Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

28.

— Работи ли животоподдържащата система? Край.

Използваше ръката на манипулатора, за да въвежда с морзов код въпросите си през обшивката на подводницата в мястото, където каменното стълбище изчезваше под нея. Въпреки омекотяването от обшивката още първите му чуквания предизвикаха моментална реакция, в която се долавяше нескривана благодарност. С няколко сбити изречения научи от Бен и Анди, че заплахата на Катя за унищожаването на подводницата е възпряла нападателите. Те бяха отстъпили и бе възникнала патова ситуация, в която двамата техници на МУИМ бяха удържали позицията си, като се бяха редували на смени.

— Бихме хапнали нещо все пак. Край.

— Обещавам ви истински пир. Ще се върна. Край.

След двайсет минути АДВА вече бе заобиколил източния нос на острова и се бе издигнал до трийсет метра дълбочина. Джак знаеше, че трябва да намери път над вулкана до залата на жреците, но имаше нещо, което трябваше да направи преди това. В щабквартирата на Аслан бе видял на екрана на монитора GPS координатите на „Вултура“ и ги бе запомнил, а после ги беше програмирал в навигационната проследяваща система на АДВА. Радарът, който снемаше профила на терена, се бе оказал на нивото на задачата и дисплеят с триизмерно изображение в режим на виртуална реалност бе осигурил подробна батиметрия на площ от стотици метри наоколо, както и наземни маркери, които инак нямаше как да се видят в мрака.

Точно в очаквания момент на екрана се появи характерното изображение на голям морски съд — намираше се на двеста метра пред него. Джак имаше чувството, че е водач на миниатюрна подводница, нарушаваща неприкосновеността на вражеско пристанище, при това без никой да може да го види. За бандитите той отдавна бе изчезнал — досадник, от когото се бяха отървали завинаги с потъването на „Сийкуест“ в морските дълбини.

Картографиращият радар показваше, че се приближава откъм кърмата на кораба — двете витла и рулят се различаваха съвсем ясно на екрана. Джак започна да се издига от двайсет метра дълбочина. Пълнеше съвсем бавно с въздух баластните резервоари и изплаваше с помощта на страничните дюзи; въртеше се като тирбушон. На петнайсет метра започна да различава с невъоръжено око очертанията на корпуса и вече виждаше отблясъците на слънцето по зайчетата на вълните. Когато се приближи още, видя следите от храбрия отпор на Йорк и Хау в местата, където бяха успели да нанесат поражения. След това чу приглушеното дрънкане на желязо — резултат от кипящата на палубата ремонтна дейност по възстановяване на задвижващите дюзи.

Притисна АДВА до блока на руля и повтори процедурата, която вече бе изпробвал на миниподводницата. Извади втората мрежа с мини и я оплете около шарнирната ос на руля, но този път се подсигури допълнително, като привърза двата висящи края под витлото. Включи приемника на детонатора, вдигна поглед и видя размитите от вълните силуети на двама души, опрени на планшира на щирборда. За негово щастие кислородният му регенератор не изпускаше издайнически мехурчета като при водолазните дихателни апарати, така че нямаше начин да го забележат на фона на мастиленочерната бездна.

Знаеше, че има някаква вероятност Катя и Костас да са на борда на кораба. Експлозията щеше да причини огромни поражения на витлото и руля, но едва ли щеше да пробие бронята на корпуса. Все пак това бе риск, който се налагаше да поеме. Помоли се всичко да мине добре.

Разчиташе, че екипажът в момента е ангажиран с отстраняване на пораженията по палубата от престрелката предния ден и че вече е приключил с инспекцията под ватерлинията. За да минимизира опасността присъствието му да бъде забелязано, се спусна с помощта на страничните дюзи, а не чрез компенсатора на плаваемост, макар това да означаваше допълнително изтощаване на батерията.

След няколко минути АДВА се бе отдалечил все така незабелязано, както и се бе приближил: спускаше се в тъмните дълбини, без никой от екипажа на „Вултура“ да е заподозрян нещо нередно.

С помощта на картографиращия радар Джак измина на дюзи около половин километър към западния бряг на острова и откри заливче, което му осигуряваше нужния заслон. Но в мига, в който каменистото дъно започна да се издига, за да го посрещне, енергията на акумулатора му се изчерпи окончателно. Той намали плаваемостта и измина последната отсечка с ходене по застиналата по дъното лава.

