около два метра, се издигаха пиедестали. Самата маса бе изсечена от скалата и по периферията й имаше издигнат ръб, сякаш за да приеме капака на саркофаг. Пиедесталите приличаха на купели.

— Няма канали за изтичане на кръв, а и би било невъзможно, да се докара голямо животно в планината чак дотук — каза той. — Жертвоприношенията по принцип са публични мероприятия, а каквото и да е ставало тук, то е било достояние само на избрана групичка.

— Маса за измиване или пречистване след ритуал? — подсказа Костас.

С няколко махвания на плавниците Катя се плъзна към входа срещу този, през който бяха влезли. Надникна в започващия от другата страна коридор и за миг изключи лампата си. После каза:

— Виждам светлина. Едва се различава, но има четири равноотдалечени светли петна.

Джак и Костас доплуваха до нея, изключиха лампите и също видяха размитите зеленикави петна.

— Намираме се само на петдесет метра под повърхността и няколко метра под скалния корниз — каза Костас и отново светна лампата си. — Сега горе е рано сутрин, така че може да се очаква дотук да прониква някаква светлина.

— Коридорът съответства на една от успоредните линии, започващи от крилото на орела — напомни Джак. — Обзалагам се, че тук има стаи за обитаване с прозорци и балкони с изглед към пирамидите. Също като при минойските комплекси по скалите на Тера — забележително разположение, което допадало на свещенослужителите и едновременно с това доминирало над населението долу по брега.

— Сигурно бихме могли да се измъкнем навън през някой от тези прозорци — предложи Катя.

— Никакъв шанс — възрази Костас. — Това по-скоро са вертикални процепи за проветряване, не по-широки от метър. А и не разполагаме с време за изследване на подобна възможност. До момента картата не ни излъга, така че предлагам да продължим да й се доверяваме.

В този миг през телата им премина вибрация, водата се размъти и за миг Джак се изплаши, че е на прага да изгуби съзнание. Последваха нови трусове, които завършиха с поредица глухи удари — след всеки се разнасяше далечен звън като от разбито стъкло. Беше невъзможно да преценят разстоянието, от което идваха.

— Подводницата! — сети се Катя.

— А, не — възрази Костас. — След експлозия на „Казбек“ вече нямаше да ни има, за да водим този разговор.

— Чувал съм такива звуци — намеси се Джак и погледна Костас. През маската се виждаше гневното му лице. — Това са снаряди, пробиващи корпус. На повърхността над нас се води морско сражение.

— Каквото и да е, трябва да намерим начин да разберем — каза Костас. — Хайде…

Заплуваха към входа, маркиращ десния завой, обозначен чрез символа. Когато минаха покрай купелите, Коста поспря, за да се ориентира по компаса, и каза:

— Право на юг. Остава ни само да следваме този курс, докъдето ни изведе проходът, и после да завием наляво.

Катя — вече се приближаваше до входа, изпреварила двамата мъже с няколко метра — внезапно спря и възкликна възбудено:

— Вижте…

Над входа имаше масивен издялан в скалата щурц. Предната му страна бе покрита със символи, някои от които заемаха цялата половинметрова височина на плочата. Бяха разделени в две групи от по четири, а всяка група бе заградена от издълбан в камъка улей, също като обрамчващите орнаменти при йероглифите.

Не можеше да има никакво съмнение какво е това.

— Наръч жито… Гребло… Половин луна… И тези „мохикански“ глави — занарежда Катя.

— Това е последното доказателство — прошепна Джак. — Дискът от Фаистос, златният диск от корабокрушението. И двата са дошли от това място. Гледаме свещеното писмо на Атлантида.

— И какво пише? — поинтересува се Костас.

Катя вече бе включила компютъра си. С Дилън бяха програмирали таблица, съпоставяща всеки от символите на Атлантида със сричковия му еквивалент на линейното писмо тип А, предлагаща най-близкия възможен превод от минойския речник, с който разполагаха.

— „Ти-ка-ти-ре, ка-ка-ме-ре“ — бавно изговори тя; руският й акцент придаваше неповторим завършек в последната сричка на всяка дума.

