Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

30.

— Опечалени сме от вестта за Питър Хау.

Морис Хибермайер — току-що бе слязъл от вертолета — сложи ръка на рамото на Джак. Жестът бе трогателен — доказателство за дружба, която отиваше далеч отвъд професионалната им страст.

— Още не сме загубили надежда.

Джак, Катя и Костас стояха на стълбата, която водеше до входа във вулкана. Бяха прекарали нощта в заслужен отдих на борда на „Сий Венчър“ и сега се наслаждаваха на лъчите на утринното слънце, което се издигаше над каменния кръг. Синият работен комбинезон на МУИМ скриваше бинтования гръден кош на Джак, но лицето на Костас бе видимо напомняне за онова, което им се бе случило. Катя беше потисната и мълчалива.

— Най-сърдечни поздравления за откритието. И за преодоляването на някои… препятствия — каза Джеймс Дилън, докато стискаше ръката на Джак. После внимателно изгледа Костас и Катя.

Трета от вертолета слезе Айша Фарук — помощничката на Хибермайер, открила в пустинята папируса за Атлантида; бяха я поканили да се присъедини към тях. Малко встрани стърчеше Ефрам Якобович — милиардерът, натрупал състояние от софтуер и обезпечил финансово всичко, което бе направило изследователската им работа възможна.

Джак имаше чувството, че от конференцията в Александрия са изминали години. Макар да беше само преди четири дни. А те продължаваха да са на една крачка от целта, от извора на онова, което бе карало безброй жреци да пазят тайната му поколения наред.

Тъкмо да тръгнат по изсечените в скалата стъпала, когато дотича Мустафа Алкьозан. Носеше два леководолазни прожектора.

— Извинявам се за закъснението — запъхтяно каза той. — Имахме тревожна нощ. Вчера привечер „Боинг 737“ на турската система за ранно предупреждение установи възникването на ударна вълна в Абхазия до границата с Грузия. — Той намигна на Джак. — Решихме, че това може да представлява заплаха за националната сигурност, и изпратихме отряд на специалните сили за бързо реагиране със задачата да разследва.

— А произведенията на изкуство? — не се стърпя Джак.

— Много от тях се намираха в жилището на Аслан. Повечето от вече изнесените пък се оказаха извън зоната на нанесените от взрива поражения. В момента всичко се пренася с вертолети на флота в истанбулския археологически музей за оглед и реставрация, след което всички експонати ще бъдат върнати на законните им собственици.

— Жалко — обади се Костас. — От това би могло да стане уникална пътуваща изложба. Произведения от всички периоди и култури, досега непоказвани заедно. Би било изумително да се видят на едно място.

— Някои уредници на музеи биха възразили обаче — отбеляза Джак.

— Все пак идеята е чудесна — намеси се Ефрам Якобович, чийто кротък ентусиазъм неведнъж бе заразявал много хора. — Това би било подходящ начин да се използват по предназначение конфискуваните средства по сметките на Аслан. Междувременно се сетих за един доста заможен меценат, който би могъл да осигури началния капитал.

Джак се усмихна и пак се обърна към Мустафа:

— А как е сигурността в региона?

— От доста време търсим повод да влезем в Абхазия — отговори Мустафа. — Това е един от главните транзитни пунктове за трафик на наркотици, идващи от Централна Азия. Сега, след неоспоримото доказване на терористичната връзка, имаме уверенията за пълно сътрудничество от страна и на грузинското, и на руското правителство.

Джак се постара да скрие скептицизма си. Знаеше, че Мустафа е длъжен да поддържа официалната линия, макар сам добре да съзнаваше колко минимална е вероятността за трайни съвместни действия.

Несъзнателно всички погледнаха към туловището на „Казбек“ и армадата турски и руски кораби, дошли тук през нощта — доказателство, че вече се прави необходимото подводницата да бъде върната в базата си и да бъде снета от въоръжение. След демонтирането на атомния реактор телата на капитан Антонов и екипажа му щяха да бъдат оставени на борда и подводницата щеше да бъде потопена, за да се превърне в поредния паметник за човешката цена на Студената война.

— А материалната част? — попита Джак.

— Всичко използваемо ще бъде предадено на грузинците. Техните нужди са най-големи. Надявахме се да им предложим и „Вултура“, но разбирам, че това няма да е възможно. — Усмихна се на Джак. — Вместо този кораб ще получат чисто нова руска фрегата клас „Проект 1154 Неустрашимый“.

— А какво ще стане с „Вултура“? — тихо попита Катя.

