Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

26.

Вратата зад Костас се затръшна и той полетя във въздуха и се удари с гърди в преградната стена. Дъхът му спря. Превръзката на очите му се бе свлякла, но единственото, което виждаше, бе алена мъгла. Той се сгърчи от болка, после бавно вдигна ръце и опипа лицето си. Дясното му око беше отекло, затворено и болеше. Премести пръсти върху лявото и избърса от него лепкавата мръсотия, преди да посмее да го отвори. Зрението му бавно се фокусира и той видя боядисани в бяло тръби покрай стената. Самата стена бе изписана със символи и букви на кирилица.

Беше загубил представа за време и място. Последният му ясен спомен бе от момента, когато Джак бе изгубил съзнание в кратера. После идваше тъмнината, размит спомен за движение и болка. Беше се свестил завързан на стол, а в очите му блестеше ярка светлина. След това безкрайни часове на изтезания, крясъци, удари, агонизираща болка. Пред него бяха едни и същи облечени в черно хора, задаваха едни и същи въпроси на английски. Как напусна подводницата? Досещаше се, че може да се намира на „Вултура“, но цялата му способност за анализ се бе изключила, понеже мозъкът му имаше една-единствена цел — оцеляване. Винаги когато си помислеше, че е дошъл краят, го хвърляха в тази стая.

И ето пак. Този път обаче не му дадоха време да се съвземе. Вратата се отвори и последва жесток ритник в гърба, от който в устата му се надигна кръв и жлъчка. Вдигнаха го грубо на колене, оставиха го да повръща и да се дави, после пак му нахлузиха превръзката върху очите — беше толкова стегната, че му се стори, че от подпухналите му очи бликва кръв. Мислеше си, че няма болка, която вече да не е изпитал, но тази беше нещо ново. Съсредоточи се върху това да не изгуби контакт с нишката на живота и си помисли, че ако има нещо хубаво, то е, че наказанието понася той, а не Джак. Трябваше да издържи до пристигането на „Сийкуест“ — и всички да разберат за откриването на бойните глави.

 

 

Свести се, захлупил лице върху някаква маса, ръцете му бяха вързани отзад на стола, на който седеше. Нямаше представа колко време е прекарал така, единственото, което виждаше, бе пъстрата завеса от звезди под превръзката, притиснала очите му. Чуваше някакви гласове, пробиваха слабо през пулсиращата болка в главата му, но този път не бяха гласовете на мъчителите му, а на някакъв мъж и някаква жена. От разговорите на мъчителите си бе разбрал, че чакат Аслан да дойде от базата с вертолет. И че очакват това с безпокойство. Имаше някаква криза, някакъв свален вертолет, избягал затворник. Костас се помоли дано да е Джак.

Гласовете се чуваха някак отдалече, сякаш идеха от коридор или съседна стая, но този на жената бе остър и гневен, така че ги чуваше доста ясно. Те превключиха от руски на английски и Костас разбра, че са Аслан и Катя.

— Това са лични неща — натърти Аслан. — Ще говорим на английски, та моите муджахидини да не чуват тези богохулства.

Твоите муджахидини? — повтори презрително Катя. — Твоите муджахидини са войници на джихада. Те се бият за Аллах, не за Аслан.

— Аз съм новият им пророк. Тяхната лоялност е пред Аслан.

Аслан! — насмешливо повтори Катя. — И кой е Аслан? Пьотър Александрович Назарбетов. Провалил се професор в неизвестен университет, страдащ от мания за величие. Та ти дори нямаш брада, както подобава на свят човек. И не забравяй, че зная за монголските ни корени — Чингис хан е бил неверник, унищожил половината мюсюлмански свят. Няма да е зле някой да подхвърли това на твоите бойци.

— Забравяш се, дъще! — Гласът му бе леденостуден.

— Помня какво трябваше да науча като малка. Онзи, който живее според Корана, ще преуспее, а онзи, който съгреши, ще бъде наказан с меч. „Вярата не позволява убийството на невинни…“ — Тя изхлипа. — Но аз знам какво направи с мама. — Костас чуваше тежкото дишане на Аслан, гърдите му свиреха като изпускаща пара тенджера под налягане. — Муджахидините ти само чакат удобен момент — продължи междувременно Катя. — Използват те, докато не станеш излишен. Тази подводница ще се превърне в гроба ти. А създаването на това убежище на терористи само ще ускори края ти.

