Сойър Бенет
НЕцивилизован (12)

Глава 11

Зак

Излизайки от бръснарницата, прокарах пръсти през скъсената си коса. Направих го по спонтанна прищявка, излязох от библиотеката преди около половин час и не бързах да се върна в къщата на Мойра. Навън бе хубав ден, а чувствах нуждата да се дистанцирам от изкусителката с огнена коса.

Миналата нощ…

Няма думи, с които да го опиша. Няма достатъчно думи в португалския или в английския, за да опиша колко невероятно объркан се чувствах, когато свърших в Мойра онзи първи път. Усетих нещо да се освобождава в мен. И не просто оргазъм, който ме разтърси като никога досега. Усетих нещо да поддава дълбоко в мен… почти сякаш душата ми се разкъса.

Адски ме изплаши това и моментално потърсих слепешката нещо, за което да се хвана. За кратко се замислих за дъждовната гора и за милите очи на Парайла. Опитах се да си спомня тръпката от лова и другарството, което споделях с другите караикани. Разтърсих ума си в опит да си спомня някакво ниво на комфорт, което тези спомени обикновено биха ми донесли, но останах абсолютно празен.

После обърнах глава настрани и видях Мойра да лежи до мен върху килима. В очите й все още се долавяше слабо желание, а по красивото й лице бе гравирано пълно задоволство.

И разкъсаното чувство в мен започна да отслабва, само за да бъде заменено от горещото желание да я докосна отново.

С език.

Не се замислих дори и със скоростта на нападаща змия се хвърлих към нея, заравяйки лице между бедрата й и вкусвайки я… вкусвайки себе си… и отново се изгубих в еуфорията.

Второто ни съвкупление беше също толкова обезумяло, но беше по-интимно… по-лично от преди.

Възможността да наблюдавам лицето й и безбройните емоции, които преминаваха през него всеки път, когато се потапях в нея, беше повече от зашеметяващо. Усетих как контролът ми отново се изплъзва и се опитах да го задържа, нареждайки й да се докосне, и после измъчвайки себе си, когато излязох от нея. Но тя най-накрая се предаде пред мен и можех да я чукам до още един божествен край.

След това… не знаех какво да правя. Вътре в себе си изпитвах копнеж да я докосна… вероятно да я придърпам в обятията си, макар да не знаех дали това е прието. Все още не знам толкова много неща. Все още имам да уча толкова много неща. Докато всичките ми инстинкти за това, което трябваше да направя с тялото й, изглеждаха абсолютно естествени, нямах никаква представа какво да правя с Мойра, след като сиянието от великолепния секс избледнее.

Вместо това си тръгнах от нея, както бих си тръгнал от Тукаба. И все пак това не изглеждаше правилно, понеже никога не бих направил тези неща с Тукаба. Не искам да правя тези неща с Тукаба.

Само с Мойра.

Това, което не мога да разбера, е дали съм паднал в жертва на нова култура или просто съм паднал в жертва на Мойра.

Никоя от тези опции не ми изглеждаше задоволителна.

Затова, когато се събудих тази сутрин, се облякох, взех парите, които Мойра ми беше оставила, и излязох от къщата. Вратата на спалнята на Мойра все още беше затворена, но не си направих труда да й оставя бележка. Беше ми казала, че съм добре дошъл да идвам и да си отивам, когато поискам, а освен това… не знаех какво да й кажа.

Първата ми спирка беше малко кафене, което се намираше на няколко пресечки от библиотеката. Влязох вътре и моментално бях поразен от възможностите за избор. Мока, лате, капучино. Нямах представа какво значи което и да е от тях, така че поръчах просто чаша черно кафе и платих поръчката си. Седнах отвън за кратко на малка маса с чадър, който да ми пази сянка, наблюдавайки минаващите хора. Особено внимание отделих на жените, сравнявайки всяка от тях с Мойра. Опитвах се да разбера какво беше това у нея, което я отличаваше от другите… което я правеше толкова интригуваща за всичките ми сетива.

Не получих нито един отговор.

