Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

27.

Костас примигна и завъртя глава да изтръска врялата вода от лицето си. Бяха го захвърлили на каменния под, след като за един кошмарен миг бяха натиснали лицето му в бялата колона пара, издигаща се отдолу и напускаща през кръглия отвор далеч над главите им.

Намираше се отново в залата на жреците, където за последен път бе видял Джак. Бе припадал безчет пъти през последните няколко часа, но вътрешната му преценка подсказваше, че е изминало едно денонощие от момента, когато бяха излезли от лабиринта под прожектора на Аслан.

Съсредоточи се върху онова, което предстоеше. „Как напуснахте подводницата?“ Един и същи въпрос отново и отново, зададен толкова пъти, че тялото му се бе превърнало в разранена плетеница от ожулвания и синини. Но Костас бе роден оптимист и след всяко пребиване с надежда си мислеше за Бен и Анди, които явно успешно се противопоставяха на бандитите.

Лежеше по корем, така че му беше трудно да огледа забулената и закачулена фигура на трона пред него. Но после някой дръпна качулката и той разбра, че това е Катя. Тя го изгледа, без в първия момент да го познае, после разтвори широко очи, разбрала кой е. Костас й се усмихна или поне се постара да изобрази на лицето си усмивка.

Но онова, което последва, го накара да изтръпне от безпомощността си. В полезрението му се появи ниска набита фигура в стандартния за бандитите на Аслан черен комбинезон, но беше ясно, че е жена. Опря в гърлото на Катя извития ятаган в ръката си и бавно свали острието към диафрагмата й. Катя стисна очи.

— Ако зависеше само от мен, това щеше да е краят — чу Костас изречените на руски думи, изсъскани в лицето на Катя. — Но аз ще постигна онова, което така силно желая. И този воал ще е погребалният ти саван.

Изведнъж Костас разбра, че това е Олга. Зле облечената, но иначе симпатична жена, която бе видял на вертолетната площадка в Александрия и чийто глас бе чувал толкова пъти през кошмарните няколко последни часа. Изглежда, това бе не жена, а чудовище. Олга продължаваше да се гаври с Катя и Костас се помъчи да се изправи, но веднага бе запратен обратно на пода от парализиращ удар в гърба.

Усети някакво размърдване встрани, където все пак проникваше слънчева светлина, и след миг видя със здравото си око появата на Аслан: от двете страни го крепяха двама облечени в черно помощници. Аслан слезе по стълбите — влачеше крака и хриптеше, — спря пред Олга и отпрати помощниците си с вяло махване на ръка.

Костас забеляза как Аслан за секунда премества погледа си от едната жена към другата и улови сянката на моментно съмнение, когато го спря върху Олга. И разбра, че това не е някаква низша служителка, а човек с повече влияние върху Аслан, отколкото той бе склонен да признае. Изражението на Катя показваше, че и тя осъзнава истината, че неговата мегаломания е галена от друга зла сила, изстискала от душата му последните останки на бащинско чувство.

— Ще тръгнеш сега — каза Аслан на Олга на руски. — Върни вертолета на „Вултура“ в Абхазия и се свържи с клиента ни. Информирай го, че според мен стоката скоро ще е готова за транспортиране.

Олга небрежно прекара извитото острие пред лицето на Катя, обърна се и се качи по стъпалата, съпровождана от двамата мъже. Костас я гледаше с ужас, удивен от злобата, която тази жена излъчваше просто физически.

Аслан изчака тримата да излязат и с мъка се наведе над Костас. Лицето му бе почервеняло от гняв. Рязко дръпна главата му назад и пъхна под брадичката му пистолет. Костас усещаше киселия му дъх. Очите му бяха налети с кръв и подпухнали, кожата му бе мазна и мъртвешка. Костас направи опит да се отдръпне, но не отмести поглед от неговия.

— Преди вчера да излезете, изпратих трима от моите хора в същия тунел — прошепна Аслан. — Още не са се върнали. Къде са?

Костас изведнъж си спомни мехурчетата, издигащи се по вулканичния комин в последната отсечка на подводния проход.

— Сигурно са сбъркали завоя.

Аслан го удари с пистолета през лицето и главата на Костас отскочи назад и опръска трона с кръв.

— В такъв случай ти ще ни поведеш по верния път. — Аслан посочи с дулото леководолазното оборудване, натрупано по пода, след което посочи съседния трон, където Катя се извиваше в ръцете на други двама бандити. — Или дъщеря ми ще бъде посветена в ритуала на шериата по-рано, отколкото е очаквала.