— Млък! — разнесе се див крясък, последван от шум на борещи се тела и влачене на нещо тежко. След малко се разнесоха приближаващи се стъпки. Спряха до Костас. Две ръце го сграбчиха за раменете и го вдигнаха да седне.

— Присъствието ти е развращаващо! — изсъска в ухото му все още запъхтян глас. — Така че ти предстои да се отправиш в последното си пътуване.

Разнесе се щракване с пръсти, други ръце го изправиха. Причерня му, така че той регистрира почти с безразличие удара, който последва, още повече че мигът на остра болка бе потопен в милостиво забвение.

 

 

Джак имаше чувството, че се намира в реален кошмар. Пред очите му имаше черна тъмнина, мрак, толкова непроницаем, че лишаваше сетивата му от опорни точки. Беше потопен в неспирен шум на някакво движение, дочуваха се скърцания. Мозъкът му се опита да осмисли невъобразимото. Чувстваше се някак безтегловен, сякаш тялото му левитира, а самият той е стиснат от демонична сила.

Вече знаеше какво означава да си затворен в трюма на кораб, потъващ в бездната. Беше все още жив благодарение на командния модул на „Сийкуест“ — петнайсетсантиметровите му стени от стоманено титанова сплав го предпазваха от високото налягане, което иначе щеше да е спукало тъпанчетата му и да е сплескало черепа му. Чуваше имплозиите на джобовете въздух — шум, който можеше да вещае само смърт, ако не бе успял да се скрие в модула навреме.

Единственото, което му оставаше, бе да чака неминуемото. Потъването беше безкрайно, много по-дълго, отколкото бе очаквал, а шумът продължаваше да се засилва — като връхлитащ експрес. Когато дойде краят, това стана едновременно неочаквано и покъртително. Корпусът се заби в морското дъно и инерцията щеше да го убие, ако не се бе свил на пода, с ръце върху главата. И сам не разбра защо не отскочи нагоре, когато корпусът се удари в дъното, но чу ясно звука на разкъсване на метал. После отломките отново се блъснаха в дъното и настъпи тишина…

 

 

— Пусни аварийното осветление.

Джак го каза на себе си, докато опипваше тялото си за нови наранявания. Гласът му прозвуча странно безтелесен, но макар и погълнат от звукоизолацията по стените, самият звук придаваше реалност на този свят без ориентири.

Като опитен водолаз, Джак бе свикнал да се ориентира в пълен мрак и сега този опит можеше да му помогне. След като се бе хвърлил през люка, експлозията след попадението на ракетата го бе запратила покрай шкафа с оръжие към пултовете за управление в дъното на модула. За щастие „Сийкуест“ не се бе преобърнал. Джак неуверено се изправи и усети лекия наклон на пода — резултат от забиването на кораба с носа напред. Коленичи и заопипва пода. Доброто познаване на всичко на кораба му помогна да намери път покрай пултовете, които покриваха стените почти изцяло.

Бръкна в кутията с предпазителите на стената отляво на входния люк и напипа шалтера, който свързваше резервния акумулатор в оловния му защитен кожух с главната електрическа верига. Дръпна го. Не за пръв път този ден затвори очи и се помоли за късмет.

За негово облекчение помещението веднага се окъпа в зеленикава флуоресцентна светлина. Той се огледа. Модулът беше под ватерлинията и снарядите, пронизали „Сийкуест“, бяха минали през корпуса отгоре. Оборудването и инсталациите изглеждаха наред, може би защото бяха добре закрепени, а от друга страна, модулът бе проектиран да издържи точно този вид атака.

Първата му задача бе да отдели модула от корпуса. Тръгна към централния подиум, залиташе. Направо не можеше да повярва, че преди по-малко от 48 часа бе събрал тук целия екипаж за инструктаж. Отпусна се тежко на стола и огледа контролния панел. Течнокристалният монитор мина през поредица от искания за въвеждане на пароли, преди да стартира процедурата по разкачването. След третата парола се отвори чекмедже и Джак извади от него ключ, постави го в един от панелите и го завъртя по посока на часовниковата стрелка. Системите за задвижване и контрол на атмосферата щяха да се включат на безопасно разстояние от отломките на кораба.