Отново всички заедно погледнаха към самотния кораб в далечината — вече бе изтеглен над дълбокия каньон. Гледката беше тъжна — димяща клада, последен символ за надменността и сребролюбието на един мъж.

Мустафа си погледна часовника.

— Ами… всеки момент ще научите отговора на въпроса ти.

И сякаш думите му бяха сигнал, въздухът се раздра от писъка на пикиращи изтребители. Бяха F–15E „Страйк Игъл“ на турските военновъздушни сили. На около два километра от острова от единия се отдели тъмен предмет. Двата изтребителя отлетяха на юг, а морето под тях изригна в огнена стена, която обгърна развалината в незабравимо пиротехническо зрелище.

— Термобарична бомба — обясни Мустафа. — Предназначена за взривяване на тунели и използвана за пръв път от американците във Виетнам. Имахме нужда от реална цел, за да изпробваме системата за прицелване на новите ни страйкъри. — Изчака ударната вълна да отшуми и добави: — Хайде. Мисля, че вече е време да влезем.

 

 

Прохладният въздух в прохода наистина бе приятен след прежурящото слънце навън. Всички следи от присъствието на Аслан и хората му вече бяха заличени и камерата изглеждаше недокосната; столовете тронове бяха празни и сякаш очакваха завръщането на висшите жреци, напуснали това място преди повече от седем хиляди години.

Коминът изглеждаше задрямал — последните останки от дъждовна вода се бяха изпарили още през нощта и на мястото на облака пара имаше ярък сноп слънчеви лъчи, които осветяваха подиума като театрална сцена.

За няколко секунди никой не продума. Дори Хибермайер, за когото загубата на дар слово бе просто нечувано явление, понеже бе свикнал с великолепието на египетските находки, свали запотените си очила и се огледа смаяно.

— Дами и господа — започна Дилън. — Вече можем да продължим от мястото, където ни оставя текстът. Убеден съм, че сме на прага на върховно откритие.

Джак винаги се бе възхищавал на способността на наставника си да се изключва от вълнението на откритието. Облечен в безукорно стоящ му костюм и с папийонка, той изглеждаше като изкопаемо от друга ера, като символ на отдавна отминало време, когато вродената елегантност е била също толкова важна част от инструментариума на един учен, каквито са днес сложните апарати в ръцете на неговите ученици.

— Не разполагаме с почти нищо, което да ни води — продължи Дилън. — Папирусът е разкъсан, а дискът от Фаистос е пълен с недомлъвки. От надписа над входа можем да заключим, че думата „Атлантида“ се отнася до тази твърдина, това светилище. За лаиците това би звучало като име на град, но може би местните са наричали така своето най-свещено място, каменистите склонове и пещери, където са се установили първите заселници.

— Като Акропола в Атина — осмели се да се обади Костас.

— Именно. Дискът намеква, че в Атлантида има едно място, което аз преведох като „място на боговете“, а Катя — като „светая светих“. В него се споменава и за богинята майка. Доколкото разбирам, никое от откритията ви досега не подхожда на това.

— Най-близка е залата на предците: това е името, което дадохме на пещерата с картинната галерия — отговори Джак. — Но там става дума за палеолита и поне ние не видяхме изображения на хора. Докато в едно неолитно светилище бих очаквал да видя антропоморфни божества, по-величествена версия на домашния олтар, който ни е известен от потопеното селище при Трабзон.

— А това помещение… тук? — попита Ефрам Якобович.

Джак поклати глава.

— Прекалено е голямо. Това място предполага присъствието на конгрегации, като в църква. Докато ние търсим нещо по-малко, по-скрито. Колкото по-свято е едно място, толкова по-ограничен е достъпът до него. Там би следвало да са влизали само жреците, както подхожда на статута им на посредници в общуването с боговете.

— Светая светих? — подсказа Ефрам.

На перваза до рампата се показаха Катя и Айша. Докато другите бяха разговаряли, двете бяха огледали набързо останалите входове по периферията на камерата.

— Мислим, че го намерихме — съобщи Катя. Възбудата от продължаващото приключение в разкриването тайните на Атлантида започваше да заличава кошмарните й преживявания. — Входовете са дванайсет. Два от тях можем да отхвърлим, понеже вече са ни известни — онзи, през който се влиза отвън, и другия — по който се идва отвътре. От останалите девет са задънени — фалшиви врати, които не водят доникъде, или проходи, които водят надолу. Според мен ни интересува нещо, което води нагоре.

— Ако наистина говорим за прародителя на всички планински светилища и манастири — съгласи се Джак, — колкото по-нависоко, толкова по-добре.

Катя посочи вратата от западната страна, точно срещу входния коридор.