 

 

Джак се издигаше стремително през мътилката. Беше съсредоточил цялото си внимание върху навигационната система. Радарът за снемане профила на терена показваше, че изплува опасно близко до източната стена на каньона, чийто ръб сега се намираше на по-малко от петдесет метра над главата му. От индикатора на дълбокомера следваше, че се изкачва с малко над два метра в секунда — скорост, която щеше драматично да се увеличи с намаляване на външното налягане, но Джак не смееше да предприеме нещо, с което да я намали, преди да е излязъл от пукнатината.

Изведнъж пред очите му замига тревожна червена светлина. Това бе предупреждение за опасност, подадено от радара за снемане на вертикалния профил. Вдигна поглед, за част от секундата зърна перваза на стената на каньона, рязко зави на изток и форсира задните дюзи. Стегна се за посрещане на удара, но по някакво чудо удар не последва. Апаратът се плъзна покрай надвисналия перваз, който иначе щеше да изкорми системата за задвижване и резервоарите за управление на плаваемостта и щеше да го запрати обратно в бездната.

В мига, в който се озова над каньона, Джак пусна вода в резервоара, изчака достигане на неутрална плаваемост и с лек наклон напред се понесе плавно с минимална тяга на векторните дюзи. Погледна надолу и видя, че се намира над гигантска бавно въртяща се буря, кипяща маса, достигаща горния ръб на каньона и скрила под себе си зейналата бездна. Имаше колеги, които биха дали всичко, за да са на неговото място и да спуснат дълбоководни сонди, с които да изследват вентилационните хидротермални комини, но лично той искрено се надяваше това да е единственият му набег в пустошта, олицетворяваща всички кошмари на океанските бездни.

Сега обаче в мрака пред него се намираше откритието, което ги бе довело тук — перспектива, която учестяваше пулса му.

Джак насочи скафандъра към координатите на острова.

Дълбокомерът показваше 148 метра — почти нивото на някогашната брегова линия. Джак все още се намираше в отровната среда под оксиклиналата и в синьо-сивата кал нямаше признаци на видим живот. След няколко минути пред него започна да се оформя подобие на хребет — образувание с формата на гигантска костилка. След малко разбра, че е нещо като брегово укрепление.

Предстоеше му да навлезе в изгубения град над източния му квартал — противоположния край на сектора, който преди два дни бяха изследвали с Костас. В мига, в който видя покритите с утайка постройки, изпита същата неописуема тръпка, която бе изживял тогава, и споменът за чудото на откритието го накара да забрави за преживените през последното денонощие неприятности. Мина над хребета със засилващо се вълнение и жадно огледа сцената пред очите си.

И веднага се сети за приятелите си. Липсата на вест от „Сийкуест“ вероятно бе подтикнала „Сий Венчър“ да алармира съответните грузински и турски власти. Но понеже се бяха споразумели да не предприемат нищо, преди да са уведомили руснаците за намирането на подводницата, това означаваше, че ответни действия могат да се очакват чак след няколко дни.

С други думи, помощта щеше да закъснее.

Помоли се Бен и Анди да удържат. Хората на Аслан несъмнено щяха да се опитат да минат през лабиринта и да ги изненадат. Единственият начин да го направят бе да използват Костас или Катя като водачи и да ги принудят да изчукат на корпуса на подводницата уговорения код, който можеше да накара техниците да отворят люка. Джак знаеше, че шансовете им да оцелеят след това са минимални. Трябваше да направи всичко по силите си, за да се свърже с Бен и Анди, а след това да се върне в залата във вулкана и да отбранява прохода, докато може.

Нивото на акумулаторната батерия беше паднало застрашително. Той знаеше, че трябва да съхрани енергията й за последното усилие, затова се спусна на дъното и бавно закрачи в АДВА по широкия път, като на всяко стъпване вдигаше облаче тиня. Отдясно се различаваха странно познати силуети, скрити под утайката. Джак с изненада разбра, че вижда първите в историята на човечеството колички — с повече от 2000 години по-стари от първия известен досега колесен транспорт, открит в Месопотамия.