Намери равно място на два метра дълбочина и предпазливо се показа на повърхността. Заключи ставите на скафандъра и отвинти уплътнителния пръстен на шията. Свали шлема, примигна под ослепителната слънчева светлина и пое няколко пъти чист въздух с пълни гърди за първи път, след като преди повече от три часа се бе изтърколил в командния модул на „Сийкуест“.

Излезе от водата и клекна на каменистия бряг. Беше ослепително ярък следобед и слънцето се отразяваше от вълните, които се плискаха в краката му. Брегът бе гол и малко по-нататък започваше стръмно да се издига. Над най-горния скален перваз видя на фона на синьото небе облак бял дим. Болката от раната му напомни за себе си и той разбра, че няма време за губене.

Огледа се да се убеди, че наистина е сам, и свали от скафандъра си нещата, които бе взел от шкафа за оръжия. Все още бе облечен в полетния костюм, който бе навлякъл за бягството си с вертолета, така че напъха предавателя на детонатора в джоба на едното си бедро, а двата заряда „Семтекс“ в този на другото. Извади беретата, зареди патрон в цевта и прибра пистолета в калъфа на гърдите си. След това измъкна от скафандъра карабината SA80 и трите пълнителя, щракна един в гнездото и напъха другите два в джобовете на кръста си. Увери се, че заглушителят е завинтен както трябва, изтегли затвора и я метна през рамо.

Закрепи обратно шлема на скафандъра и го бутна под вълните. Апаратът не само бе спасил живота му, но и бе поддържал духа му с усещането, че по някакъв начин Костас е до него. Сега обаче бе дошъл моментът, когато не можеше да му помогне никаква технология. Оттук нататък можеше да разчита само на себе си, на физическата си издръжливост и на силата на волята си.

Огледа стръмните скали и прошепна:

— Време е за разплата.

 

 

Започна да се изкачва. Между него и платото на осемдесетина метра по-нагоре имаше три тераси, всяка завършваща с остри скали и осеяна с пукнатини и канали. Базалтът бе твърд и грапав.

Пристегна ремъка на карабината и се закатери във вертикалния комин, който разсичаше стената над първата тераса по цялата й височина. Към средата попадна в стеснена част, която позволяваше да опре крака в двете стени и с приплъзване да продължи нагоре. В крайна сметка се озова на тясна платформа трийсетина метра по-високо от мястото, откъдето бе започнал. Втората отсечка се оказа практически вертикална, но не му предложи изненади. Високият ръст и дългите му ръце му помогнаха — позволяваха му да избира най-удобните места, в които да се вкопчи и да се изтегли на мускули. Мина през втората редица зъбери и продължи по третата отсечка. Накрая се озова под върха, където по цялата широчина на скалата имаше изнесен навън перваз, широк около метър.

Разпънат на кръст върху отвесната скала, Джак разбра, че колебанието само ще отслаби решимостта му. Пропъди от главата си всякакви мисли за това какво може да се случи, вдигна дясната си ръка и впи пръсти в ръба на перваза. Увери се, че захватът му е достатъчно надежден, и се вкопчи в перваза и с лявата. Висеше във въздуха над осемдесетметрова пропаст, която не му оставяше никакви надежди за оцеляване при падане. Разлюля крака отначало леко, след това по-силно. Успя да прехвърли десния си крак горе, запъшка и изкатери перваза. Огледа се. Сцената беше замайваща. На двеста метра отдясно бе конусът на вулкана — изхвърляше огромен облак пара, издигащ се в небето като въртяща се колона. Малко под върха се виждаше нисък отвор, точно над изсечена в скалата стълба, която се виеше надолу към седловината и изчезваше от погледа му наляво. Това явно бе древният път към вулкана, използван от Аслан и хората му.

По-ниският от върховете близнаци бе на трийсетина метра пред него — масивен хълм от абсолютно черна лава. Върхът му бе равен като площадка за кацане и това впечатление се подсилваше от намиращия се на нея „Камов Ка–28 Хеликс“, По периметъра на площадката стояха четири облечени в черно фигури, въоръжени с автомати „Калашников“, а може би „Деклер и Кох“.

Но най-изумително от всичко бе онова, което заобикаляше вертолета. Платформата бе заградена от пръстен гигантски мегалити — изправени камъни с обиколка поне два метра и височина, надвишаваща трикратно човешки ръст. По камъните личаха следите на хилядолетна ерозия, но се виждаше, че някога са били фино обработени. Върху тях бях закрепени масивни плочи, свързани една с друга. В заграденото място имаше пет самостоятелни трилитона, всеки от по два камъка с плоча върху тях, подредени във формата на подкова, чиято отворена част гледаше към вулкана.

