Мегън Марч
Порочно момиче (4)

Глава четвърта

Гриър

Понесох кашона с личните си вещи през лобито и подадох баджа си на охраната.

— Благодаря, Доналд.

— За вас винаги, госпожице Карас.

Думите му бяха излишни, тъй като и двамата знаехме, че няма да има втори път. Приключих със „Стърлинг и Мичълс“. Блестящата ми кариера като сътрудник във фирмата се сгромоляса с трясък, когато връчих на господин Файнстийн оставката, която бях написала преди тридесет минути в офиса си. Опитът му да ме накара да променя решението си беше впечатляващ, сякаш това бе неговата молба да обясня на брат си, че решението ми да напусна не е подкрепено от фирмата.

Спрях в офиса на Кевин Съндърбърг на излизане и му стоварих купчина от дела на бюрото. Винаги бе искал безценните трофеи, които всъщност представляваха десетки безсънни часове почти всяка нощ, в които помагах на клиентите да купуват или продават компании. Може да ги вземе всичките. Аз приключих.

С последен поглед през рамо излязох на Източна и 53-та, чудейки се дали някой няма да хукне да ме гони, за да върна обратно про боно папката, която взех, излизайки от кабинета си. Това беше единственото нещо, което взех със себе си. Имаше възможност никой да не разбере, че липсва.

Работих по тези права на затворниците през последните няколко месеца без особен прогрес. Два телефонни разговора с обитател на остров Райкърс за посегателството над правата му и престъплението, което твърди, че не е извършил.

Защо един сътрудник в правна фирма би се заел с правата на затворник, и то про боно? Добре дошли в прекрасния свят на даването в корпоративното общество. Дори не бе нужно да си квалифициран, за да се справиш със случая, просто се пробваш. Повечето сътрудници във фирмата гледаха да изклинчат от това задължение, но аз всъщност доброволно се заех със своето. Това беше единственият случай, по който работех, и чийто конци не бяха дърпани от някой друг.

Може би това е моето самоналожено наказание. Бих могла да намеря някаква справедливост за този мъж, освен това щях да мога да правя нещо, докато премислях каква да е следващата ми стъпка.

Ед, шофьорът ми, паркира до бордюра, докато балансирах с кашона на ръце. Той излезе от колата и се приближи, за да вземе товара ми.

— Госпожице Карас, в съобщението, което ми изпратихте, трябваше да напишете, че имате багаж за изнасяне от офиса.

— Не се тревожи, Ед, справих се.

Нямаше никакъв начин да му позволя да стане свидетел на смръщените погледи, докато напусках засрамена офиса си. Кевин Съндърбърг се беше подсигурил да каже думата „курва“ достатъчно силно, че всички на етажа да я чуят. Неоригинален тъпанар.

— Към къщи ли?

— Да, благодаря ти. — Плъзнах се в мерцедеса, осъзнавайки мълчаливо, че нямах никаква идея какво да правя от тук нататък.

Телефонът ми извибрира отново. Крей.

Трябваше да отговоря. Трябваше да обясня всичко, да му кажа, че съм напуснала работа, но не исках да го правя. Той винаги се гордееше с мен и точно сега нямаше нищо, с което да се гордее. Бях преебана. Тотално клише.

И това позвъняване беше насочено към гласовата поща, но тогава телефона на Ед иззвъня.

— Да, сър. Един момент, сър.

Той ме погледна в огледалото за обратно виждане и ми подаде телефона си. Нямаше нужда да казва каквото и да е било, тъй като много добре знаех кой се обажда, но дори аз не можех да се държа толкова детински. Не можех да избягвам Крейтън завинаги.

Вдигнах телефона на Ед към ухото си.

— Хей!

— Какво, по дяволите, вършиш, Гриър? — Гласът му бе дрезгав до ухото ми и аз се свих автоматично.

Дам, преебана съм.

— Здравей и на теб, Крей — опитах се да звуча ентусиазирано.

— Когато ти звъня, мамка му, очаквам да ми вдигнеш.

Отпуснах се назад върху кожената облегалка и се постарах тона ми да бъде привидно спокоен.

— Не работя за теб, Крей, затова не смей да ми говориш по този начин.