Отляво имаше вдлъбнатина — някогашен тесен залив, който се разширяваше в правоъгълен басейн с широчина трийсетина метра. Той мина покрай старателно подредени купчини трупи, най-вероятно бор и трепетлика — предшественици на съвременните видове в североизточната част на Турция, — великолепно запазени в безкислородната среда. Гледката, която се разкриваше по-нататък, надмина и най-смелите му очаквания. На самия бряг имаше два недовършени корпуса, по двайсетина метра дълги и издигнати на дървени стапели. Картината напомняше онази, която би могла да се види във всяка съвременна корабостроителница в района на Черно море. Корабите бяха открити и тесни, явно предназначени за придвижване с гребане, но иначе изглеждаха достойни за викингите. Приближи се до първия и леко почука с ръката на манипулатора, за да смъкне утайката. Отдолу се разкри сглобката, каквато двамата с Мустафа се бяха досетили, че може да са използвали неолитните мореходци.

Брегът по-нататък бе отрупан с одялани греди и навити дебели въжета. Сред привидния хаос имаше още пет стапела, подредени един до друг перпендикулярно на басейна, всеки достатъчно дълъг, за да побере корпус с дължина поне четиридесет метра. Но на стапелите нямаше нищо, а и от корабостроителите отдавна нямаше и помен, макар в течение на няколко трескави седмици в средата на шестото хилядолетие преди Христа тук да бе кипяла дейност, несравнима с нищо до времето на пирамидите в Египет. Когато морето бе започнало да облизва най-ниските квартали на града, хората вероятно бяха изнесли инструментите и дървесината по-нагоре по склоновете, неспособни да приемат, че скоро домовете им ще бъдат погълнати от стихията завинаги. Джак бе открил доказателство за един от най-важните моменти в историята — мястото, където цялата енергия и мъдрост на Атлантида се бе съсредоточила, за да запали искрата на цивилизацията от Западна Европа до долината на Инд.

Радарът започна да разкрива контурите на склона пред него. Джак превключи в режим на подводница и се понесе над древната крайбрежна равнина и после над плато с размера на хиподрум, в центъра, на което имаше широко дефиле. Спомни си за водния проход във вулкана и се досети, че това е второто стъпало в каскадата — огромен изсечен в скалата резервоар, служещ като разпределител за системата акведукти, тръгващи ветрилообразно надолу към града.

Продължи в южна посока нагоре по склона. Според скицата, която бе въвел в компютъра, сега би трябвало да се приближава към горния край на пътя на процесията. След няколко секунди радарът потвърди предположението му и триизмерната картина показа стъпаловидната страна на източната пирамида. След нея вече се очертаваше неправилният силует на вулкана, а между двете се виждаше цилиндърът, блокиращ пътя между пирамидата и неравната скална стена.

Малко по малко пред него се материализира металният корпус. Скафандърът му изглеждаше като мушица пред гигантската подводница, която се извисяваше над височината на четириетажна сграда и превишаваше дължината на футболно игрище. Джак предпазливо се мушна покрай полуотсеченото витло, благодарен на безшумната работа на двигателите на АДВА и на това, че струите предизвикват минимално разместване на водните пластове. След малко изгаси прожектора и затъмни течнокристалните екрани.

Мина над задния евакуационен люк зад реакторния отсек и се сети за капитан Антонов и екипажа му — облъчените трупове бяха съвсем намясто в и без това мъртвите дълбини на това море. Опита се да прогони гротескния образ от съзнанието си и се приближи към извисяващата се бойна рубка. В мрака зад нея слабо светеха прожектори — бяха монтирани на подводница, впила се като хищно насекомо в техния СДА, който продължаваше да бъде скачен към предния евакуационен люк на „Казбек“. Хората на Аслан бяха успели да влязат в руската подводница чрез скачване с десния люк на СДА.

Джак внимателно спусна тежкия скафандър върху ехо потискащата обшивка на подводницата. Мушна ръце в ръкавите на двата манипулатора и ги изпъна напред така, че да вижда ставите в лактите и китките. Металът беше жълт и наяден от сероводорода, но уплътненията бяха издържали. Прибра ръцете си към корпуса на скафандъра и докосна с щипците първата от металните кутии, закрепени отпред над отделението на акумулатора. Използва трите „пръста“ в края на всяка ръка, за да я отвори и извади съдържанието й. След това преряза опаковката с щипците и отдолу се показа мрежа с окачени на нея сфери с размер на топчета за пинг-понг, свързани с плетеница от тънки нишки.

При нормални обстоятелства мините се разделяха на отделни връзки и се разполагаха върху плаващ чадър над площадката на подводни археологически разкопки. Всеки от двестате експлозива беше зареден за взривяване при контакт и бе потенциално смъртоносен за всеки водолаз. Събрани заедно, зарядите образуваха мощен експлозив, способен да извади от строя дори подводница.

