Към текста

Метаданни

Данни

Серия
НЕцивилизован (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncivilized, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 67 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Сойър Бенет

Заглавие: НЕцивилизован

Преводач: elfite_bgworld

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Ralna; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10169

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Мойра

— Добре, това е първият път, в който оставаме насаме, след като дойде тук… трябва да ми кажеш всичко още сега — каза Лиса и аз откъснах поглед от Зак, докато той плуваше в Атлантическия океан.

Обръщайки се към сестра си, която седеше до мен на шезлонг с огромна шапка на главата си, й се усмихнах леко, преди да върна погледа си към Зак.

— Няма много за казване.

Господи, той беше адски прелестен. Носеше тъмносини широки шорти, които висяха ниско на бедрата му, и нямаше как да не проследя с поглед изсечените мускули в долната част на корема му, образуващи едно секси „V“, които бяха втората най-хубава част от него, точно след страхотните плочки на корема, които бе направил. Той беше напълно перфектен… хубави мускули, които не бяха прекалено грамадни, и невероятни, абсолютно гладки, без нито едно косъмче, гърди. Краката му бяха мощни, с перфектната дължина за височина като неговата.

— Господи, Мойра… езикът ти буквално виси от устата, докато го гледаш — изсумтя Лиса и ме плесна през ръката. — Я се стегни. Изплюй камъчето.

Откъснах очи от Зак и стрелнах с поглед Адам, докато той играеше с Колийн и Самюел в плитките води, преди да се обърна към Лиса. Тя лежеше настрани върху шезлонга и ме гледаше напрегнато.

— Пълна лудост е — казах й, защото това бе най-добрия начин да опиша мен и Зак — Имам предвид… в началото, когато го доведох в Щатите, той не можеше да ме понася. Отказваше да общуваме и се бореше с мен при всеки удобен случай.

— Какво имаш предвид? — попита тя любопитно.

— Като например отказваше да яде с прибори и отказваше да носи дрехи.

Устата на Лиса остана отворена и тя подсвирна.

— Разхождал се е гол?

Кимайки с глава, й казах:

— Да, из къщата.

— О, господи… фантазиите се сбъдват — промърмори тя. — Щастлива кучка.

— Не се чувствах никак щастлива — признах й сериозно. — Бях адски изнервена, че не мога да стигна до споразумение с него.

— Но очевидно си успяла — посочи тя. Тя го знаеше със сигурност, тъй като, когато тази сутрин слязох в кухнята, тя ми даде чаша кафе и каза:

— Дори няма нужда да те питам дали си имала приятна нощ снощи. Чух много добре, че имаше.

Лицето ми бе почервеняло и се бях ужасила, че децата може да са ни чули, но тя ми каза да се успокоя, че малките са проспали всичко. Тогава тя ме побутна по рамото и прошепна в ухото ми.

— Но това позапали малко мен и Адам, затова ти благодаря.

Исусе! Сега сексуалните ми изживявания правеха другите хора похотливи. Просто страхотно.

— Е, какво се промени? — попита Лиса.

— Просто не успях да му устоя. Желаех го прекалено много. Затова се предадох и му се подчиних. — Не дадох повече детайли и тя определено нямаше нужда да знае, че подчинението ми значи да застана на колене и да му позволя да ме чука отзад без никакви емоции. Макар първият път да бе невероятен, сега осъзнавам, че дори не искам да мисля за онова време. Виждайки всички дълбоки чувства, които Зак ми дава сега, след като се събрахме, ме бяха разглезили прекалено много. Сега имах емоциите му… и нямаше да му ги върна обратно.

— Какво ще правиш? — попита Лиса и знаех точно какво ме пита. Двете си пишехме имейли почти всеки ден и говорехме няколко пъти на седмица. Държах я в течение на прогреса на Зак, и тя беше на ясно, че той иска да се върне в Караикан.

— Зак е решен да остане тук година. Затова ще се насладя на всеки миг — казах простичко.

— Но след като годината приключи?

— Той ще се върне в дома си… в Караикан — казах тъжно.

— А какво ще правиш ти?

— Вероятно ще ума от разбито сърце.

