Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

8.

— Джак! Добре дошъл!

Гласът изкънтя над затихващия рев на двигателите „Ролс-Ройс Джем“. Джак току-що бе стъпил на надуваемата платформа, модификация на използваната от военните стандартна конфигурация, позволяваща устойчиво кацане на вертолети на вода. Изтича до високия като върлина Малкълм Маклеод, който чакаше, навел глава, и стисна ръката му едновременно с последното завъртане на перките на вертолета. Костас и Катя дойдоха при тях и всички тръгнаха към помещенията под палубата. Няколко души от екипажа вече прикрепваха хеликоптера към платформата, преди да започнат да го разтоварват.

„Сий Венчър“ се различаваше от „Сийкуест“ само по богатството на оборудването си, което го правеше основния морски съд на разположение на МУИМ за изследвания далеч от сушата. Съвсем неотдавна корабът бе провел първото спускане с човек в Марианската падина. Настоящата му задача в Черно море бе започнала с рутинен сеизмологичен анализ, но сега нещата бяха придобили съвсем неочаквани нови измерения.

— Елате на мостика — каза кратко Малкълм Маклеод. Отведе ги в помещение, подобно на това в „Сийкуест“, със същия извит екран. Маклеод заемаше еквивалентен на Джак пост в отдела по океанография и Джак бе започнал да изпитва дълбоко уважение към него след многобройните им съвместни проекти навсякъде по света.

Едрият червенокос шотландец седна на операторския стол пред конзолата.

— Е, добре дошли на „Сий Венчър“. Предполагам, инспекцията може да изчака, докато не ви покажа какво намерихме.

— Давай — съгласи се Джак.

— Чували ли сте за месинската солна криза[1]?

Джак и Костас кимнаха, но Катя изглеждаше видимо озадачена.

— Добре, значи няколко обяснения за новата ни колежка. — Малкълм се усмихна на Катя. — Името идва от залежите, намерени край Месинския пролив до Сицилия. В началото на 70-те години на миналия век сондажният кораб „Гломар Чалънджър“ изважда серия мостри на Средиземно море. Под дъното е открит огромен пласт уплътнени изпарения, достигащ на места до три километра дълбочина. Образувал се е през късния миоцен — най-близката до нас геоложка епоха, отпреди пет и половина милиона години.

— Изпарения ли? — попита Катя.

— Основно халит, с други думи, обикновена каменна сол — онова, което остава след изпарението на морската вода. Над и под него има мергел, което пък си е нормален морски нанос от глина и калциев карбонат. Солният слой се е образувал горе-долу едновременно за целия басейн на Средиземно море.

— И какво означава това?

— Означава, че Средиземно море се е изпарило.

Катя го изгледа с нескрито недоверие.

— Средиземно море се е изпарило? Цялото?!

Маклеод кимна.

— Първо е имало рязко спадане на атмосферната температура — станало е много по-студено, отколкото през последната ледникова епоха. Огромна част от океаните се превърнала в полярен лед, което довело до спадане на морското равнище с петстотин метра. Средиземно море се оказало впримчено в ледена периферия, започнало да се изпарява и се превърнало в солена мътилка по най-дълбоките места.

— Като Мъртво море — сети се Катя.

— Дори още по-солено — според мен е било на границата на течната фаза. Прекалено солено за какъвто и да било живот в него, което обяснява оскъдността на вкаменелости. Огромни райони се превърнали в пустини.

— И кога се запълнило отново?

— След цели двеста хиляди години. Процесът вероятно се е развивал бързо в резултат от разтапянето на полярните области. Първите ручейчета откъм Атлантическия океан скоро се превърнали в опустошителни наводнения, в огромен водопад, стотици пъти по-голям от Ниагара, който издълбал Гибралтарския проток до днешната му дълбочина.

— И какво отношение има всичко това към Черно море?

— Месинската солна криза е доказан научен факт. — Маклеод погледна Джак. — Тя ще ви помогне да повярвате в невероятното, което ще ви кажа ей сега.

Маклеод покани Катя да седне пред екрана и й показа как да използва джойстика.

— Представи си, че е полетен тренажор. Използвай джойстика, за да насочваш във всички посоки. Промяната на скоростта е с кръговия потенциометър отляво.