Джак задейства детонатора, измъкна ръцете си от ръкавите на манипулаторите, хвана джойстика и използва компенсатора на плаваемостта, за да се отлепи от корпуса на подводницата. Макар да се намираше в сянка, не искаше да бъде забелязан случайно, затова описа широка дъга около левия борд на „Казбек“ и мина откъм кърмата на вражеската миниподводница. Увисна до широкия около метър протектор на витлото и нагласи плаваемостта си на неутрална, за да освободи ръцете си от приборите за управление. Мина покрай кърмовата дюза, придвижи се колкото бе възможно по-напред и отново вкара ръце в ръкавите за управление на манипулаторите.

И тъкмо да закрепи мините под вала, бе отхвърлен от цилиндъра около витлото. Завъртя се неконтролируемо като астронавт в открития космос, забеляза, че светлината на подводницата заплашително се отдалечава, и се опита да овладее положението с помощта на страничните дюзи. Накрая успя да спре и когато отново погледна към миниподводницата, видя завихрянето на водата около задната й дюза. Беше неспокоен още от първия момент, когато бе видял разточителното за акумулаторите включване на прожекторите, а сега забеляза, че прибират и радиобуя.

Форсира задните си дюзи и се стрелна към бойната рубка на „Казбек“. Мрежата от мини се клатеше застрашително на мястото, където я бе закрепил. Ако паднеха от протектора на витлото на миниподводницата, цялото му начинание щеше да отиде по дяволите. Трябваше да ги взриви веднага щом успееше да намери заслон от ударната вълна зад перката на „Казбек“.

Бръкна в нагръдния си джоб, за да подготви дистанционното за взривяване на детонаторите — беше малко устройство, подобно на транзисторно радио. Вече беше програмирал канал 8.

Докато наближаваше бойната рубка на „Казбек“, си позволи бърз поглед към щирборда и със смайване забеляза, че миниподводницата се е обърнала към него като гладна акула. През илюминатора надничаше лице, на което бяха изписани едновременно гняв и изненада.

Трябваше да вземе бързо решение. Нямаше никакъв шанс в състезание с миниподводницата. Познаваше много добре този модел — разновидност на британската LR5 с подвижни дюзи, завъртащи се на 180 градуса, което й придаваше пъргавината на вертолет. Намираше се прекалено близко, за да взриви зарядите, и то не само защото това бе опасно за него, но и защото ударната вълна можеше да нанесе поражения на „Казбек“ с неизвестни последици за животоподдържащата система, както и върху стабилността на бойните глави. Единственият му шанс бе да се бори и да подмами миниподводницата в дуел, който да изглежда обречен за него. Залагаше на инертната маса на миниподводницата. Пълна с хора, тя нямаше да е толкова повратлива и всяка нейна атака щеше да се предхожда от широки завои, които можеха да я изведат от опасната зона.

Подобно на матадор от космическата ера, Джак се изправи на корпуса на „Казбек“ и се обърна към нападателя. Едва успя да присвие крака в коленете и миниподводницата връхлетя върху него — пропусна да го помете само на косъм. Той се подготви за следващата атака: разпери ръце като дразнещ бик тореадор. Видя миниподводницата да напомпва въздух в баластните си резервоари, да се издига и да завива за нов заход. Този път се спусна дори още по-бързо отпреди, прожекторите й го заслепиха в мига, преди да се хвърли по очи върху корпуса. Струята зад кърмата й го преобърна по гръб, висящата от протектора й мрежа с мини едва не го забърса. Видя отблизо, че мрежата сто на сто ще се откачи след третата атака — най-вероятно щеше да се плъзне назад по цилиндъра на протектора и да се оплете във витлото, а това означаваше експлозия недопустимо близко до „Казбек“.

Проследи с поглед миниподводницата, която се изнасяше за следващо засилване. Силуетът й се очертаваше на фона на южната страна на пирамидата. Този път Джак остана легнал. Опита се да прецени разстоянието. Двайсет и пет метра. Трийсет. Сега или никога! Миниподводницата зави и той натисна бутона с надпис „Канал 8“.

Блесна ослепителна светлина, последвана от бърза поредица разтърсващи взривове — преминаха през скафандъра му като ударни вълни от изтребител. Експлозиите откъснаха руля на миниподводницата и корпусът й се понесе в спирала към дъното. Ударната вълна несъмнено бе убила хората в нея веднага.