Най-накрая приключих с кафето си и отидох в библиотеката. Просто се разкарвах безцелно сред стелажите с книги, сваляйки по някоя от рафта от време на време, за да зачета задната корица. Нищо не ме привлече, затова си тръгнах.

Тогава видях бръснарницата отсреща, и след спирането на трафика, се затътрих дотам.

Надничайки през прозореца, наблюдавах как подстригват някакъв мъж. Разсеяно прокарах пръсти през собствената си дълга коса, мислейки за гордостта, която идваше с прическата Караикан. Какво би означавало, ако я отрежех цялата? Щях ли да обърна гръб на наследството си? Само че… това не беше моето наследство. Не и наистина. Корените ми бяха на американец. И все пак, след като дойдох в Щатите, бях виждал много мъже с разнообразни прически. Някои дълги, някои къси, някои по средата. Нищо в косата на мъжа не определяше неговата природа. Беше просто… коса.

Може би и в Караикан беше просто коса.

Постоях там няколко минути, опитвайки се да реша какво да правя. Замислих се за Парайла и за нещо, което ми беше казал, когато бях малко момче и един от старейшините на племето беше умрял.

Според обичая тялото беше изрисувано със символи, които разказваха за пътя му в живота. Корона от бамбукови листа бе положена на главата му, а дива орхидея бе сложена в ръцете му. Беше положен на погребална клада, а после тялото му бе изгорено, докато не останаха само костите.

Когато жаравата се охлади, жените щяха да пресеят прахта и да съберат обгорените кости. След това се счукваха в хаванче, докато се превърнат в ситен прах. Добавяше се бананово мляко, а погребалният ритуал завършваше, когато всеки един от племето отпиеше, докато не останеше нищо.

— Защо пием костите на Капа? — попитах Парайла, когато кратунката стигна до мен.

Поставяйки нежно ръка на раменете ми, той каза:

— Знаеш, че живот се създава, когато мъж и жена легнат заедно, нали, cor’dairo?

Кимнах в знак, че разбирах това. Това беше едно от първите неща, на които ме бе научил Парайла… след като за пръв път видях мъж да се чифтосва с жена.

— Е, ние само връщаме Капа към живот. Поглъщаме костите му и го превръщаме в част от нас самите. После, когато бъде създаден нов живот, част от Капа ще се прероди, а духът му ще продължи да живее в племето. За нас животът никога не свършва. Винаги ще се връщаш под една или друга форма. Накрая всичко се връща.

Докато гледах как бръснарят вътре взима четка и почиства врата на мъжа, се замислих за ученията на Парайла. Накрая всичко се връща.

Не се поколебах нито секунда повече. Влизайки вътре, попитах колко струва подстригването, а след това казах на бръснаря да я отреже.

Когато ме завъртя в стола и се видях в огледалото, почаках да дойде тъгата от това, че косата ми я няма… защото беше едно от нещата, които ме определяха като караиканец. Но не стана така. Просто се взирах с интерес, отбелязвайки колко къса бе отстрани, но я беше оставил малко по-дълга отгоре.

Косата ми всъщност бе леко чуплива, без тежестта на дългите кичури, които да я опъват надолу, тя се чупеше в краищата в дузина различни посоки. Изглеждах по-млад, или поне така си мислех, и като цяло бях доволен.

Заставайки пред бръснарницата, аз се огледах наляво и надясно, опитвайки се да реша какво да правя.

Без съмнение Мойра щеше да се е събудила досега, но все още не бях готов да се изправя пред нея. Нямах представа в какво положение бяхме и все още не бях готов да разбера.

Затова поех в противоположната посока и просто започнах да вървя.

Трябва ми повече време, за да помисля.

И скоро се изгубих тотално.

Как, по дяволите, се случи това?

През по-голямата част от живота си се ориентирах в Амазонка, проправяйки нови пътеки с мачетето си и проучвайки неизвестни територии. Винаги намирах пътя обратно.

Но след като обикалях из предградията на Евънстън, Илинойс, мамка му, нямах представа къде се намирам.