Без датчиците на „Сийкуест“ нямаше да разполага с данни за света отвън, преди модулът да се отдели на достатъчно разстояние и да задейства собствените си „очи“ и „уши“. Предполагаше, че е пропаднал в бездната, регистрирана от „Сийкуест“ северно от острова, пукнатина в земната кора с дължина десетина километра и широчина половин километър, която Костас бе идентифицирал като свързан с вулкана тектоничен разлом. Ако беше така, значи бе боклукчийското кошче на източната част на Черно море — точка, където се събираше тиня, резервоар на солена вода от времето на ледниковата епоха. С всяка минута отломките щяха да потъват все по-дълбоко в тинестата утайка, а нейната прегръдка бе по-опасна и от тази на плаващи пясъци. Дори да успееше да се откачи от кораба, имаше опасност да потъне още по-дълбоко в утайката, която щеше да го погребе без никаква надежда за измъкване.

Пристегна се с колана, облегна се назад и отпусна глава. Компютърът му даде три възможности да прекъсне процедурата и да се откаже и три пъти той потвърди с натискане на бутона за продължаване. След третия път в центъра на екрана се появи и замига червен правоъгълник, в който бе изписано „Освобождаване“. За няколко тревожни секунди помещението потъна в мрак, но причината бе, че компютърът просто извърши превключване на захранването към вътрешния акумулатор.

След няколко секунди тишината бе нарушена от няколко удара отвън. Всеки от тях бе експлозията на миниатюрен заряд, поставен, за да взриви определен нит в корпуса на „Сийкуест“ и по този начин да се отвори дупка, достатъчно голяма за минаването на модула. Когато перфорираният по краищата панел от обшивката падна, пространството около модула веднага се изпълни с морска вода, което пък събуди за живот батиметричния датчик. Джак зави по траектория на напускане и се стегна в очакване на включването на струйните двигатели. Те заработиха с ниско бръмчене, което постепенно се извиси до мощно кресчендо, тъй като се бореха да доразкъсат все още държащите се нитове. Последваха още няколко миниексплозии и модулът вече бе свободен. Едновременно с това се отключиха и задържащите скоби и скоростта, с която модулът се изстреля напред, притисна Джак в облегалката.

Модулът беше създаден с идеята да може да се отдалечи максимално бързо на безопасно разстояние от потъващ кораб, за да преодолее всмукващия водовъртеж. Джак бе участвал в експерименти в базата за дълбоководни изпитания на МУИМ край Бермуда, когато модулът — имаше формата на летяща чиния — бе спрял едва на разстояние стотина метра. Тук ускорението бе последвано от разтърсване в противоположна посока и модулът спря само на няколко метра след скъсването на нитовете.

Джак беше притиснал глава върху коленете си в стандартната поза, изисквана по време на инструктажа относно мерките за безопасност при самолетите, така че единствените му наранявания бяха охлузванията от впиването на обезопасителните колани в раменете му. Направи няколко дълбоки вдишвания, разкопча с облекчение коланите и завъртя стола си към работните станции, но се подпря с дясната си ръка върху пулта за управление поради наклона на пода, тъй като модулът явно се бе забил под ъгъл в морското дъно.

Отляво имаше по-малък монитор, на който се изписваха батиметричните данни. Индикацията започна да се променя и той със смайване забеляза, че се намира на повече от 750 метра под морското равнище — цели сто метра под максимално допустимата дълбочина за спускане на модула. Дъното на разлома се намираше много по-дълбоко, отколкото бяха предполагали, на повече от половин километър под вече намиращата се под вода древна брегова линия.

Джак включи системата за звукова навигация и измерване на разстояние и изчака екранът да се събуди за живот. Трансдукторът на активния хидролокатор излъчи теснолентов високочестотен импулсен сигнал и описа 360 градуса във вертикалната равнина, за да снеме профила на морското дъно и да регистрира евентуалното наличие на обекти между повърхността и дъното. По време на минаването на „Сийкуест“ над каньона преди два дни бяха установили, че разломът се простира в посока север — юг, така че Джак фиксира хидролокатора в направление изток — запад, за да снеме напречното сечение на позицията си в дефилето.

