Сойър Бенет
НЕцивилизован (1)

Пролог

Мойра

В наши дни

Бях опиянена от страст.

Главата ми се въртеше, сърцето ми биеше учестено и усещах как мускулите ми се свиват точно където трябва.

Бях извън контрол, а инстинктите ми крещяха да се предам… да се подчиня.

Да бъда покорена.

— Падни на колене — заповяда Зак с нисък глас, който се плъзна като тръпка по кожата ми и накара кръвта във вените ми да забушува.

— Не — прошепнах, въпреки че исках да изкрещя „да“.

Знаех, че нямаше да устоя.

Всъщност мисля, че налудничавият ми отказ бе подбуден единствено от предизвикателството, което представляваше за него. Защото за мен това беше много по-вълнуващо, отколкото лесното отдаване.

Зак сграбчи врата ми решително и стисна… толкова силно, колкото беше нужно, за да привлече вниманието ми. Преди време ми беше казал, че по този начин мъжкият ягуар печели уважението на женската си, преди да я обладае, и аз му бях повярвала. Напълно подкрепях възпитанието, което беше получил сред дивите местности на Амазония и оценявах влиянието върху личността му, което бяха оказали годините, прекарани далеч от съвременния свят.

Когато се приведе към мен, можех да усетя топлия му дъх по врата си.

— Никога повече не ми отказвай.

Това бе всичко, което каза, преди да ме натисне надолу и коленете ми да поддадат неохотно. Коленичих на килима, а той продължи да ме притиска… още, още и още… докато бузата ми не докосна кремавия, вълнен килим, а задникът ми не се вирна във въздуха. Въздъхнах доволно, притваряйки очи и си спомних първия път, в който го бях видяла да прави същото на друга жена, и как бях копняла да го изпитам и аз.

Беше нов момент в живота ми. Момент, в който всичките ми морални предразсъдъци изглежда се изпаряваха, заменени от жаждата да науча нещо ново от този мъж.

Странно… тъй като аз бях учителката, а този, който преподаваше, беше… той.

Закарайъс Ийстън ме учеше на копнеж, който не си бях представяла, че съществува, преди да го срещна.

Малкото тъжно момче.

Дивакът от джунглата.

Самотникът, воинът… опасен до дъното на душата му.

Загадъчният мъж, който не принадлежеше в нито един от двата свята.

— Помниш ли първия път, в който ме видя? — попита Зак, стискайки ме отново за врата.

— Да.

— Това те възбуди, нали?

— Да.

— Искаше ти се да те чукам по същия начин, нали?

— Да.

— Искаш го и сега, нали?

— Господи, да! — простенах.

— Тогава ми разкажи — настоя той, а в гласа му можех да чуя весели нотки.

— Да ти разкажа какво? — попитах объркана.

— Разкажи ми за първия път, когато ме видя. Разкажи ми тази история, моя сладка Мойра, и ще помисля дали да ти дам това, което искаш.

Дъхът ми се плъзна по устните като полъха на вятър и, затваряйки очи, си спомних за експедицията до Амазония, на която бях изпратена преди месец, за да върна Зак… клетото изгубено момченце, което бе живяло сред примитивното индианското племе Караикан през последните осемнадесет години.

Да, това бе денят, в който животът ми се промени безвъзвратно.

Аз и отец Гаул си проправяхме път през джунглата, следвайки нашия водач Рамон. След като се бяхме приземили на малката писта, разположена до южния бряг на река Амазонка, западно от колумбийско-бразилската граница, тръгнахме към река Джутай, откъдето отец Гаул закупи старо кану от един търговец. Отправихме се на юг, като на няколко пъти се наложи да спираме, за да заобиколим бурните води. След два дни плаване Рамон най-накрая обяви, че е време да слезем на брега.

В раницата си носех всичко необходимо за пътешествието до племето Караикан. Тъй като беше третото ми пътуване до Амазония, не бях взела много багаж. Бях опаковала само най-нужното — хлорни таблетки за вода, нож, лек, преносим хамак, дрехи за преобличане и няколко, които бях взела за Зак, избирайки правилния размер с помощта на отец Гаул, и военни полуфабрикати, които купих в Бразилия малко преди да се качим на борда на „Чесна“ и да отлетим на север.

