Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

9.

„Сий Венчър“ разсичаше зайчетата на вълните, поел на юг над потопения древен бряг. Небето бе чисто, но морето беше тъмно и страховито — пълен контраст със сините води на Средиземноморието. Пред тях се издигаха гористите хълмове на Северна Турция и билото на Анадолското плато, откъдето започваше издигането на терена в посока на Мала Азия.

Веднага след като прибраха подводния апарат, „Сий Венчър“ се отправи с максимална скорост към базата на МУИМ в Трабзон — черноморско пристанище, чиито бели сгради плътно следваха крайбрежната линия в посока на юг. Катя се наслаждаваше на първата възможност да си почине след пристигането в Александрия преди три дни. Черната й коса се развяваше на вятъра. Беше по бански, който оставяше за въображението съвсем малко. Седнал на палубата до нея, Джак определено имаше проблем със съсредоточаването в разговора с Костас и Маклеод.

Костас даваше съвети на Маклеод за най-добрия начин, по който да картографира потопеното неолитно селище — черпеше от опита си с фотограметрията[1] на потъналия минойски кораб. Бяха се споразумели „Сийкуест“ да се присъедини към „Сий Венчър“ в Черно море колкото е възможно по-скоро — оборудването на кораба и опитът на екипажа му бяха критично важни в предстоящото пълно изследване. Друг кораб вече бе на път от Картаген, за да поеме находката от „Сийкуест“.

— Ако нивото на морето се е повишавало с четиридесет сантиметра дневно след преливането през Босфора — каза Костас високо заради излезлия вятър, — това няма как да е останало незабелязано от населението по крайбрежието. Хората сигурно само след два-три дни са схванали, че дългосрочната перспектива изобщо не е добра.

— Точно така — съгласи се Маклеод. — Неолитното село е на десет метра над древната брегова линия. Което означава, че са имали около месец, за да се изнесат. Това обяснява липсата на вещи в стаите, които видяхме.

— Възможно ли е това да е бил библейският потоп? — предположи Костас.

— Няма цивилизация без мит за някакъв потоп, но повечето от тях могат да бъдат отнесени към разливания на реки, а не някакво океанско наводнение — каза Джак. — За ранната история са по-характерни разливанията на реки, понеже на хората им е трябвало време да се научат да контролират речното течение с укрепване на брега и изкопаване на канали.

— Това е най-вероятната основа на Епоса за Гилгамеш — отбеляза Катя. — Историята на един потоп, записана на дванайсет глинени плочки около 2000 година преди Христа, открити в руините на Ниневия[2]. Гилгамеш бил шумерски цар на Урук на Ефрат — място, заселено през шестото хилядолетие преди Христа.

— Библейският потоп може да е имал и друга причина — допълни Маклеод. — В МУИМ изследвахме средиземноморския бряг на Израел и открихме доказателства за човешка дейност, отнасящи се към края на ледниковата епоха, времето на голямото топене преди дванайсет хиляди години. На пет километра навътре в сушата намерихме каменни сечива и струпвания на мидени черупки в места, където някога обикаляли ловците на палеолита, преди земята да бъде залята.

— Намекваш, че израилтяните от Стария завет може да са запазили някакъв спомен за онези събития? — попита Костас.

— Предаването от уста на уста се е запазило хилядолетия, особено в толкова затворени общности. Възможно е някои от земеделците, изтласкани от черноморското крайбрежие, да са се заселили в Израел.

— Ами Ноевият ковчег? — каза Джак. — Огромен кораб, построен след предупреждение за наближаващ потоп. На който имало по чифт от всички животни. Да направим връзката с нашия случай: морето е било основният им път за измъкване и хората най-вероятно са взели със себе си колкото може повече животни за разплод, за да могат да започнат нов живот.

— По онова време едва ли са имали големи кораби — обади се Костас.

— Корабостроителите от неолита са можели да строят големи съдове, способни да носят по няколко тона товар. Първите земеделци на Кипър са имали гигантски аврохи — предшествениците на днешния добитък, — но също и прасета и кози. Нито един от тези животински видове не е характерен за тези места, така че единственото обяснение за тяхната поява е, че са били докарани по море. Това е било към 9000 година преди Христа. Същото вероятно се е случило с Крит хилядолетие по-късно.

Костас замислено се почеса по брадата.