Джак осъзна, че пред него се намира предшественикът на Стоунхендж. Това, изглежда, бе мястото, където атлантите бяха засекли разликата между слънчевата и лунната година и я бяха отразили в таблицата в прохода долу. Конусът на вулкана бе използван за насочване, а положението на слънцето маркираше началото на сезоните. При пролетното и есенното равноденствие слънцето сигурно изглеждаше като потъващо във вулкана — събитие, ежегодно препотвърждавало всемогъществото на Атлантида.

Джак реши да се възползва от камъните тактически. Свали предпазителя на пушката и се мушна в една пукнатина, минаваща като окоп в посока на платформата. Стигна на прибежки до най-близкия мегалит и приклекна. Надникна внимателно и видя, че във вертолета няма никой, нямаше и хора наблизо. Извади семтекса, хвърли се към вътрешността на „подковата“ и сложи едното блокче в тръбата на ауспуха, а другото под кабината.

Включи детонаторите, обърна се — и видя облечена в черно фигура: тъкмо излизаше иззад един от трилитоните. За частица от секундата и двамата се вцепениха от изненада. Джак пръв дойде на себе си. Две слаби изпуквания на пушката и бандитът в черно падна поносен от двата 5.56-милиметрови куршума, забили се в шията му.

Но пукотът, колкото и да бе слаб, предупреди другите и те затичаха към Джак. Той обаче беше готов и преди някой от тримата да успее да стреля, изпразни срещу тях целия пълнител. Откосът повали и тримата.

Джак сложи нов пълнител и решително се хвърли към стълбата. Трябваше да приеме, че останалите хора на Аслан са или на „Вултура“, или във вулкана.

Стигна до входа в скалата явно без никой да го забележи.

Отблизо входът изглеждаше внушително — отворът бе с размери, които позволяваха минаването на цели процесии. Навътре проходът завиваше наляво към някакъв източник на светлина. Джак пое дъх, насочи оръжието напред и предпазливо тръгна по изтърканите стъпала в стаения мрак.

След десетина метра стигна до завой и видя размитите очертания на светъл правоъгълник. След още две крачки видя колоната от пара и разбра, че се приближава до платформата, до която бяха стигнали отдолу през друг вход. Скри се в сенките и надникна.

Високо горе бе отворът в купола. От него започваше рампа, която слизаше надолу. А долу, на подиума, имаше петима души.

Двама от тях, с черни униформи, стояха от двете страни на жена на трона. Главата й бе забулена, но лицето й прозираше под воала.

Беше Катя. Изглеждаше изтощена, но за щастие като че ли не беше наранена.

От дясната й страна стоеше мъж с лице към вентилационния комин. Със свободната си червена роба и ореола, оформен около главата му от парата, правеше впечатление на гротескна пародия на някогашен жрец, обитател на Хадес, изпратен да извърши злокобен ритуал и да оскверни Атлантида завинаги.

Аслан леко се отмести и Джак най-сетне можа да види по-добре петия човек, чието лице бе натиснато опасно близо до изригващия парата комин. Познаваше го много добре: беше Костас. Ръцете и краката му бяха вързани. Беше облечен в разкъсаните останки на неопреновия леководолазен костюм на МУИМ. А в следващия миг Джак видя, че застанал в класическата поза на екзекутор, Аслан насочва към тила му пистолет.

Напълно инстинктивно Джак скочи на рампата. И още докато тичаше, осъзна, че няма никакъв шанс.

Нещо го удари в тила, той падна и някой издърпа пушката от ръцете му.

 

 

— Доктор Хауард! Каква приятна изненада. Изобщо не си и представях, че ще се отърва от вас толкова лесно.

Джак — охранителят, който се бе спотайвал до входа и го беше обезоръжил, го бе избутал безцеремонно надолу по стълбите — стоеше пред Аслан. Огромният бандит лениво изпразваше с палец патроните на беретата — бяха му я взели, разбира се. Катя гледаше Джак, сякаш бе привидение.

— Казаха ни, че си мъртъв… Експлозията, вертолетът… — Изглеждаше замаяна и зашеметена. Очите й бяха зачервени, под тях имаше тъмни кръгове.

Джак само сви рамене.

Аслан махна пренебрежително с пистолета и кимна към проснатия на пода Костас.

— Приятелят ти… как да се изразя… не изживя… особено приятна нощ. Ако дъщеря ми бе казала онова, което й е известно, нещата може би щяха да се развият по-добре за него.

