Сойър Бенет
НЕцивилизован (20)

Глава 19

Зак

Отмина седмица и настана втора, и противно на първоначалните ми опасени за посещението на Рандал, всъщност се наслаждавах на времето ми в Джорджия. Напоследък бях доста зает да разглеждам всички забележителности. Мойра ме запозна с всички чудеса, за които никога не бих научил, ако бях останал в Караикан.

Тя ме заведе на баскетболен мач от професионалната лига, който беше интересен, и така открих красотата и чудото, наречени наливна бира и хотдог. Гледахме продукция на „Клетниците“ в театъра, която не беше много забавна, само защото Клинт и Кара дойдоха с нас и трябваше да отбивам авансите на Кара през по-голямата част от вечерта. Беше седнала до мен и не спираше да се притиска към тялото ми по време на изпълнението, а когато се навеждаше напред, слагаше ръка върху коляното ми и притискаше гърдите си към ръката ми. Не беше толкова неприятно да усещам нежния допир на някоя жена, освен че тя не беше онази, която исках да ме докосва. Когато не бях разсейван от нея, очите ми се врязваха в Клинт, който се беше навел прекалено близо до Мойра, отколкото ми харесваше. Пръстите ми продължаваха да се свиват в юмруци и трябваше да обуздая желанието си да разбия прекалено загорялото му лице.

Най-любимото ми нещо, което бяхме правили досега, и което не включваше да чукам Мойра, бе, когато тя ме отведе на лекция в университета „Емори“. Темата беше как да използваме лечебни растения сред местните шамани в Амазония, и както открих, бе очарователно.

Докосна ме това, че Мойра беше отделила време, за да ми покаже нещо от моята култура и наследство, докато бях тук. Когато лекцията свърши, импулсивно се наведох и я целунах по шията, промърморвайки:

— Благодаря ти за това. Беше чудесно.

Тя се изчерви и се протегна да стисне ръката ми в благодарност, след което се върнахме в къщата на Рандал и през целия следобед се чукахме като подивели животни.

Както обеща, Рандал заведе мен и Мойра на работа с него в централата „Кенън“, която се намираше в центъра на Атланта, но само след като първо получих невероятния урок по шестдесет и девет с Мойра, който повторих същата нощ, когато я отведох в стаята й. Никога не си бях представял, че чувството от женски устни, увити около пениса ми, ще бъде толкова шибано хубаво, нито че вкусът от сладката плът на Мойра ще бъде толкова възхитителен върху езика ми.

Денят с Рандал беше изключително интересен, но продължавах да получавам усещането, че се престараваше с шоуто. Описа ми надълго и нашироко бизнеса си, фокусирайки се върху платформата за обслужване на клиенти и добре изработените продукти на умерена цена. Очевидно се гордееше с работата си и сякаш отчаяно искаше и аз да почувствам същата гордост. Слушах внимателно, задавах въпроси и се оставих любопитството ми да бъде задоволено. В края на работния ден, когато седнахме да вечеряме, всичко ми стана ясно, когато Рандал каза с копнеж:

— Иска ми се да имам някой като теб, Зак, който да поеме компанията един ден.

Тези думи казваха всичко. Той гледаше на мен като на свой наследник, а аз определено не бях този човек.

Мойра ме стрелна с крайчеца на окото си, а очите й бяха изпълнени с тревога.

Но сложих край на капризите му, като отказах любезно, но решително:

— Оценявам желанието ти, Рандал, но това не е нещо, което ме интересува.

И как би могло? Не и когато сърцето и душата ми бяха в тропическите гори.

И все пак не можех да отрека, че не се бях замислял какво ли би било да остана тук… не за възможността да работя за Рандал, а да имам Мойра до себе си всеки ден. Какво ли би било да се отдам само на една жена и да се наслаждавам на екстремните удоволствия, които тя ми дарява всяка нощ, а понякога и през деня, откакто се бяхме върнали в Атланта.

Нямах отговор на тези мисли.

Нямаше съмнение, че Рандал се държеше много по-мило с мен, отколкото си бях представял. Но добротата му причиняваше и определено ниво на недоволство в душата ми. В деня, в който ме бе отвел да видя къщата на родителите ми, ме беше посъветвал да си създам банкова сметка, докато съм тук. След това ми подаде малко, квадратно парче пластмаса и ми обясни какво е кредитна карта.

Опитах се да му я върна, твърдо и непреклонно отказвайки подаянието му. Не бях направил нищо, с което да заслужа парите му. Но тогава той отбеляза, че вече съм приел „подаянието му“, като съм се съгласил да се върна обратно в Щатите, ял съм от храната му и съм останал под покрива му, както и че съм се съгласил да приема помощта на Мойра, за която той плащаше.