— Значи в мита за Ной може да има зрънце истина: не един грамаден кораб, а много на брой по-малки, пренасящи земеделци и домашните им животни през Черно море.

— Много съблазнителна идея — каза Джак.

 

 

Двигателите на „Сий Венчър“ намалиха обороти и корабът се насочи към входа на пристанището на Трабзон. Покрай източния кей се виждаха сивите силуети на два катера клас „Доган“, модел FPB–57, част от отговора на турската флота на засилващата се контрабанда из Черно море. Турците бяха възприели безкомпромисен подход, така че при нужда атакуваха бързо и решително. Джак се изпълни с увереност от гледката: знаеше, че връзките му в турската флота му гарантират енергична реакция, ако се натъкнат на проблем в териториални води.

Стояха до релинга на горната палуба. „Сий Венчър“ внимателно се насочваше към западния кей. Костас вдигна поглед към гъсто залесените склонове над града.

— Къде ли са отишли след потопа? Там горе например не е възможно никакво земеделие.

— Сигурно им се е наложило да навлязат навътре в сушата — съгласи се Джак. — При това говорим за значителен брой хора, десетки хиляди, че и повече, ако се съди по броя на селищата, които видяхме на картата на хидролокатора.

— Значи са се пръснали на малки групи.

— Възможно е изтеглянето им да е било организирано от централна власт, за да се осигури най-голяма вероятност да бъде намерена подходяща земя за цялото население. Някои са заминали на юг, през ей онзи хребет, други — на изток, трети — на запад. Малкълм спомена Израел. Има и други очевидни посоки.

Костас възбудено заговори:

— Ранните цивилизации. Египет. Месопотамия. Долината на Инд. Крит.

— Напълно възможно — обади се Катя. — Една от най-характерните особености в историята на езика е, че голяма част от думите като че ли имат общ корен. В цяла Европа, Русия, Близкия изток и индийския субконтинент по-голямата част от съвременните езици имат общо начало.

— Индоевропейските езици — добави Костас.

— Древен майчин език, за който много лингвисти считат, че произхожда от черноморския регион. Можем да реконструираме речника му от общите думи в по-късните езици, например санскритската „питар“, латинската „патер“, немската „фатер“ и английската „фадър“ за баща.

— А има ли думи, свързани със земеделието? — попита Костас.

— Анализът показва, че тези хора са орали земята, носили са вълнени дрехи и са обработвали кожа. Опитомили са животни, в това число волове, свине и овце. Имали са сложна социална структура с диференциация според личното богатство. Покланяли се на Великата богиня майка.

— Какво искаш да кажеш?

— Много учени смятат, че индоевропейската експанзия е вървяла ръка за ръка с разпространението на земеделието — плавно развиващ се процес, продължил дълго време. Обаче е възможно всичко това да е следствие на една миграция. Тоест нашите черноморски земеделци да са митичните индоевропейци.

Джак извади бележника си и бързо нахвърля карта на древния свят.

— Ето каква е хипотезата — започна той. — Нашите индоевропейци напускат родните си земи по черноморското крайбрежие. — И нарисува извита стрелка на изток от настоящата им позиция. — Една от групите се отправя към Кавказ, съвременна Грузия. Някои продължават още по-нататък към планината Загрос и в крайна сметка стигат до долината на Инд в Пакистан.

— Трябва да са видели Арарат малко след като са навлезли в сушата — вметна Маклеод. — Гледката със сигурност е била потресаваща, защото такава планина дотогава не са били виждали. И не е чудно, че това първо впечатление е увековечено във фолклора им като мястото, където най-сетне разбрали, че са избягали от потопа и че вече са в безопасност.

Джак нарисува върху картата втора стрелка.

— Втора група се насочва на юг през Анадолското плато към Месопотамия и се заселва край бреговете на Тигър и Ефрат.

— Други поемат на северозапад към Дунав — подсказа Костас.

Джак начерта трета стрелка.

— Някои се установяват там, а други използват речната система, за да стигнат до сърцето на Европа.

Маклеод възбудено заговори:

— Англия се е откъснала като остров в края на ледниковата епоха, горе-долу, когато било залято черноморското крайбрежие. Но хората са имали технологията да се прехвърлят. Дали тъкмо това не са били първите земеделци във Великобритания, предците на онези, които са построили Стоунхендж?

