Сойър Бенет
НЕцивилизован (2)

Глава 1

Зак

Преди две седмици

Последвах Мойра извън летището и стъпих в горещината на Чикаго. Беше ми казала, че в Щатите сега е лято — понятие, което свързваш единствено с горещина и странна миризма — остър метален мирис, който се набиваше неприятно в ноздрите ми. Вече не усещах земния зелен аромат на Амазония и през тялото ми премина болезнен копнеж по дома.

Мойра ме поведе към един жълт автомобил, който разпознах като такси. Спомнях си от детството си, че е автомобил, а знаех, че е такси, защото можех да чета на английски и думата бе отпечатана върху колата. Не бях забравил родния си език през годините, докато живеех с племето Караикан, благодарение на редовните посещенията на отец Гаул, който говореше както английски, така и португалски. Той не само разговаряше много с мен, но ми носеше и книги, за да учим. Имах основните познания по математика и бях сравнително вещ по история и география — поглъщах всичко, което можех да се докопам да чета.

Това бе забавно… Разпознах всичко. Живях в Амазония през изминалите осемнадесет години, спомените ми от детството приличаха на избледнели сънища — все едно можех да протегна ръка и да се докосна до тях, но те ми се изплъзваха. Зачудих се колко още трябва да уча и колко още от „съвременните чудеса“, за които отец Гаул говореше често, щяха да ме изненадат.

Това, което открих, е, че имах познание в съвременния свят, макар и далечно, от това, което виждах. Например, нямах спомен от моето пътуване като дете с родителите ми към Бразилия. Но в мига, в който видях малката „Чесна“, която ни откара от река Амазонка до столицата на Бразилия, знаех, че съм бил и преди на един от тези самолети. Не си спомнях… просто го знаех. Когато излитахме, шумът от двигателя не ме притесни, нито се тревожех за самото летене. Макар че нямах реален спомен от пътуването, когато пръстите ми докоснаха прозореца на самолета, внезапно си спомних какво беше „стъкло“. Прозрачният, твърд материал беше не само познат на мен, но си и спомних къщата на родителите ми в Джорджия, когато бяха малък. Спомням си, че първо се сблъсках със стъклената, плъзгаща врата и паднах по задник на пода.

Когато кацнахме на летището и Мойра ме отведе до колата, няколко по-ясни спомена ме връхлетяха. Спомних си как сядам на задната седалка в колата на родителите ми и държах книга, в която имаше ярки рисунки. Мисля, че си спомням гласовете на моите родители, докато те разговаряха помежду си.

Само по себе си ми изглеждаха познати още неща. В хотела, където отседнахме за няколко дни, бях в състояние да разпозная с лекота най-различни предмети. Леглото… и възглавниците. Да, знаех какво е „възглавница“. Мойра ме заведе в банята и ми обясни как да използвам тоалетната и душа. Всичко се завръщаше на малки късчета в ума ми.

Възползвах се от тези чудеса. Душът беше невероятен; почувствах, че водата беше по-чиста и по-лека от водите на реката или от дъждовните кални локви, в които обикновено се къпех. Мирисът на шампоана ме накара да си спомня с умиление за аромата на водните лилии. Измих зъбите си за първи път от толкова много години, чувството беше невероятно, не можех да спра да движа езика си върху зъбите си, изумен от това колко бяха гладки. Колкото и да се опитвах да ги почистя с тръстиката, никога не можеха да станат толкова чисти.

Да, всички тези неща, които ми бяха странно познати, ми носеха до известна степен някаква утеха. Не бях кой знае колко стресиран от всичките нови ситуации… освен ако броим това как Мойра шофираше прекалено бързо през Бразилия. Останахме там два дни, тъй като трябваше да ме прегледа лекар и да бъда ваксиниран, както и да получа новия си паспорт от американското посолство. Докато се надявах паспортът ми да бъде отказан и по този начин да се сложи край на тази абсурдна ситуация, документът ми мина проверката само миг, след като го бях показал, за да докажа самоличността си. Това се случи с помощта на оригиналните ми пътни документи, както и тези на родителите ми, които държах в себе си през всичките тези години след смъртта им, заедно с брачните им халки, една семейна снимка и семейната библия. Секретарката на американския посланик лично обработи документите ми и ми подари една топла, поздравителна усмивка, докато ми подаваше паспорта. Исках да й прережа гърлото заради щастието й, че се прибирам „у дома“. Не бях щастлив от ситуацията, но явно за всички останали това беше повече от прекрасно.