Завивайки по нова улица, се надявах на нещо познато, но не намерих друго, освен нови гледки и звуци. Вървях още няколко пресечки, докато не излязох на друга търговска улица. Малка закусвалня, антикварен магазин — нямам представа какво значи това — и ключар. Идея нямам какво значи и това.

Малко по-надолу по улицата, на малък паркинг видях паркирани една до друга две полицейски коли, обърнати в противоположни посоки. Тъй като знаех какво представляват, се насочих към тях. Имам неочакван и далечен спомен как полицай идва в училището ми, когато бях малък. Не помня точно защо беше там, но говори на класа ни и помня, че беше в позиция на авторитет и сигурност. Реших, че те са най-добрият ми шанс да разбера как да стигна обратно до дома на Мойра.

Когато наближих колите, видях, че прозорците им са свалени и полицаите си говорят помежду си.

Погледите им се вдигнаха към мен и единият от полицаите ми се усмихна леко.

— Мога ли да ви помогна?

Почесвайки се по главата, защото това бе неудобно и смущаващо, му казах:

— Да… Един вид се изгубих и не мога да намеря пътя до къщата на приятелката си.

Полицаят повдигна вежди към мен.

— Нов в района?

— Може да се каже — казах му.

— Какъв е адресът и ще те насоча в правилната посока.

Адрес? Мамка му.

— Ъм… честно, не знам. Тя е бяла къща с черни капаци.

Можех да видя моменталното недоверие по лицето на ченгето и той отвори вратата на колата си, за да излезе навън.

— Не знаеш адреса? — попита скептично той. — И казваш, че е къщата на приятел?

Надянах най-приятелската си усмивка.

— Добре, знам, че звучи странно… но, ъм… всъщност съм живял в Бразилия през последните осемнадесет години и жената, при която съм отседнал, беше наета да ме върне обратно в Съединените щати и да ми помогне да се приспособя към културата. Отседнал съм в дома й.

Очевидно това не оправи нещата, защото видях, че недоверието на ченгето започна да се засилва. Сега другият полицай също излезе от колата и внимателно затвори вратата, преди да се обърне към мен. Очаквах всеки момент да извадят пистолетите си или нещо подобно, което ме накара да се почувствам напрегнат. Може би това не беше толкова добра идея, затова направих крачка назад.

— Към какво имаше нужда да се приспособяваш? Английският ти ми се струва доста добър — казва ченгето.

Поемайки си дълбоко въздух, издишах и излях всичко.

— Всъщност живях в Амазония… с местно племе. Това е първият ми път обратно в модерния свят. Жената е антрополог в Северозападния и е била наета от кръстника ми, за да ме „спаси“ и да ме върне у дома.

Сега веждите и на двете ченгета се вдигнаха учудено. Единият от тях каза:

— Ебаваш ли се с нас?

— Не, сър. Нямам желание да ме застреляте — казах му с широка усмивка.

Другият полицай започна да се смее и се върна обратно в колата си.

— Ще намеря адреса й, Картър, и ще го закарам дотам.

Ченгето, чието име вече знаех, че е Картър, кимна и се качи в собствената си кола.

— Действай и се качвай на задната му седалка. Той ще те закара дотам.

С облекчение благодарих и се качих в автомобила на другото ченге. Когато затворих вратата, той каза:

— Аз съм полицай Стивънс. Как ти е името, приятел?

— Закарайъс Ийстън — отвърнах аз.

— А името на приятелката ти?

— Мойра Рийд — заявих и добавих: — Наистина оценявам помощта ви. Не мога да повярвам, че се изгубих.

— Може да се случи и на най-добрите — каза той, докато пишеше на малък компютър, монтиран на таблото. — Значи наистина си живял в Амазония за осемнадесет години?

— Да. Родителите ми бяха мисионери и умряха там, когато бях на осем. Племето ме осинови. Нямах представа, че тук в Щатите има някой, който ме търси. Не помня много от времето си тук.