Рамон, местен мисионер, който пътуваше с отец Гаул, водеше нашата малка експедиция, отсичайки растителността, която изглежда израстваше отново само след миг. Гъстата зеленина от дърветата над нас изпълваше джунглата с тъмни сенки.

Посочвайки напред, Рамон заговори на португалски, а отец Гаул побърза да ми преведе:

— Виждате ли светлината? Това е племето Караикан.

Надникнахме иззад Рамон, и видяхме, че в далечината джунглата наистина изглеждаше по-светла. Продължихме напред, излизайки от гората право върху голяма около три акра изсечена площ. Имаше няколко дълги колиби, построени с основи от тънки бамбукови стъбла и преплетени палмови клони за покрив. Както повечето племенни жилища, и тези бяха без стени, а подът не бе нищо повече от мръсната земя, по която стъпвахме.

От западната страна на лагера се виждаха засети с царевица площи. Бях чувала за племето Караикан от колега, чийто приятел познавал човек, който прекарал известно време с тях преди години. Разбрах, че отглеждат най-различни суровини като банани, маниока, манго, захарна тръстика, царевица и сладки картофи, които използваха като добавки към месото, което мъжете набавяха от уловите си. Откъм полето се задаваше една от жените, която придържаше голяма кошница с царевица на гърба си благодарение на палмовата каишка, минаваща през челото й.

Когато навлязохме в племето, отец Гаул излезе начело на групата. Видях няколко от жените да приготвят хляб от маниока върху нагорещените от огъня глинени съдове, докато други кърмеха бебета или си почиваха на хамаците. Гледаха ни с любопитство, но никоя не си направи труда да поздрави групичката ни. Всичките бяха голи, но това не ме изненада. Въпреки че племето имаше дребни търговски отношения с мисионери и други племена, все още не бяха запознати добре с дрехите, тъй като дори мъжете избягваха да носят препаски.

Последвах отец Гаул в колибата, до която с учудване забелязах, че имаше още една, която беше с около четвърт по-малка от съседната. Той пристъпи вътре и отправи поздрав към стария караиканец, който лежеше в хамака. Възрастна жена, вероятно съпругата му, поддържаше огъня, над който разстилаше брашното от маниока върху глинен съд.

Отец Гаул заговори тихо на португалски, докато потупваше мъжа по рамото. Мъжът се усмихна, показвайки няколко липсващи зъба на фона на старото си набръчкано лице, и стана ясно, че си разменяха поздрави. Отец Гаул ме посочи и заговори оживено, изстрелвайки думи, които не разбирах, но се досетих, че ме бе представил.

Старият мъж ми махна да се приближа и аз застанах до него.

— Мойра, това е Парайла. Приемният баща на Зак.

Отец Гаул се обърна към Парайла и продължи да говори на португалски. Беше езикът, който много от племената бяха присвоили през последния век от необходимост да общуват със света, който си проправяше път в амазонската джунгла.

Парайла ме погледна и ми се усмихна нежно и приветстващо, докато подаваше ръката си. Поех я и той каза нещо. Когато приключи, стисна ръката ми и отец Гаул каза:

— Той те приветства с „добре дошла“ и се радва, че си на гости в племето му. Надява се, че ще успееш да си починеш. Когато ловната група на племето се завърне, ще има голямо пиршество по случай пристигането ни. Също така казва, че се надява да се грижиш добре за приемния му син, но след като те е видял, е усетил, че си добра и силна жена, която ще се справи със Зак без проблеми.

Усмихнах се широко на Парайла и казах:

— Отец Гаул, благодарете му от мое име и му кажете, че за мен е чест да бъда тук, и че ще се грижа добре за Зак, щом си тръгнем.

Парайла ми се усмихна още веднъж, след което заговори отново с отец Гаул, докато аз се обърнах и продължих да разглеждам селото.

Наоколо тичаха няколко измършавели кучета, а за мое учудване в колибата отсреща имаше малка, черна маймунка с каишка от палмово въже около врата, която бе завързана за един дънер на земята. Едно от децата я хранеше с банани и изглежда беше домашен любимец, което ми се стори доста интересно, тъй като бях наясно, че това животно бе едно от източниците им на месо.