— Келтският език на британците има индоевропейски произход — изтъкна Катя.

Джак начерта стрелка на запад и я украси с разклонения във всички посоки.

— А последната група, може би най-значителната, се отправила с гребане на запад, прекосила Босфора и поела през Егейско море. Някои останали в Гърция и Крит, други в Израел и Египет, а най-смелите достигнали Италия и Испания.

— По онова време Босфорът сигурно е представлявал страховита гледка — замислено каза Костас. — Гледка, която няма как да не е останала запечатана в колективната памет на хората, също както заснежените върхове на Арарат за източната група. Това сигурно обяснява споменаването на „водопада при Бос“ на диска.

Катя напрегнато погледна Джак и каза:

— Това се връзва с лингвистичните находки. Има над четиридесет древни езици с индоевропейски корени.

Джак кимна и погледна картата, която бе нарисувал.

— Професор Дилън каза, че минойският език на така нареченото линейно писмо тип А и символите от Фаистос са най-близкото до индоевропейския майчин език, с което разполагаме. Възможно е по някакви причини Крит да е станал мястото, където намерили спасение най-голям брой индоевропейци.

„Сий Венчър“ вече пълзете покрай кея. Няколко души от екипажа прескочиха стесняващата се пролука и се заловиха да швартоват кораба с дебелите въжета. На кея вече се бе събрала групичка посрещачи, основно турски пристанищни служители и екип от депото на МУИМ, нетърпеливи да чуят от първа ръка за последните открития. Сред тях се откроявате с впечатляващата си красота Мустафа Алкьозан — бивш турски офицер от флота, в момента главен представител на МУИМ в страната. Джак и Костас му помахаха: приятелството им бе започнало, когато бяха в базата в Измир, а Мустафа се бе присъединил към тях, за да участва в разкопките на галерите от Троянската война.

Костас се обърна към Маклеод.

— Имам един последен въпрос…

— Давай.

— Кога?

Маклеод се усмихна и почука с пръст по куфарчето си.

— Чудех се дал и ще се сетиш да ме попиташ.

Извади три големи фотографии и им ги раздаде. Бяха кадри от камерата на ДУП, в десния ъгъл бяха изписани дълбочината и координатите. На снимките се виждаше голяма дървена рамка, край която имаше нахвърляни трупи.

— Прилича ми на строителна площадка — каза Костас.

— Натъкнахме се на това вчера край къщата със светилището. Изглежда, са били добавяни нови стаи, когато се е наложило селището да бъде изоставено. — Маклеод посочи една от купчините трупи на морското дъно. — Използвахме водната дюза на ДУП, за да поразчистим тинята. Вижда се, че става дума за прясно отрязани трупи… ето, кората все още е здраво залепена, а има дори и следи от засъхнала смола. — Той пак отвори куфарчето и извади прозрачна пластмасова тръба, дълга около метър. В нея имаше тънка дървена пръчка.

— ДУП разполага с куха бургия, която дава възможност за вземане на мостри до два метра дължина от дървесина и друг компактен материал.

Дървесината с меденожълт цвят изглеждаше удивително добре запазена, сякаш току-що бе издълбана от живо дърво. Маклеод я подаде на Костас, който веднага схвана за какво става дума.

— Дендрохронология?

— Точно така. За Мала Азия има непрекъсната поредица кръгове, като се започне от 8500 година преди Христа и се стигне до наши дни. Пробихме до сърцевината на дървото и изброихме 54 кръга, предостатъчно за датиране.

— И?

— В лабораторията на „Сий Венчър“ имаме скенер, който установява съответствието на поредицата за секунди.

Джак го изгледа въпросително. Маклеод очевидно се опитваше да извлече от ситуацията максимален ефект.

— Ти си археологът — каза Маклеод. — Да чуем твоята преценка.

Джак реши да се включи в играта.

— Скоро след края на ледниковата епоха, но достатъчно късно, за да може Средиземно море да се издигне на нивото на Босфора. Бих казал… ммм… осмо, може би седмо хилядолетие преди Христа.

Маклеод се облегна на релинга и фиксира Джак с поглед. Другите чакаха, затаили дъх.

— Близко, но не достатъчно. Това дърво е било отсечено през 5545 година преди Христа, плюс-минус година.

Костас го изгледа недоверчиво.

— Не е възможно! Много е късно!

