Мегън Марч
Порочно момиче (5)

Глава пета

Кав

Меките кожени седалки на частния ми самолет, с който летях сега, бяха коренно различни от мъничката седалка, в която се бях сврял, докато пътувах в туристическата класа на самолета за Ел Ей, с всичките ми костюми, натъпкани в два сака. През последните три години избягвах Ню Йорк, провеждах интервютата си на западния бряг, но сега се връщах, и то със стил.

Такъв, с какъвто Гриър Карас обикновено бе привикнала. Чудех се дали някога е летяла в туристическа класа. Вероятно не.

Последния път, когато я видях, нямаше никакъв начин да й подсигуря подобен начин на живот. Беше забавно как се променяха нещата. И все пак някои оставаха същите. Като например Гриър и нейният стил „заковавам топки за стената“.

Засмях се, държейки чаша с „Краун Кола“, докато си спомних за първия път, в който бяхме говорили…

* * *

Дебелите подметки на работните ми ботуши тропаха доста силно по мраморния под, въпреки непрестанното бърборене в студентското кафене. Децата тук не бяха много по-млади от мен, но, по дяволите, чувствах се като старец.

Разбира се, видях я, преди да се наредя на опашката. Гриър Карас, сестрата на известния милиардер. Но не затова не можех да откъсна погледа си от нея. Беше невъзможно да не я гледа човек. Толкова красива, че те кара да се чувстваш все едно едновременно да се те ударили в стомаха и сритали в топките.

Дадох поръчката си. Черно кафе. Не някое от онези фру-фру латета, които студентите по право пиеха по цял ден. В мига, в който хванах чашата в ръка, погледът ми се насочи обратно към нея. Гъста тъмна коса, блестящи тъмни очи, нежна гладка кожа, поразително тяло с изваяно задниче и страхотни цици. Първокласна мацка от горе до долу.

Освен това 99% от времето беше тотално разсеяна. Мъжете, които зяпаха задника й, се отърваваха напълно незабелязани, както и останалите мацки, които й мятаха убийствени погледи, щом мъжете им не се сдържаха да я огледат добре, когато минава покрай тях. Смехът й бе по-шумен от този на повечето момичета, сякаш просто не й дремеше кой ще я чуе, тъй като просто не можеше да го потисне. Страхотен смях.

За три дни прекарах много повече време в това лъскаво кафене, отколкото би трябвало. Трябваше да ходя в дупката от другата страна на улицата, където ходеха всички колеги от поддръжката и портиерите, но просто не можех да стоя далеч от нея. Три дни, преди да осъзная, че така перфектната Гриър не е чак толкова разсеяна.

Настаних се на стола до миниатюрната маса в ъгъла и извадих вестника, който използвах за разсейване. Когато погледнах нагоре, я бях изгубил от поглед.

Но тя не беше изгубила мен. Появи се отникъде, настани се на стола пред мен и проговори.

— Още колко дни смяташ да ме поглеждаш скришом като някой перверзник, преди да събереш кураж да ме заговориш?

Шокиран, отпих по-голяма глътка от кафето си и то влезе в кривото ми гърло, а аз се закашлях в ръката си. Очите ми се насълзиха, докато гледах предизвикателната й и все пак любопитна усмивка. Подобна комбинация не бях виждал досега, но при нея беше прекалено секси.

— Извинявай? — казах, когато успях отново да си поема дъх.

— Наблюдаваш ме. Чаках те да ме поканиш да седна при теб, за да пием кафе, но ти така и не го направи. Дадох ти три дни и вече ми писна. — Тя сложи чашата си с кафе на масата помежду ни. — Затова реших да поема инициативата и сама да дойда.

Тази мацка истинска ли е?

— Аз съм Гриър.

Аз също оставих чашата си на масата.

— Чувала ли си някога, че трябва да оставиш мъжа да направи първата стъпка?

Тя сви рамене, а гърдите й се притиснаха толкова секси към блузата й, че ми се прииска да я замъкна в килера с инструментите и да я съблека гола. Не за пръв път ми хрумваше тази мисъл. Както и цял тон подобни идеи. Ако някога научеше колко яко съм хлътнал по нея…

Гриър приглади косата зад ухото си, наведе се напред и подпря лакти на масата.

— Казах ти, дадох ти шанс. Чакаш прекалено дълго. А търпението не ми е добродетел.

Можех да си представя част от добродетелта й. Оставяйки се на импулса, аз протегнах ръка към нея.

— Аз съм Кав.

Без миг колебание тя се здрависа с мен. Дланта й бе толкова мъничка в моята, но въобще не беше крехка. Не, ако можех да съдя по ръкостискането й, знаех, че тя ще се справи без проблем с онези задници, адвокатите, които щяха да са й колеги в близкото бъдеще.

Тя пусна ръката ми и повдигна едната си вежда. Мамка му, колко е секси.

— Само това ли е? Просто Кав?

— Не е ли достатъчно? — Стараех се тонът ми да бъде наперен.

Усмивката й беше бърза и брилянтна, такава, че я почувствах чак под колана си. Тя обърна въпроса ми срещу мен.

— Някога нещо достатъчно ли е за мъж като теб?

Беше палава и дръзка и исках повече от нея, макар да знаех, че мъж като мен няма никаква работа в близост до момиче като нея. Но просто не можех да се сдържа.

— Имам чувството, че ти ще си ми повече от достатъчна, сладурче.

Смехът й, този, който чувах толкова често напоследък, иззвъня помежду ни. Тя му се отдаде изцяло. Не сдържа нищо. Нямаше как да не се зачудя дали щеше да се отдаде така и когато се озове под мен.

Когато? Мамка му, бях прецакан.

И все пак не можех да прогоня от мозъка си видението как я вдигам на ръце и я чукам, опряна на стената. Онези женчовци, пичовете от колежа по право… онези от нейния вид… нямаше да могат да я изчукат като истински мъже. Работната ми униформа нямаше да може скоро да скрие издутината в панталона ми. Налагаше се да започна да мисля за нещо друго. Каквото и да е било.

Усмивката все още извиваше крайчетата на устните й, когато смехът й заглъхна.

— На колко момичета си казвал тази реплика, сладкодумецо?

Вдигнах кафето към устните си и отпих, внимавайки пак да не се задавя.

— Нямам нужда от реплики. Мамка му, дори не е нужно да правя предложения.

Тя последва примера ми и също отпи от кафето си. Действието й ме накара да се чудя дали така безпроблемно ще следва примера ми и в друга ситуация.

— Ти си адски самонадеян, но по някаква причина наистина те харесвам. Но никога не скачам направо в леглото на някой мъж. Заслужавам първо да бъда ухажвана.

Този път отново се задавих с кафето.

— Ухажвана?

Гриър кимна.

— Да, аз съм точно такова момиче, и за твое щастие… смятам да ти дам шанс.

* * *

Гриър беше също толкова самонадеяна, колкото и аз, дори и да не го осъзнаваше. Тогава не бях готов да я ухажвам, но сега бях напълно подготвен.

Съобщението, което бе постнала, не беше чак толкова непривично за характера на Гриър Карас, колкото шокирания свят вероятно смяташе. Може би да бе малко по-смело, от това да дойде и да седне на масата ми в онзи ден, но все пак, това беше наперената Гриър, която познавах.

Погледнах надолу през прозореца към щатите, над които прелитахме. Още няколко часа, и щях да имам шанса отново да се видя с нея.