Мегън Марч
Порочно момиче (17)

Глава седемнадесета

Кав

Този шибан скапаняк Кенън ни остави в една частна авиационна сграда, откъдето друг шофьор ни откара на пистата и се качихме на черния самолет на „Карас Интернешънъл“. Когато пристигнах, бях намислил да кача Гриър на собствения си самолет и да я отведа някъде, където да я впечатля.

За миг бях забравил, че си имам вземане-даване с жена, която вероятно никога не е летяла в туристическа класа, и личният самолет беше поредното нормално нещо в живота й. Какво бих могъл да й дам, което не е имала преди? Този въпрос се въртеше в ума ми, докато стюардесата пристигна с питиетата ни и нещо за хапване. Гриър обърна своя джин с тоник сякаш беше вода.

— Добре ли си, скъпа?

Тя мълча през целия път към летището, докато двамата с Кенън си мятахме ками. Мълчанието й ме изнервяше до крайност. Дали не бе решила, че да е разпъвана от пресата заради мен не си струва? Мамка му. Нямаше да я пусна, затова щеше да ни се наложи да разберем как да се справим с този проблем.

Бягството ни в тропическия рай беше само временно решение. И, честно казано, не разбирах защо репутацията й е толкова важна за инвеститорите в компаниите на брат й.

— Гриър, добре ли си? — попитах отново, защото последният ми въпрос остана без отговор. Изгубила се бе в мислите си, но думите ми най-после стигнаха до нея.

Тя отпусна хватката си около чашата, само за да я стисне по-силно след миг.

— Добре съм. Просто… мисля си колко луд стана животът ми. От това да работя шестнадесет, дори осемнадесет часа на ден, сега се оказах безработна. А и това тук. Последните дни са някак нереални и все още се опитвам да премисля всичко.

— Искаш ли да се върнем? — Пилотът тъкмо започваше да набира скорост по пистата, и ако щяхме да променяме плана, трябваше да го направим веднага.

Тя поклати глава.

— Не. Наистина не искам да се връщам. Това е една от частите, за които се опитвам да не изпитвам вина.

Обвих ръка около раменете й и я целунах по челото.

— Защо се чувстваш виновна?

— Защото бягството с частния самолет на брат ми ме кара да изглеждам като разглезена малка принцеса, каквато не съм, и каквато никога няма да бъда. — Тя спря за миг, преди да добави: — Но също така съм и алчна, защото искам да избягам далеч заедно с теб и да оставя светът далеч зад нас. Няма да ни се налага да се занимаваме с простотии за няколко дни и просто ще можем да се позабавляваме.

Искаше ми се да добави нещо за това да се справим със случващото се помежду ни и да обмислим как тази връзка да проработи, но високо и ясно разбирах посланието на Гриър, че не е готова още за това. Тя нямаше да признае, че имаме връзка или бъдеще заедно.

Мамка му, толкова по-зле за нея, защото, след като се върнах в живота й, имах намерение да направя това между нас нещо постоянно. Щеше да й се наложи да се примири с този факт, тъй като нямах намерение да я пусна. Не и този път.

Вместо да насилвам проблема, аз се наведох и целунах отново челото й. Превръщаше ми се в навик, който май нямаше да мога да изкореня.

— Нека действаме ден за ден и да видим какво ще се случи. Не се налага да ходя никъде, и не мисля, че има нещо, което бих предпочел повече от това да те гледам по бикини на някой плаж, преди да се върнем в стаята си и да те съблека гола, за да те накарам да крещиш името ми.

Гриър обърна тялото си към мен и отпусна глава на рамото ми.

— Мисля, че ще успея да се справя с това.

— Нямаш друг избор.

* * *

Не бях сигурен какво да очаквам от минималистичното описание на мястото, което Гриър ми даде, но когато кацнахме на пистата, за която дори не бях сигурен, че е павирана, любопитството ми се разпали още повече. Обаче не мисля, че големият брат гадняр-милиардер би изпратил малката си скъпа сестричка някъде, където няма да получи най-доброто.

Преди три години мечтаех да я отведа на някоя екстравагантна ваканция, за да я впечатля, и сега ни се предоставяше тази златна възможност. Гриър веднъж ми бе казала, че иска да бъде ухажвана, и сега имахме на разположение тропически остров и никакви папараци.

Време е за шоу.

Мъж, седящ върху количка за голф, ни чакаше на изхода на летището, и ни махна. Беше ухилен до уши и държеше табелка с надпис „Гриър“.

— Чанти? — попита той, изглеждайки леко объркан от празните ни ръце.

— Не и този път — отговорих аз.

— Добре тогава. Нека ви отведа до къщата.

Обвих ръка около Гриър щом се качихме на задната седалка на количката за голф. Фаровете й осветяваха тъмнината, докато подскачахме по неравния път, който бе засипан с пясък. Дузина сини раци се отместваха от пътя, щом фаровете ги осветяха.

Къде бяхме, по дяволите?

По-малко от пет минути по-късно той спря пред черна метална порта в средата на висока бяла ограда. Имаше конзола и мъжът натисна няколко клавиша, въвеждайки парола, преди портите да се плъзнат настрани.

— Аз съм Хуан. Домоуправителят. — Той посочи към малка колиба в близост до стената. — Ще съм на разположение, ако имате нужда. Съпругата ми Реа готви и чисти. Затова ако имате някакви специални предпочитания, просто й кажете. — Той поглади корема си. — Тя е една от най-добрите готвачки на острова, затова имате късмет.