— Невероятно, мамка му — каза замислено той. — Добре, намерих го. Мойра Рийд… тя е на улица „Копула“.

— Това е — спомних си аз.

— Добре — заяви той, докато палеше колата. — Сложи си колана и ще те закарам вкъщи.

Когато отбихме в алеята на Мойра, през мен премина огромно облекчение. Шибано чувство е да бъдеш изгубен и да нямаш контрол над ситуацията. Опитах да отворя вратата на колата, но бе заключена.

— Задръж — каза полицай Стивънс. — Трябва да я отворя отвън.

Той излезе от колата, докато си откопчавах колана, а когато вратата се отвори, стъпих на циментовата алея.

— Благодаря. Наистина го оценявам.

— Не се тревожи — каза той с усмивка. — Но ще дойда до вратата с теб.

Ах. Ясно. Искаше да се увери, че Мойра наистина ме познава, и че не съм някой откачалник, който се опитва да я убие. Много впечатляващо.

Точно преди да стигнем стъпалата към входната врата, тя се отвори със замах и Мойра излезе тичешком. Облечена бе с бледожълта лятна рокля с бели цветя по ръба.

— О, благодаря на бога, Зак. Поболях се от тревога заради теб.

Очите й се местеха между ченгето и мен, но когато се загледа по-добре в мен, тя каза изненадано:

— Отрязал си косата си.

Вдигнах ръка, прокарвайки пръсти през късите кичури.

— Да… май е така.

Тя ми се усмихна кратко и каза:

— Харесва ми.

Обръщайки се към полицая, тя попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, госпожо — увери я той. — Господинът малко се бе изгубил и не можеше да си спомни как да стигне до тук. Предполагам, че го познавате.

— Да, отседнал е при мен, докато ни гостува от Бразилия.

— Той ми разказа историята. Направо е невероятно — каза мило той. — Е, трябва да се връщам обратно. Вие двамата се пазете.

И двамата се сбогувахме, стоейки на верандата, докато гледахме как полицаят потегля.

Когато се скри от погледа ни, аз се обърнах и погледнах Мойра.

— Съжалявам, че си се притеснила. Само отидох да се разходя и не разбрах как се изгубих.

Преди да разбера какво се случва, Мойра се хвърли към мен, тялото й се блъсна в моето. Главата й се притисна към гърдите ми, а ръцете й се обвиха около кръста ми. Стискайки ме силно, тя каза:

— Откачих от тревога. Нямах представа какво ти се е случило.

Ръцете ми се вдигнаха и се обвиха колебливо около нея. Начинът, по който ме докосваше толкова смело, ме обърка. Не бе сексуален допир, а по-скоро топла прегръдка от облекчение. Беше хубаво да липсваш на някого.

— Това е — казва тя, когато ме пусна и се отдръпна. — Излизаме веднага, за да ти купим мобилен телефон, така ще можеш да ми се обадиш, ако отново ти се случи нещо подобно.

— Звучи добре — казах с широка усмивка. — Знам, че няма да има ченге на всеки ъгъл, което да ме спаси, щом отново се изгубя.

Мойра се обърна и влезе обратно в къщата. Последвах я вътре, забелязвайки, че раменете й все още изглеждат напрегнати, което бе знак, че още нещо я тревожеше. Тя влезе в кухнята и взе чашата си с кафе, която бе на масата. Наблюдавах я, докато изливаше съдържанието в мивката и изплакваше чашата.

Тихомълком се приближих към нея и когато се обърна, не се поколебах нито за миг. Ръцете ми се вдигнаха към лицето й и я придърпах по-близо до мен. Очите й се разшириха, а устата й се отвори леко.

Перфектно.

Сниших лицето си и допрях устата си до нейната.

Първата ни целувка.

Първата ми целувка с жена.

Мойра въздъхна от лекото докосване и инстинктът ми взе връх. Плъзнах език между устните й… покрай зъбите й, когато докоснах нейния, дъх на удоволствие премина от устата ми в нейната. Устните ми се движеха срещу нейните, езиците ни се преплетоха. Тя имаше вкус на кафе и захар. Невероятно колко меки бяха устните й.