— О, скъпа — съчувствено каза Лиса, отпускайки крака от единия край на шезлонга. Стъпвайки на пясъка, тя се наведе напред, хващайки ръцете ми. — Съжалявам. Може да реши да остане.

Свивайки рамене, стиснах леко пръстите й.

— Съмнявам се. Не мисля, че тук ще открие нещо, което да надвие любовта му към дома.

Погледът на Лиса бе изпълнен със симпатия.

— Обичаш ли го?

— Да, вече стигнах до тази точка — признах тъжно. — Но е едностранно.

Посягайки към хладилната чанта между столовете ни, Лиса измъкна две бири.

След като ми подаде едната и отвори своята, тя каза:

— Все още е рано. Една година е много време. Чувствата може да се появят.

— Или копнежа по дома му да стане по-силен — посочих, завъртайки капачката на бутилката си. Отпих голяма глътка и се облегнах назад на стола си, обръщайки лице нагоре към калифорнийското слънце, позволявайки на топлината му да проникне в мен.

— Е, съдейки по начина, по който те гледа, мисля, че той изпитва повече към теб, отколкото подозираш.

Обръщайки глава, за да погледна към Лиса, попитах:

— Какво имаш предвид?

Тя кимна към брега и; проследявайки погледа й; видях Зак да излиза от водата и да тръгва към нас.

Или по-скоро към мен. Плъзгайки поглед по тялото ми, той ме удостои с пронизваща усмивка. Очите му бяха топли и гладни, докато повдигаше ръка и я прокарваше през мократа си коса. Господи, можех да припадна още тук и сега, толкова красив беше той.

Зак ме гледаше през цялото време, докато вървеше към мен, и Лиса промърмори:

— Исусе!.. двамата трябва да си вземете стая само заради този поглед.

Подсмихнах се вътрешно, гледайки как Зак се навежда, за да вземе бира от хладилната чанта.

— Забавлява ли се в океана? — попитах го аз.

— Да, но щеше да е много по-весело, ако беше дошла с мен — отвърна той със сладострастна усмивка.

— Няма начин. Вече ти обясних, че не влизам във вода, в която, като погледна надолу, не мога да си видя краката. Осъзнаваш, че там има акули, нали?

Зак се засмя и излегна на шезлонга до мен, опъвайки дългите си крака и подпирайки студената бира на твърдия си корем, който блестеше от стотиците капчици морска вода.

— Мамо — изкрещя Колийн откъм водата, — ела да видиш… пясъчен рак.

Лиса погледна отвратено и потръпна драматично.

— Йюю… мразя тези гадини, но децата обожават да ги ловят.

Ставайки от стола, тя се изправи и натисна дъното на бирената си бутилка към пясъка, за да я задържи изправена.

— Майчините задължения никога не свършват.

Двамата със Зак гледахме как тя тръгна надолу към Адам и децата, които стояха в плитките води и заравяха пръсти в мокрия пясък в търсене на раци.

— Казвал ли съм ти колко си секси по бански? — попита ме Зак и аз обърнах глава, за да го погледна. Погледът му бе насочен към гърдите ми и той облизваше устните си.

Вдигнах пръст и проследих контурите на горнището на банския от вътрешната страна на едната ми гърда.

— Какво? Този стар парцал?

Сините очи на Зак потъмняха и гласа му бе дрезгав, когато каза:

— Нека се върнем обратно в бунгалото.

Усмихнах му се сладко.

— Няма начин. Днес ще се мотаем по плажа със сестра ми и семейството й. Няма да имаме време за секс.

Погледът му бе зловещ, когато се наведе над мен, прокарвайки пръсти надолу по крака ми.

— По-късно ще те накарам да си платиш за това.

Сграбчвайки пръста му, аз го поех в уста и захапах връхчето му. Дъхът му излезе със свистене, затова облизах пръста му, карайки го да простене.

— Може би вместо това аз ще те накарам да платиш.

Зак се дръпна от мен и, облягайки се на един от другите столове, измъкна голяма хавлия от една от трите чанти, пълни с всякакви провизии, и намусено я метна върху скута си.

— Исусе!.. правиш ме адски корав и не мога да направя нищо по въпроса.

Протягайки се откъм стола си, плъзнах пръсти по ръката му.

— Горкичкият. Виж както ще ти кажа… ще ти направя невероятна свирка, когато влезем по-късно вътре и отидем да се къпем. Как ти звучи това?