Скоростта на лъча означаваше, че целият профил ще се вижда на монитора наведнъж. Размитото зелено от двете страни показваше мястото, където стените на каньона се издигаха на разстояние четиристотин метра една от друга. Към върха се забелязваха назъбени издатини, които допълнително стесняваха профила. Каньонът притежаваше всички характеристики на разлома хоризонтално разкъсване, предизвикан от разделяне на тектоничните плочи в земната кора, а не от страничното им триене. Това се срещаше рядко в геологията и щеше да зарадва Костас, но в момента беше основание за загриженост, защото внасяше усложняващи обстоятелства в ситуацията.

Джак разбираше, че шансовете му да оцелее са съвсем малки. Ако „Сийкуест“ бе потънал само на петдесет метра по на запад, щеше да се удари в носа и да се разбие на парчета, преди да стигне до дъното много, много по-надолу.

Насочи вниманието си към дъното на разлома, където профилът показваше голяма светлозелена маса — стотици метри утайка. На половината разстояние нагоре имаше хоризонтална линия на едно ниво с връхната точка на хидролокатора — плътен слой, превърнал се в лобното място на „Сийкуест“. Над него цветната картина бе по-светла, което означаваше, че става дума за поне двайсет метра слой от вдигната утайка, а по-нататък екранът се изчистваше и показваше вода без примеси.

Джак разбра, че се намира в горната част на нанос, дълбок поне колкото бе морето над него — необятно количество утайка, получена от размиване на почва, смесването й с умрели морски организми, характерните дънни глини, вулканични отпадъци и високосолена вода от изпаряването по време на ледниковата епоха. Всеки момент можеше да го погълне като плаващи пясъци. А ако това не го довършеше, щеше да го направи подводна лавина. Утайката, вдигната от дъното над кораба, бе резултат от размътващо течение. Учените на МУИМ бяха изследвали размътващите течения в Атлантика — те се спускаха като водопади от континенталния шелф със скорост до 100 километра в час, издълбаваха подводни каньони и отлагаха милиони тонове утайка. Подобно на снежна лавина ударната вълна на такова течение можеше да породи друго. Попаднеше ли в капана на подводно разместване на пластовете с такава амплитуда, щеше да бъде обречен.

Още преди да опита двигателите знаеше, че надеждата е нищожна. Неравното им бучене само потвърди, че дюзите са задръстени с утайка и не могат да извадят модула от гроба, който сам си бе изкопал. От друга страна, учените на МУИМ нямаше как да предвидят, че първото използване на апарата, с който се гордееха, ще стане под двайсет метра тиня на дъното на некартографирана бездна.

Единствената му надежда бе свързана с двойната шлюзова камера под него — тя се използваше от водолазите за влизане и излизане. Корпусът над нея бе обгърнат от въртящ се облак утайка, която може би все още бе достатъчно флуидна, за да позволи измъкване, но с всяка изтичаща минута шансовете му намаляваха, понеже вдигнатите във водата частици се слягаха и затрупваха модула все повече.

След третото поглеждане към екрана на профилиращия хидролокатор, за да запомни особеностите на околния терен, Джак тръгна към шлюзовата камера. Заключващото колело се въртеше лесно и той влезе без проблеми. Вътре имаше две отделения, всяко само малко по-голямо от шкаф за дрехи: първото бе склад за екипировка и стая за обличане, второто — самата двойна шлюзова камера. Той мина покрай окачените неопренови костюми и регулатори на тримикс и накрая се изправи пред метално чудовище, което изглеждаше като извадено от евтин научнофантастичен филм.

И за пореден път си помисли, че трябва да благодари на Костас. Понеже командният модул не бе минал през сериозни изпитания, приятелят му бе настоял за всеки случай да се добави едноатмосферен водолазен скафандър — мярка, с която Джак се бе съгласил неохотно, заради допълнителното време за инсталирането му. От друга страна, бе помогнал да инсталират скафандъра в камерата, така че бе добре запознат с процедурата по излизане с него.

Развъртя свързващия пръстен, наклони шлема напред и откри управляващия пулт вътре. Увери се, че всички системи работят нормално, разкопча ремъците, които го привързваха към стената, и внимателно огледа вътрешността му, за да се увери, че всички свръзки са херметични.

