Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

11.

— Курс 3–1–5, право напред. Дълбочина — шейсет и пет метра. Скорост на изплуване — един метър в секунда. Скоро ще излезем на повърхността.

Джак надникна през плексигласовия купол вляво. Въпреки полумрака можеше да види Костас, скрит под подобен купол, на петнайсет метра от него; главата му, сякаш без тяло, бе осветена от призрачното сияние на индикаторите на пулта за управление. Колкото по-нагоре се издигаха, толкова по-ясно се виждаше спускаемият апарат. Куполът покриваше отделение с размер на човек, а конструкцията му бе наклонена напред, за да може пилотът да седи спокойно. Отдолу се намираха подобните на понтони баластни резервоари, а отзад бе отделението за акумулатора, който захранваше дванайсет подвижни водни дюзи, разположени по периферията на външната рамка. Две роботизирани ръце, завършващи с щипци, придаваха на подводния апарат облика на гигантски скарабей.

— Ето го.

Джак вдигна поглед и видя силуета на „Сийкуест“ на двайсетина метра над главите им. Регулира изхвърлянето на баласт, за да забави изплуването, и отново погледна към Костас, който също маневрираше до него в подготовка за излизане на повърхността.

Костас му се усмихна.

— Мисията изпълнена.

Костас имаше всички основания да се гордее със себе си. Двамата току-що бяха завършили подводните изпитания на „Аквапод IV“ — последния модел едноместна подводница, проектирана за нуждите на МУИМ. Максималната й дълбочина на потапяне бе 1500 метра или почти двойно спрямо предишния модел. Литиево анодният акумулатор с повишен капацитет даваше възможност за 50 часа работа при оптималната скорост от 3 възела. Продължилото един час спускане сутринта до дъното на Черно море бе показало, че оборудването се държи прилично и е на нивото на поставената пред него задача: изследване по протежение на древната брегова линия, още по на изток, отколкото го бяха правили досега.

— „Сийкуест“, тук „Аквапод Алфа“. Изплуваме без проблеми. Край.

Вече виждаха четиримата водолази, току-що скочили във водата, готови да ги насочват. На десет метра дълбочина спряха за момент издигането, за да скачат двата спускаеми апарата — стандартна процедура, целяща да се избегне блъскането им от вълните един в друг при бурно море. Джак остана на място, а Костас маневрира, докато не успя да нагласи заключващия механизъм в нужното положение. Когато се увери, че е готов, натисна един бутон и през процепите на външната рамка изскочиха четири метални пръта.

— Скачването осъществено. Изтеглете ни.

Леководолазите бързо се гмурнаха и закачиха въжетата за изтегляне. Джак и Костас превключиха в режим готовност и изключиха регулаторите, които поддържаха апаратите в хоризонтално положение. После леководолазите се отдръпнаха на безопасно разстояние и механикът на лебедката изтегли апаратите в корпуса.

Джак и Костас се озоваха в осветена затворена камера с обема на малък самолетен хангар. „Сийкуест“ разполагаше със специално помещение за двата спускаеми апарата, възможност, която имаше своите предимства в лошо време, когато на палубата не можеше да работи никой, или ако се налагаше изтеглянето на апаратите да остане скрито. Корпусът се разтваряше като люка на бомбения отсек в гигантски бомбардировач. Сега двете крила на люка се затвориха, а Джак и Костас отключиха куполите, които играеха роля и на входове. Под тях се плъзна платформа, подхвана ги и ги издигна като елеватор на самолетоносач, след което се изравни с мястото на отвора и го запуши плътно.

Том Йорк бе първият, който дойде да ги поздрави:

— Успешно изпитание, надявам се?

Джак първи скочи на палубата и заговори бързо, докато събличаше скафандъра:

— Никакви проблеми. Ще използваме апаратите за експедицията днес следобед. Роботизираните ръце ще трябва да се сменят с цифрова видеокамера и херметизиран прожектор.

— Вече го правят.

Джак се обърна и видя, че екипът за поддръжка наистина е „накацал“ по апаратите. Костас вече се бе навел над блока за зареждане на акумулатора и говореше с един от техниците.

Джак хвърли костюма си в едно от шкафчетата и на излизане каза на Йорк:

— Имаме около час, докато „Сийкуест“ се установи на позиция. Това е последен шанс да обмислим възможностите, с които разполагаме. Искам да видя целия екипаж на мостика точно в единайсет.

