Сойър Бенет
НЕцивилизован (14)

Глава 13

Зак

Чу се тихо чукане по една странична врата в стаята ми, която бях забелязал по-рано, но не й обърнах внимание. Отворих я колебливо и видях Мойра да стои там. Очакваше се да слезем долу за вечеря след около петнадесет минути. Не се изненадах, че я виждам, а защото бе на тази странична врата, без да разбирам откъде бе дошла.

— Изглежда нашите стаи са свързани — каза Мойра и посочи назад към спалнята, която можех да видя през рамото й.

— Интересно — казах на глас, въпреки че мислите ми се завъртяха около възможността да се промъкна в стаята й тази вечер.

Мамка му, щях да полудея от желание по тази жена, а дори не бях сигурен дали ще бъда приветстван в тялото й отново. Бях толкова объркан и ядосан от отказа й, че не исках да имам нищо общо с нея.

Това продължи всичко на всичко пет минути.

След това се потопих отново в лудостта, абсолютно гладен за нея, и трябваше да споря със себе си още три дни, че е глупаво да преследвам нещо повече. Ние бяхме прекалено различни. А аз не можех да си позволя да загубя контрол. Тя искаше от мен неща, които не можех да й дам.

Все още нямах голяма яснота по въпроса.

Мойра мина покрай мен и влезе в стаята ми. Забелязах, че е облякла бяла пола, която обгръща бедрата й и стига точно над коленете. Беше я съчетала със светлосиня блуза без ръкави, така че можех да видя луничките по раменете й. Както обикновено, косата й, блестяща и дълга, беше разпусната и аз умирах да прокарам пръстите си през нея.

За предпочитане докато тя бе наведена пред мен и аз я чуках изотзад.

Но не, това не бе съвсем вярно. Не бе за предпочитане. Последно Мойра ми каза онзи ден, че иска да ме поеме в устата си и представата за това ме преследваше. Веднага отхвърлих тази идея, защото не мислех, че ще съм в състояние да се справя и да не загубя контрол с нея. Но перспективата да заровя пръсти в косата й, държейки лицето й, докато влизам и излизам от устата й… да, добре.

Получавам ерекция и трябва да мисля за нещо друго.

— На колко си години, Мойра? — попитах я, тъй като това бе нещо, за което бях любопитен.

Тя се приближи до леглото ми и седна на ръба. Смеейки се тихо, каза:

— Културен урок номер едно, когато става въпрос за жени — никога не ги питай за възрастта им.

Не можах да възпра усмивката, която се появи на лицето ми.

— О, да. Защо така?

— Защото съвременните жени са чувствителни на тема стареене. Един директен въпрос очевидно се тълкува в смисъл: „Изглеждаш стара и измъчена. Може би трябва да помислиш за ботокс.“

— Какво е ботокс? — попитах аз объркано.

Мойра се засмя и поклати глава с весел пламък в очите.

— Това е нещо, което една жена прави на себе си, за да изглежда млада и хубава. Но да отговоря на въпроса ти, на двадесет и осем години съм.

— По-стара от мен с три години — размишлявах на глас.

— Пропусна отлична възможност — подразни ме тя и стана от леглото. — Трябваше да кажеш: „Мойра, не изглеждаш и ден по-възрастна от двадесет и една. Толкова си млада и красива, че никога няма да имаш нужда от ботокс“.

Не можах да се въздържа да не се изсмея.

— Нямаш нужда да ти казвам това. Ти вече го знаеш.

Мойра застана пред мен и ме потупа по ръката.

— Виж, това е така, Зак. Жените понякога са несигурни същества. Ние непременно имаме нужда да го чуваме.

— Не и ти — присмях се аз. — Ти си най-самоуверената жена, която съм познавал някога.

— Твоят опит е с жени от Караикан — посочи тя. — Разбира се, че аз съм най-самоуверената жена, която познаваш.

— Срещнах много други жени през последните няколко седмици. Наблюдавах дори още повече. Вярвай ми, никоя не може да се сравнява с теб в това отношение.

— И все пак това те отблъсква — каза Мойра тихо и погледна надолу.