Не го каза с неприязън, а като вид напомняне, че бях тук като негов гост, и най-важното, като член на семейството. Това предизвика странна вълна от емоции в мен, които бързо потуших. Тогава Рандал ми каза, че има повече пари, отколкото Господ, и че ще го приеме като обида, ако не се възползвам от гостоприемството му. Добави и че това ще бъде начин да почете паметта на родителите ми заради прекрасната радост, която му бяха донесли през годините на познанството си.

Това ме накара да се почувствам като отрепка, така че приех кредитната карта и я прибрах в джоба си, макар да мразех това, че бях зависим от Рандал, за да се грижа за себе си. Като някой, който е посветил голяма част от живота си да помага за благосъстоянието на цяло племе, се чувствах неприятно да приема нещо, което не съм заслужил.

 

 

На следващия ден Мойра ме заведе в един търговски център, в който имаше толкова много магазини за пазаруване, от които главата ми се замая, и купихме лаптоп за мен. Прекарвах много от свободното си време на него, преглеждайки всичко от музика и книги и, да… повече информация за секса. Ако щях да се възползвам от времето си тук, щях да опитам всичко, което бе възможно, с Мойра.

Говорейки за Мойра, се изправих от леглото си, където преглеждах чудесата на Амазон — онлайн магазина, а не тропическата гора — и влязох в стаята й. Беше ми казала, че има да наваксва с работните си имейли, а вече ставаше късно. Имах желанието да я изчукам, което всъщност се бе превърнало в постоянна жажда, когато тя беше в непосредствена близост до мен.

И дори когато не беше.

Видях я да седи на малко бюро в близост до източния прозорец на стаята си и да чете нещо на екрана си.

— Все още ли работиш? — попитах, докато се приближавах зад нея.

Тя подскочи леко, но се обърна към мен с усмивка.

— Готова съм. Просто четях имейл от сестра ми.

— Сестра? — Как така не знаех, че тя има сестра? Може би защото никога не я бях питал.

— Да… Лиса. Живее в Северна Каролина и се опитвахме да координираме посещението ми, докато съм тук.

— Може ли да се запозная с нея? — попитах, защото сега бях дори още по-любопитен относно Мойра.

Тя посвещаваше цялото си време на мен, а аз не бях проявил голям интерес към нея, освен тогава, когато я събличах.

Тя ми се усмихна и стана от стола си, извивайки гръб, което подчерта гърдите й и незабавно… поисках да я изчукам по-здраво, отколкото бях планирал.

— Разбира се. Може би можем да отидем този уикенд, ако Рандал няма някакви големи планове.

Протягайки се, я придърпах в ръцете ми и зарових нос в косата й. Миришеше на ябълки и слънчева светлина.

— Близка ли си със сестра си?

Тя отпусна глава на гърдите ми, което беше толкова сладко, че ми спря дъха и каза:

— Да. Много близка. Тя ме отгледа, след като родителите ни починаха.

Отдръпнах се леко назад и погледнах надолу към Мойра, която се обърна към мен с въпросителен поглед.

— Родителите ти са мъртви? — Сега се срамувах, още повече че не знаех за това, най-вече защото това беше общото между нас.

— Баща ми почина, когато бях на тринадесет. Сърдечен удар. А майка ми две години по-късно от рак. Лиса е по-голяма от мен с пет години, така че стана моя законен настойник.

— Съжалявам — казах й искрено. — Нямах представа.

— Всичко е наред — отвърна тя и ме стисна, след което се отдръпна от прегръдката ми. — Предполагам, че все пак имаме нещо общо, нали? Родителите ни са починали, когато сме били деца. Отгледани сме от някой друг.

Замислих се за Парайла и за грижите и добротата, която ми беше показал, когато родителите ми починаха. Бях объркан, нещастен и бях изгубил всякаква надежда. Но той незабавно ме взе под крилото си и се превърна в мой родител във всяко едно отношение. Предполагам точно както бяха постъпили с Мойра. Потънах във водовъртежа от чувства… и се опитах си спомня непрестанната ярост, която бях почувствал, когато научих, че ще бъда отведен от племето ми. Как светът ми се бе преобърнал с главата надолу, защото ми трябваше да мина през този вид катаклизъм в живота ми. Вече се бях изправял пред такъв веднъж и не исках да го правя отново. Спомних си деня, в който Парайла ми каза, че трябва да напусна.