След трийсет минути всички се бяха събрали в командния модул на „Сийкуест“. Йорк бе включил системите за наблюдение и за автонавигация, като бе активирал така наречения „виртуален мостик“, позволяващ корабът да се управлява дистанционно от конзолата зад Джак. Полусферичният екран над тях показваше панорамна картина на морето. „Зайчетата“ по вълните подсказваха за силата на бурята, която се зараждаше на север през последното денонощие.

Джак скръсти ръце и се обърна към хората си.

— Екипажът е съставен от минимум хора и по тази причина задачата ни ще е особено трудна. Няма да увъртам. Изправени сме пред реален риск, може би по-голям от всичко, с което е трябвало да се справяме досега.

Още предния ден Джак бе взел решение да използва колкото може по-малко хора. Целият екипаж бе изявил желание да участва, но той бе отказал да изложи на опасност живота на учените, чиято същинска работа щеше да започне едва след като направеха откритието. В допълнение към нужните на палубата и в машинното отделение бе избрал най-опитните военни от запаса, в това число няколко бивши служители на специалните сили, които познаваше от службата си във флота.

— Какво можем да очакваме като външна помощ?

Въпросът идваше от Катя, която стоеше сред екипажа, облечена в стандартен син гащеризон с емблемата на МУИМ на рамото. Джак се бе опитал да я убеди да напусне с останалите, когато „Сий Венчър“ бе излязъл да ги посрещне на минаване покрай Трабзон, но тя бе настояла, че опитът й на лингвист може да бъде от ключово значение, ако се наложи да разчитат някакви надписи. В действителност от дългите съвместно прекарани часове миналата нощ Джак знаеше, че тя не би го изоставила сега, след като между двамата имаше здрава връзка, която бе трудно да се разкъса, а и тя бе споделила чувството му на отговорност към „Сийкуест“ в очакващата ги сложна задача.

— Ще дам думата на отговарящия за нашата защита.

Питър Хау пристъпи напред и зае мястото на Джак.

— Лошата новина е, че сме в международни води, отвъд двайсетмилната зона, приета през 1973 с протокол между СССР и Турция. Добрата е, че Грузия и Турция са подписали Споразумението за сътрудничество по осигуряване на безопасността на крайбрежната зона от 1998 и са постигнали съгласие за взаимопомощ в случай на голямо откритие. Претекстът е меморандумът за разбирателство, подписан неотдавна и ратифициран в ООН, за изпълнение на геоложки изследвания на вулканичния остров. Това означава, че и двете страни биха действали съгласно клаузите на международните закони. — Отстъпи крачка назад и погледна картата на Черно море над конзолата. — Проблемът е, че те ще помогнат само ако могат да бъдат успокоени руските опасения относно тяхната подводница, чието последно известно местонахождение през 1991 година е било накъде наблизо. Всякакъв намек, че трета страна се опитва да търси тази подводница, ще доведе до нажежаване на ситуацията. Не преувеличавам. Има и други съображения. От началото на 90-те години руснаците вземат активно участие в гражданската война в Абхазия, привидно като стабилизиращ фактор, но на практика с идеята да върнат региона в лоното на Москва. Основният им интерес е, разбира се, петролът. През 1999 монополът им върху производството в Каспийско море бе заплашен от първия нефтопровод, заобикалящ Русия, а именно от Баку, Азербайджан, до Супса на грузинското крайбрежие, недалеч от Абхазия. Руснаците са готови на всичко, за да предотвратят нови западни инвестиции, дори ако това означава анархия и гражданска война. — Хау отново се обърна към събралите се. — Информирахме руското посолство, че провеждаме хидрографско изследване по договор с турското и грузинското правителства. Като че ли ни повярваха. Но ако видят военни кораби да приближават до това място, ще приемат, че ни интересува тяхната подводница. Руската мечка може да е загубила доста от силата си, но не бива да забравяме, че руснаците все още притежават най-големия военен флот в тези води. А връзките между Анкара и Москва в момента са на дъното, заради търговията с наркотици. Ще се получи най-малкото крайно неприятен международен инцидент, а не е изключено да се стигне и до престрелка, която може да прерасне в дългосрочна ескалация на напрежението в региона.