Примигнах изненадано, не само от думите й, но и от начина, по който сведе поглед. Не като уверената Мойра, която познавах.

— Това не е отблъсване.

— Не е ли? — попита тя колебливо, но с нотка на предизвикателство и вдигна лицето си нагоре. — Не си говорил с мен от няколко дни. Не ме искаш, освен ако можеш да ме сложиш на колене. Аз не съм Тукаба и никога няма да бъда.

Протегнах се, улових един кичур от косата й и го потърках разсеяно между пръстите си. Изучавах го внимателно, наблюдавах начина, по който светлината танцуваше по него. Когато вдигнах поглед към нея, казах:

— Никога не си помисляй, че не те искам, Мойра. Просто не съм сигурен, че мога да те имам, без да загубя себе си по пътя.

— Зак… Аз не искам да изгубваш себе си. Не искам някога да бъдеш някой друг, различен от истинското ти „аз“. Моля те, не мисли така.

Пуснах косата й и отстъпих назад.

— Знам. Но знам също така, че ти никога няма да бъдеш жената, която ще ми се подчини напълно. Ако не ми се подчиниш, тогава съществуването ми е грешно. Аз не знам друг начин.

— Това не е вярно — каза бързо Мойра и се протегна да хване ръката ми. Пръстите й се вплетоха в моите. — Ти продължаваш по своя начин, Зак. Но можеш също така и да научиш нови начини, ако искаш. Ето така трябва да се отнасяме към всичко в живота.

Останах замислен за миг, загледан в преплетените ни пръсти. Докосването й бе топло и грижовно и ми даваше малко спокойствие.

— Не искам да те нараня — изрекох честно. — Винаги съм се чувствал така, сякаш всеки момент ще изгубя контрол, когато съм с теб. Искам да те притежавам така пълно, че се страхувам да не те нараня в процеса.

— Но още не си ме наранявал — увери ме тя.

— Защото се контролирах през цялото време, Мойра. Ако се отпусна, кой ще те предпази от мен?

Мойра вдигна съединените ни ръце и целуна кокалчетата ми толкова нежно.

— Няма да ме нараниш. Имам ти доверие. Но да поговорим за това след вечеря… по-късно тази вечер. Вече ни очакват.

Кимнах и тя пусна ръката ми. Тръгнахме към вратата, която се отваряше към коридора, и Мойра се обърна към мен.

— И Зак… Не мисля, че Рандал трябва да знае за нас. Имам предвид за това колко близки сме станали… в интимен план.

— Предпочитам той да не знае изобщо нищо за мен, така че не се притеснявай, че ще споделя.

— Просто… това, което направих… да правя секс с теб. Това е неподходящо от гледна точа на мястото, от което идва Рандал. Той не би разбрал.

Усмихнах й се.

— Нашата тайна няма да ходи никъде. Така че не се тревожи.

Мойра въздъхна облекчено и се усмихна.

— Благодаря.

Когато стигнахме подножието на стълбите, Сам ни очакваше.

— Всички са в библиотеката, ако искате да се присъедините към тях за едно питие преди вечеря.

Отвърнах на мъжа с кимване и дадох знак на Мойра да поведе. Последвах я, стягайки се за безсмислието от тази вечер. Не исках да познавам този Рандал Кенън. Искам да се върна вкъщи… обратно в Бразилия, обратно при моите хора.

По изключение, за първи път откакто мислех за дома, ще призная, че мисълта да напусна Мойра накара гърдите ми да се стегнат. Макар че нямах представа накъде върви връзката ни, бях съвсем сигурен, че не съм готов да се разделя с нея още.

Мойра премина през някакви двойни врати, и когато я последвах, видях Рандал да стои там заедно с един мъж и една жена, които изглеждаха горе-долу на моята възраст. И двамата бяха високи и имаха златисторуси коси. Мъжът носеше неговата дълга колкото моята, а на жената беше навита на кок на тила й. Тя беше доста красива всъщност, с големи сини очи и нежни черти.

— А, ето ви и вас — гръмна Рандал и махна с ръка. — Елате. Елате. Искам да ви запозная с моята племенница и племенник, Кара и Клинт Кенън.