Обвивайки ръце около врата ми, Мойра ме придърпа малко по-близо и устите ни започнаха да се движат малко по-грубо една срещу друга. Кръвта ми кипна, когато ръцете ми се придвижиха от лицето към хълбоците й, за да придърпам тялото й към своето. Пенисът ми започна да се втвърдява и сега разбирам… как нежната и сладка целувка може да се превърне в по-смела, толкова чувствена, че сексът би бил следващата логична крачка.

Да… сексът определено бе следващото в списъка. Това не беше първоначалната ми идея, когато я целунах, но сега определено е.

Единствената ми мисъл, в интерес на истината.

Отпускайки ръце, бързо пъхнах едната си ръка под подгъва на роклята й и прокарах пръсти по вътрешната страна на крака й. Мойра ахна в устата ми и ханшът й се изви напред, търсейки докосването ми. Плъзнах един пръст под ръба на бикините й в сгъвката на краката й и погалих котенцето й. Топло и влажно… дяволски перфектно.

Поотпих пръста си в нея, а Мойра се раздвижи срещу мен. Устата й се откъсна за миг от моята и захапа устната ми, карайки ме да подскоча. Погледнах я изненадано, а очите й ме предизвикваха да продължа да я целувам.

Да, мамка му, мога да понеса малко хапане. Докато пръстът ми се движеше в нея, устните ни отново се сблъскаха и зацелувах с дива нужда.

Ръцете на Мойра се спуснаха към копчето на шортите ми и трескаво се опита да го разкопчае, буквално изтръгвайки ципа, докато го смъкваше. Меките й, топли ръце се пъхнаха вътре, за да поемат пениса ми и, о, мамка му… все едно бях в рая.

Никога досега женска ръка не бе докосвала пениса ми. Беше толкова хубаво.

Тя ме погали и стисна, карайки пръстът ми да се движи по-бързо в горещата й плът, докато главата ми не се замая. Чувствах се сякаш ще се разпадна след още само няколко кратки ласки на ръката й, затова се откъснах от нея, гърдите ми се повдигаха тежко от напрежение заради опита ми да запазя някакъв контрол.

А Мойра си стоеше там, с поруменели бузи и блестящи очи, дишайки толкова тежко, колкото и аз.

Сведох поглед към ръцете си, виждайки, че треперят.

Треперят, мамка му.

— Зак? — каза нежно Мойра.

Очите ми се вдигнаха бавно към нея.

— Искам опитам нещо ново с теб — прошепна тя. — Искам да те поема в устата си.

О, мамка му.

Сеизмичен трус премина през тялото ми само при тази мисъл. Да, да, да. Желаех го наистина силно.

Да усещам устата й, обвита около пениса ми, също като жената във видеото, което гледах. Образът на Мойра, която ми прави това, бе почти твърде много, за да го понеса. Не съм сигурен, че мога да запазя контрол. Съвсем сигурен съм, че тя ще ме разруши.

— Не — казах й. — Още не.

— Какво? — попита тя потресена. — Но аз искам…

— Обърни се — наредих й аз. — Наведи се над кухненската маса.

— Зак? — попита тя несигурно.

— Просто го направи — заповядах рязко. — Искам да те чукам изотзад.

Защото бе твърде интимно да гледам лицето й. Просто не можех да се справя с чувствата, които предизвикваше подобен акт.

Разочарование изпълни очите й и за част от секундата се замислих дали да не отстъпя. Но не можех да я оставя да поеме контрола. Само това бе останало от истинската ми природа и ако тя го приемеше, значи ме приема целия.

Мойра вдиша дълбоко през носа си и издиша леко през устата, преди да ми обърне гръб. Но не отиде към масата, вместо това мина покрай мен на път за чантата си, която стоеше на масичка до вратата. Грабна я и отваря вратата.

— Излизам да ти купя мобилен телефон. Ще се върна след малко.

Дори не погледна отново към мен, докато излизаше през вратата и я затръшваше зад себе си.