Въздухът беше тягостен и тежък, докато си проправях път през джунглата. Краката ми стъпваха леко върху изгнилите листа и експедитивно избягвах корените и лианите, които се простираха по тясната пътека. Пътеката не беше нищо повече от отъпкана растителност и счупени палмови листа, които висяха отпуснато след предишното ми преминаване по-рано през деня. Бях направил тричасово дълго и мъчително пътуване от селото ни до река Песапан, където се надявах да уловя някой кайман, тъй като месото от алигатора със сигурност щеше да докара усмивка на старото и съсухрено лице на Парайла. Той беше прекалено стар, за да ловува вече, и зависеше от мен и от другите воини, за да го нахраним с протеини. Съпругата му, която беше гадна стара коза, го хранеше обилно с хляб от банани, но имаше нужда от повече храна, тъй като отслабваше все повече с възрастта.

Нямах никакъв късмет в намирането на мързелив кайман, но връщането ми беше тежко. Мачетето ми беше привързано за гърба ми, за да могат ръцете ми да останат свободни. В едната държах лъка, колчана и стрелите, а в другата носех кошница, изплетена от палмови листа, в която бях прибрал двете змии, които бях убил, за да мога да ги занеса обратно вкъщи.

Щяха да бъдат задоволителна вечеря за Парайла.

Разходката обратно към селото не ми отне дълго време, тъй като вече бях разчистил пътя до реката. Спрях само веднъж, за да пийна малко вода от една дъждовна локва и да хапна малко хляб, който Парайла беше натикал в ръцете ми, преди да замина. Жена му го беше изпекла предишният ден в голямата си глинена тава. Тогава не ми бе предложена и трошица и никога не би ми било, но Парайла го беше измъкнал изпод носа й и ми го беше подал с намигване.

Ако не беше Парайла през всичките тези години, които живях с племето Караикан, щях да съм мъртъв отдавна. И не само заради анакондата, когато бях на дванадесет. Щях да умра от глад, след като бях изоставен след смъртта на родителите ми. Бях бяло момче в свят на тъмнокожи, външен човек, който никога нямаше да бъде приет. Бях прекалено различен със своята бяла кожа и светли очи. Избягвах техните духове и богове, предпочитайки да чета Библията, която родителите ми бяха оставили след себе си, след като умряха.

Не, ако не беше добротата на Парайла, никога нямаше да преживея първите няколко седмици след смъртта на родителите ми. Той ме хранеше от чинията си, въпреки че жена му мърмореше. Собствените му синове бяха пораснали и женени, вземайки си много жени, както беше обичаят в племето. Докато при караиканите нямаше водещ лидер, Парайла беше най-старият и всички се отнасяха към него с уважение. Когато по-голямата част от племето искаше да ме прогони и да ме оставят да умра, Парайла отказа, приемайки ме в колибата си, където живееше с единствената му останала съпруга, С’амайр’а. Всички останали бяха починали… малария, ухапване от отровна змия и от старост. В този ред.

Въпреки че имах защитата на Парайла, той не беше наоколо през цялото време, за да спре насилието, с което се справях през първите няколко години, получено от ръцете на останалите членове на племето. Бях различен от глава до пети, и още по-лошо, бях дошъл с мисионерите, които се опитваха да променят езичниците караикани. Това не ме правеше много популярен.

Не се съмнявайте, семейството ми беше търпяно в селото, защото родителите ми дойдоха в тропическите гори на Амазония с чудеса от модерния свят. Оръжия, които включваха мачете и ножове, които правеха лова много по-лесен. Както и прости неща като ножици за рязане на коса и стоманени съдове за готвене. Тези предмети бяха любезно приети от племето и в замяна хората слушаха родителите ми, докато те четяха Библията, преведена на португалски. Християнският свят никога не бе приет наистина, но поне караиканите знаеха как да угодят на родителите ми. Слушаха с усмивки на лицата си. Дори се опитаха да научат няколко думи на английски, които родителите ми се опитваха да им преподават. Но бях повече от сигурен, че ако не бяха подаръците от родителите ми, никога нямаше да бъдем приветствани.

Бях на седем, когато родителите ми решиха, че бях достатъчно голям да ме отведат в Бразилия на това, което беше тяхната мисия да превърнат езичниците индианци в християни. Отначало не бях приет от децата на племето. Бях шокиран, че всички ходеха напълно голи, а те ми се подиграваха заради панталоните ми и ризите ми, с които родителите ми ме обличаха, за да ме предпазят от комари и кърлежи. Дори и малките ми туристически обувки бяха обект на подигравки и бях упрекван за това, че нямах смелост да ходя бос из джунглата.