— Остров? Мислех, че сме в Белиз? — попита Гриър.

Хуан се засмя и големия му корем се разтресе, със сигурност поставяйки ни в категорията Тъпи американски туристи. — Вие сте в Белиз. Добре дошли в Кайе Колкър. Ние сме вторият най-голям остров в страната, но не се заблуждавайте, няма много места, на които можете да отидете, докато сте тук. Вие сте в южния край на острова, селото е в северния, точно преди Разлива.

— Разлива? — попитах, чудейки се какво, по дяволите, говори.

— Това е каналът, който ураганът Хети направи през 1961-ва година, разделяйки острова на две. Разбирате ли? От другата страна има повече къщи, но имате нужда от лодка, за да стигнете дотам. Ние имаме една и мога да ви заведа, където пожелаете. Не ви препоръчвам да карате сами лодката, тъй като управлението й е трудно, освен ако нямате голям опит. Обаче може да правите каквото поискате, плуване, гмуркане, риболов, разглеждане на пещери, ще ви заведа, където искате.

Двамата с Гриър му благодарихме, докато ни водеше към бяла бетонна къща, която отпред имаше високи бетонни стълбове. Оранжево-жълти стъпала ни отведоха на широка веранда, която изглежда обграждаше къщата. Хуан извади ключовете от джоба си, отключи вратата и ни ги даде.

— Ще ви оставя да разгледате. Ще се срещнете с Реа на сутринта. В колко часа бихте искали да закусите?

Погледнах Гриър, повдигайки вежди, за да й покажа, че решението бе нейно.

— В осем часа ще е идеално. Благодаря ти, Хуан. Лека вечер.

Затворих и заключих врата след нас, докато Гриър се въртеше в кръг в огромния вестибюл. Високият таван бе облицован с тъмно дърво и греди, оставени на показ. Стените бяха боядисани в жълто и си пасваха идеално с мозайката от сини, зелени, червени и жълти плочки, с които бе покрит пода.

Беше всичко, което може да очакваш от тропическа плажна къща. В средата на вестибюла имаше малка кръгла маса, а върху нея огромна ваза с жизнерадостни свежи цветя. От мястото си можех да видя огромна дневна с масичка за кафе в същия цвят като тази в коридора и огромен телевизор с плосък екран, закачен на стената. Светли платна на стените добавяха цвят в жълтата повърхност. Ефирни бели завеси се развяваха от нощния бриз пред цяла стена от прозорци с изглед към океана. Навън в тъмнината се чуваше как вълните се разбиват в брега.

Гриър спря да се върти и зачаках реакцията й. Вероятно е била на безброй луксозни ваканции и това място можеше да не й се види особено специално. По дяволите, дори можеше да не й хареса. По моите стандарти, от това, което видях досега, мястото беше много хубаво и бих бил горд да го нарека свое.

— Обожавам го — каза тихо Гриър. — Толкова е перфектно.

— Нека разгледаме наоколо.

Ухилен я последвах в дневната през трапезарията и кухнята. Кухнята беше с шкафове от тъмно дърво, черно-бели гранитни плотове и стандартно оборудване. Беше хубава като тази, която имах в дома си в Ел Ей, но изобилието от цветове, картини и интересни плотове й придаваше силно островно очарование.

Минахме обратно през дневната към другата част на къщата, където открихме три спални, най-голямата от които очевидно беше господарската спалня.

Огромно дървено легло с четири колони и балдахин беше поставено срещу стена от прозорци с развяващи се завеси. Източната стена на стаята също бе цялата в прозорци, което ме навеждаше на мисълта, че щяхме да станем свидетели на страхотни изгреви.

Бях задължен на Крейтън Карас, това място беше перфектно. Мамка му, приличаше на място, на което би пренесъл булката си през прага по време на медения им месец.

Потиснах тази мисъл. Гриър не беше готова, а аз нямаше да я карам да откача, като заговоря за нещо толкова сериозно. Всъщност, знаете ли каква е мисията ми на това пътуване? Да я накарам да се пристрасти към тялото ми и към члена ми, така че никога повече да не пожелае друг мъж. Веднъж щом осъществя тази своя цел, щях да премина към следващата точка от плана си.

Спрях на прага на спалнята, когато Гриър пристъпи вътре.

— По дяволите, това място е перфектно. — Огледах голямата покрита с плочи душкабина и невероятно грамадната вана. Доста щяхме да ги използваме.

— Адски перфектно.

Щом Гриър се обърна към мен, се насладих на вида й. Беше красива както винаги, но под очите й вече се появяваха тъмни кръгове. Едва седеше на краката си. Никой от нас не спа по време на шестчасовия полет, вместо това проверявахме клюкарските сайтове за наши снимки. По онова време всеки от нас се остави на собствените си мисли.

Точно сега всичко, което исках, бе един душ и след това да се сгуша в огромното легло с Гриър в обятията ми. Обикновен мъж с обикновени нужди.

— Душ и сън?

Тя прикри прозявката си с ръка и кимна.

— Да, моля. Докато не съм заспала както стоя тук.

— Отиди първа. Аз ще огледам къщата и ще се убедя, че всичко е заключено.

Докато се върна от обиколката си, Гриър вече бе излязла от банята и спеше дълбоко в леглото… Гола.

Душът ми продължи малко по-дълго, отколкото бях предвидил… тъй като ми се наложи да се справя с една твърда като камък ерекция.