Поставяйки ръка на рамото ми, отец Гаул каза:

— Ела. Нека приготвим хамака ти и ще ти покажа къде е водата, за да се освежиш, след което ще можеш да подремнеш. Пиршеството ще започне след няколко часа и ще продължи до късно през нощта.

Кимнах и последвах отец Гаул навън от дома на Парайла, очаквайки нетърпеливо завръщането на Зак в селото, за да го видя за първи път.

* * *

Празненството беше започнало отдавна, но от Зак нямаше и следа. След като се събудих от дрямката, отец Гаул ми каза, че Парайла се притеснявал за него. Не бил приел добре новината за пристигането ни и категорично отказал да тръгне с нас. Изглежда са спорили с дни по темата и все още не бе ясно дали Зак се е съгласил да се върне в Щатите с мен.

В средата на откритата площ близо до хижите бяха запалили огромен огън, където се печаха най-различни видове месо. Ловната група, по мои изчисления двадесет и двама силни мъже, се беше върнала преди час, но Зак не беше сред тях. Когато попитах Парайла чрез отец Гаул, той каза:

— Закарайъс преследва тапир и е останал назад. Ще се върне скоро с още месо.

Поех подадената ми в огромен бананов лист храна. Ловците бяха успели да убият алигатор и няколко паякови маймуни, и когато се завърнаха в селото с плячката, жените ги посрещнаха с овации.

Мъжете бяха също толкова голи, колкото и жените, като изключим факта, че бяха поставили втъкани палмови нишки върху необрязаните си пениси, в резултат на което се заформяха гъсти гнезда от тъмни косми, а тестисите им висяха свободно. Отново, бях го очаквала и въобще не бях шокирана. Като антрополог намирах социалните различия между културите ни за очарователни.

Мъжете изчистиха набързо плячката в края на селото и месото беше сложено да се пече над откритата жар. Когато беше готово, жените го свалиха от огъня и сервираха първо на мъжете. Едва когато и последният мъж започна да се храни, жените сервираха и на себе си, включително и на мен. Имаше също сварени сладки картофи, хляб от маниока и нарязана папая.

Отец Гаул ме забавляваше с истории от времето, което беше прекарал при караиканите, сравнявайки ги с другите племена, при които беше служил. В продължение на единадесет години беше идвал точно до това село, загърбвайки съвременния свят, за да живее сред джунглата с индианците и да ги учи на Христовото слово. Беше истински знак от съдбата, когато преди пет месеца отец Гаул си бе счупил крака и се озовал в болница в Сао Пауло. Докато бил там, го посетил друг свещеник с вест от богат щатски бизнесмен, който издирвал приятелите си Джейкъб и Кристен Ийстън, които изчезнали мистериозно в Амазония преди осемнадесет години заедно със сина си Закарайъс.

В момента, в който мисионерът му описал двойката, включително и седемгодишното момченце, отец Гаул бил сигурен, че богатият американец търсил Закарайъс от караиканското племе. Веднага се свързал с кръстника на Зак, Рандал Кенън, и задействали нещата да го върнат вкъщи. Тъй като бях антрополог, който обучаваше индианци от Амазония, които бяха избрали да се преместят в модерния свят, мистър Кенън ме бе наел да върна обратно Зак — както му бяха викали като малък — и да му помогна да се приспособи към новия си живот.

Седях покрай огъня, слушайки отеца, и гледах как някои от жените пееха и танцуваха. Казаха ми, че песента е благодарност към ловците за плячката, която бяха донесли, но се обзалагах, че мъжете нямаше да възхвалят жените, задето им бяха сготвили. В племенните общества жените все още се приемаха като по-низши.

С крайчеца на окото си видях движение, когато някой се появи на разпръскващата се от буйния огън светлина. Веднага забелязах, че фигурата беше по-висока от тази на караиканите, чиято максимална височина достигаше метър и седемдесет. Мъжът беше висок, и когато се приближи към огъня и сенчестата му фигура се проясни, осъзнах, че виждам Закарайъс Ийстън за първи път.