Зак простена отново и легна назад на стола, затваряйки очи.

— Убиваш ме, Мойра. Направо ме убиваш.

— Защо те убива? — чух глас и вдигнах поглед, виждайки Адам да идва към нас. Той се наведе и взе бира от хладилната чанта, отваряйки я с лекота, преди да отпие голяма глътка. Настанявайки се на шезлонга, който Лиса изостави, той се облегна назад и отпусна краката си от двете страни на стола, заравяйки пръсти в пясъка.

— Заряза лова на раци? — попитах, отбягвайки въпроса му, за да си спестя от срама да отговарям, че съм накарала Зак да се възбуди.

Адам сви рамене точно както го правеше Лиса, с тази разлика, че при него бе по-реално.

— Мразя малките шибаняци. Като дребни паяци с черупки са.

Смеейки се, аз го подкачих.

— Затова остави на жена да се справя с това?

— Абсолютно, мамка му — отвърна той с изтощена усмивка. — Нямам проблем да оставям тези неща да ги върши жена ми. Дори я карам да убива паяците у дома, което, обзалагам се ме прави тъп задник в очите на Зак.

Зак се засмя леко.

— Не, човече. И аз настръхвам от паяците.

— Да — съгласи се Адам, размахвайки бирата си. — И все пак, може да си напълно мъжествен, като го казваш. Ти ловиш шибани анаконди и се биеш с алигатори. Позволено ти е да се боиш от паяци. Аз обаче нямам такова досие като твоето.

И тримата се засмяхме едновременно, докато гледахме как Лиса лови раци с децата.

— Е, какво смяташ да правиш през времето, докато си тук? — попита Адам Зак.

— Мисля да си намеря работа, за да не стоя бездеен. Не ми харесва да използвам парите на Рандал.

— Вие двамата ще останете ли в Атланта? — попита Адам, разсеяно тръскайки пясъка от краката си.

— Засега — казах аз. — За зимния семестър ще трябва да се прибера в Евънстън.

Адам кимна разбиращо.

— Но определено ще се върнеш в Караикан, нали? Не искаш да оставаш тук?

Цялото ми тяло се напрегна при непринудения въпрос на Адам. Не че питаше нещо нередно, но това ме караше да се чувствам неудобно, тъй като Зак едва наскоро бе решил да прекара време тук и част от мен се боеше, че не е говорил сериозно.

— Това е планът ми, но възнамерявам да остана тук поне година — отвърна спокойно Зак, и макар да ме болеше всеки път, щом го чуех да говори за заминаването си, бях облекчена да чуя, че не се е разколебал, и че ще остане известно време.

— Ясно — каза Адам и се обърна на стола си, за да погледне Зак. — Е, кажи ми… какво е… наистина… къде живееш? Как преминава един обикновен ден в дивото?

Зак се поизправи, сядайки така, че да погледне Адам. Можех да видя невероятното удоволствие, изписано на лицето му от простия факт, че някой го пита за дома му, и очевидното му нетърпение да сподели.

— Първо… там е най-красивото място, което можеш да си представиш — захласнато започна Зак. — Зелено е докъдето ти стигне погледа. Въздухът е тежък… като меко одеяло… и понякога ухае на парфюм заради дивите цветя. Прелестни цветни птици летят навсякъде. Джунглата може да е мистериозно тиха, но също може и да е доста шумна, когато животните се събират. И има опасност, живея всеки миг от живота си на ръба… винаги наясно, че една малка грешка може да има огромни последствия. Трудно е да се обясни… но когато винаги осъзнаваш колко крехък е животът в тази среда, се чувстваш по-жив… по-бодър.

Очите на Адам бяха разширени и той слушаше като хипнотизиран живите картини, в които Зак обрисуваше живота си там. Но аз знаех, че е много по-труден, отколкото го представяше Зак. Знаех, че всеки ден е борба да опазят обществото си цяло и далеч от вредата.

— Какво правиш всеки ден?

— Главната работа на мъжете е да защитават племето.

— От диви животни? — попита любопитно Адам.

— Понякога — отвърна Зак. — Но съща така и от другите племена, които опитват да ни нападнат.

