Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (16)

14.

— Това е кораб на мъртвите. Колкото по-бързо се измъкнем оттук, толкова по-добре. — Катя рязко затвори дневника и ги поведе навън. Мъчеше се да не поглежда обесения, но ужасното изображение така или иначе вече бе запечатано в съзнанието й.

— Отсега включваме фенерчетата за постоянно — нареди Костас. — Длъжни сме да предполагаме, че е превърнал подводницата в адска машина. — След няколко стъпки вдигна ръка. — Над нас е люкът за подаване на муниции. — Би трябвало да можем да се спуснем по улея, който извежда направо в торпедния отсек. Това е отворена асансьорна шахта със стълба от едната страна.

Приближиха се до ръба на шахтата. Костас тъкмо се готвеше да стъпи на първата пречка, когато нещо го накара да спре. Той огледа внимателно тръбите, водещи надолу в шахтата, избърса скрежа от една и се видяха жици, залепени с тиксо за метала.

— Стойте тук. — Той се върна в помещението, което бяха напуснали само преди минути, като на места спираше, за да избърше скрежа. После за кратко се скри зад все още полюшващия се труп и след малко отново се появи. — Точно както подозирах. Жиците водят до ключ, закрепен за пулта с изолирбанд. Еднополюсен двупътен превключвател, който може да пусне ток по две напълно автономни електрически вериги. Предполагам, че жиците в крайна сметка отиват в торпедния отсек, където нашият приятел сигурно е свързал към тях две бойни глави. Експлозията би ни пръснала на микроскопични парчета.

Тръгна надолу по шахтата, като внимателно следеше жиците. Джак и Катя го следваха. Скрежът омекотяваше шума от стъпките им и го превръщаше в глух шепот, който отекваше зловещо в ограниченото пространство. На половината на пътя поспряха и надникнаха в офицерската каюткомпания: лъчите на фенерчетата разкриха нова сцена на пълен хаос.

След малко Костас стигна до дъното на шахтата и каза:

— Добре. Резервното осветление работи и тук.

Помещението бе изпълнено с плътно разположени зъбни рейки, между които минаваше тесен проход — единственият път до отсрещния край. Това позволяваше спускане на боеприпаси по улея на шахтата и автоматичното им наместване по рейките, които се задействаха от портален манипулатор, така че да подават торпедата към тръбите за изстрелване без по-нататъшна човешка намеса.

— Нормалното снаряжение за „Проект 971У“ е трийсет снаряда — каза Катя. — До дванайсет СС-Н–21 ракети „Круз“, модел „Симпсън“, плюс противокорабни ракети. Най-големите бойни глави по правило се монтираха на торпедата.

Костас проследи жиците в тесния проход между рейките отляво. След няколко тревожни минути, през които беше на четири крака, се изправи и викна триумфално:

— Бинго! Става дума за двете рамки точно пред нас. Две торпеда модел „65–76“ — дълги са почти единайсет метра и всяко е натъпкано с 450 килограма мощен експлозив, количество напълно достатъчно, за да пробие броня от легирана с титан стомана. Няма да е проблем да разкачим проводниците и да деактивираме бойните глави.

— Ти пък откога стана експерт по обезвреждане на руски торпеда? — със съмнение го попита Джак.

— Всеки път, когато се пробвам в нова област, неизменно се получава. Мисля, че ти поне вече би трябвало да си го забелязал. — Лицето на Костас бе напълно сериозно. — Освен това нямаме избор. Взривателите са електромагнитни и е повече от ясно, че след толкова години в тази среда не може да се разчита на електрониката. Освен това опасността се увеличава допълнително от смущенията, които нашата екипировка внася в електромагнитното поле. С други думи, имаме проблем, който не можем да игнорираме.

— Окей, печелиш. — Джак погледна Катя, която кимна. — След като сме стигнали дотук, да го направим.

Костас легна по гръб и се вмъкна с краката напред под торпедата. Вдигна стъклото на маската си за момент и сбърчи нос при първата глътка въздух без помощта на филтъра.

Другите двама застанаха от двете му страни — Джак в тесния коридор, водещ наляво, а Катя на по-широката централна пътека. Виждаха обърнатото нагоре лице на Костас: главата му лежеше на пода между торпедата.

— Имаме късмет — каза Костас. — От външната страна на корпуса има куплунг с винтово закрепване, позволяващ ръчно задействане в случай на отказ на електрониката. Развит е и проводникът влиза вътре. Би трябвало да мога да бръкна и да изключа взривателя, след което да прережа проводника. — Костас се извъртя на една страна и огледа и другото торпедо. — Същата работа и тук.

— Имай предвид, че са много неустойчиви — предупреди го Катя. — Тези торпеда не са електрически, а се задействат от смес на керосин и водороден прекис. През 2000 година подводницата „Курск“ потъна в Баренцово море след експлозия в резултат на утечка на водороден прекис от торпедо „65–76“ същото като тези тук.

