Мегън Марч
Порочно момиче (27)

Глава двадесет и седем

Гриър

Тост. Това беше последният спомен, който на сутринта успях да повикам в съзнанието си. Още едно доказателство, че с алкохола никога няма да станем приятели. Наистина се налагаше да поработя над това. Дори парчетата сладко ухаещ ананас сякаш ми се присмиваха от чинията на масата.

Съсредоточих се върху хляба и шунката. Защо тостерът е толкова адски шумен? Не би ли трябвало традиционната сутрин след препиване да бъде по-тиха? Главата ми пулсираше и все пак не можех да накарам някой спомен от предишната нощ да се появи в ума ми.

Толкова бях прецакана. Дали щеше да ми е от помощ, ако знаех предварително? Имам предвид, влизайки във всичко това с широко отворени очи можеше да намали болката, когато Кав реши да стъпче сърцето ми под холивудския си ботуш.

Никакви очаквания, не спирах да си повтарям. Това беше разковничето. Спомняйки си сделката, която сключихме вчера, реших, че това бе единствениятт начин да се предпазя. Щях да се преструвам. Да се преструвам, че не ме бе грижа, че Кав имаше тайни от мен. Да се преструвам, че не бях опасно близо до това да свикна да го имам до себе си. Да се преструвам, че бях доволна от всичко това.

Пуснах хляба и посегнах към портокаловия си сок. Беше свеж, сладък и прясно изстискан, но въпреки това в устата си още усещах неприятен вкус.

— Ще оживееш ли?

Кав ме беше наблюдавал докато се наслаждаваше на нормалната си закуска, когато завлякох задника си от леглото, след като слънцето блестеше толкова силно, че не успях да продължа да спя.

Благодаря ти за прекрасния изгрев, Белиз, но нека поработим над това всяко нещо да си има граници.

След като отпих още една глътка от портокаловия си сок и оставих чашата на масата, отговорих на въпроса на Кав.

— Ще оживея. — Никой от нас не спомена миналата нощ и си казах, че това е един вид примирие. И двамата щяхме да се придържаме към плана с престорената фантазия на Гриър.

— Има ли нещо определено, което искаш да правим днес?

Като се замислих за нещо, което би изискало някакви движения, стомахът ми се обърна бунтовно.

— Нищо определено. Да лежа до басейна оглавява списъка ми.

— Много добре.

Той се изправи и изчезна за миг, преди да се върне с кутия ибупрофен.

— Трябваше още снощи, като се прибрахме, да те накарам да изпиеш няколко, но ти заспа в мига, в който те сложих на леглото.

Това беше много меко казано. Мисля, че припаднах преди дори да стигнем до къщата. Не че имаше значение, но последната ми сутрин след препиване все още беше ясна в спомените ми.

И все още имаше един въпрос, на който не можех да си отговоря. Някога ще успея ли да преодолея това прояждащо чувство на страх? Времето ми тук бе ограничено… докато Крейтън не изпрати самолета си и да поиска да се върна у дома.

И това можеше да се случи всеки момент. Щях да се вкопча в нещата, които не можех да променя… или поне, докато Кав реши да сподели това, което не ми казва? Или ще живея за момента и да изцедя тази възможност колкото се може по-добре?

Второто бе единственият и най-логичният избор.

* * *

Махмурлукът ми изчезна някъде към обед и Реа ми донесе огромна купа с охладена салата от омар и пресни багети.

Кав, както забелязах, ядеше повече от всеки мъж, който бях виждала. Може би защото не беше като никой мъж, който бях срещала. През последния час и половина го гледах как превръща бюрото и пейката във фитнес салон. Спринтове, лицеви опори, набирания на парапета отвън, той дори измъкна отнякъде тежести и използва шезлонга за лежанка. Пот блестеше по бронзовата му кожа, преди най-после да се гмурне в басейна и да започне да плува с резки бързи движения почти половин час.

Свита на шезлонга, аз пуснах романа на Лайза Клейпас, който бях намерила вътре, и най-после си признах, че макар да бях лудо влюбена в главния герой на книгата, Синеокият дявол, той не можеше да се сравни с мъжа пред мен.

Нищо чудно, че Кав бе толкова добре изваян. Той си скъсваше задника от тренировки. Погледът ми се насочи към задника му, ясно подчертан от мокрите шорти, които носеше, докато гребеше ли гребеше в басейна.

Освен това твърдо реших да прогоня реалността и да се фокусирам върху това да се преструвам, че живеем наистина в измисления ми свят. С изключение на факта, че ми идеше да се сритам, задето не си мръдвах пръста да направя нещо по случая ми със затворническите права. Предполагах, че съдията няма да бъде очарован от случая ми, но нямаше какво да направя. Знаех по-добре. И трябваше да съм по-добра.