— Сериозно? Това случва ли се?

— Абсолютно — каза Зак. — Има няколко племена, с които сме в постоянна война.

Надявах се Адам да не пожелае да научи повече за това, тъй като определено не исках Зак да му казва, че нападенията и войната водят до загуба на животи. Не исках той да знае, че Зак е убивал, защото макар да го разбирах на базата на обучението и на проверките, които бях направила, преди да опозная Зак по-дълбоко, не за всеки бе лесно да преглътне тази информация.

Вместо това Адам попита:

— Значи стоиш близо до селото си, за да го пазиш?

— Не, трябва да ловуваме почти всекидневно, за да си набавяме протеини. Излизаме на лов на големи групи, но винаги оставяме няколко човека в селото за защита.

— И какво ловите? — попита Адам фокусиран върху темата. Типичен мъж.

— Тапири, диви свине и алигатори. Това е най-едрата ни плячка, но освен това ловим маймуни и змии. Както и риба, но това е нещо, с което жените ни помагат.

Не знаех това и наострих любопитно уши… това, че на жените действително им е позволено да помагат в набавянето на храната. Имам предвид, те отглеждаха зеленчуци, но и мъжете го правеха.

— Значи всички отивате на реката и прекарвате деня в ловене на риба? — попитах Зак.

— Не, много по-интересно е. Жените правят кошници от палмова кора, и ние ги пълним с растение, което съдържа в себе си токсин. След това намираме някой малък басейн и слагаме кошниците вътре. Токсинът временно парализира рибата, но не я отравя и няма продължителни последици. Когато изплуват на повърхността ги стреляме с малки лъкове и стрели. Това всъщност е един от начините момчетата в племето да се научат да ползват лъковете си. Може да се каже, че е племенен ритуал за сближаване.

Сърцето ми се сви. Не можех да сбъркам обичта в думите на Зак и дори можех да доловя копнежа му. Той идваше от общество, което бе създало самата идея за живот в задружно общество. Това бе нещо, което в нашата държавна отдавна бяхме изгубили.

— Звучи толкова вълнуващо — каза Адам с усмивка. — Аз със сигурност ще умра от глад, ако се изгубя из Амазония.

— Както аз вероятно ще умра от глад тук — каза Зак и стрелнах поглед към него, когато долових лека горчивина в гласа му.

Погледът му плени моя, и видях нещо, което не бях виждала никога преди. Несигурност, страх и ниско себеуважение.

— Няма начин, пич — засмя се Адам. — Има супермаркет на всеки ъгъл.

Толкова прост отговор за един толкова сложен проблем.

Разбира се… имаше храна навсякъде, но това, което Зак имаше предвид, бе, че наистина няма как да я заслужи. Той нямаше никакви умения, никакво образование и никакъв опит. Той на практика можеше да се занимава само с нископлатен силов труд, но дори за него се искаха умения и опит.

Затова ли Зак искаше да се върне в Караикан? Защото поне там можеше да бъде полезен? Беше важен и можеше да оцелее? Докато тук… щеше да му е прекалено трудно да навакса всичко, което бе оставил зад себе си толкова отдавна?

Знаех, без никакво съмнение, че Рандал с радост ще позволи на Зак да остане с него и щеше да му осигури всичкия комфорт, който би поискал. Също така знаех, че Зак никога… абсолютно никога нямаше да приеме нещо такова.

Той по-скоро би останал бездомен и гладуващ, преди да приеме подобен начин на живот. Той бе прекалено горд, дори да не го признаваше.

От друга страна обаче, знаех, че Рандал никога няма да позволи на Зак просто да приеме благотворителността му. Рандал бе дал ясно да се разбере, че ще наеме Зак в „Кенън“, ако Зак пожелае. Обзалагам се, че Рандал щеше да иска Зак да завърши образованието си, и че щеше да му помогне с това.

Това беше интересна гледна точка, и може би трябваше да я споделя със Зак. Може би, ако видеше възможност за оцеляването си тук, нямаше да поиска да си тръгне.

Може би щеше да пожелае да остане тук с мен и да изгради живота си.

Вероятно това бе прекалено наивна мисъл от моя страна, но поне бе най-добрата към момента и точно сега нямах нищо друго, което да му предложа, за да остане.