Последвах Мойра вътре, но останах малко зад нея. Тя се усмихна на мъжа и жената и протегна ръка към всеки от тях, за да се ръкуват.

— Здравейте, аз съм Мойра — каза тя. — Приятно ми е да се запознаем.

След това отстъпи настрани, за да мога и аз да се ръкувам с тях. Клинт пристъпи напред и стисна здраво ръката ми. С ослепително бяла усмивка каза:

— Толкова ми е приятно да се запознаем, Зак. Чичо Рандал каза на всички ни за теб. Така ще се забавляваме заедно това лято.

Не знаех какво да кажа за това, защото Мойра ми каза, че тръгваме след два дни, така че просто му се усмихнах вяло и се обърнах към жената.

Протегнах ръка към нея, но тя направи крачка напред, обви голите си ръце около врата ми и притисна тялото си към моето. Дари ме със силна прегръдка, притискайки таза си към моя, което ме шокира.

— За мен е удоволствие да се запознаем, Зак.

Тя ме освободи бавно и ме погледна втренчено.

— Боже, боже… Чичо Рандал… не си ми казвал колко е красив Зак. Такава тайна.

— Честно, Кара… успокой се — каза Клинт.

Без да знам какво да кажа, аз тръгнах напред и изтърсих първото, което ми дойде наум.

— Какви са тези термини… племенница, племенник, чичо?

Рандал се изсмя гръмко и ме плесна по рамото.

— Моят по-малък брат, Стенли Кенън, е баща на Кара и Клинт. Така че аз се наричам техен чичо, а те са мои племенница и племенник.

— Това са названия — добави Мойра, — за да обозначат кръвни връзки.

Кимнах с глава разбиращо.

— Е, приятно ми е да се запознаем — погледнах към Клинт, който изглеждаше щастлив като кученце, което се радва да ме види, а после към Кара, която сякаш ме събличаше с очи.

Хвърлих на Мойра поглед и видях, че тя също е забелязала Кара. Взираше се в нея така сякаш иска да й оскубе косата и се усмихнах вътрешно. Сега може би Мойра разбираше как се почувствах аз, когато онзи тип Майкъл сложи ръце върху нея. Може би щях да видя как две жени се бият за мен… въпреки че се питам дали ще мога да ги убедя да го направят голи. Нямах никаква представа защо, но тази идея ме привличаше неимоверно.

— Какво бихте искали да пиете? — попита Рандал. — Имам голямо разнообразие от вина и бира. Може би малко бърбън?

— Аз ще налея — обади се Клинт и отиде до дървения бар, пълен с различни бутилки и чаши. — Кара, искаш бърбън, нали? И водка с тоник за чичо Рандал. Какво да бъде, Мойра?

— Бих искала чаша бяло вино… няма значение от вида.

Клинт кимна и започна да налива напитките в чаши с различни размери.

— Ами ти, Зак?

— Аз също ще опитам бърбъна — отвърнах аз, без да имам идея какво означава това.

Хвърлих бърз прикрит поглед към Мойра и тя ме дари с окуражаваща усмивка, след което се наведе към мен.

— Силно ти препоръчвам само един. Може да те завладее.

Аз също се наклоних към нея.

— Имам нужда от сила, за да понеса тази вечер.

Тя се изкикоти и аз се зарадвах, че отново можем да се шегуваме един с друг.

След като наля питиетата, Клинт ги подаде на всеки от нас. Помирисах бърбъна, ароматът беше приятен, горски, опушен… леко сладък.

— Искам да вдигна тост — каза Рандал — за добре дошъл на Зак у дома. Толкова съм щастлив, че се завърна там, където му е мястото.

— Тук, тук — извикаха Кара и Клинт, но Мойра не каза и дума. Тя знаеше, че не съм доволен от току-що казаното.

Всички отпиха от питиетата си, освен мен. Погледнах директно към Рандал.

— Съжалявам, Рандал. Но това не е моят дом и никога няма да бъде.

Топлата усмивка се изпари от лицето му и той пристъпи към мен. Очите му бяха тъжни.