Чух нещо през телефона, което прозвуча сякаш той… изръмжа?

— Жени. Толкова шибано упорити.

— Кажи „здрасти“ на Холи от мен.

— Спри с тези глупости, Гриър. Какви, по дяволите, ги вършиш? Въобще мислиш ли? И това съобщение… защо, по дяволите, си направила подобно нещо? Всички в пиар отдела ми си скъсват задниците от работа и все пак не можем да спрем разпространяването на тази история. На този етап, единствените, които не са я видели, са шибаната северна Корея и вероятно Китай.

— Знам. — Седях тихо, потънала в срам. Отново се почувствах като дете, застанало за мъмрене пред бюрото на чичо си.

— Исусе, Гриър! Осъзнаваш ли какво ще се случи с основите на компаниите?

Думите му се стовариха като юмрук в стомаха ми.

— Ще им се отрази ли по някакъв начин?

— Твоят тръст държи болшинството от акциите в повечето от тях. Но не, ти дори не се замисли за това, преди да постнеш тази глупост в интернет, с което накара хората да те помислят за… — Той спря, преди да успее да нанесе последния съкрушителен удар.

— Просто го кажи, Крей. Като курва? Уличница? Господи, тези шибани двойни стандарти са такава глупост. Ти постна нещо също толкова нелепо, и вероятно направи пари от това, че си просто голям мъжкар. Но щом го правя аз, значи съм курва. Пълни глупости. За мен са шибани глупости.

Изчаках разтреперана отговора му. Крейтън обмисляше думите си и вероятно събираше търпението си.

Гласът му бе тих, когато най-после проговори.

— Съжалявам. Бесен съм. Тази шибана тирада се трупа в мен от часове, защото не си вдигаш скапания телефон, но не биваше да ти говоря така.

Отдръпнах телефона от ухото си и го изгледах невярващо. Нима това наистина е брат ми? Извинение? Докосването на Холи явно бе много по-умело, отколкото бях осъзнавала. Защитните ми стени се отдръпнаха мъничко.

— Знам. Не биваше да го правя. Не се замислих за всичките последици. Бях унижена. Не мислех трезво.

— И сам се досетих за това. Сега сме в центъра на огромна шибана буря, с която трябва да измисля как да се справя, но искам да ми обещаеш, че това няма да бъде последвано от нещо по-голямо и по-глупаво.

— Като пътешествие до Вегас и сватба? Не. Подадох си оставката и Ед ме кара към дома, където смятам да се завра и да не изляза до края на живота си.

— Оставка? — Шокът на Крейтън си пролича ясно дори през телефона. — Те ли ти я поискаха?

Поклатих глава, преди да осъзная, че не ме вижда.

— Не. Дори дадоха много ясно да се разбере, че фирмата не подкрепя решението ми да напусна, и че трябва да го обясня и на теб.

— Шибаняци. Въпреки това ще си намеря нови адвокати, особено ако са те накарали да се чувстваш гадно заради всичко това.

За малко щях да успея да си прехапя езика и да не казвам нищо, но просто не успях.

— Както ти направи преди миг?

— Съжалявам, Гриър. Заслужаваш повече от това.

— Прощавам ти. Ще стоя далеч от неприятностите, а ти няма да трябва да се тревожиш, че действията ми ще сринат цената на акциите ти, става ли?

— Искаш ли да дойда у вас? Да обградя дома ти? Да убия всеки, който те погледне накриво?

Щеше да има много трупове, ако можеше да се съди по израженията на хората в офиса ми. Но нямах нужда големия ми брат да ме спасява.

— Всичко е наред. Трябва да си с Холи. Не се тревожи с мен. Добре съм.

— Добре, но, мамка му, вдигай си шибания телефон, за да не губя скапания си ум, става ли?

— Става.

— Обичам те, Гриър.

— Обичам те, Крей.

Затворих телефона и го подадох на Ед, срещайки погледа му в обратното огледало.

— Много благодаря.

— Беше ми писнало да отговарям на обажданията му. Той се тревожи за вас, госпожице Карас.

— Знам.

Облегнах се обратно на кожената седалка и се замислих над това, което ми каза Крейтън, докато познатите звуци на Манхатън ме обгръщаха по пътя към дома.