— Ако ми е позволено да вметна нещо — обади се Костас. — Доколко то знам, Грузия няма флот.

— Това е друг проблем — мрачно отговори Йорк. — Грузинците не наследиха практически нищо от съветския черноморски флот. Разполагат с един украински бързоходен кораб „Проект 206МР“ и изваден от въоръжение катер на американската брегова охрана, прехвърлен тук по програмата „Излишно отбранително въоръжение на Съединените щати“. Обаче не се надявайте много на това. Бързоходният кораб е без ракети, понеже на него няма място за тях, а и грузинците нямат изпитателни полигони. А катерът разполага само с една картечница петдесети калибър.

— Но това не е истинската грузинска флота.

Всички се обърнаха към Катя.

— Истинската грузинска флота е скрита по крайбрежието на север — обясни тя. — Това е флота на главорези, хора от Централна Азия, които използват Абхазия, за да получат достъп до богатствата на Черно и Средиземно море. Това са хората, от които трябва да се страхуваме, не руснаците. Говоря ви от личен опит.

Всички я слушаха внимателно. Репутацията й бе ненакърнима, откакто сама бе намерила решение на ситуацията в Егейско море преди два дни.

— А турският флот? — Костас погледна с надежда Мустафа, който бе дошъл на борда от „Сий Венчър“ предния ден.

— Ние имаме силно черноморско присъствие — отговори турчинът. — Но сме разпънати във война на всички фронтове, война срещу контрабандизма. За да окаже подкрепа на „Сийкуест“, турският флот трябва да прехвърли единици от Егейско море. Не можем да се предислоцираме предварително, понеже всяка промяна на статуквото в Черно море веднага би събудила подозренията на руснаците. Правителството ми би поело подобен риск само в случай на голямо откритие.

— Следователно можем да разчитаме само на себе си.

— За жалост е точно така.

 

 

В настъпилата пауза Йорк изпрати двама от екипажа на палубата, понеже засилващият се вятър изискваше укрепването на оборудването на открито. Джак бързо се намеси, за да върне вниманието на всички към предстоящата задача; настойчивостта на тона му бе свързана и с малкото оставащо време до пристигането на „Сийкуест“ на желаните координати.

— Трябва да улучим мястото от първия път. Можете да сте сигурни, че вече сме под спътниково наблюдение и че от нас се интересуват хора, които няма да приемат задълго залъгалката с хидрографските изследвания.

Един от бившите служители на спецслужбите вдигна ръка.

— Извинете, но каква точно е целта ни?

Джак се отмести, така че екипажът да може да вижда компютърния екран в центъра на пулта за управление.

— Мустафа, ще ти дам възможност да опишеш как стигнахме дотук.

Мустафа извика на екрана изометричната карта на Черно море и бързо разказа за интерпретацията на текста от папируса, като преместваше лодката по източното крайбрежие, докато тя не стигна в югоизточния сектор. Сега оставаше само последното пускане на котва. Джак бе решил да каже на хората на „Сийкуест“ цялата истина. Онези, които още не бяха запознати с подробностите, слушаха като хипнотизирани, дори ветераните бяха зашеметени от грандиозността на онова, което се оформяше в мъглата на митове и легенди.

— Ще достигнем целта, като следваме линията на 150-метрова дълбочина, която е била брегова линия преди потопа. Тя навлиза в морето източно от Трабзон. В момента „Сийкуест“ е на дванайсет морски мили от брега, но с отиването на изток ще излезем още по-навътре в открито море. — Той чукна един клавиш и изображението се трансформира в увеличена карта. — Това е най-доброто ни приближение за местонахождението на Атлантида. Става дума за район от морското дъно с дължина двайсет и широчина пет морски мили. Изолинията на 150-метровата дълбочина минава по северната страна на тази ивица, така че онова, което търсим, някога е било суша. Ако понижим нивото на морето до този контур, можем да получим представа как са изглеждали нещата преди потопа. — Изображението отново се смени и на екрана се появи равнина, извеждаща към хребет, успореден на брега и дълъг няколко километра. Зад него се виждаше вулкан. — Подробностите не са много, понеже разполагаме с малко батиметрични данни за този район. Но сме убедени, че площадката е или хребетът, или вулканът. Хребетът се издига на стотина метра над древната брегова линия. Проблемът е, че няма акропол, няма място за крепост. А без крепост папирусът трудно може да бъде разбран…

— Вулканът е забелязващият се отличителен белег — каза Хау. — Северозападната страна образува поредица терасовидни платформи, преди да опре в скала. Цитадела на това място би била много впечатляващо разположена и видима от голямо разстояние и в двете посоки. Освен това човек лесно може да си представи град на по-ниските нива и към брега.