Бях странен в сравнение с тъмнокожите и чернокоси деца. Косата ми беше шоколадовокафява, а очите ми бледосини. Приличах на майка ми, или поне така си спомнях. Исках да се впиша толкова много, че вече се бяхме установили в селото само от две седмици, преди да се втурна към майка ми по гол задник, следван от кикота на децата от племето.

— Мамо… може ли да отида да играя в реката с другите деца? — бях я попитал.

Тя примигна от изненада и ме попита къде са ми дрехите.

Бях й казал, че просто искам да съм като другите деца, а те не носеха дрехи. Тя погледна разтревожено към баща ми, но той повдигна рамене. Беше зает с това да строи наша собствена колиба от бамбук и палмови листа, желаейки да наподобяваме живота на племето. Беше време да се отървем от триместната ни палатка, в която спяхме.

— Добре, Закарайъс. Върви да играеш, но бъди внимателен.

Подскочих от радост и всички се втурнахме към реката. Селото ни се намираше само на четиридесет и пет метра от река Амазонка по това време, и се носеха слухове, че дървосекачите в най-скоро време ще се приближат до нас. Караиканите бяха уединени хора, и въпреки че приемаха подаръци от родителите ми, мачетета, саксии и лекарства, не искаха модерният свят да навлиза в живота им.

Играехме в плитчините на реката и се блъскахме един друг, а от време на време някое водорасло или лиана се допираха до глезените ни. Знаехме, че има опасност от алигатори, змии и пирани, така че не навлизахме в дълбокото.

Едно от другите деца ме блъсна назад и аз паднах по дупе във водата. Когато се изправих, кашляйки вода, той ме погледна и посочи към пишката ми. След което започна да се смее. Останалите деца се присъединиха към него и също започнаха да се смеят, докато се взираха в малката част от мен, която ме правеше различен от момичетата.

Не разбирах на какво се смеят. Разбира се, беше различна от техните, които бяха покрити с тъмна кожа и само главичката се показваше от време на време. Моята пишка беше напълно гола, без кожа, която да покрие главичката. Няколко години по-късно научих от един от мисионерите какво означава обрязан пенис. Той ми обясни, че когато съм бил бебе, родителите ми са пожелали парчето кожа, която покрива главата, да бъде изрязано. Било по здравословни и по хигиенични причини, но караиканите не практикуваха този обичай.

Дълго след това ми се подиграваха за това, но тайно се смеех на себе си. Аз бях по-чист от тях, и когато достигнах възрастта, в която вече можех да взема първата си жена в племето, разбрах, че момичетата харесват пениса ми много повече, отколкото тези на момчетата от племето. Не само, че беше по-чист и по-красив, или поне те така казваха, но и много по-голям от на другите.

Най-накрая стигнах до селото, точно когато слънцето започна да залязва. Бяхме се нанесли на това място от малко повече от шест месеца, като усърдно разчистихме парцел от джунглата, върху който да създадем новият си дом. Местехме се на всеки две години, или защото почвата унищожаваше посевите ни, или защото обезлесяването се приближаваше до нас. Наистина не ми пукаше за това място, защото беше толкова далеч от реката, където през годините се бяхме научили да разменяме стоки с другите племена и изследователите.

Селото беше тихо и спокойно, докато другите воини ги нямаше. Бяха отишли на лов за тапир, който щеше да продължи няколко дни. Не отидох с тях, защото Парайла не се чувстваше добре и не исках да отсъствам за прекалено дълго. През годините ловните ми умения надминаха тези на повечето от останалите членове на племето и постепенно започнах да бъда приеман, дори създадох някои силни приятелства с някои от мъжете.

След като на седемнадесет отидох с тях на първия си лов и изложих живота си на опасност заради племето, бях напълно приет като истински член на Караикан от всички, освен от С’амайр’а, която на практика мразеше всички.

— Парайла, върнах се — извиках, когато приближих колибата му.

Нямаше стени… само сплетен от дебели палмови листа покрив, който спираше проливния дъжд. Имах много по-малка колиба точно до неговата, толкова близо, че можех да си легна в хамака и той в своя и да разговаряме.

Не виждах С’амайр’а наоколо и предположих, че е отишла до посевите. Парайла лежеше в хамака си, а уморените му очи ми се усмихнаха за добре дошъл.

— Какво донесе на стария мъж този ден? — попита ме той на португалски. Караиканите си имаха свой собствен език, който вече бе мъртъв, и преди седем години бяха започнали да използват португалския диалект. Някои думи все още бяха почитани и използвани, и Парайла ме научи на много от тях, но през повечето време говорехме на португалски.

— Две малки боа… гладен ли си? Ще ги приготвя.

— Не, my cor’dairo… ще оставим С’амайр’а да сготви вечерята ни. Ловувал си цял ден, така че си почини.