Не знам какво бях очаквала, но определено не бях подготвена за това, което видях. Със сигурност достигаше метър и деветдесет, карайки малките караикани да изглеждат като джуджета до него. Беше строен, с мускули по гърдите, раменете, ръцете и краката, а по тялото му имаше безброй белези. Кестенявата му коса падаше до раменете, но лицето му беше гладко избръснато. Докато месните караикани имаха косми само между краката си, Зак беше бял мъж, израснал сред тъмнокожи и несъмнено му се бе налагало да се бръсне, за да има гладко лице като техните. Чудех се как ли го прави. Може би с остър нож? Или може би със самобръсначка, която му беше дал някой мисионер?

И какво лице само! Толкова перфектно, че ми се доплака. Трябваше да се досетя, че ще е красив мъж, тъй като бях виждала снимки на привлекателните му родители. Светлосините му очи блестяха на светлината на огъня, който хвърляше сянка върху високите му скули, правия нос и квадратната му челюст, която в този момент беше стисната гневно.

Тъй като беше гол като останалите от племето, погледът ми се сведе неволно към скута му. И божичко! Определено имаше още една явна разлика. Дребните мъже от Караикан не можеха да се мерят с великолепието, което висеше между бедрата на Зак. За разлика от другите той не носеше втъкани палмови нишки пред пениса си, и въпреки че беше напълно опуснат, обрязаната му дължина висеше тежко с около осем сантиметра по-дълга. Сигурно беше огромен, когато се възбудеше, и се ужасих, когато усетих пулсиране между краката си при вида на мъжествеността на човека, заради когото бях прекосила джунглата да прибера. Бързо повдигнах поглед, тъй като седях до католически свещеник, и отново загледах лицето на Зак.

Не бих могла да си представя животинския магнетизъм, който се излъчваше от него. Походката му беше уверена и нахакана, вероятно заради огромния бут от тапир, който беше преметнал през рамо. Закрачи към огъня и хвърли бута върху жарта, а останалите от племето го приветстваха с овации заради плячката, която беше донесъл.

Зак веднага отиде до Парайла и стисна рамото му в жест на привързаност. Парайла му каза нещо и посочи към отсрещната страна на огъня, където стояхме отец Гаул и аз. Свещеникът стана и пристъпи напред, потупвайки Зак по гърба, който му отвърна със същото и го приветства за добре дошъл с топла усмивка. Дори не погледна към мен, а прошепна няколко думи на отец Гаул и коленичи на земята, за да разговаря с Парайла.

Когато отец Гаул седна отново до мен, той се приведе и прошепна:

— По-късно ще поговоря с него. Не приема добре новините.

— Така и предположих — казах разбиращо. Знаех, че сигурно ще му е трудно да напусне вероятно единствения дом, който си спомняше.

Отхапах отново от алигатора и задъвках замислено, докато гледах как Зак и Парайла си говорят. Това, което му казваше старецът, явно бе нещо, за което не искаше и да чуе, защото видях, че заклати отрицателно глава със смаяно изражение, което след няколко секунди се превърна в строго.

Каза нещо на Парайла и се обърна да ме посочи, хвърляйки ми унищожителен поглед, с който ясно показваше, че не бе радостен от присъствието ми. Най-накрая се изправи на крака, докато продължаваше да говори на Парайла, който поклати тъжно глава към Зак.

Наблюдавах с интерес как Зак отказа храната, изложена върху глинения съд, и заобиколи огъня, отправяйки се към една от пеещите жени. Беше млада… така като я гледах — на не повече от осемнадесет-деветнадесет години и изключително красива. На главата си носеше лента от черни пера от лешояд, която отец Гаул ми каза, че символизира навлизането в пубертета, и че момичето е получило първия си мензис, но все още не е омъжено. Каза, че това било рядкост в племето, защото повечето жени имали съпрузи, но не бил сигурен каква точно е историята на това момиче. Когато някоя от жените си вземеше мъж за съпруг, вече не носеше лентата. Ако беше невинна и не бе получила първата си менструация, трябваше да носи лента от бели пухести пера. Така като гледах, момичето беше единственото, което носеше черна лента.

Зак тръгна към нея, а тя седна върху един вкаменен дънер и го погледна, усмихвайки се широко. Той протегна ръката си напред и тя постави без колебание дланта си в неговата. Зак я издърпа на крака, карайки бюста й да се поклати леко от движението. Зачудих се дали нямаше да се оттеглят за малко време насаме и си спомних как си бях помислила, че вероятно момичето беше караиканската любовница на Зак.