Маклеод сложи ръката си върху ръката на Катя и завъртя на пълен оборот, като наклони джойстика на максимален ъгъл на потапяне. Широкоформатният екран остана все така тъмен, но индикаторът на посоката започна бързо да сменя показанията си. Дълбочината беше 135 метра, а координатите на GPS системата показваха положението на дистанционно управляемата подводница с точност до половин метър.

Маклеод върна лоста на джойстика в първоначално положение.

— Падане със завъртане, последвано от връщане на място. — Усмихна се на Джак, който много добре си спомняше подводните преследвания между двамата, докато се бяха обучавали в тренировъчния център на МУИМ край Бермудските острови.

— ДУП се използват широко от научните екипи вече второ десетилетие — обясни Маклеод. — Но през последните няколко години технологията значително напредна. В изследванията ние използваме АУП — автономно управляеми подводници, — които имат многофункционални пакети датчици, в това число видео и хидролокатори в странична посока. След като целта бъде идентифицирана, изпращаме към нея ДУП с пряко управление. Тук разполагаме с „Марк 7“, която е с размерите на куфарче и поради това може да прониква и в относително тесни пукнатини.

— Да не говорим, че с тях може да се маневрира едва ли не на място — допълни Костас. — А управление, осъществявано на принципа на доплеровото отместване на радиоимпулси, означава, че обхватът на действие е до петнайсет мили в хоризонтална посока и без ограничение във вертикална.

— Почти стигнахме — прекъсна го Маклеод. — Включвам прожекторите. — Натисна джойстика и едновременно прещрака няколко превключвателя на пулта за управление. Екранът внезапно оживя и мастилената чернота се смени с блещукащи точки. — Тиня — обясни Маклеод. — Нашата светлина се отразява от вдигнатите от собственото ни движение частици от дъното.

Постепенно започнаха да различават нещо по-масивно, някаква сянка, която малко по малко започна да придобива очертания. Това беше морското дъно — безкрайно пустинно сиво пространство. Маклеод включи радара за следене на терена и той веднага показа, че дъното се спуска от юг под наклон от 30 градуса.

— Дълбочина 148 метра.

Внезапно се появи подобна на кула постройка и Маклеод спря ДУП-а на няколко метра от нея.

— Поредното остроумно изобретение на Костас. Дистанционно управляем екскаватор, способен да прави сондажи на стотици метри в морското дъно, а после пренасяме мострите от утайката по въздух.

Подаде на Катя лъскав черен камък, голям колкото юмрук. Тя го взе и го погледна озадачено.

— Камък от плажа?

— Излъскано на морския бряг от пясъка и вълните. По целия този склон намираме доказателства за наличието на древна брегова ивица… а сега тя е на 150 метра дълбочина и десет морски мили навътре в морето. Още по-изумителна е датировката. Може да се каже, че това е едно от най-забележителните ни открития. — Маклеод въведе комбинация от GPS координати и изображението на екрана започна да се движи, макар обляното от светлината на прожекторите дъно да не разкриваше особени промени, понеже апаратът следваше контура на терена. — Превключих го на автопилот. Петнайсет минути до целта.

Катя му върна черния камък.

— Възможно ли е това да има някаква връзка с месинската солна криза?

— Определено бихме го отнесли към времето преди пристигането на хората — по-точно казано хоминидите — в този регион преди два милиона години.

— Но?

— Но бихме сбъркали. Подобен извод няма да има нищо общо с истината. Потопените брегове изобщо не са необичайни в нашата работа, но този тук… този е нещо е изключително. Сега ще ви покажа за какво става дума… — Маклеод изтегли от интернет компютърно генерирана изометрична карта на Черно море и Босфора. — Връзката между Средиземно и Черно море е своеобразен микрокосмос на Атлантическия океан и Средиземно море — започна да обяснява. — Босфорът е дълбок стотина метра. Ако Средиземно море се спусне под тази дълбочина, Босфорът се превръща в земен мост, прекъсващ връзката между двете морета. И точно такива са били условията, позволили на първите хоминиди да преминат в Европа от Азия. — Той премести курсора, за да освети три речни системи, вливащи се в морето. — Когато Босфорът е бил земен мост, в резултат на изпарението нивото на Черно море спаднало също като това на Средиземно по време на солната криза. Но Черно море се захранва от притока на три големи реки — Дунав, Днепър и Дон. След време било постигнато динамично равновесие, при което вливането на речна вода се изравнило с изпарението и оттам нататък единствената промяна била в намаляването на солеността, така че Черно море се превърнало в огромно сладководно езеро… — Той натисна няколко клавиша и компютърът започна да симулира събитията, които бе описал: Босфорът постепенно пресъхна, нивото на Черно море спадна 150 метра под днешното и 50 метра под нивото на Босфора, след което се задържа благодарение притока на реките. Маклеод се завъртя на стола си и ги погледна. — Сега иде ред на изненадата. Това, което виждате, не е изображение на ранния плейстоцен от дълбините на ледниковата епоха. Пред вас е Черно море отпреди десет хиляди години.