Сърцето ми се стопли, когато той изрече думата „cor’dairo“. Наричаше ме така, откакто ме беше осиновил. Пуснах кошницата близо го угасващия огън и седнах в прахта до хамака му. Вече бе толкова стар, че прекарваше почти цялото си време на него, и това изгаряше сърцето ми.

Заговаряйки тихо на португалски, попитах:

— Как се чувстваш днес, татко? Мога ли да ти донеса нещо?

Той се протегна и ме потупа по главата.

— Правиш ме щастлив, Закарайъс. Нямам нужда от нищо, а и ти вече се погрижи за мен и С’амайр’а, въпреки че тя е прекалено опърничава, за да си го признае.

Засмях се тихо и той също се засмя, споделяйки шегата, която никога не бихме се осмелили да изречем на глас, ако тя беше тук. С’амайр’а ме понасяше и неохотно приемаше подаръците ми от храна, но след това си го изкарваше на Парайла с острия си език заради любовта му към мен.

— Трябва да поговорим като мъж с мъж — каза Парайла. — Отец Гаул ще се върне скоро и има нещо, което искам да ти кажа, преди той да пристигне.

Сърцето ми подскочи от вълнение, защото отец Гаул беше интересен човек. Беше започнал да идва в селото ни, когато бях на четиринадесет… на ръба да се превърна в мъж в караиканския свят. Той и Парайла ме бяха научили какво означава да бъдеш мъж — Парайла от караиканска гледна точка, а отец Гаул от модерна и религиозна.

Например, когато навършех петнадесет, щеше да ми бъде позволено да взема жена. Парайла ме научи всичко за това как да го направя по техните ритуали и кои жени бяха достъпни за мен. Отец Гаул ме научи за въздържанието и нежеланата бременност, но аз му се подиграх. Парайла ме увери, че жените, които са достъпни за секс, пият отвара, направена от кората на определено дърво, която предотвратявала нежеланата бременност. Отец Гаул се подигра на това и ми каза, че е по-добре да се въздържа.

Засмях се зад гърба му и първият път, когато правих секс, скоро осъзнах, че това е най-доброто усещане на света. Нямаше начин да спра. Въпреки че никога не го казах на отец Гаул.

— Отец Гаул не ни е посещавал отдавна — отвърнах замислено. Въпреки че караиканите бяха отворени към перспективата за разговор относно християнския свят, все още се покланяха на собствените си духове и божества.

Отец Гаул щеше да дойде и да прекара няколко месеца с нас, а после щеше да отиде при някое друго племе. Той поддържаше знанията ми за английския език, тъй като той беше единственият човек говорещ родния ми език, който някога бяхме виждали. Носеше ми и книги, които да чета, и ме учеше как да смятам. Беше ме научил на историята и географията на стария и новия свят. Беше ми казал, че някой ден вероятно ще се нуждая от това, но не бях сигурен защо. Имах всичко, от което се нуждаех, за да живея спокоен, но понякога самотен живот.

— Да… трябваше да отпътува за Щатите по много важен въпрос — отвърна Парайла.

— Ще хвана нещо хубаво за пристигането му — отвърнах, отпускайки се върху прашната земя, като подложих ръце под главата си.

— Ще доведе няколко човека със себе си — каза Парайла колебливо.

Повдигайки рамене, отвърнах:

— Няма значение. Ще осигуря и месо за гостите ни.

— Тези хора идват за теб — каза той толкова тихо, че ми се стори, че не съм го чул правилно.

Изправяйки се от земята, го погледнах в очите и там видях страх, тъга и съжаление.

— Какво имаш предвид с това, че идват за мен? — попитах със страх, който щеше да накара сърцето ми да изхвръкне от гърдите ми.

Парайла се протегна още веднъж и ме потупа по главата. След това отпусна ръка върху рамото ми и ме стисна. Очите му бяха тъжни, но непоколебими.

— Време е да се завърнеш у дома… където принадлежиш.

Примигвайки, погледнах към сладкото лице на Мойра и се опитах да почерпя от яростта и болката, която почувствах, когато Парайла ми каза, че трябва да си тръгна.

Но ги нямаше. Бяха изчезнали напълно. Не чувствах дори и капчица горчивина в мен. Но имаше и други емоции, които бяха останали. Копнеж по дома и дълбоката и постоянна любов към Парайла. Тези чувства нямаше да си отидат никога, но изведнъж осъзнах… всъщност бях благодарен за това, че бях дошъл тук и преживях това пътешествие.

Когато зелените очи на Мойра ме погледнаха любопитно, осъзнах… че това се дължеше единствено на нея.