Бях повдигнала ръка, за да отхапя от храната, но замръзнах на място, когато Зак се обърна и ме погледна през рамо. Очите му ме приковаха заплашително, но също така можех да видя още нещо в погледа му.

Може би предизвикателство?

Тогава, за мое пълно изумление, той натисна раменете на момичето надолу и тя коленичи пред него. Гледах смаяно как пениса му започна да набъбва, докато момичето гледаше изумено огромния мъж, изправен над нея. Зак вдигна ръка и с пръст й направи знак да се обърне. Момичето изпълни нареждането и притисна лицето си към земята, като постави длани до гърдите си.

Зак коленичи зад нея, а ерекцията му се беше вирнала гордо нагоре. Той хвана пениса си в ръка, погали го един-два пъти и отпусна хватката. Гледах като хипнотизирана как протегна едната си ръка и нежно я постави в долната част на гърба на момичето. Наведе се напред, обвивайки тила й с пръстите на другата си ръка, и я притисна към земята. Бутна бедрата си напред, намести върха на пениса си пред задника й и бавно започна да навлиза в нея.

Бях като омагьосана от факта, че правеше всичко това насред племето и не можех да откъсна поглед, нищо че седях до свещник. Казах си, че ще е наистина интересна публикация за вестник, която щях да публикувам някой ден, и така прецених, че трябва да продължа да гледам.

— Зак… Não aqui. Não na frente dos nossos hóspedes^[1] — чух Парайла да казва на Зак и видях как тялото му се скова, от каквото мислех, че е порицание. Погледът ми се плъзна към Парайла, който гледаше Зак с раздразнение. Тънка усмивка се изписа по лицето на Зак и той кимна на стареца с уважение.

— Извинявам се — каза отец Гаул и аз се обърнах да го погледна. — Ставаш свидетел на една от социалните им норми, която е напълно противоположна за разбиранията на модерния свят. Тук… в тази култура доминира мъжът и има правото да обладае всяка от свободните жени, когато и където пожелае. Племето гледа на секса като награда за приносите, които е направил мъжът за селото. Те са напълно открити сексуално и усамотяването не е препоръчително. Всъщност е изключителна гордост за мъжа да подчини сексуално някоя жена пред погледите на всички.

— Ясно — казах, но не разбирах нищо. Беше изумително да наблюдавам разликите в културите ни. Зави ми се свят, като се замислих как рано или късно щеше да се наложи да науча Зак на разликите между света, който познаваше той, и този, в който се очакваше да заживее. Концентрирах се отново върху храната, а отец Гаул се обърна настрани да говори с Рамон.

Но жената в мен — не, имах предвид ученият в мен — беше напълно безпомощен срещу любопитството. С крайчеца на очите си погледнах отново към Зак. Едва се бе повдигнал от земята, когато протегна ръка отново към жената и й помогна да стане. Поведе я към близката колиба, както предполагах, за повече усамотение. Но когато стигна близо до огъня, той я бутна отново на колене, и този път, без да го изчака да й нареди, тя положи гърди на земята и надигна дупето си към него. Момичето отпусна лице към земята, когато Зак коленичи зад нея и натисна тила й надолу. Изражението на лицето й, което гледаше към огъня, бе приятно… почти ведро, което не можех да си обясня, защото ако аз бях тази, която щеше да е пронизана от огромния, дълъг и стърчащ пенис на Зак, щях да представлявам една разгорещена и гърчеща се бъркотия.

С едната си ръка на тила й Зак обхвана пениса си с другата, приведе се напред и бавно навлезе в нея. Момичето изохка тихо от задоволство, а очите на Зак се притвориха леко, докато не потъна напълно в нея.

Лекото пулсиране между бедрата ми започна отново и се засили, когато Зак започна да се движи бавно и продължително, но с дълбоки и изцяло изпълващи тласъци.

Гледах запленена, като почти можех да усетя пениса му между краката си, и в този момент разбрах, че задачата ми да помогна на Зак да се приспособи към модерния свят щеше да се окаже проблем за мен.