Имаше някои неща, към които трудно се приспособявах. Макар да пазех в себе си бегъл спомен за мекотата на хотелското легло, сега усетих единствено и само дискомфорт. Накрая всяка нощ спях на пода. Дрехите, които Мойра ми даде да облека, преди да се качим на „Чесна“-та, бяха ограничаващи и дразнеха кожата ми. Мразех ги. В мига, в който останах сам в стаята си, съблякох всичко и ги изхвърлих, оставайки гол, както бях свикнал.

Отказвах да се храня с прибори, въпреки че си спомних как се използват. Не го правех, тъй като ми бе неудобно, а по-скоро да покажа на Мойра, че няма да правя всичко, което иска от мен. Мислех си, че ще ми се размине да ходя без дрехи през цялото време, както смятах да направя, но Мойра разби всичките ми надежди, казвайки ми, че има закон срещу това.

Трябваше да се задоволя с малките неща, като откажех да използвам вилица и нож, а вместо това използвах пръстите си, за да се нахраня. Дори, вместо да последвам примера й и да използвам салфетката, както правеше тя, за да почисти устните и пръстите си, аз облизвах своите, а веднъж дори избърсах устата си в ръкава на ризата, с която бях облечен. Отказах, когато ми предложи да си подстрижа косата, и вместо да каже нещо, тя просто се подсмихна леко.

Това ме ядосваше… Това, че тя просто така приемаше моите различия. Изцяло очаквах в този момент да започне да „настоява“, че трябва да се придържам към тези нови културни норми. Вместо това тя просто отдели от своето време, за да ми обясни някои неща, като ми даваше възможност да опитам нещо ново. Ако откажех, тя просто казваше: „Може би някой друг път“.

Чувствата ми към тази жена с коса като огън караха тялото ми да се гърчи в диво желание. Знаех, че тя не е отговорна за напускането на моя дом, но я мразех, сякаш беше човекът, който измисли тази безумна идея. Знаех, че тя просто си върши работата… Прави това, за което я беше помолил моят кръстник, но презрението ми към нея бе толкова голямо, колкото и към този човек — Рандал Кенън. Двамата души, които преобърнаха всичко с поредица от събития, които ме отведоха от едно спокойно и щастливо съществуване.

Те бяха моите врагове.

Да, Мойра беше мой враг, но това не означаваше, че не мога да я наблюдавам така, както един мъж гледа една жена. Имах необичайно влечение към тази жена с огнената си коса и зелени очи. Почувствах го незабавно щом я видях първата вечер, когато бях седнал до огъня в селото ни. Много по-различна беше от жените в Караикан… Те бяха дребнички, с кафява кожа и гарвановочерна коса. Когато влязох в центъра на селото, Мойра ме бе погледнала директно в очите, не сведе срамежливо поглед както Тукаба би направила, освен ако не съм дал мълчаливото си съгласие да се взира в мен. Великолепната й гъста коса, спускаща се на огнени вълни, и очи — зелени като цвета на джунглата. Напомни ми за една дива и ярко оцветена птица на Амазония, но движеща се с изяществото на ягуара. Толкова много различна от това, на което съм свикнал, но невероятно привлекателна, което ме кара да се засрамя.

Защото не искам да чувствам нищо към тази жена… моят враг… нищо друго, освен гнева, който носех от деня, когато преобърна живота ми с главата надолу. Щом напуснахме селото, бях с разбито сърце. Всички ми пожелаваха безопасно пътуване, като едва успях да погледна към Парайла от страх да не види сълзите ми. Преди обед тръгнахме към река Джутай, като направих всичко възможно да игнорирам напълно Мойра, но това не продължи прекалено дълго.

Можех да помириша острият мирис на речните води във въздуха, намирахме се все по-близо до река Джутай. Червенокосата жена, Мойра, вървеше пред мен, отец Гаул беше точно пред нея, а Рамон водеше всички ни. Тя се препъваше на всеки няколко метра в някое заблудено пълзящо растение или изгнил клон на дърво. Очарована беше от тропическите гори, гледаше навсякъде около нея в дивата природа, вместо къде стъпва.