— Отбраната, предполагам, е била фактор, но не решаващ, ако наблизо не е имало други градове — потвърди Джак. — Единствената заплаха би идвала от мародерстващи банди ловци и събирачи на горски плодове, останки от ледниковата епоха, но те едва ли са били многобройни. Предимствата на високото разположение основно са свързани с избягване на наводнения.

— А вулканичната активност? — попита Йорк.

— Не е имало значителни изригвания от поне милион години — отговори Мустафа. — Това, което виждаме днес, е епизодично „проветряване“ — гейзери от газ и пара, изхвърляни периодично, когато налягането долу се повиши над определен предел.

На екрана вече можеше да се види увеличаващият се остров на хоризонта. Той бе всъщност върхът на вулкана, останал над морското равнище след потопа. Тънка струя пара се издигаше над него и се сливаше със сивото, все по-притъмняващо небе.

Джак заговори отново:

— В древността сеизмичната дейност неизменно е била разглеждана като знак от боговете. Вулкан с ниска активност би се превърнал във фокус на ритуално почитание и това може би е бил един от основните мотиви за заселването на това място. То е толкова плодородно, че според мен са били заселени и хребетът, и вулканът. Но ние трябва да изберем едно от двете. Ейва ли ще имаме възможност да предявим претенции и към второто място, преди да се появят нежелани посетители. Както и да е, разполагаме с двайсетина минути, преди „Сийкуест“ да стигне до хребета. Има ли някой да каже нещо?

Катя извади джобния си компютър, въведе няколко команди и после каза:

— И двете места съответстват на текста. И хребетът, и вулканът се намират над широка долина, разположена на юг, в далечината има планини, а около тях — солени езера.

— Казва ли ни папирусът нещо повече? — попита някой от екипажа.

— Не — отговори Катя, прегледа текста още веднъж и поклати глава. — Последните фрагменти от текста се отнасят до интериора на цитаделата, тоест твърдината, както сме го превели.

— Има още нещо.

Всички се обърнаха към Костас, който втренчено разглеждаше изображението на острова. Той се обърна към Катя.

— Ще ни прочетеш ли отново първата фраза след стигането до Атлантида?

Катя въведе команда и прочете от екрана:

— „Под знака на бика“…

— Всички вие добре познавате бара на покрива на музея в Картаген, нали? — попита Костас.

Никой не оспори предположението му.

— Спомняте ли си гледката през залива на изток и как залязващото слънце плиска розова светлина върху морето, а в далечината се виждат двата върха на Баал Карнейн?

Всички кимнаха.

— Е, добре, може би някои от вас имат спомен за същата гледка и рано сутрин. Лятното слънце изгрява над „седлото“, оформяно от двата върха. За финикийците тази планина била свята, това била планината на бога в небето. Баал Карнейн означава „двурогият повелител“. — Той се обърна към Джак. — Аз смятам, че „знакът на бика“ се отнася до профила на този остров.

Всички погледнаха към острова.

— Всъщност — обади се Хау — островът изобщо не изглежда така.

— Ами опитайте друг ъгъл — предложи Костас. — Ние гледаме на югоизток. Какво ще стане, ако погледнем от брега, ако сме под вулкана — мястото, където е било селището?

Мустафа бързо натисна няколко клавиша, за да обърне точката на наблюдение от североизток, като едновременно с това увеличи образа и свали гледната точка на брега, под вулкана.

Разнесе се колективно ахване. На екрана се виждаха два върха, разделени от дълбока седловина.

Костас триумфално посочи екрана.

— Това, дами и господа, са нашите рога на бика.

Джак се усмихна на приятеля си.

— Знаех си, че един ден и от теб ще има полза. — После погледна Йорк. — Мисля, че имаме търсения отговор — поемаме на максимална скорост към острова.