Сойър Бенет
НЕцивилизован (16)

Глава 15

Зак

— Значи Мойра е свършила добра работа да ти помогне да се приспособиш тук? — попита ме Рандал в разговора по време на закуска. Мойра не беше тук и предполагах, че отсъствието й е защото иска да ни даде известно време насаме.

— Тя е много търпелив учител — отвърнах честно, докато побутвах разсеяно яйцата в чинията си. — Не ме притиска и ме оставя да намеря свой си начин през повечето време.

Последното го казах повече като предупреждение към него. Добре щеше да бъде да знае това за мен.

„Не можеш да ме притискаш да направя нещо, което не искам.“

Рандал кимна разбиращо.

— Знаех, че тя ще бъде идеална за работата. Квалификациите й са отлични.

Не знам за това, поне не от гледна точка на образованието и опита й в тези неща. Знам, че е адски фантастична в леглото. Това беше облага, която никога не съм си представял, че ще получа от времето, прекарано тук.

Снощи беше невероятно. Духането, което ми направи… издуха разума ми. Издухване на главата, със сигурност. Ако това, което изпитах, е същото, което тя чувства, когато сложа уста между бедрата й, тогава очаквам и двамата да го правим много един на друг в бъдеще. Всъщност, от онова, което знам за човешкото тяло, се обзалагам, че бихме могли да го правим едновременно. Ще трябва да я попитам за това по-късно.

След като отново бях в състояние да си поема дъх, протегнах ръка и плъзнах пръст надолу между гърдите й, докато тя ме гледаше с уморени очи. После притиснах устни към челото й и й пожелах лека нощ.

Върнах се в спалнята си и затворих вратата, но не и преди да видя моментната болка, припламнала в очите на Мойра. Не съм сигурен защо изглежда по този начин, защото чувствах, че онова, което споделихме, беше взаимно удовлетворяващо. Сигурен съм, че тя свърши също толкова силно, колкото и аз.

Докато лежах в леглото тази нощ и си мислех за начина, по който Мойра ме караше да се чувствам, имаше кратък миг, когато си помислих, че може да е хубаво тя да лежи до мен в леглото. Имах няколко въпроса, които да й задам, и предполагах, че може би ще бъде дори още по-хубаво да галя с пръсти кожата й, докато говорим. За миг си помислих да се върна в стаята й и да я попитам дали е приемливо да лежа в леглото до нея, така че да говорим повече, но после прогоних това от главата си.

Въпреки че имаше някаква привлекателност в мисълта, тя също така изглеждаше странна и противна на природата ми. Това ме караше да се чувствам малко слаб и мекушав.

Затова я оставих настрани и след известно време най-накрая заспах.

Тази сутрин се събудих със силна ерекция и изобщо не размислих над действията си, станах от леглото и тръгнах право към вратата към стаята на Мойра. Отворих, без дори да почукам, с намерение да пропълзя в леглото й и да потопя пениса си вътре в нея, без да ме интересува дали тя е на колене, или е по гръб в момента.

Чисто разочарование изпълни тялото ми, когато видях, че леглото й е празно. Отидох до банята й и видях, че също е празна. С разочарована въздишка се върнах в моята собствена баня и се изкъпах, като естествено лъснах бастуна сам, след като не можех да имам Мойра, после слязох долу и намерих Рандал да ме чака в трапезарията.

Той ми каза, че Мойра е взела назаем една от колите му, за да изпълни няколко поръчки, така че да мога да прекарам известно време сам с него. Макар да знаех, че ще трябва да дам от времето си на този странен човек, когото ненавиждах, но започвах да приемам, исках Мойра да е до мен, когато се изправя пред миналото си. Знам, че съм силен човек, но по някаква причина изпитах чувство на безпокойство сега, когато Мойра не беше тук.

— Изглеждаш точно като майка си — каза Рандал, откъсвайки ме рязко от мислите за Мойра. — Бих те разпознал в хилядна тълпа като неин син.

Не знам какво да кажа за това, така че отпих от кафето си.