Скафандърът — официалното му название беше „Автономен дълбоководен аквапод“ — приличаше повече на мини подводница, отколкото на конвенционален водолазен апарат. Моделът „АДВА Марк 5“ позволяваше самостоятелни спускания на дълбочини, превишаващи четиристотин метра. Системата за поддържане на живота представляваше регенератор на въздух с впръскване на кислород и извличане на въглеродния диоксид от издишвания въздух, като осигуряваше годна за дишане дихателна смес в продължение на 48 часа. Също като предишните модели, АДВА бе устойчив на налягане, имаше стави, пълни с течност, и изцяло метална черупка, но бе изработен от високояка стомана, легирана с титан, която можеше да устои на налягането на дълбочина от 2000 метра.

АДВА бе олицетворение на направения от МУИМ голям напредък в технологията на дълбоководните апарати. Ултразвуковият многопосочен хидролокатор подаваше в реално време триизмерен образ в подвижна видеокаска, като по този начин осигуряваше навигационна система, използваща виртуална реалност в обстановка на нулева видимост. За придвижване във водата скафандърът бе екипиран с компютърно управляемо устройство за регулиране на плаваемостта и векторен водоструен комплект — комбинация, предлагаща същите възможности като на астронавт в открития космос, но без нуждата от привързване.

Джак откачи скафандъра, бързо се върна в главния отсек и се изправи пред шкафа с оръжие. Избра от горния рафт 9-милиметров „Берета“ и го мушна под колана си. След това откопча една карабина SA80-A2 и взе към нея три пълнителя. Метна я на рамо и извади два малки пакета пластичен експлозив „Семтекс“, обикновено използван за взривни подводни работи, добави и две кутии с размерите на малко куфарче, в които имаше мрежа с контактни мини и трансивер на детонатора.

Върна се в шлюзовата камера, окачи кутиите на карабинки по предната част на АДВА и ги пристегна с ремък. Пресегна се и пъхна карабината и пълнителите под контролния панел, което беше лесно поради компактния размер на оръжието. Затвори люка към камерата, завъртя заключващото колело, качи се по ниската стълбичка и се спусна в скафандъра. Изненада се колко е просторен. Въпреки че тежеше половин тон, можеше да сгъва ставите си и да отваря и затваря подобните на щипци пръсти. Джак провери кислорода, затвори шлема и заключи уплътнителния пръстен при шията. Тялото му се намираше в автономна система за поддържане на живота и светът зад илюминаторите изведнъж му се стори далечен и незначителен.

Беше готов да напусне „Сийкуест“ — за последен път. Нямаше време за спомени и размишления, просто беше твърдо решен загубата на кораба да не се окаже напразна. За тъга щеше да има време впоследствие.

Включи слабото вътрешно осветление, нагласи термостата на 20 градуса по Целзий и задейства датчиците. Провери още веднъж системите за плаваемост и придвижване и посегна с дясната щипка към ключа при вратата. Флуоресцентното осветление угасна и в камерата започна да нахлува вода. Мътилката започна да залива илюминаторите. Джак се размърда и усети влажното място, където се бе отворила раната му. Овладя се с усилие.

— Една малка стъпка за човека — промърмори той, — една гигантска крачка за човечеството.[1]

Люкът се отвори, асансьорът издигна скафандъра над модула и Джак се озова обгърнат от мрак — черен безкрай, от който нямаше надежда за измъкване. Включи прожектора.

Пред очите му се разкри картина, каквато не бе виждал никога: картина на свят, в който отсъстваха всякакви репери, свят, в който нормалните измерения за пространство и форма непрестанно се преливаха едно в друго. Лъчът осветяваше сияещи облаци утайка, които се въртяха във всички посоки, бавни водовъртежи, преливащи един в друг като миниатюрни сблъскващи се галактики. Той протегна ръцете на манипулатора и видя вдигнатата утайка да се разделя на пипала и потоци, форми, които след малко се сляха и плавно изчезнаха. Острата светлина правеше всичко да изглежда мъртвешки бяло, като купчина вулканична пепел, понеже лъчът се разсейваше в частици стотици пъти по-фини от пясъка по брега.

Джак с абсолютна увереност разбра, че е единственото живо същество, прониквало някога на това място. Част от увисналата утайка имаше биогенен произход, получена от диатомеи и други потънали организми, но за разлика от дълбоководните райони на Атлантическия океан, в дълбините на Черно море отсъстваха дори микроорганизми. Наистина се намираше в подземен свят, в лишен от живот вакуум, нямащ аналог никъде по земята.