Осъзнавах напълно, че суровата му чувственост ми беше повлияла… покровителствения начин, по който взимаше каквото пожелае. Действаше ми греховно възбуждащо — абсолютният контрол и грубата доминантност, която заявяваше — което беше странно, тъй като винаги съм била независима и уверена любовница.

Така се бях вглъбила в животинското съвкупление пред мен, че не обръщах внимание на нищо друго. Гледах как с едната си ръка я натискаше за тила, а с другата впиваше пръсти в бедрото й. Момичето стенеше нежно и на светлината на огъня можех да видя как пениса на Зак проблясваше от влагата всеки път, когато излезеше от тялото й. Когато вдигнах очи към лицето на Зак, за малко не се прекатурих назад, щом видях, че се е втренчил право в мен през слабо горящия огън.

Светлите му очи блестяха на фона на заобикалящата го светлина, а челюстта му беше стисната решително, докато чукаше жената в прахта. Сключихме погледи и аз се оказах неспособна да отместя очи от неговите. Изглежда ме предизвикваше да наблюдавам действията му… едва ли не забранявайки ми да извърна поглед от случващото се. Мисля, че в този момент ми показваше, че е дивак, и веднъж щом напуснехме това място, нещата никак нямаше да са лесни.

До мен отец Гаул и Рамон разговаряха тихо, жените пееха, а останалите от племето се смееха и забавляваха помежду си.

Защо никой друг не се интересуваше от случващото се, освен мен?

Но след миг всичко изчезна и останахме само аз и Зак, взирайки се един в друг.

Дори жената, с която се чифтосваше, изглежда се сля с нощта, а сърцето ми препускаше, докато го наблюдавах как ме гледа, движейки бедрата си напред-назад с лениви движения. Той продължи още, още и още. Наблюдавах зрелището, което се разиграваше пред мен, а тялото ми пламтеше от желание, когато воайорът в мен се пробуди. Никога не съм предполагала, че ще се възбудя, докато наблюдавам как друга двойка прави секс, но бях сигурна, че всичко се дължеше на начина, по който Зак отказа да освободи погледа ми, и от мислите за това какво можеше да направи с тялото ми, които обсебваха съзнанието ми.

Най-накрая, сякаш след часове, Зак стигна до разтърсващ оргазъм с такава тишина, че едва разбрах, когато се случи. Не се чу дрезгав вик от удоволствие, нито стон от освобождението му. Вместо това очите му продължаваха да се взират в мен, докато мускулите на врата му се изпънаха като твърди въжета. Тласна се за последен път в момичето и видях как лек трепет премина през тялото му, докато свършваше безмълвно, взирайки се в мен с такава свирепост, че можех да усетя удоволствието му чак до мозъка на костите си.

Зак задържа дивия си и уверен поглед още за момент, след което се отдръпна от жената, изправи се, и се отдалечи в мрака.

 

 

Когато приключих с историята си, отворих очи и неволно се изтласках от хватката на Зак. Той натисна врата ми отново, и тъй като беше много по-силен от мен, застинах неподвижно.

— Това е прекрасна история, Мойра — каза с тихо одобрение Зак, и знаех, че е доволен да чуе колко ме е възбудил, докато съм го наблюдавала.

— Така си го спомням — отвърнах смело.

— Значи си ме искала тогава, така ли?

— Да — въздъхнах.

— Така, както ме искаш сега?

— Да.

— По същия начин — заяви той.

— Точно — съгласих се аз.

Зак постави свободната си ръка в долната част на гърба ми и повдигна нагоре подгъва на роклята ми.

— Преди да ти дам това, което желаеш — каза Зак с тих и заповядващ глас, — искам да ми кажеш още едно нещо.

— Какво? — попитах го, а в гласа ми се усещаше чувство на неудовлетвореност.

— Искам да ми кажеш кое е най-важното нещо, което си разбрала за мен, откакто ме отведе от дома ми.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. Мразех болката и гнева, който все още се усещаха в гласа му заради това, което му бях причинила. След това признах това, което знаех, че искаше да чуе:

— Научих, че ти… Закарайъс Ийстън… си нецивилизован мъж.

— Да — прошепна той, като пусна роклята ми и се заигра с дантелата на бельото ми. — Разбрала си правилно.