— Потвърждава се от другите кръгове в сърцевината на дърветата на тази площадка. Изглежда, сме сбъркали с поне едно хилядолетие в оценката на момента, когато Средиземно море е достигнало днешното си ниво.

— Повечето лингвисти поставят индоевропейците между 6000 и 5000 година преди Христа! — възкликна Катя. — Всичко съвпада идеално.

Джак и Костас се спогледаха. След толкова много приключения заедно вече имаха едни и същи хрумвания и едва ли не четяха мислите си. Но не искаха да повярват в онова, което следваше, защото възможността бе толкова фантастична, че мозъците им отказваха да я приемат.

— Датата… — прошепна Костас. — Виждали сме я.

Джак се обърна към Маклеод и гласът му прозвуча с абсолютна увереност:

— Мога да ти кажа какви са били тези индоевропейци. Имали са голяма твърдина на морския бряг, хранилище на знание, в което се влизало през голям златен портал.

— За какво говориш?

Джак помълча, после прошепна:

— Атлантида.

 

 

— Джак! Радвам се да те видя.

Мургавото лице на Мустафа Алкьозан се подчертаваше от светлите панталони и бялата му риза с емблемата на МУИМ.

Джак стисна десницата му.

Простиращият, се пред тях съвременен град стигаше чак до руините на цитаделата. Беше трудно да се повярва, че тук някога се е намирала столицата на Трапезундската империя — средновековна държава, известна с великолепието и после с упадъка си. От най-ранни времена градът бе процъфтявал като център на търговията между Изтока и Запада — традиция, продължаваща и в наши дни, ако се съдеше по потоците черноборсаджии, дошли след падането на Съветския съюз и намерили тук рай за всички контрабандисти и всевъзможна организирана престъпност.

Малкълм Маклеод бе избързал напред, за да започне преговори с тълпата служители и журналисти, събрала се след приближаването на „Сий Венчър“. Вяха се споразумели да направят най-общо съобщение за откриването на неолитното селище и да не споменават нищо конкретно преди извършването на подробни изследвания. Знаеха, че безскрупулни типове вече наблюдават работата им от спътник, и не искаха да съобщават повече от минимума, който би задоволил ненаситното любопитство на журналистите. За щастие находката се намираше на единайсет морски мили в морето и беше на самата границата на териториалните води. Турските катери от другата страна на пристанището вече бяха получили заповед да охраняват денонощно провеждането на изследователските работи до тяхното завършване и площадката вече бе получила от турското правителство съответния охранителен статус.

— Мустафа, запознай се с новата ни колежка — доктор Катя Светланова.

Катя бе облякла рокля върху банския си костюм и носеше джобен компютър и куфарче с документи. Стисна ръката на Мустафа и се усмихна.

— О, доктор Светланова! Джак ми разказа по радиото за забележителната ви кариера. Приятно ми е.

Джак и Мустафа тръгнаха пред другите към депото на МУИМ в края на кея. Джак говореше тихо и настойчиво, информираше Мустафа за всичко случило се след откриването на папируса. Искаше да почерпи от уникалния опит на турчина и едновременно с това да го включи в малката група посветени в съществуването на папируса и дисковете.

Точно преди да влязат в ниската бетонна сграда, Джак подаде на Мустафа заявка за археологическо и водолазно оборудване от склада на МУИМ — беше я написал минути преди да слязат от кораба.

Влязоха през стоманената врата и Мустафа ги поведе през поредица свързани лаборатории и ремонтни работилници. Стигнаха до стая с дървени шкафове и голяма маса в центъра.

— Картографната — обясни Мустафа на Катя. — Втората й функция е на оперативен щаб. Моля, разполагайте се.

Отвори един шкаф и извади карта на Егейско море и Южното Черноморие, по-точно на турското крайбрежие до източната граница с Грузия. Разстла я на масата, после извади и навигационни инструменти и картографски линии. Катя включи компютъра си и каза:

— Готова съм.

Бяха се споразумели тя да представи превода на папируса, а те да се опитат да разгадаят смисъла му на картата.

Катя бавно зачете от екрана:

— „През островите, докато морето не започне да се стеснява“.

— Това явно се отнася до Егейския архипелаг, гледан откъм Египет — каза Джак. — В Егейско море има над хиляда и петстотин острова. В ясен ден на север от Крит не може да се отплава в каквато и да било посока по права линия, без да се натъкнеш на остров.