Костас надигна глава и успя да се усмихне криво, преди един от охранителите да го срита, та пак да легне по очи. Джак се ужаси. Костюмът на Костас бе разкъсан, лицето му бе ожулено и цялото в синини, а на местата, където бе имало досег с парата, беше болезнено зачервено. Едното му око бе подуто и затворено.

— Приятелят ти току-що се съгласи да отведе хората ми през тунелите до подводницата. — Аслан посочи трите комплекта дихателни апарати с тримикс на рампата, после пак погледна сгърчения в краката му Костас. — Но, както виждаш, наложи се да бъде убеждаван. Само че сега, когато имаме вече и теб, той не ни е нужен. Ти обаче унищожи три от вертолетите ми и трябва да си платиш за това.

Аслан насочи отново пистолета към главата на Костас.

— Не! — извика Джак. — Той единствен знае пътя. Неговата задача бе да маркира откъде сме минали и да помни ориентирите. Ние с Катя се занимавахме само с археологията.

Аслан се усмихна лукаво и отпусна пистолета.

— Изобщо не ти вярвам. Но съм склонен да пощадя засега гръцкия ти приятел, ако се съгласиш с исканията ми.

Джак не каза нищо; гледаше го безстрастно. Беше обучен винаги да оставя противника да мисли, че държи нещата под пълен контрол. Ако Аслан разбереше, че половината му хора са избити и че любимото му притежание е на път да експлодира, вероятно щеше да направи нещо непоправимо в пристъп на сляпа ярост.

— Първо, това. — Аслан извади копието на златния диск. — Позволих си да те освободя от него, докато беше мой гост. Дребна отплата за гостоприемството ми. Предполагам, че става дума за някакъв ключ… може би за скрито хранилище. — Разпери ръце в жест, който обхващаше входовете около тях. — А аз искам да притежавам всички съкровища на това място.

Сложи диска на трона до Катя и стъпи на кръглата платформа. Силата на парната струя бе отслабнала и цепнатината на няколко метра от краката му се виждаше. Беше като отворена рана, разрез в земната кора, показващ кипежа в сърцето на вулкана. Далече под тях се надигаше магмена вълна, пипалата й се плъзгаха с ярък като слънцето блясък встрани от родилата ги огнена река. Разнасяше се пукотът на пръскащи се въздушни джобове, където с експлозивна сила газовете намираха отдушник.

Отблясъците придаваха на туловището на Аслан демонично излъчване.

— И другото ми искане… — продължи той. — Предполагам, че вторият ти кораб, „Сий Венчър“, е поел насам. Ще им се обадиш да обърнат, понеже със „Сийкуест“ всичко е наред. Допускам, че имате договорка с турците и грузинците. Е, ще наредиш на капитана да предаде, че не сте намерили нищо и че напускате острова. Предполагам имаш радиопредавател… Претърсете го.

Охранителят бързо намери предавателя на детонатора в левия джоб на Джак и го показа на Аслан.

— Дай ми го. Кой е каналът?

Джак погледна Костас и едва забележимо кимна. После погледна дебелите пръсти на Аслан, обхванали устройството, и отговори със спокойна увереност:

— Осми.

В мига, в който Аслан натисна бутона, отвън проехтяха две мощни експлозии, последвани от тътен. Секундата изумление бе предостатъчна хората на Аслан да изгубят преимуществото си. Костас се претърколи на една страна и подсече пазача до себе си, а Джак извади от строя своя човек с жесток удар в шията. Катя мигновено разбра какво става и със светкавична скорост ритна третия — улучи го в слънчевия сплит и го остави да се превива на каменния под.

Аслан изръмжа, лицето му се изкриви от ярост. Той запрати радиодетонатора в бездната и се олюля на ръба, размаха ръце в отчаян опит да запази равновесие и да не рухне в огнения ад.

Катя изпищя. Земята се разтърси. Експлозиите явно бяха нарушили някакъв крехък баланс и това бе довело до сеизмичен трус. Центростремителната сила на струята в комина всмука Аслан и на лицето му за миг се смениха израженията на човек, ужасен от смъртта и примирил се с неизбежното. След секунда тялото му лумна като дървен идол. Адските пламъци облизаха робата му, погълнаха за миг плътта му и оголиха белите кости на ръцете и черепа. С пронизителен писък той полетя в бездната — огнена топка, сляла се с ада на вулкана.

Реката на смъртта бе получила последната си жертва.