— Извинявай, Зак. Колко безчувствено от моя страна. Знам, че сигурно си ми ядосан сега, но се надявам, че ще ми простиш и ще приемеш приятелството ми. Наистина исках само да се уверя, че си добре, и да ти дам възможност да се върнеш тук. Ако не искаш да останеш, ще уредя всичко да се върнеш, когато пожелаеш. Дотогава се надявам да ми позволиш да споделя спомените си за твоите родители с теб и поне да си прекараш добре, докато си тук.

Човече, това беше добро. Толкова добро всъщност, че аз наистина изпитах топлота към възрастния мъж. Кимнах му и направих опит да се усмихна, но преди да успея да му кажа нещо, Кара застана до мен и обви ръка около моята.

— О, дааа! Зак ще си прекара толкова страхотно тук, че никога няма да поиска да си тръгне. Аз ще се погрижа за това.

След това Кара се наклони и притисна тялото си отстрани на моето. Тя беше мека и миришеше приятно, но предпочитах Мойра да стои толкова близо до мен. Кара бе красива и имаше прекрасно тяло от това, което можех да видя, но не ме привличаше по начина, по който го правеше Мойра.

Нищо не можеше да ме привлече по начина, по който го правеше Мойра.

— Да отиваме на вечеря, какво ще кажете? — обади се Рандал и предложи ръката си на Мойра. — Зак, ти можеш да придружиш Кара, а аз ще се погрижа за прекрасната г-ца Рийд.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха леко, когато Мойра хвана под ръка Рандал, но той не направи нищо повече от това да я потупа любезно по пръстите. Въпреки това погледът ми се стрелна към Клинт, който вървеше точно зад нас, а очите му бяха приковани в задника на Мойра.

Това ме накара да поискам да убия копелето, но знаех, че Мойра не би погледнала на това с добро око.

Кара ме поведе към огромна трапезария с маса с двадесет и четири стола според бързото ми преброяване.

Насочи ме към един стол близо до края и ме освободи от хватката си. Стоеше там и се взираше в мен, и аз се зачудих какво трябва да направя.

Свих рамене, дръпнах моя стол и седнах, след което проследих как Рандал съпроводи Мойра до стола срещу мен и го издърпа, за да седне тя. Добре… още един обичай, за който не знаех.

Погледнах нагоре към Кара, но тя вече беше издърпала своя стол да седне до мен.

— В изисканите кръгове, Зак — каза Кара превзето, — джентълменът трябва да предложи стол на една дама.

Мойра сложи ръка на устата си, за да прикрие усмивката си, и аз не й помогнах, като казах:

— Живял съм в див свят дълго време, г-це Кенън. Не принадлежа на изисканите кръгове.

Рандал се изкикоти и зае мястото в самия край на масата, докато Клинт седна до Мойра.

Веднага започнаха да влизат прислужници и започнаха да слагат чинии със сребърни високи капаци върху тях пред всеки един от нас. След като всички получиха такива, вдигнаха капаците с едно координирано движение. Погледнах надолу към чинията си и не можах да разпозная проклетото нещо.

— Тази вечер имаме печена патица с аспержи и разноцветни картофи — каза Рандал, когато погледнах към него, сигурно е видял липсата на разпознаване по лицето ми. — Но ако не ти харесва, със сигурност можем ти предложим нещо друго.

— Сигурен съм, че това е хубаво — казах му, защото щях да ям нещо. — Със сигурност изглежда по-добре от маймуна паяк.

Мойра се засмя, а Кара издаде задавен звук.

— Вие ядете маймуна паяк? — попита с отвращение.

— И бисерна маймуна — казах с усмивка. — Както и змия, алигатор, ларви на червеи.

Тя ахна и сбърчи нос.

— Това звучи ужасно.

— Всъщност е доста вкусно — каза Мойра от другата страна на масата, дарявайки ме с топла усмивка. — Поне алигатора и маймуната, които аз опитах. Искаше ми се да бях опитала и змия, особено онази, която Зак уби точно когато се канеше да ме ухапе по глезена.

Засмях се при тази представа и кимнах.

— Тя определено щеше да бъде силна храна — отвърнах й, връщайки усмивка, която беше лична само между нас двамата.

— Е, благодаря на бога за комфортното ни съществуване тук — каза Кара.