Признавам, тя беше интересна жена. Отец Гаул ми обясни, че тя е нещо като учителка и нейните познания са високо ценени сред колегите й. Познанията й бяха в нещо, което той наричаше „антропология“, и животът й преминаваше в това да изучава културите на месните племена в Амазония. Също така той ми обясни, че имам кръстник, който е наел за мен тази жена, която щеше да бъде моя учителка, за да мога да се науча и приспособя към новия си живот.

Изръмжах вътрешно при тази мисъл. Обещах си, че никога няма да се променя, без значение колко много те желаеха обратното.

Никога не бях виждал жена, която притежаваше такава коса. Косата й беше дълга и червена като залязващото слънце, носейки я във внушителна плитка, спускаща се по гърба й. Толкова различна от жените в племето. Много по-висока дори от тях. Главата й стигаше до рамото ми, докато караиканските жени достигаха едва до гърдите ми. Кожата й беше бледа като луната и имаше миниатюрни кафяви точици, нежно разположени по носа и бузите й.

Чувах я как разговаря с отец Гаул на английски. Тя със сигурност знаеше, че мога да говоря много добре, но странеше от мен още от първата вечер, когато пристигна в нашето село.

Бях навлязъл дълбоко в Тукаба, чиято топла плът с готовност ми доставяше удоволствие, но цялото ми внимание бе фокусирано върху красивата, червенокоса жена, която ме гледаше с трескави очи. Представях си как нейното тяло беше под моето и знаех, че тя не би стенела така тихо, както правеше караиканската жена. Не, представях си, че жена като нея ще се гърчи, стене и заравя нежните си пръсти в прахта. Щях да използвам цялата си сила, за да пристисна една такава жена като нея надолу, и да се радвам на нейното пълно подчинение.

Само при тази мисъл пенисът ми нарастваше, затова започвах да мисля за нещо друго, за да потуша надигащата се страст.

Мойра се препъна отново и ми се прииска да й изкрещя да гледа къде ходи. Усмихвайки се, тя гледаше нагоре към една двойка маймуни точно над нас, докато те се люлееха в клоните на дървото. Погледнах за малко и после отклоних цялото си внимание отново към джунглата.

Погледът ми беше остър, добре обучен, и в този миг видях опасност на три фута разстояние от Мойра, точно когато тя отново се препъна. Змията бушмастер^[1] се плъзна от своя път, придвижи се откъм дясната й страна и само след още две стъпки щеше да е пред нея.

Ръцете ми се стрелнаха напред и хванаха Мойра за раменете, издърпвайки я назад към мен. Тя изпищя от страх, когато бушмастерът вдигна глава към нас. Бутнах я силно зад мен и тя падна по задник на пътеката. Отец Гаул и Рамон ме погледнаха така, сякаш си бях изгубил ума, но те не видяха това, което видях аз.

Сигурна смърт.

Бушмастерът застана отбранително, а главата му се рееше на няколко сантиметра от земята. Без да кажа каквото и да е към тях, замахнах с мачетето във въздуха и с облекчение видях как главата й тупна леко върху гниещите листа.

Протегнах се към едно голямо, влажно, палмово листо, избърсах кръвта на змията от ножа си и се обърнах гневно към Мойра:

— Трябва да гледаш къде ходиш, безразсъдни chama de cabelos^[2]. Следващият път ще оставя змията да те ухапе.

Тя ме погледна с тези мъхесто зелени очи, изпълнени със страх и разкаяние. Сключихме погледи за миг, после се обърнах и тръгнах по пътеката надолу. Рамон се втурна покрай мен, за да помогне на Мойра да стане от земята, и нашата малка експедиция продължи.

Реагирах инстинктивно, спасявайки жалкия й живот, и на свой ред вкарах себе си в капан. Със закъснение помислих, че трябваше да оставя змията да удари, и тогава бих могъл да издърпам безжизненото й тяло обратно към селото и да приключа с тази глупост.

Разделихме с отец Гаул и Рамон, когато стигнахме до река Джутай. С Мойра продължихме на север с кану, докато отец Гаул продължи на запад, за да посети племето Матика, които бяха заклет враг на Караикан. Имаше много кръвопролития между нашите два клана.