— И двете са в минойския словник — обяви тя. — „Ти-ка-ти“ означава „смърт“ или „мъртъв“. Наставката „ре“ се използва за „на“ или „от“. Общият превод би следвало да е „пътят на смъртта“ или „пътят на мъртвеца“.

Тримата гледаха надписа. Символите бяха така отчетливи, сякаш бяха издълбани в камъка само преди дни.

— Не ми звучи много приканващо — мрачно заяви Костас.

Джак примижа от болка и простена и другите двама го погледнаха разтревожено. Той събра оставащата му енергия и решително влезе в прохода.

— Това трябва да е последната отсечка. Следвайте ме.

Докато Костас върже последната ролка лента, от двамата пред него вече се виждаше само лекото завихряне на водата. Проходът се изкачваше под плавен наклон. Той заплува след тях и скоро видя успокоителната светлина на лампите им.

— Внимавайте да не се изкачвате с повече от метър на пет секунди — нареди им. — Престоят ни преди малко може да се брои за спиране за декомпресия, а при този наклон не би трябвало да има нужда да спираме още веднъж до самата повърхност.

Подът бе грапав, сякаш нарочно бе оставен недовършен. От двете страни се виждаха успоредни бразди, като коловози в древен черен път. Изведнъж се озоваха на входа на нова камера — стените изчезнаха в пълния мрак встрани, макар рампата все така да продължаваше нагоре.

Намираха се в пещера, пред която дори залата на предци те изглеждаше незначителна. Скалите около тях бяха с вълнообразна повърхност, която като че ли трептеше под светлината на лампите. Страничните стени, в които издутините застинала лава стърчаха като чепове в ствол на дъб, се сриваха в бездънна бездна. Всяка повърхност, на която попадаше погледът им, изглеждаше като застинала река от лава — доказателство за колосалните природни сили, преминали през тази пещера от разтопеното ядро на земята.

— Сърцето на вулкана сигурно е само на няколкостотин метра — обади се Костас. — Магма и газ са пробили през уплътнената пепел на конуса, оставили са зеещи дупки, а после са се втвърдили. Резултатът е този ефект на гигантска „пчелна пита“ — разширена кухина, в която има решетка от базалтови образувания.

Вгледаха се през кристалночистата вода и проследиха с поглед рампата — гигантски мост, грамаден скален гръбнак, губещ се напред, докъдето можеха да видят. Отляво лампите разкриха друга масивна дига, а на известно разстояние от нея и следваща. И двете започваха под прав ъгъл като ребра, свързващи гръбнака със стената на камерата.

Костас бе този, който забеляза очевидното — причината, поради която тази геометрия им изглеждаше така странно позната.

— Централният гръбнак е горното крило на символа. Дигите са две от чертите наляво. Намираме се на финалната права.

— Трудно ми е да си го представя, но съм сигурен, че първите проникнали в това място са били просто поразени — обади се Джак. — Предполагам, че и от другата страна има подобни базалтови образувания в местата, където магмата е следвала водещите към повърхността пукнатини. Ако са симетрични, лесно е да разберем магичното им въздействие. Все пак това е образът на техния свещен бог орел.

Катя не можеше да откъсне поглед от застиналите водопади лава около тях. Мостът бе като последното свързващо звено в пътя към подземна крепост — върховен тест на психиката, по време на който безумният смелчага, осмелил се да стигне дотук, трябваше да мине над трап от огън.

В края на двете отделящи се рампи имаше едва различими входове в скалата. Право пред тях, на стотина метра, се виждаше белезникава скална стена. Катя си спомни зловещия надпис в камерата и потръпна.

Костас решително заплува над свързващия мост.

— На Джак му остават само няколко минути въздух. Време е да изплуваме на повърхността.

 

 

Джак и Катя плуваха от двете страни на Костас над „коловозите“, които тръгваха още от прохода. Когато преминаха първото разклонение наляво, забелязаха нещо ново — някаква вдлъбнатина по дължината на „моста“, невидима от входа.