— Искам да се чувстваш свободен да ме питаш всичко за родителите си… за предишния си живот, който може би не си спомняш. Искам да използваш тази възможност да запълниш тъмните петна в паметта си и да си възвърнеш спомена за наследството ти. Но трябва да знаеш, Зак… няма да те притискам да останеш. Искам да… Сигурен съм, че си го разбрал досега, но няма да те притискам изобщо. Има ли нещо друго, за което трябва да те уверя?

Този човек… моят кръстник успя за пореден път да накара част от злобата ми към него да намалее. Кимнах към него разбиращо.

— Само да знаеш, нямам намерение да оставам тук завинаги. Моят дом е в Караикан. Но ще приема предложението ти да ме научиш за наследството ми. И съм готов да посветя известно време на него, преди да се върна обратно. Парайла… приемният ми баща, ме помоли да остана една година. Не съм сигурен, че това е нещо, което мога да направя, но ще остана повече от няколко дни тук, в Джорджия, ако предложението още важи.

— Разбира се — каза Рандал с усмивка. — Какво ще кажеш след закуска да отидем на разходка и да те заведа до твоята къща.

Кимнах в съгласие и набодох малко бекон от чинията си.

— Мойра ми каза, че баща ми ти е спасил живота веднъж.

Той потупа устата си със салфетка, след което я остави и бутна чинията си настрани.

— Аз не съм религиозен човек, за разлика от баща ти. Но вярвам, че Господ е уредил той да бъде на точното място в точното време, за да ме издърпа от студената хватка на смъртта.

Слушах очарован, докато Рандал ми разказваше за хедонистичните си наклонности, и как един ден е обърнал колата си в една напълнена от дъжда канавка, пиян. Как лицето на баща ми се е появило на прозореца през мътната вода и Рандал дори се закле, че е видял ореол около главата му. Усмихнах се на себе си при тази представа. Макар че родителите ми бяха упорити християни, аз бях паднал далеч от учението през годините. И въпреки че отец Гаул още ми четеше проповеди от библията си, спиритическите последователи на племето имаха по-голямо влияние върху мен, отколкото редките посещения на отеца.

— Трудно ми е да повярвам, че си развил толкова близка връзка с баща ми само защото е спасил живота ти. Вие двамата изглеждате като пълни противоположности — отбелязах аз, след като Рандал свърши разказа на историята как са станали приятели.

Рандал се подсмихна и кимна енергично с глава.

— Прав си. В много отношения ние нямахме нищо общо помежду си. Религиозните ни вярвания, политическите ни разбирания… всички те бяха много различни. И все пак, по ирония на съдбата, аз и баща ти бяхме в състояние да водим задълбочени разговори за тези различия. Той никога не ме осъди за липсата ми на същата система от вярвания. Всъщност мисля, че това бе, което го правеше толкова велик мисионер… защото разбираше, че хората имат свои собствени вярвания, и че няма да е лесно да се променят. Баща ти беше търпелив и мил. Забавен и дяволит. Беше лесно човек да му се възхищава и уважава.

— Мога да разбера защо ти си го харесал. Той беше чудесен човек — отбелязах аз. — Винаги го помня в добро настроение и че се смееше много. Плюс това е спасил живота ти. Така че да… разбирам защо си го харесал. Но не разбирам защо той е харесал теб.

Знам, че въпросът ми прозвуча грубо, но все още съм подозрителен към тази „семеен“ тип връзка, която Рандал изглежда си представяше.

С топли очи, Рандал се облегна на стола си и облегна ръце на ръба на масата. Гласът му беше тих, когато отговори:

— Веднъж зададох на баща ти същият въпрос, защото аз самият не разбирах изобщо. И знаеш ли какво ми отговори той?

Поклатих глава, защото дори не можех да си представя.

Рандал се усмихна, а очите му блеснаха.