— В такъв случай „стесняването“ трябва да се отнася до Дарданелите — заключи Костас.

— Което ни води до следващия пасаж. — И тримата погледнаха едновременно Катя.

— „Покрай водопада при Бос“.

Джак се оживи.

— По-ясно от това няма как да бъде: Босфорът, входът за Черно море.

Костас се обърна към Катя и с нескривано недоверие попита:

— Възможно ли е думата „Босфор“ да е толкова древна?

— Тя е на поне две хиляди и петстотин години, времето на най-ранните географски текстове на гръцки. Но със сигурност е поне няколко хилядолетия по-стара. Бос е индоевропейската дума за „бик“.

— Проливът на Бика — замислено проточи Костас. — Не знам, може да е само догадка, но си мисля за символите на бика в неолитния дом и от минойски Крит. Те са доста абстрактни и показват рогата на бика под формата на седло или донякъде като японска възглавничка. Но това би била формата на Босфора, гледан откъм Черно море преди потопа: голямо седло, оформено като хребет високо над морето.

Джак одобрително погледна приятеля си.

— Не спираш да ме изненадваш. Това е най-добрата идея, която съм чувал от много време.

Думите му разпалиха ентусиазма на Костас и той продължи:

— За хора, боготворили бика, гледката на огромна маса вода, изливаща се между рогата, сигурно е изглеждала като знак от бога.

Джак кимна и се обърна към Катя.

— Значи… вече сме в Черно море. Какво следва нататък?

— „И после на двайсет дромоса покрай южния бряг“.

Джак се наведе напред.

— Тук привидно имаме проблем. Има някои упоменавания на продължителност на пътуване в Черно море от времето на Римската империя. Едното от тези пътувалия започнало тук, на мястото, което римляните наричали Майотско езеро. — Той посочи Азовско море. — Като се тръгне оттук, били нужни единайсет дни, за да се стигне до Родос. И само четири от тях били из Черно море.

Мустафа замислено разглеждаше картата.

— В такъв случай двайсетдневно пътуване от Босфора, двайсет дромоса или прехода, би ни отвело далече отвъд източното крайбрежие на Черно море.

Костас въздъхна съкрушено:

— Може би тогавашните кораби са били по-бавни.

— Не — поправи го Джак. — Гребните кораби са били много по-бързи от платноходите и по-малко подвластни на прищевките на ветровете.

— На всичко отгоре прииждащата вода със сигурност е създавала силни източни течения — мрачно отбеляза Мустафа, — напълно достатъчни, за да запратят кораб до отсрещния бряг само за няколко денонощия. Опасявам се, че Атлантида няма място на тази карта по повече от една причини.

Възцари се унила атмосфера. Изведнъж Атлантида отново изглеждаше все така недосегаема както винаги, история, родена от митове и легенди.

— Има решение — бавно изрече Джак. — Египетските анали не се основават на техния опит. Ако беше така, те нямаше да описват Босфора като водопад, понеже нивата на Средиземно и Черно море са се изравнили много преди египтяните да изследват райони толкова далеко на север. Вместо да е така, техният източник е предание, идващо от черноморските бежанци, в което се разказвало за тяхното пътуване от Атлантида. Египтяните просто са обърнали нещата.

— Ама разбира се! — отново се възбуди Костас. — От Атлантида означава срещу течението. Като описват пътя към Атлантида, египтяните използват известната им продължителност на пътуване в обратната посока. Те просто не са могли да предположат, че някога между двете е имало съществена разлика.

Джак погледна Мустафа и каза:

— Трябва ни някакъв начин да оценим скоростта на течението и да изчислим как би се движила една неолитна лодка в онзи времена и онези води. Това ще ни даде представа за ежедневния преход и мярка за разстоянието, което е можело да се измине от Босфора за двайсет дни.

Мустафа разкърши рамене и уверено отговори:

— Ако искаш да знаеш това, намираш се точно където трябва.

Бележки

[1] Технология на измерване, при която триизмерните координати на точка от обект се определят чрез измерване на разстояния върху две или повече снимки, направени от различни зрителни ъгли. — Б.пр.

[2] Важен град в древна Асирия, разположен на източния бряг на р. Тигър на мястото на днешен Мосуд, Ирак. — Б.пр.