— Ето, за нея става дума. На всичко отгоре, случайно или не, над нея е издълбан знакът на бога орел с разперени криле.

Джак се усмихна, доволен, че Катя вече се възстановява. После се обърна към Дилън.

— Професоре, може би вие ще ни водите?

Дилън благовъзпитано кимна и двамата с Джак тръгнаха един до друг към западната врата. Контрастът между изисканата елегантност на Дилън и обветреното лице на неговия студент беше наистина поразителен. След тях вървяха Катя и Костас, следваха ги другите четирима. Ефрам Якобович ненатрапчиво остана последен. Когато наближиха вратата, Джак погледна Костас и каза:

— Джинът с тоник е от мен, нали помниш?

— Да бе, само обещаваш — отвърна Костас.

Дилън поспря, за да огледа издълбаното над входа изображение. Бе безукорно изработена миниатюра на бога орел с разперени криле. Джак и Костас включиха фенерчетата си и светнаха в тунела. Също като стените в потопените проходи, базалтът бе излъскан перфектно.

Джак отстъпи встрани и остави Дилън да тръгне напред. След десетина крачки обаче професорът спря и изхъмка.

Масивен каменен портал блокираше прохода. Сливаше се идеално със стените, но отблизо се виждаше, че е съставен от две вертикално допиращи се равни половини. Джак го освети с фенерчето и забеляза нещо, което му бе познато.

— Мисля, че разполагам с ключа.

Бръкна в комбинезона с емблемата на МУИМ и извади копието на златния диск, което бе взел от подиума след смъртта на Аслан. Нагласи го във вдлъбнатината и дискът с тих шепот се завъртя по часовниковата стрелка. И вратата плавно се завъртя около осите си и се отвори.

— Магия! — Костас изумено поклати глава. — Абсолютно същият механизъм като на вратата в скалата — и да продължава да работи седем и половина хилядолетия, след като е създаден. А бе, тези хора биха могли да изобретят компютърния чип още през бронзовата епоха!

— И добре, че не са го направили. Иначе щях да съм безработен — засмя се Ефрам.

Лъхна ги наситената миризма на гробница, сякаш въздушното течение в лицата им минаваше през някаква крипта и носеше самата същност на смъртта, намек за свещи от лой и кадилници с благовония, горели тук, докато жреците бяха извършвали последните измивания на трупа, преди да запечатат това светилище завинаги. Ефектът бе почти халюциногенен: направо можеха да почувстват страха и бързината в последните действия, извършени тук. Сякаш двеста поколения история бяха избърсани като от черна дъска в те можеха да видят пазителите на Атлантида в отчаяното им бягство.

— Най-сетне разбрах какво са чувствали Картър и Карнарвън, когато са отворили гробницата на Тутанкамон — обади се Хибермайер.

Катя потръпна. Също като в гробниците в Долината на царете, проходът под вратата бе оставен без украса, за да не издаде какво се крие вътре.

— Не може да е далече — уверено каза Костас. — Според висотомера се намираме на по-малко от трийсет метра под върха.

Дилън отново внезапно спря и този път Джак се бутна в него. Залитна, изправи се и светна напред. Онова, което изглеждаше като следващ портал, се оказа завой наляво под прав ъгъл. Проходът водеше нагоре по поредица ниски стъпала.

Дилън пък тръгна напред — и пак спря.

— Виждам нещо. Осветете наляво и надясно. — Личеше, че е развълнуван.

Лъчите на фенерчетата разкриха фантастична сцена. От двете страни се виждаха два огромни бика — гледаха свирепо към стълбището, сякаш всеки момент ще скочат и ще нападнат. Продължиха по стъпалата покрай процесия от други барелефни изображения: подробностите бяха превъплътени в базалта с изумителна точност.

— Това са хора — прошепна Дилън, поддал се на духа на мястото и забравил обичайната си сдържаност. — Дами и господа, пред вас е народът на Атлантида!

Фигурите излъчваха хладнокръвие, уместно за пазителите на твърдината. Изображенията на двете стени бяха огледални, в естествен размер. Високи хора, гордо изправени, пристъпващи в колона по един. Всяка фигура бе с изпъната ръка, обхващаща дупка в стената — в дупките някога явно бяха поставяли факли или светилници. Бяха в йератическата поза на стенописите от Близкия изток и Египет, но вместо вдървеността, характерна за изображенията, предавани в профил, излъчваха гъвкавост и грациозност, които имаха нещо общо с натуралистичните изображения на животни в пещерите от ледниковата епоха.