За момент му се стори, че въртящата се маса ще се материализира в призрачните лица на отдавна умрели моряци, обречени да танцуват в полюшванията на утайката до края на вечността. Насили се да се съсредоточи върху важните неща. Утайката се слягаше много по-бързо, отколкото бе очаквал, микрочастиците се уплътняваха в лепкаво подобие на кал. Горната част на командния модул вече беше покрита, слоят бързо се издигаше по краката на АДВА. Оставаха му секунди да предприеме нещо, преди скафандърът му да се превърне в неподвижен саркофаг на дъното на морето.

Включи компенсатора на плаваемост и напълни резервоара на гърба си с въздух, което бързо направи плаваемостта му неутрална. Когато на индикатора започнаха да се появяват числа със знак плюс, натисна джойстика и отвори дросела. Веднага започна да се движи нагоре, стремително изплува сред частиците утайка. Изключи струйния двигател, за да не задръсти смукателния тръбопровод, и продължи да изплува само благодарение на положителната си плаваемост. Струваше му се, че движението през неумолимия водовъртеж продължава цяла вечност. И изведнъж — на трийсет метра над останките на „Сийкуест“ — се озова на свобода. Остави изплуването да продължи още трийсетина метра, неутрализира плаваемостта и насочи прожектора надолу към наноса, който вече бе погребал кораба.

Онова, което виждаше, можеше да се оприличи на спътниково изображение на огромна тропическа буря: спиралите на въртящата се утайка приличаха на бавно въртящи се циклони. Улови се, че очаква да види проблясванията на светкавиците в електрическите бури, бушуващи долу.

Насочи вниманието си към хидролокатора. Кръглият екран разкриваше подобния на окоп профил на пропастта, силуетът й се очертаваше все по-ясно с измиването на тинята от датчиците. Той пусна програмата NATSURV и въведе координатите на позицията от последния дрейф на „Сийкуест“ и тези на северния бряг на острова. С така въведените опорни точки NATSURV можеше да определи позицията му в момента, да начертае най-добрия възможен курс и да внася непрестанни корекции с разгръщане на картината на терена, снемана от екрана на хидролокатора.

Джак включи автопилота и проследи как компютърът изпраща поток данни до системите за плаваемост и придвижване. Когато програмата приключи, извади каската от мястото й и дръпна стъклото надолу. Каската бе свързана с компютъра чрез гъвкав кабел, но не ограничаваше движенията на главата, а полупрозрачният екран му позволяваше да вижда картината зад илюминаторите.

Натисна бутона и екранът оживя. Изображението се подаваше наложено върху бледозелена координатна мрежа, която се променяше с всяко завъртане на главата му. Като пилот в тренажор той виждаше топографията около себе си, показана като виртуална реалност — триизмерното изображение се изтегляше от дисплея на хидролокатора. Меката светлина му действаше успокоително и му помагаше да разбере, че не е в плен на вечен кошмар, че светът пред очите му е реален, краен и има граници, до които може да стигне… ако има достатъчно късмет.

Включи струйния двигател, устреми се напред и забеляза, че металните щипки на манипулаторите му са пожълтели. Това му напомни защо са така стерилни дълбините на Черно море. Жълтото бе отложен сероводород — страничен продукт от дейността на бактерии, разлагащи органичната материя, вливана от реките. Намираше се в отровен реактор, по-голям от химическия арсенал на света, ако можеше да се събере на едно място — воняща супа, способна да го убие при едно-единствено вдишване.

АДВА бе създаден според последните спецификации за излагане на химически и биологични агенти, с идеята да устои на високо налягане. Но Джак знаеше, че е въпрос само на време корозията на сярата да проникне през ставите на скафандъра, където металът бе оголен. А дори микроскопична дупка щеше да е фатална. През тялото му премина студена вълна. Беше убеден, че е натрапник в свят, където дори мъртвите не са добре дошли.

Провери за пореден път системите на скафандъра, хвана дросела и мрачно се взря в празното пространство пред себе си.

— Е, добре… — прошепна, — време е да посетим старите приятели.

 

 

Само пет минути след като се измъкна от прегръдката на тинята, стигна до западната стена на каньона. Триизмерният образ на екрана идеално съвпадаше с контурите на скалата, която вече се виждаше пред него — колосална пропаст, на чието дъно се намираше и която се извисяваше на четиристотин метра над него. Прекара лъча по стената и видя, че скалата е чиста като в каменоломна, повърхността й бе недокосната от какъвто и да било морски живот вероятно от момента, в който тектоничните сили бяха изместили дъното на морето на това място.