— Баща ти ми каза, че въпреки прекомерните и вулгарни купони, нито веднъж не се е усъмнил, че духът и душата ми не са благородни в същността си. Той каза, че разпознава това у мен. Разбира се, помислих го за луд да ми казва това. И това ме накара да се разсмея. Мислех, че се шегува с мен, както често правеше. Но около три години по-късно… ти беше още бебе, и аз се правех на бавачка една вечер, за да могат родителите ти да излязат на среща. Когато се прибраха вкъщи, ме намериха седнал на дивана с теб, дълбоко заспал на гърдите ми. Родителите ти бяха толкова тихи, приближиха се на пръсти към нас и се наведоха леко усмихнати да те видят как спиш в мен. Не знам какво изражение съм имал на лицето си в този момент, но баща ти ме дари със знаеща усмивка и каза: „Виждаш ли… това, което ти казах, Рандал. Благороден дух в същността си“.

Вдигнах вежди изненадано.

— Казал ти е точно същите думи след всички тези години?

— Да, което ме накара да осъзная, че баща ти вярваше в тези думи. Това бе първият път в живота ми… изобщо… в който осъзнах, че някой вярва в мен безрезервно. Не мислех, че е възможно да се възхищавам и да обичам баща ти повече, но от този момент той имаше моята абсолютна преданост. Бих умрял за него.

Думите на Рандал ми въздействаха дълбоко, защото си дадох сметка, че този човек не е просто някой, който от любопитство наглежда отдавна изгубения син на приятеля си. Мисля, че той изпитваше истинска дълбока емоция и задължение към баща ми и използваше тази възможност да ме върне обратно към корените ми, като начин най-накрая да му се отплати след всички тези години, не само задето му е спасил живота, но и заради вярата му в неговата човечност, която Рандал се е съмнявал, че наистина притежава.

След закуска Рандал ме натовари на една сребриста кола, която нарече „Астън Мартин“, което не означаваше нищо за мен, и се отправихме към къщата на родителите ми.

Е, къщата беше моя сега.

Лятното слънце тук, в Джорджия, беше горещо, а въздухът влажен, и само засили копнежа ми да се върна обратно у дома.

Докато пътувахме, любопитството ми към този човек се засилваше.

— Откъде черпиш цялото това богатство? — попитах го остро.

Рандал се изсмя високо.

— Моят прадядо е започнал с един универсален магазин, наречен „Обратно при Кенън“ през двадесетте години. Това е заветът му. Започва като малък магазин в центъра на Атланта и сега практически е най-големия търговски комплекс в Америка.

— Какво е универсален магазин?

— Място, където можеш да си купиш дрехи, обувки, както и домакински стоки. Ще те заведа в един такъв и ще ти покажа, докато си тук.

— И ти го притежаваш изцяло?

— Споделям собствеността с брат ми Стенли. Аз съм главен изпълнителен директор, което означава, че до голяма степен управлявам компанията. Стенли, за съжаление, предпочита да харчи пари, вместо да работи за тях. Собствеността му е формална.

— А Клинт и Кара работят ли в компанията?

Рандал изсумтя шумно.

— Не. Те следват стъпките на баща си и основно преживяват от попечителските си фондове.

Останах смълчан известно време, докато възприемах казаното. Първите ми впечатления от Кара и Клинт не бяха положителни.

Те не ми приличаха на сериозни хора и двамата не искаха да говорят за друго, освен за партита и скъпи играчки. Нито един от тях нямаше да оцелее и пет минути в дъждовната гора.

Но не така стояха нещата с Мойра, осъзнах аз. Тя беше много изобретателна жена, и въпреки липсата й на предпазливост, когато прекосявахме джунглата в деня, в който напуснахме Караикан, и едва я спасих от ухапване на змия, предполагах, че ако тя не бе оставила собствените си приспособления за оцеляване в тази среда, в крайна сметка нямаше да има проблем. Тази мисъл наистина ме накара да се гордея с нея. Накара ме да я уважавам още повече.

Не след дълго Рандал се отклони към един квартал, който всъщност доста приличаше на този, в който живееше Мойра. Дърветата бяха малко по-различни на вид, но къщите бяха малки и добре поддържани. След като минахме през няколко улици, Рандал най-сетне спря пред малка, жълта на цвят къща с черни капаци и черна входна врата. Верандата беше бяла, с два люлеещи се стола от едната страна.