Лъчите на фенерчетата осветяваха фигурите една по една и постепенно се видя, че има редуване на половете. Жените бяха с голи гърди, прилепналите им одежди разкриваха тела със съблазнителни форми. Също като мъжете, жените имаха големи дръпнати очи, а косата им падаше по гърбовете, събрана на плитки. Мъжете бяха с дълги бради и носеха надиплени роби. Израженията и на жените, и на мъжете бяха едновременно познати и неидентифицируеми: отделните черти сякаш бяха разпознаваеми, но комбинацията им в едно създаваше уникално лице.

— Жените изглеждат доста атлетични — обади се Айша. — Може би те всъщност са били бикоборките, а не мъжете.

— Това ми напомня за варягите — каза Катя. — Това е византийското име за викингите, които се спускали по Днепър до Черно море. В църквата „Света София“ в Киев има стенописи на високи мъже точно като тези, с разликата, че имат орлови носове и руси коси.

— А на мен ми приличат на хетите в Анадола от второ хилядолетие преди Христа — намеси се Мустафа. — Или на шумерите и асирийците в Месопотамия.

— Или на народите на Гърция и Крит от бронзовата епоха — прошепна Джак. — Тези гологърди жени спокойно биха могли да бъдат на фреските в Кносос. Мъжете изглеждат като слезли от кованите позлатени вази, намерени в царския гроб в Микена миналата година.

— Това са универсални изображения на мъже и жени — обобщи Дилън. — Първообразите на индоевропейци, първите представители на бялата раса. От тях са произлезли почти всички народи на Европа и Азия. Египтяни, семити, гърци, строителите на мегалитите из Западна Европа, първите владетели на Мохенджо Даро в долината на Инд. Понякога прогонвали местното население, друг път се кръстосвали с местните. На всички тези места виждаме следи от предните — основателите на цивилизацията.

Загледаха изображенията отново, този път с нещо близко до благоговение. След малко Дилън пак ги поведе по стълбите. Изображенията от двете им страни олицетворяваха сила и целеустременост, сякаш крачеха решително напред към своето място в историята.

След десетина метра обаче отстъпиха пред три фигури и от двете страни, които явно водеха процесията. Държаха покрити със сложна резба жезли и носеха странни конични шапки, стигащи почти до тавана.

— Висшите жреци — каза Джак.

— Приличат на магьосници — каза Костас. — На друиди.

— Това може и да не е много далеч от истината — обади се Катя. — Думата „друид“ произлиза от индоевропейското „уид“, което означава „зная“. Това явно са пазителите на знанието в неолитна Атлантида — еквивалентът на жреческата класа на келтите пет хилядолетия по-късно.

— Удивително — каза Хибермайер и излезе напред. — Шапките са забележително подобни на кованите златни чаши, намерени в обредните находища от бронзовата епоха. Открихме едно такова миналата година в Египет, когато бе разпечатано тайно съкровище в пирамидата на Хефрен.

Спря до първата фигура на лявата стена — беше на жена — и свали очилата си, за да я разгледа отблизо.

— Точно както си мислех! — възкликна. — Покрита е с много ситни символи с форма на кръг и на полумесец, също както при шапките от бронзовата епоха. — Избърса очилата си и продължи развълнувано: — Сигурен съм, че става дума за представяне на метоничния цикъл.

— Метон[1] е атински астролог — обясни Костас. — Съвременник на Сократ, наставник на Платон. Първият грък, установил разликата между слънчевите и лунните месеци, така наречения синодичен[2] цикъл. — Кимна към изображенията. — Тези хора пък са измислили календарния запис на жертвоприношенията с отчитане на високосните месеци, които видяхме гравирани долу в тунелите.

— Това са били господарите на времето — каза Дилън. — С помощта на каменния кръг те са можели да начертаят движенията на слънцето и на съзвездията. Това знание ги е правело оракули с достъп до свещената мъдрост, която им позволявала да виждат в бъдещето. Можели са да обявяват времето за сеене и времето за жътва. Имали са власт над небето и земята. — Той величествено посочи ниския вход зад себе си. — А сега ни водят към своята светая светих.

Бележки

[1] Метон (440 пр.н.е.) — атински астроном и математик, разработил календар, който съгласувал слънчевата (365,6 дни) и лунната (354 дни) година, като въвел 19-годишен цикъл със седем допълнителни месеца, при който лунните фази точно се синхронизират със слънчевата година. — Б.пр.

[2] Синодична година — времето между две последователни преминавания на наблюдавано от Земята тяло от Слънчевата система през една и съща спрямо слънцето точка от небесната сфера; аналогично синодичен месец — времето между две последователни еднакви фази на Луната (29,63 дни). — Б.пр.