Спуснаха се по-ниско, за да я разгледат, и пред погледите им се разкри необикновена картина. Вдлъбнатината обхващаше цялата петметрова широчина на „моста“ и беше почти толкова дълга. Беше към два метра дълбока и от двете й стени имаше стъпала. На стената с лице към бездната отдясно в посока на движението им имаше скулптура на рога на бик с характерните вертикални страни и извити вътрешни форми. Идентична композиция имаше и леко встрани от средата, а между двете имаше масивна плоча. Рогата бяха издялани от скалата и върховете им почти излизаха на нивото на „моста“. Плочата пък бе от бял мрамор, подобен на камъка, от който бяха видели изваяни удивителните животни точно пред залата за процесии.

Плочата излизаше с около метър над бездната.

— Естествено! — извика Джак. — Надписът! Не е „Пътят на смъртта“, а „Пътят на мъртвеца“. Още от самото начало на идването ни в Атлантида се чудех къде са им гробищата. Сега знаем. Онази последна стая е погребална зала, място за подготовка. А тук е мястото, където са се освобождавали от покойниците си.

Дори Костас за момент забрави за спешната необходимост възможно най-бързо да се измъкнат оттук и доплува да надникне в пропастта. Даже си позволи да щракне за миг ключа на мощната халогенна лампа, макар да знаеше, че дори краткото й използване може да изтощи батерията.

— Избрали са точното място — съгласи се той. — Лавата долу е назъбена, следователно е от бързо застиващия тип и изпълва пропастта като втвърден поток. Кой знае, може преди седем хиляди години там долу да е имало активен комин. Разтопената лава е с температура над хиляда градуса, достатъчно гореща, за да разтопи кола, така че пред нас може би е природен крематориум.

Междувременно Катя разглеждаше водещите надолу стъпала.

— Сигурно тук са донасяли телата, преди да ги сложат на плочата за последното им пътуване. Между коловозите по рампата има два метра разстояние, напълно достатъчно за поставка за ковчег. Изтъркването е от краката на носачите след хилядолетия траурни процесии.

Джак бе забил поглед в дълбините на бездната и се мъчеше да извика в съзнанието си образа на последния ритуал, изпълнен тук. Беше разкопавал много древни гробища и от опит знаеше, че мъртвите често разказват по-смислена история от боклуците на живите, така че беше очаквал най-голямото им откритие да се окаже богат некропол. Сега знаеше, че единствените живи останки от Атлантида са кодирани в самите себе си, в гените на безстрашните мореплаватели, избягали от потопа и посели семената на цивилизацията.

— Това значи е подземното царство на древните — каза той, задъхваше се. — И Стикс не е тиха застояла река, а поток от огнена лава.

— Харон сигурно би се въздържал да я прекоси с лодката си — допълни Костас. — На мен ми се струва като врата към ада. Да се махаме оттук, преди де сме разбудили бога на това място, че току-виж решил да запали пещта.

Заплуваха нагоре към спасението. Джак вече изпитваше недостиг на въздух и накъсаното му дишане се чуваше по връзката. Катя разтревожено се обърна към него. Костас протегна ръка, спря приятеля си и каза:

— Време е да подишаме заедно.

Изви ръка, бръкна в раницата си, извади вулканизиран маркуч и го нави на един вентил в тръбопровода на Джак. Развъртя крана и двете системи с изсъскване изравниха налягането си.

— Благодаря — искрено каза Джак, почувствал внезапно облекчение.

— Имаме проблем обаче — внезапно каза Костас. — Тапа от лава.

Джак вдигна глава.

На пет метра напред первазът опираше в североизточния край на пещерата. Там се виждаше вход с широчината на рампата, а над него имаше корниз. Но всичко това бе почти скрито зад грамаден къс застинала лава, грозен език, изтекъл в бездната и оставил тесен отвор в най-горната част.

— Намираме се само на осем метра под повърхността и сме в десетметровия слой, в който можем да прочистим кръвта си от азот, докато работим — каза Костас. — Това поне е плюс.