Веднага я разпознах като къщата, в която живях до седемгодишна възраст. Емоциите потекоха в мен, когато спомените започнаха да ме заливат. Спомням си как си играя с малки, пластмасови играчки войници точно там, в предния двор. Знам, че в задния двор има прасковено дърво, на което се катерех, а майка ми все ме мъмреше да не ям плодовете, докато не узреят.

Преглътнах трудно, когато Рандал изгаси двигателя и отвори вратата си. Аз слязох и очите ми започнаха да попиват всичко, чак до малките червени и жълти цветя до ръба на пътеката, която водеше към верандата. Рандал се приближи към мен и изпъна ръка. Разсеяно се протегнах и той пусна един ключ на дланта ми. Погледнах надолу към него, после към Рандал.

— Да влезем да разгледаме, какво ще кажеш? — попита ме той.

Кимнах и тръгнах към верандата, чувствах краката си натежали. Ключът се плъзна лесно в ключалката и го завъртях. В мига, в който пристъпих прага, разпознах всичко. В малката всекидневна още стояха същия диван и канапето от времето, когато живеех тук. Бяха доста грозни, като се замисля сега, с оттенъци на кафяво и украсени с оранжеви щампи на птици. Паркетът скърцаше тихо, докато вървях навътре, и бях готов да се закълна, че мога да видя баща си, седнал на дивана, безмълвно четящ пасаж от библията.

Обърнах се и погледнах към малката кухня, видях, че все още е боядисана в същото маслено жълто с бели дантелени пердета на прозореца над мивката. Представих си майка ми как се навежда надолу да извади шоколадовите бисквити от фурната, докато си тананика тихо.

Дори може да видя себе си да тичам по тесния коридор, викайки й:

— Виж какво направих, мамо.

Подадох й рисунка, направена с пастели, малка тънка фигура на момче и малко кафяво куче в краката му.

— Може ли да си имаме куче?

Мама се засмя, когато погледна рисунката.

— Красива е, Зак, но знаеш, че не можем да имаме куче. Заминаваме следващия месец в Бразилия и няма да има кой да се грижи за него.

— Чичо Рандал може да го гледа вместо нас. Сигурен съм, че ще го направи.

Мама разроши косата ми и се наведе, за да ме целуне.

— Сигурна съм, че ще го направи, миличък. Но ако ще имаш куче, трябва ти да си този, който ще се грижи за него. Може да си вземем едно, когато се върнем, нали?

Разочарованието ме изпълни, защото не исках да ходя на това пътуване с родителите си. Обичах Исус и неговото учение, но не исках да напускам дома си… приятелите си… чичо Рандал. Обичах това място.

— Не искам да отивам — казах аз раздразнено. — Искам да остана тук с чичо Рандал, както последният път, когато заминахте.

— Но този път ще останем по-дълго. Най-малко една година — каза мама с уверена усмивка. — Не можем да те оставим за толкова дълго. Ще ми липсваш твърде много.

— Не ми пука — извиках гневно. — Ще намразя онова място.

Мама се наведе, вдигна ме на ръце и се зарови във врата ми.

— Няма да го намразиш, глупчо. Но ако все пак го направиш, няма да те караме да идваш с нас отново. Как ти звучи това обещание?

Идваше ми да крещя, да тропам с крака в отрицание, но знаех, че това няма да помогне. Това пътуване беше планирано от известно време и нямаше начин да се промени. Бяхме водили този разговор няколко пъти преди. Мама ме пусна отново на пода и ми даде малко топли бисквити и чаша мляко. Бисквитките обикновено правеха всичко да изглежда по-добре, но не и този път. Този път имаха вкус на пръст.

Примигнах и се отърсих от спомена с усилие. Напълно бях забравил, че не исках да отивам в Амазония с родителите си. Че бях озлобен от това, и че исках да остана тук с моя кръстник. Обърнах се бавно и погледнах към Рандал, който ме гледаше с добрите си очи.

— Никога не съм искал да отивам в Бразилия с родителите си — казах глупаво.

Рандал кимна към мен с разбиране.