— Искаш да кажеш… след ледниковата епоха? — попита Катя.

Маклеод енергично кимна.

— Последното образуване на ледници е достигнало върха си преди двайсетина хиляди години. Ние вярваме, че Черно море е било отрязано малко по-късно и нивото му е паднало със 150 метра. Изображението, което постъпва от подводницата, през следващите дванайсет хиляди години е било морски бряг.

— И какво е станало после?

— Рекапитулация на месинската солна криза: започнало топене на ледниците, нивото на Средиземно море почнало да се покачва и през Босфора започнала да се излива вода. Конкретната причина може би е настъпилото преди седем хиляди години отдръпване на ледената покривка в Западна Антарктика. Според нас е била нужна само около година, та Черно море да достигне днешното си ниво. В най-интензивната фаза на този процес около двайсет кубични километра вода се изливали под формата на гигантски водопад през Босфора, което довело до ежедневно покачване на нивото с четиридесет сантиметра или два до три метра седмично.

Джак показа долната част на картата.

— Би ли увеличил тук?

— Разбира се — с готовност се съгласи Маклеод и на екрана се показа увеличено изображение на крайбрежието на Северна Турция. Изометричната карта добре предаваше топографията на земята преди заливането й.

Джак се премести по-напред и заговори:

— В момента се намираме на единайсет морски мили от северния бряг на Турция, което е примерно осемнайсет километра, а морската дълбочина под нас е сто и петдесет метра. Постоянният наклон означава покачване с около десет метра на километър и половина в посока към сушата, с други думи, съотношение едно към сто и петдесет. Това е слаб, практически незабележим наклон. Ако морето се е запълвало със скоростта, която ни описа, в такъв случай става дума за наводняване на триста до четиристотин метра седмично или петдесет метра ежедневно.

— А може би дори и повече — обади се Маклеод. — Преди наводняването голяма част от онова, над което се намираме в момента, е била само на няколко метра над морското равнище. При това наклонът е бил по-стръмен едва с наближаване към Анадолското плато. Може да се каже, че в течение на само няколко седмици са били залети огромни площи.

Джак — гледаше замислено картата — каза:

— Говорим за ранния неолит, началото на земеделието. Какви ли са били условията тук?

Маклеод се усмихна доволно.

— Е, накарах нашите палеоклиматолози да се потрудят над това. Те изготвиха серия компютърни симулации с всички възможни променливи, за да реконструират околната среда през периода между края на плейстоцена и наводнението.

— И?

— Според тях тук е бил най-плодородният регион в целия познат свят.

Катя чак подсвирна, после каза:

— Значи говорим за нова картина на човешката история. Крайбрежна ивица с широчина двайсет и дължина стотици километри на едно от ключовите за развитието на цивилизацията места. При това… досега неизследвано от археолозите!

Маклеод буквално не се сдържаше от възбуда.

— И сега причината, поради която сте тук. Време е пак да обърнем внимание на нашия ДУП.

Картината на монитора показваше по-раздвижено морско дъно — теренът бе леко нагънат, тук-там се виждаха скални образувания, на места имаше пропадания, като че ли ставаше дума за някогашни клисури и речни долини. Дълбокомерът показваше, че подводният апарат се намира над потопена земна повърхност, на петнайсет метра височина и на километър навътре в сушата спрямо някогашната брегова ивица. Текущите GPS координати постепенно се доближаваха до програмираните от Маклеод.

— Черно море би трябвало да е раят на археолозите — обади се Джак. — Горните стотина метра от него са с ниска соленост, което е остатък от някогашното сладководно езеро и резултат от вливането на реките. Морските дървояди, например известният корабен дървояд Teredo navalis, имат нужда от по-солена среда, така че потопената тук дървесина има отлични шансове да оцелее в недокоснато от времето състояние. Което ми напомня за детската ми мечта да намеря трирема — древен кораб с гребла.