Задейства страничния струен двигател и зави по курс успореден на стената. На двайсет метра под него водовъртежът на утайката кипеше неуморно и очертаваше един отблъскващ междинен свят между твърдото и течното, който миеше стената на каньона. Като поддържаше постоянно разстояние от скалата, Джак започна бавно изплуване и след километър вече се бе изкачил с почти сто метра.

Наклонът постепенно стана по-стръмен и в един момент се появи част от дъното, почти свободна от утайка. Това трябваше да е мястото, където се образуваше утайката, преди да се спусне като лавина по склона. Джак знаеше, че тази зона е опасна — дори леко разместване на водните пластове можеше да доведе до откъсване на слоеве утайка по-нагоре от него и те бързо можеха да го погребат.

Дъното бе покрито с необичайна акреция — кристалоподобна утайка, оцветена в гадно жълто от отравящия водата сероводород. Джак изпусна въздуха от резервоара за управление на плаваемостта и се спусна надолу, като едновременно с това извади вакуумна сонда, за да вземе мостра от акрецията. След малко имаше на екрана резултата от анализа — това бе натриев хлорид, тоест обикновена сол. Пред очите му бе резултатът от изпарението преди хиляди години, когато през ледниковата епоха Босфорът бе запечатал Черно море и в най-дълбоките места се бяха образували джобове изключително солена вода. Каньонът, който Джак вече бе кръстил Разломът Атлантида, бе клоаката на целия югоизточен район на морето.

Докато се носеше напред, килимът под него постепенно се накъса и отстъпи място на набраздена повърхност с петна от сенки. Беше поле от лава — назъбена равнина с щръкнали причудливо скали: тук магмата се бе събирала и втвърдявала при досег с леденостудената вода.

От захласването го извади появилата се непрозрачна мътилка — блещукаше като воал. Датчикът на външната температура скочи на ужасяващите 350 градуса по Целзий — горещина напълно достатъчна да разтопи олово. Едва бе успял да регистрира промяната, когато рязък тласък го запрати напред и АДВА се понесе неконтролируемо към дъното на каньона. Джак инстинктивно изключи струйния двигател — и го направи точно навреме, защото в следващия миг скафандърът се удари в дъното и застина неподвижно с лице надолу. Предното отделение за батерии се оказа заклещено между две гънки на лавата, лицевото стъкло бе притиснато в опасна близост до един назъбен къс.

Джак се изправи на четири крака и се наведе над контролния панел. С облекчение видя, че всички течнокристални екрани функционират нормално. За пореден път бе извадил невероятен късмет. Ако имаше някаква съществена повреда, вече щеше да е мъртъв, понеже външното налягане от няколко тона на квадратен сантиметър щеше да проникне през дори минимално нарушение на херметичността с гарантиран може би бърз, но ужасен край.

Забрани си да обръща внимание на кошмарния свят отвън и се съсредоточи върху задачата да се измъкне от капана на лавата. Задвижващата система беше безполезна, понеже бе монтирана на гърба му, така че можеше да предложи само придвижване напред и встрани. Надеждите му бяха свързани с компенсатора на плаваемостта. Превключването на ръчно управление се задействаше чрез двупозиционен ключ върху джойстика, като позиция напред означаваше вкарване на въздух, а позиция назад — изпускането му.

Пое дълбоко дъх и стисна джойстика. След малко чу съскането на въздуха, вкарван в резервоара под налягане, и проследи как стрелката стига максималното деление. Не усети обаче никакво раздвижване. Изпразни резервоара и го напълни отново, но резултатът беше същият. Знаеше, че не може да си позволи тази процедура още веднъж, без да изчерпи запаса от въздух под безопасния минимум.

Оставаше му само да освободи АДВА от клопката на лавата ръчно. До този момент бе използвал апарата само като миниподводница, но на практика това си бе скафандър, предназначен за използване, все едно че бе на Луната. Въпреки тромавия си външен вид това бе високоманеврен апарат й трийсетте му килограма при потопено състояние осигуряваха мобилност, на която всеки астронавт само би завидял.