Превключи своя компютър и компютъра на Катя на ръчно управление и отвори докрай кислородните клапани на маркучите. После двамата с Джак в тандем заплуваха към дупката и надникнаха в пространството зад нея.

— Потокът лава трябва да е пробил през базалта в прохода известно време след потопа — каза Костас. — Самото отвърстие може да е резултат от газова експлозия. Ако имаме късмет, каналът може да продължава през цялата скала.

Джак вмъкна глава в зеещия процеп. Нататък отворът се разширяваше във вентилационен комин, а стените бяха обсипани с вулканични образувания, резултат от експлозията на газа през охлаждащата се лава със силата на реактивен двигател в режим на форсаж.

— Няма начин да минем оттук с оборудването — констатира той. — След взрива лавата, изглежда, се е разширила в процеса на втвърдяване и е стеснила първите няколко метра дотолкова, че Катя може и да мине, но не и ние с теб.

Знаеха какво трябва да направят. Джак започна да разкопчава ремъците на резервоарите си.

— Има смисъл аз да опитам първи. Вие с Катя все още разполагате с резерва. Аз съм онзи, който има опит от гмуркане без апарат на четиридесет метра.

— Не и с дупка от куршум в ребрата обаче.

— Да вдухаме вътре малко кислород — отговори Джак. — Виждам в тавана неравности, където могат да се образуват кислородни джобове, така че да не се налага да бързам.

Костас се поколеба — инстинктът му беше срещу доброволното разделяне с дори глътка от намаляващия им запас, — но след кратък размисъл се съгласи с логиката в думите на Джак. Откачи втория резервоар от гърба си и му го подаде. Джак напъха маркуча колкото можа по-навътре в пукнатината и натисна клапана. Разнесе се гръмотевичен рев и кислородът заструи като бяла завеса под тавана на цепнатината.

Костас напрегнато следеше показанията на манометъра и когато стрелката падна под петдесет бара и замига предупредителната индикация, че е на резерв, извика:

— Стоп!

Джак спря струята, после свали раницата си и я остави в една гънка на лавата. Костас откачи ролката с лентата, нагласи я под рамото му и каза:

— Стандартните сигнали с въже. Едно дръпване значи „На ред съм“. Две ще означават, че искаш да вдухаме още кислород. Постоянното опъване означава, че си минал и че е безопасно да те последваме.

Джак кимна и провери дали макарата се върти свободно. Нямаше да може да говори по интеркома, понеже трябваше да свали и маската, за да може да се възползва от евентуалните джобове с кислород под тавана на тунела. Освободи закопчалката на шлема си и погледна Костас, който току-що се бе уверил, че според компютъра са изпълнили изискванията за декомпресия.

— Готов съм.

— Прехвърли се на регулатора.

Костас разкачи „пъпната връв“, а Джак затвори очи и отметна шлема си назад, като едновременно с това налапа мундщука на регулатора и извади маската, която носеше за всеки случай. Притисна я към лицето си, издиша през носа, за да издуха водата, и остана неподвижен няколко секунди, за да позволи на дишането си да се успокои и шокът от ледената вода да отмине.

Откопча фенерчето от колана си и заплува към отвора. Костас го следваше, за да се увери, че маркучът няма да се опъне до скъсване. Джак се хвана за корниза и напипа изпъкналостта, останала при преливането на лавата през ръба. Пръстите му проследиха очертанията на изсечен дълбоко в камъка символ.

Обърна се към Катя и трескаво започна да жестикулира. Тя му кимна към тесния тунел — най-важното сега бе да мине през него.

Джак се обърна към цепнатината и напълно се отпусна. Затвори очи. Използва техниката на гмуркачите, гонещи рекордни дълбочини — започна да диша бавно и дълбоко, насищаше тялото си с кислород. След минута даде на Костас знак, че е готов, и сложи ръка върху регулатора. Направи пет бързи вдишвания, изплю мундщука и се хвърли напред сред облак мехурчета.

Костас се пресегна и хвана лентата, която сега беше може би единствената връзка на Джак с живота. Усети я как се плъзга между пръстите му и тихо каза:

— Късмет, приятелю. Имаме нужда от късмет.