— Зак, кое е най-трудното нещо, с което трябваше да свикнеш тук? — попита любопитно Клинт, когато започнах да режа патицата си. Сложих една хапка в устата си и беше дяволски вкусна.

След като преглътнах, му отговорих:

— Липсва ми простия живот, който водех в Караикан.

— Как така? — попита Рандал.

— Ами всичко тук е с правила. Вие живеете в земята на свободата, но робувате на толкова много правила, че понякога е трудно да се следят. Например, ако искам да пресека улицата, трябва да изчакам да светне зелена светлина. В Амазония ходя, където си искам, когато искам без някой да ми казва какво точно да правя.

— Ах, но това правило за зелената светлина е заради безопасността ти — посочи Кара.

— Съгласен съм — отвърнах й аз. — И разбирам това добре, но това е следствие на наличието на прекалено много хора и прекалено много технология. Животът ви тук всъщност закърнява до известна степен заради това.

— Ще свикнеш — каза Кара пренебрежително.

Лапнах още една хапка от храната си, но тогава се намеси и Мойра.

— Мисля, че това, което Зак всъщност казва, е, че в Амазония е израснал в абсолютна свобода. Не е имал правила и граници, които да го оформят, и животът му е вървял в посоката, която той е искал. Когато на някого е дадена такава невероятна възможност, аз мисля, че потенциалът да стане онова, което искаш, е безкраен. Понякога простотата е най-добре.

Погледнах през масата към Мойра и изсумтях от начина, по който тя ме разбра. Първоначално си мислех, че тя ще се опита да ме промени в нещо, което не съм способен да бъда, но вместо това възхваляваше различието ми от този начин на живот.

Тя го оценяваше.

Усмихнах се с благодарност и се върнах на вечерята си.

През останалата част от вечерта бях доволен да оставя говоренето на Кара и на Клинт. Рандал се бе отдръпнал, отказвайки да ме притиска, а аз просто слушах бърборенето на Кара относно последната й шопинг експедиция и как Клинт говори за някаква нова спортна кола, която тъкмо си бе закупил. Имах чувството, че тези двамата не правят нищо друго, освен да харчат парите си.

— О, имам една идея — каза Кара с широка усмивка. — Клинт и аз ще изведем Зак с лодката утре. Ще бъде толкова забавно.

— Мойра също може да дойде, нали? — попитах аз, защото имах чувството, че тя умишлено не бе поканена.

— Естествено — отговори Клинт и стрелна Мойра със странна усмивка, която ме изправи на нокти. Забелязах, че изражението на Кара помръкна.

— Не утре — обади се Рандал. — Искам да прекарам малко време със Зак. Той е тук само за два дни и искам да имам възможност да поговоря с него за родителите му. Искам да го разведа из къщата, в която е живял като дете. Но ако той желае да остане, мисля, че звучи като една много добра идея.

Обърнах изненадано глава към Рандал.

— Родителите ми са живели близо до това място?

Рандал кимна с усмивка.

— Всъщност купих тяхната къща, когато те изчезнаха. Ипотеката й бе просрочена, затова я купих, тъй като винаги съм се надявал, че ще се върнат. Когато разбрах, че ти си жив, се свързах с адвокатите си и прехвърлих нотариалният акт на твое име. Сега принадлежи на теб, Зак.

Преглътнах тежко, емоцията ме порази. Спомнях си части и детайли от тази малка къща, но никога не съм си мислил, че ще я видя отново. Оставих приборите на масата и изтрих устата си със салфетката. Всичко толкова цивилизовано.

Когато я поставих обратно в скута си, казах:

— Благодаря ти, Рандал. Това означава много за мен, бих искал да я видя утре.

— Разбира се — изрече възрастния мъж. — Ще отидем след закуска.

За първи път, откакто се приземихме в Джорджия, наистина си помислих, че може да пожелая да остана тук още няколко дни от планираните първоначално. Да се възползвам от възможността да видя всичко от минало ми.

По този начин нямаше да се питам, „ами ако“. Можех да приключа. Така щеше да бъде по-лесно, сигурен съм, и да го оставя да си отиде напълно, когато най-накрая се върна в Караикан.