— Не, не искаше. Но родителите ти разбираха това. Ти беше твърде млад, за да споделяш страстта им да помагат да се приучават индианците към християнството. Но не можеха да те оставят. Не и за продължителното пътуване, което бяха планирали. Обичаха те прекалено много, за да го направят.

— И все пак, в крайна сметка ме оставиха… когато умряха — казах с горчивина, която ме изненада. — Оставиха ме в един странен свят. Оставиха ме беззащитен.

Рандал направи няколко крачки към мен и постави ръце на раменете ми.

— Не им се сърди за това, Зак. Тях ги няма. Не можеш да промениш това, а и знаеш, че никога не са искали да ти се случи нещо лошо. Те вярваха, че правят правилното нещо.

— Правилно за кого? За тях? — Рандал въздъхна и стисна раменете ми.

— Мисля, че е било правилно за семейството ви, и вече не можем да променим случилото се.

Отдръпнах се от него и тръгнах надолу по коридора към моята спалня. Главата ми се въртеше от гняв и аз се срамувах от себе си. Срамувах се, че чувствах подобно нещо към родителите си, които бяха мъртви, срамувах се, че сега изпитвах горчивина, че сме напуснали този дом, в който се намирах точно сега. Чувството беше абсолютно същото на онова, което изпитах, когато преди по-малко от месец ми казаха, че трябва да напусна дома си в Караикан.

Сега съм объркан. Не знам къде е истинският ми дом. Имам чувството, че не принадлежа нито тук, нито там. Всички основи, които бяха изградени под краката ми, сякаш се рушаха с всеки изминал ден.

Надникнах в стаята си. Беше точно такава, каквато си я спомнях. Малко двойно легло с чаршафи на Батман и завивка. Различни играчки бяха пръснати по скрина, бейзболна бухалка и ръкавица лежаха върху шкафа в долната част на леглото. Всичко бе много чисто и без прашинка дори.

Предполагам, че Рандал бе поддържал къщата през всички тези години.

Обърнах се и тръгнах по коридора към стаята на родителите ми. Незабавно ме връхлетя разпознаване, когато видях тяхното легло от ковано желязо, покрито с покривка в синьо и бяло. Скринът им бе покрит със семейни снимки и аз отидох до тях да ги разгледам внимателно, опитвайки се да остана безпристрастен, докато се взирах в усмихнатите лица и щастливия семеен съюз. Затворих очи и бях готов да се закълна, че дори мога да помириша едва доловимия сладък парфюм на майка ми. Светкавица от болка и копнеж ме прониза до кости и замени част от горчивината, която изпитвах преди малко.

Отворих едно от чекмеджетата, но то беше празно.

— Накрая раздадох всички дрехи, но всичко останало оставих същото. Всяка седмица идва човек да почисти мястото.

Кимнах с глава и надникнах през прозореца, който гледаше към задния двор. Прасковеното дърво стоеше още и изглеждаше поне десет пъти по-голямо, отколкото си спомнях, но нямаше никакви плодове.

Обърнах се към Рандал и се покашлях, за да не усети несигурните ми чувства.

— Благодаря ти, че ми показа това днес. Но мисля, че видях достатъчно.

— Разбира се — промърмори той. — Ще те заведа на обяд и може да си поговорим още малко, ако искаш.

— Всъщност… предпочитам просто да се върнем в твоята къща, ако нямаш нищо против. Бих искал малко време сам, ако и ти си съгласен.

Рандал се усмихна с тъжни очи и каза:

— Разбира се.

Вървях след него, когато излезе от къщата, и се върнахме в колата в пълно мълчание, потънал в собствените си мисли. Той каза, че тази къща е моя, но не е.

Не е наистина.

Моят истински дом е в Караикан. Дългата къща, която бях построил със собствените си ръце, разположена точно до жилището на Парайла. Хамакът ми даваше всичките удобства, от които имам нужда, а гората ми даваше храна. Имах приятели… и приемният ми баща, който ме обичаше като свой син.

Нямах нужда от никое от тези неща, които Рандал ми показа днес.