На втората вечер, след като бяхме прекосили река Джутай, едва не напуснах Мойра… толкова голямо бе желанието ми да се завърна у дома, обратно в племето Караикан, където бяха приятелите и семейството, които ме почитаха, и където бях щастлив. Отправих се към джунглата, размишлявайки какво бих казал на Парайла, когато се върнех. Можех да го излъжа, като например че Мойра е променила решението си. Или че е била изядена от някой ягуар или кайман. Ако исках тази история да мине, щеше да се наложи да я убия и да се отърва от тялото, защото от малкото, което бях научил за нея, знаех, че щеше да ме проследи отново до племето.

Нищо не можех да измисля, което да изглежда правдоподобно, но в крайна сметка знаех, че никога няма да мога да погледна Парайла — моят баща и учител — в очите и да му кажа, че не съм спазил желанието му.

Парайла ме помоли да отида — даваше ми тази възможност, шанс — и аз не можех да откажа на стареца.

Но не се дадох без борба.

В продължение на два дни след пристигането на Мойра, ние се скарахме.

Той ме замеряше, с каквото му попадне, докато продължавах да му противореча, и след това ме замеряше още повече. Изтъкнах, че е един стар човек, и че ако си тръгнех, никой нямаше да се грижи за него. Обещах, че ще отида веднага след като почине, но той доказа, че е също толкова упорит, колкото съм аз.

Дори стана жесток, показа ми една нова страна на мъжа, който толкова дълги години беше мой баща. Каза ми, че вече не съм добре дошъл в племето. Че е настоял да остана само защото е знаел, че нямам друг избор, но сега, когато разбрал, че имам роднини в Щатите, бе повече от нетърпелив да ме отпрати, че не иска вече да се навъртам наоколо.

Това болеше толкова много, че със залитане тръгнах да излизам от колибата, ритнах кошницата с брашно от маниока в жалката си прибързаност. Търсих Тукаба навсякъде, тъй като изпитвах нужда да проникна дълбоко в тялото й, за да облекча гнева и безсилието си, но не успях да я открия никъде. За момент се замислих да завлека приличащата на богиня жена, наричаща се Мойра, в джунглата и да я принудя да ми се подчини, но бях достатъчно досетлив, за да предположа, че това никак не се вписваше в стандартите й. Затова, без да получа нужното освобождение, взех лъка и колчана си и поех дълбоко в джунглата, за да намеря нещо, което да убия.

По-късно Парайла ми се извини за суровите думи и с течение на вечерта отправи последна молба, която ме накара да се предам.

— Cor’dairo — каза той, наричайки ме „синко“ на стария и почти изчезнал караикански език. — Защо се бориш с мен по този въпрос? Това не е животът, който искам за теб.

— Но аз съм щастлив тук — казах, докато държах ръката му.

— Може би, но можеш да бъдеш по-щастлив другаде — каза с по-силен глас, който бях чувал от него от време на време. — Що за живот е това? Борейки се ден след ден да оцелееш? Отец Гаул каза, че там, където отивате, ще имаш храна в големи количества и множество възможности. Какво имаш тук? Един възрастен мъж и неговата опърничава жена за съпруга.

— Имам Тукаба — казах с намигване. — Тя ме прави много щастлив.

— Да, имаш Тукаба, но тя има много приятели — отвърна той с лукава усмивка.

Засмях се, с Парайла споделяхме един и също чувство за хумор. Тукаба наистина беше една жена, която споделяше удоволствието си с всички неженени мъже в племето.

— Ти заслужаваш много повече от този беден живот, който водиш, и аз искам да знам, че си сграбчил шанса си за истинско щастие, преди да умра.

— Но, Парайла… — започнах да казвам, но той ме спря.

— Не, Закарайъс… синко не на слабините, а на сърцето ми. Моля те да си отидеш. Заради мен… Много те моля. Давам ти една година, и ако все още желаеш, можеш да се върнеш. Но заради мен… Дай си шанс да отидеш и да опиташ този нов късмет.

Втренчих се в него, като забелязах блясъка на сълзи в очите му и увереността в гласа му. Това разби всичко около мен и не можех да откажа нищо на този човек… Не и на мъжа, който ме защитаваше и обичаше, когато родителите ми починаха. Дължах му живота си. Бих направил всичко, което поискаше.

Затова се съгласих да отида.