Костас само се намръщи и кимна. Превъртя се обратно и известно време лежа, без да помръдва, насочил лъча на фенерчето на челото си право нагоре.

— Защо се бавиш? — не издържа Джак.

— Поставям се на мястото на нашия приятел. Ако той и другарите му са били толкова фанатично решени да опазят подводницата, е възможно да са взели предпазни мерки, в случай че всички умрат. Сигурно са допускали, че потъналата подводница все някога ще бъде открита. Опасявам се, че той е заредил този детонатор. Иначе ми изглежда прекалено елементарно.

— Какво предлагаш?

— Има една очевидна възможност — отговори Костас, бръкна в колана си с инструменти и извади устройство с размера на джобен калкулатор. Джак и Катя видяха само зеленикавото сияние на цифровия течнокристален екран, когато Костас задейства датчика, приближи устройството до жицата между торпедата и внимателно го свърза с миниатюрно „крокодилче“.

— Господи! Точно както си мислех…

— Какво?

— Уредът показва петнайсет милиампера консумация. По тази жица тече ток!

— И какво означава това?

— Означава, че проводникът е свързан с полюса на батерия. Изглежда, основните оловни акумулатори на подводницата все още са съхранили достатъчно заряд, за да поддържат някаква верига с толкова нищожна консумация. Мисля, че жицата свързва положителния и отрицателния полюс на акумулатора, като се прекъсва от ключа в кабината на хидролокатора, но по принцип захранва двете бойни глави. Подобна схема на свързване е доста рискована, но те, изглежда, се изчислили, че нищожната консумация ще е недостатъчна, за да задейства главите. Ключовият фактор е токовият импулс, който би се генерирал, ако някой се опита да прекъсне веригите. Опитът да се разкачи проводникът към взривателя, на която и да е от бойните глави със сигурност ще предизвика подобен импулс. Същото се получава при затваряне на ключа в кабината на хидролокатора. Работата е там, че няма централен прекъсвач, който да спре подаването на слабия ток. Щяхме да станем на атоми в мига, в който си сваля пръстите от жицата.

Джак бавно изпусна сдържания в гърдите си въздух и седна на пода.

— И какво ще правим сега?

— Понеже става дума за прав ток, промяната ще бъде възприета еднопосочно. Ако прекъсна отрицателния полюс, се получава токов импулс и всички се възнасяме. Прекъсна ли положителния, веригата угасва и сме в безопасност.

— И как ще разберем кой полюс какъв е?

Костас извъртя глава към Джак и въздъхна:

— Изглежда, нашият приятел все пак ще се смее последен. При тази нищожна консумация няма начин да се разбере.

Джак легна в прохода и затвори очи. След малко Костас пак се обади:

— За да се възпламени бомба чрез електрически импулс, точката на искрата трябва да се намира в пряк контакт с експлозивния материал в детонатора или с основния заряд. Значи е трябвало да отворят бойната глава, за да вкарат жицата. Откъм страната на Катя е по-широко за подобни манипулации, така че според мен връзката е направена там. Това означава, че жицата отляво на мен е свързана към положителния полюс.

Костас се извъртя към Катя и се изтласка с крака колкото може по-близко до торпедото, след което протегна лявата си ръка под рейката, така че да докосва жицата, излизаща от бойната глава. После пусна ръката си на пода и започна да стърже скрежа.

— Напипвам жицата…

Катя разчисти още пространство и изтегли проводника така, че да се опъне откъм шахтата. После изтича дотам, погледна нагоре и викна:

— Отива към ключа.

— Добре, убеди ме. — Костас бръкна в колана си, извади многофункционален инструмент и го отвори на малки клещи секачки. Гумата на водолазния му костюм щеше да осигури достатъчна изолация срещу токов удар, макар че стигнеше ли се дотам, той едва ли щеше да оживее, за да го почувства.

После обърна глава към Джак.

— Правим ли го, или не?

— Имам ти доверие.

Костас нагласи секачките точно под жицата, която висеше отпуснато през куплунга в корпуса на торпедото.

Няколко секунди остана абсолютно неподвижен. Единственият звук, който се чуваше, бе от капките на топящия се скреж и накъсаното дишане през регулаторите на маските им. Катя и Джак се гледаха в очите.

Под маската на Костас се виждаше изпотеното му лице. Той отново махна стъклото, за да вижда по-добре. Свали си дясната ръкавица и я стисна с колене, избърса си веждите и решително впи поглед в жицата.

В мига, в който Костас хвана проводника между остриетата на секачките, Катя затвори очи. Разнесе се отсечено щракване.

А после настъпи тишина.

Не смееха да си поемат дъх сякаш цяла вечност. Накрая Костас облечено издиша и се отпусна уморено на пода. Полежа малко, после прибра инструмента в колана си, нагласи стъклото и свърза респиратора. Погледна Джак със светнал поглед.

— Видя ли? Никакъв проблем.

Погледът в очите на Джак бе на човек, поглеждал смъртта в лицето по-често, отколкото би му се искало. Той се подсмихна и каза:

— Естествено, че няма проблем.