— Може за някои да е рай — контрира Маклеод, — но за биолозите е истински кошмар. От сто метра надолу водата е отровена със сероводород — резултат от химическата промяна на морската вода, след като бактериите започнали да консумират огромните количества органична материя, донасяна тук от реките. А в дълбините е и още по-зле. Когато се излели през Босфора, много по-солените води на Средиземно море потънали до почти два километра дълбочина. И още са там — неподвижен двестаметров слой, неспособен да поддържа какъвто и да е било живот. Едно от най-отровните места в целия свят.

— В базата на НАТО в Измир веднъж разпитах подводничар, избягал от съветския черноморски флот — тихо каза Костас. — Инженер, работил на една от свръхсекретните им дълбоководни сонди. Твърдеше, че бил виждал с очите си потънали кораби с недокоснат такелаж. Показа ми снимка, на която се различаваха човешки трупове — преплетени призрачни тела, застинали в… саламура. Една от най-отвратителните картини, които съм виждал.

— Предполагам също толкова неповторима като тази…

В долния десен ъгъл на екрана на монитора примигваше червена светлина. Текущите и зададени GPS координати се бяха изравнили. Почти едновременно със сигнала морското дъно рязко се трансформира в сцена толкова необикновена, че дъхът им спря. Точно пред ДУП-а светлината на прожектора се отразяваше от няколко ниски сгради, чиито плоски покриви преминаваха едни в друг като на индианско пуебло. Стълби свързваха стаите между етажите. Всичко бе покрито с призрачен слой тиня, посипана като пепел след вулканично изригване. Ужасна картина на разрушение, която обаче накара сърцата им да затуптят учестено.

— Фантастично! — възкликна Джак. — Може ли да разгледаме по-отблизо?

— Ще насоча апарата към мястото, където бяхме вчера, когато ни се обади.

Маклеод превключи на ръчно управление и насочи дистанционно управляемата подводница навътре. Камерата разкриваше едва различими в полумрака релефни мотиви, копитни животни с издължени шии, може би ибекси[2], както и лъвове и тигри, подскачащи край тях с протегнати лапи.

— Хидрохоросан — прошепна Костас.

— Какво? — разсеяно попита Джак.

— Няма друг начин тези стени да оцелеят толкова дълго под вода. Сместа сигурно е включвала компоненти, които са способни да се втвърдяват под вода. Тези хора са използвали вулканична пепел.

В дъното на една потопена под водата стая се виждаше нещо, което моментално би било разпознато от всеки студент по ранна история: извитите рога на бик, вечният като живот символ, вграден в широк като олтар плинт.

— Ранният неолит. Никакви съмнения. — Джак бе обзет от трескав ентусиазъм. — Това е домашно светилище, точно като онова, дето изровиха преди трийсет години край Чатал Хююк.

— Къде? — попита Костас.

— В Централна Турция, в равнината Коня, на четиристотин километра южно оттук. Може би най-старият открит град на света, земеделска комуна, заселила се там преди десет хиляди години, в зората на земеделието. Издигнати плътно една до друга сгради, зидани с непечени тухли, но с дървена рамка… като тези тук.

— Уникално място — съгласи се Катя.

— До днес. Това тук променя всичко.

— Има и още — увери ги Маклеод. — Още много. Хидролокаторът показва аномалии като тази по дължината на цялото древно крайбрежие, поне докъдето можахме да изследваме — на по трийсет километра в двете посоки. Срещат се през два-три километра и няма никакво съмнение, че всяка от тях е друго село или имение.

— Удивително. — Мислите на Джак се въртяха като във вихрушка. — Тази земя трябва да е била невероятно плодородна, за да издържа население, далеч по-многобройно от това в Месопотамия и в Леванта[3]. — Погледна Маклеод с широка усмивка. — Е, за експерт по дълбоководните хидротермални кладенци си свършил добра работа за един ден.

Бележки

[1] Става дума за месинския етаж (най-близък до нашето време и обхващащ времето отпреди 7,3 — 5,3 милиона години) на миоценската епоха на кайнозойската ера. — Б.пр.

[2] Дива коза (Capra ibex). — Б.пр.

[3] Източното Средиземноморие. — Б.пр.