Мегън Марч
Порочно момиче (9)

Глава девета

Гриър

Думите на Кав ехтяха в главата ми, докато се подготвях за интервю с клиента ми. Никога преди не бях ходила на остров Райкърс и ако Крейтън разбереше какви ги върша, щеше да ми сложи 24-часова охрана, седем дни в седмицата. Когато шофьорът ме накара да потвърдя два пъти адреса, на който отивахме, знаех, че е само въпрос на време преди брат ми да разбере.

Шофьорът ми, този клюкар, веднага му бе написал съобщение и телефонът ми иззвъня.

— Моля те, кажи ми, че не си поискала току-що от Ед да те закара до остров Райкърс, Гриър.

Поглеждайки лошо към доносника, изрекох само с устни „Сериозно ли?“.

— Здравей и на теб, скъпи братко, как си? Аз съм добре. Заела съм се с един свой проект, над който работех, преди да напусна работата си, откъдето не ме уволниха, тъй като се страхуват от теб.

— Гриър… — Ръмженето на Крейтън се понесе по линията и можех да чуя гласовете на работници и някой, раздаващ заповеди на заден план.

Наистина не ми се искаше да започваме със същата тема като преди, затова насочих разговора към нещо, за което се надявах, че ще привлече вниманието му.

— Как е Холи? Бебешкото й коремче изглежда много сладко от това, което видях на снимките онлайн.

— Дори не се опитвай да смениш темата.

План? Провал.

— Сериозно, Крей. Работя. Не е голяма работа. Там охраната е стабилна и не съм изложена на никаква опасност. Просто. Се. Спри.

— Ако точно сега бях в града, щях сам да дойда с теб. Ще вземеш Ед вътре с теб. Няма да поемам рискове с безопасността ти. Кой, по дяволите, смяташ да интервюираш? Да не говорим, че имаме да обсъждаме куп други проблеми. Като защо изведнъж реши в свободното си време да се занимаваш с правата на затворниците.

— Ще гледам Ед да влезе вътре с мен. Няма да съм сама. Не съм тъпа.

В същия момент колата потегли и официално бяхме на път към Райкърс. Господи, надявах се това да не е още едно лошо решение, наред с останалите, които взимах напоследък.

— Знаеш, че се тревожа за теб.

— Знам, но би трябвало да се тревожиш за жена си и за бебето, което е на път.

Този път смяната на темата ми проработи.

— Холи е добре. Дори сияе. Смятам да я държа боса и бременна, докато мога.

Засмях се и това беше първото весело нещо в деня ми.

— По-добре внимавай. Ако те чуе, ще ти пробие нова дупка. — Снаха ми беше безстрашна.

— Вече получавам смъртоносния й поглед от другия край на стаята, но благодаря ти за загрижеността.

— Къде сте?

— Денвър, или поне днес. Един Господ знае къде ще сме утре. Връщаме се в Нашвил другата седмица и тя приключва с турнетата, докато не се роди бебето.

Огромна усмивка се разля по лицето ми. Щях да ставам леля и нямах търпение най-безсрамно да разглезя племенницата си.

— Това звучи като добър план. Погрижи се да е щастлива, Крей. Ще се чуем скоро.

Крейтън понечи да каже още нещо, но тъй като бях сигурна, че ще са поредните заповеди, аз му затворих. Когато телефонът ми не започна да звъни на мига, се почувствах късметлийка. Да бъдеш малката сестричка на Крейтън Карас въобще не бе най-лесното нещо на света, но не бих го заменила за нищо друго.

Пътят до Райкърс беше достатъчно дълъг, че да ме изнерви до крайност, особено когато наближихме затвора. Имаше много добра причина да не се занимавам със защитата на престъпници, а именно, престъпниците. Тогава защо взех тази папка? Можех да я оставя и никога повече да не се тревожа за нея. Фирмата щеше да ме отърве от този случай и можех да си работя като свободна, владееща фондов тръст принцеса. Но очевидно това не беше нещо, на което бях способна.

Проклинах решението си, докато минавахме през охраната, и след това отново, докато чаках сама в стаята за разпити. Крейтън щеше да е бесен, като научи, че охраната не бе пуснала придружителя ми вътре с мен, тъй като той нямаше нужните документи за достъп. Да се надяваме, че Ед ще реши да не споделя този факт с Крейтън. Един охранител седеше на няколко метра от мен, затова бях донякъде спокойна.

Когато обаче Стефан Кардели влезе в стаята окован с белезници, пулсът ми значително се повиши.