Джак внимателно разпери ръце и крака. Заби щипците на манипулаторите в гънките лава, заключи ставите в това положение и опря лакти в горната част на черупката със сгънати под себе си ръце. Сега всичко зависеше от това дали ще може да откъсне стърчащото напред отделение за батериите от плена на лавата, в която се бе заклещило.

С всичката сила, на която бе способен, Джак мощно се оттласна нагоре. Мъчителното извиване на гърба му го накара да примижи от разкъсващата болка в раната. Знаеше, че това е моментът, че тялото му е напрегнато до предел и че скоро ще загуби контрол върху него.

Беше на прага да се откаже, когато се разнесе стържещ звук и той усети едва доловимо преместване нагоре. Хвърли всичките си резерви в едно последно усилие. Неочаквано апаратът се освободи, отскочи нагоре и се смъкна в изправено положение.

Беше успял!

Пусна вода в резервоара на компенсатора, за да попречи на АДВА да се издигне прекалено бързо, и се огледа: Бавно теклите реки лава бяха застинали вълнообразно. Отдясно се виждаше огромна колона — вероятно куха тръба, образувана при заграждането на обем вода, който мигновено се бе превърнал в свръхнагрята пара, която на свой ред си бе пробила път нагоре през охлаждащата се лава. До колоната имаше друго избиване на огненотечна скала: наподобяваше мини вулкан, осветен в жълто и червено-кафяво под лъча на лампата. Джак се сети, че изхвърлянето на нажежена лава е станало през хидротермална цепнатина — отворена в дъното дупка, през която нажежената пара бе намерила път, за да изригне на дъното от магменото езеро под разлома. Докато гледаше вулканчето, от конуса му блъвна черен език като от фабричен комин и Джак разбра, че пред него се намира онова, на което геолозите казват „черен пушач“ — облак до такава степен наситен с минерали, че веднага се утаява. Сети се за необикновената входна камера към Атлантида и блестящите минерали по стените: те сигурно се бяха образували по същия начин, на който току-що бе станал свидетел.

Хидротермалните вентилационни пукнатини би трябвало да гъмжат от подводен живот, сети се Джак, понеже всяка от тях би трябвало да е миниатюрен оазис, привличащ към себе си всякакви ларви. Това бяха уникални екосистеми на база химически съединения, а не фотосинтеза, използващи способността на микробите да преработват серния диоксид, излизащ от пукнатините, и да обезпечават първите стъпала в една хранителна верига, коренно различна от разчитащата на животворните свойства на слънцето. Но тук нямаше армии от кървавочервени червеи и килими от пълзящи организми; тук нямаше нищо — комините от лава се извисяваха над него като почернели след горски пожар пънове. В отровените дълбини на Черно море, изглежда, не можеха да оцелеят дори най-просто организираните бактерии. Това бе пустош, където чудото на творението очевидно отстъпваше пред силите на мрака. Изведнъж му се прииска да е далеч от това място, място в такава абсолютна степен лишено от живот, че като че ли надделяваше над самите сили, които го бяха създали.

Откъсна поглед от безрадостната сцена и огледа пулта за управление. Хидролокаторът показваше, че се намира на 30 метра от западната стена на бездната и 150 метра по-близко до повърхността от мястото, където бяха останките на „Сийкуест“. Беше на една трета от разстоянието до острова, който се намираше на около два километра в южна посока.

Вдигна поглед и видя млечнобяла мътилка като висока пясъчна дюна. Това бе предният фронт на носещ се облак вдигната утайка — индикация, че се намира близко до границата на оголената от лавината подложка. Около него имаше следи от преминали предишни свлачища. Сега трябваше да излезе над зоната на разместване, но така, че да не предизвика с движението си нова лавина. Сложи лявата си ръка върху вентила за управление на плаваемостта, а дясната — върху джойстика на системата за придвижване. После се наведе малко напред, за да огледа за последен път мястото, където се намираше.

Онова, което видя, приличаше на ужасяващо привидение. Огромна стена утайка се приближаваше неумолимо като цунами, ужасът се засилваше от пълното безмълвие на сцената. Забавянето едва не се оказа фатално, защото Джак натисна джойстика само миг преди да бъде погълнат от въртящата се черна буря.

Бележки

[1] Първите думи, изречени от Нийл Армстронг на 21 юли 1969 при стъпването му на Луната. В действителност той казва „скок за човечеството“. — Б.пр.