„Мога да го направя. Мога да го направя. Аз съм на негова страна. Няма да ме нарани.“

Нещо в половинчатата му усмивка на мига ме накара да се почувствам мръсна. Преглъщайки страха си, аз се изправих и кимнах.

— Господин Кардели. Благодаря ви, че се съгласихте да обсъдите случая си с мен. Извинявам се, че не успях да дойда по-рано.

— Ако знаех, че си толкова сладко младо парче, щях да имам адски по-голям интерес да говоря с адвоката си.

Поех си дълбоко дъх. „Бъди професионалист, Гриър.“ Отворих папката с документи и прегледах списъка му с оплаквания.

— Можете ли да ми кажете със свои думи повече за проблема, които твърдите, че имате, и за това, че са нарушени конституционните ви права?

Той се ухили отново. Зъбите му бяха жълти с кафяво по краищата, а мазната му сива коса падаше над челото му.

— Нека поговорим за факта, че не съм извършил убийството, в което съм обвинен. Бях натопен. И ти ще ме измъкнеш от тук.

Ъх, няма да стане. Определено нямаше да направя това.

— Съжалявам, господин Кардели, но това не е случай за оправдаване на присъда. Вие сте подали жалба, че в затвора са нарушени конституционните ви права, и аз съм тук именно заради това. Ако смятате, че сте несправедливо обвинен, мога да ви дам информация за оправдателен процес и адвокати, които могат да ви помогнат. Междувременно, може би вие може да ми помогнете да спечеля случая ви и да направя живота ви по-лек зад стените на затвора.

Усмивката му се превърна в гневна гримаса, която бе толкова ужасяваща, че почти ми изкара акъла.

— Ако си мислиш, че има нещо, с което можеш да направиш живота ми тук по-поносим, то адски си сбъркала, момиченце. Искаш ли да чуеш истинската история?

— Господине, разбирам, че вероятно сте разочарован, но моите права са ограничени.

— Е, чуй ме, шибана кучко. Ще правиш това, което ти кажа. — Той се изправи, а охраната се озова до него на секундата, слагайки ръце на раменете му и принуждавайки го да си седне на мястото.

— Мамка му, Кардели, сядай си или разпита приключва на мига.

Затворникът разкри зъбите си като ръмжащо животно и бях повече от доволна, че този случай не е за оневиняването му.

— Добре. Накарай охраната да спре да претърсва шибания ми задник и вероятно престоя ми тук ще е малко по-приятен.

— Край, Кардели. Приключи. — Пазачът го издърпа от стола и започна да го влачи към вратата.

Сигурна бях, че на охраната не им е позволено да прави това, защото затворникът имаше среща с адвокат, но в момента не бях в настроение да възразя. Бях тук на своя глава и го знаех.

„Справи се със страха си, Гриър. Обуй гащите на големите момичета и излез навън от сапунения си мехур, направи нещо за някой, за който никой друг не иска да се бори.“

Защо нямах случай за някоя изтерзана жена? Някой, на когото да симпатизирам? Някой, който не ме плаши до смърт?

Може би това бе някакъв тест. Може би това бе точно онова, от което имах нужда. Покаяние за глупавата постъпка, която ми коства работата.

Когато охраната се върна, ръцете ми още трепереха, докато събирах папките си.

— Съжалявам за това, госпожице Карас. Моментът не е подходящ. Може би ще искате да предадете този случай на някой друг. Не мисля, че е правилният за вас.

Снизходителното държание на охраната ме ядоса и, честно казано, направи ме по-решена да се справя с това.

— Благодаря ви за загрижеността, но аз съм професионалист. Повече от способна съм да се справя с този случай.

— А какво мисли брат ви за това?

О. Не. Не. Би. Посмял.

Усмихнах се лъчезарно и имах чувството, че лицето ми ще се разцепи заради фалшивото изражение.

— Сигурна съм, че това не влиза нито във вашата, нито в неговата работа. Сега бихте ли ми показал пътя навън? Шофьорът ми ме чака.

Охраната ме изведе от стаята за разпити през редица коридори на втория етаж. Не можех да си поема дълбоко въздух, докато не стигнах до мястото, на което ме чакаше Ед.

— Благодаря ти, че ме изчака.

Той ме огледа, а вниманието му се насочи към треперещите ми ръце, стискащи папките.

— Добре ли сте, госпожице Карас? Изглеждате ми бледа.

Отново измъкнах фалшивата си усмивка.

— Добре съм. Да се връщаме в града.