Нещото, което не ми липсваше, след като си тръгнах? Адвокатската кантора. И все пак нямах идея какво исках да правя с живота си, макар че да живея в Рая изглежда оглавяваше списъка ми. Само ако можех да остана така завинаги.

Но не можех. Реалността щеше да се намеси, по-скоро рано, отколкото късно.

Кав излезе от басейна, водата се стичаше от тялото му, мускулите му се свиваха и отпускаха. Беше сякаш да го гледаш на живо в някой от филмите му. Той наистина изглеждаше така, сякаш мястото му бе на големия екран. Преди три години беше очевидно, че той е способен на много…

* * *

— Не мога да повярвам, че си забравих ключовете в таксито! Толкова ме е яд на себе си.

Стоях посред нощ пред сградата си близо до „Колумбия“. Портиерът бе изчезнал някъде, домоуправителят не вдигаше телефона си, а по улиците нямаше никой. Но нямаше проблем. Имам предвид, все пак бях нюйоркчанка. Бях твърда. Не ме беше страх. И освен това не ми се щеше да звъня на брат ми и да пътувам до другия край на града, за да взема резервния ключ.

— Хей, секси. Изглеждаш добре. — Покрай мен мина мъж и ме загледа. Появи се на няколко крачки от мен. — Навита ли да купонясваш тази вечер?

Погледнах надолу към дрехите си. Коженото ми яке беше късо, както и полата ми, но плътният черен клин и високите черни ботуши с равна ниска подметка имаха и друго предназначение, освен да предпазват краката ми от студения нощен въздух… пречеха ми да приличам на проститутка.

— Чакам гаджето си — казах му аз. — Зад ъгъла е.

Мъжът се втренчи в мен, мърморейки нещо под нос, което звучеше като „лъжлива кучка“, и продължи да се клатушка надолу по улицата.

Извадих телефона си и пръстът ми се задържа върху номера на Крейтън, но не исках да бъда малката сестричка, която има нужда от помощ. Работих над това да докажа, че съм независима, и случаят определено нямаше да помогне на каузата ми.

Прехвърлих с пръст още няколко номера, докато намерих този на Кав. Той беше казал, че живее зад ъгъла, и нещо ми казваше, че е нощна птица като мен.

Майната му. Натиснах на името му, решавайки, че ще е по-добре да му се обадя, отколкото да му напиша съобщение. Той вдигна на първото позвъняване.

— Какво има?

Звукът от викове на заден план ме накара да се поколебая за миг, преди да заговоря.

— Ъм, лош момент ли улучвам?

— Изчакай секунда. — Очевидно се бе отдалечил от източника на шума, защото след миг вече не го чувах. — Извинявай, в бара стана бой и хората се разгорещиха. Какво мога да направя за теб, сладурче?

Горещина изпълни корема ми и широка усмивка се разля по лицето ми. Обожавах да ме нарича така. Никога не бях разбирала галените имена, но по някакъв начин, чувайки го от него, ме караше да се чувствам специална.

— Случайно да си някъде близо до дома ми?

— Какво не е наред? — В гласа му се долавяше силна тревога.

— Забравих си ключовете в таксито, с което се прибрах от апартамента на Трейси, и то си замина, и портиера го няма, и домоуправителя не си вдига телефона, и някакъв мъж се опита да ме забърше все едно съм най-долна проститутка. Опитвам се да не откачам, ама малко откачам. Не искам да звъня на брат си. Той може все още да е в Китай.

— Уау, успокой се, скъпа. Аз съм буквално от другата страна на улицата… — Той замълча за миг. — И мога да те видя от мястото, на което стоя. В пълна безопасност си. Ще съм при теб след секунда. Не затваряй, докато не ме видиш.

Той може да ме види? Сигурно беше при Ленън, долнопробната дупка, която моята компания винаги избягваше, защото вътре се навъртаха грубовато изглеждащи мъже, които не бяха особено приветливи към който и да опита да влезе в територията им.

Огледах улицата и след миг Кав се появи под светлината на уличните лампи. Цялото ми тяло се изпълни с облекчение.

— Виждам те.

— Добре. Затваряй.

Направих каквото ми нареди и го изчаках да се приближи.

— Е, това беше удобно — каза с усмивка на лице. Моментната ми паника се изпари в мига, в който научих, че той бе близо.

Кав сви рамене, якето му беше разкопчано и отдолу се виждаше черната му тениска. Дънките му бяха скъсани, а черните му ботуши издраскани. Мислех за това облекло като за униформата на Кав, тъй като той носеше винаги нещо подобно, когато излизахме.

И казвайки „всеки път“, имах предвид петте различни „срещи“, които имахме досега. Невероятен полски ресторант, за чието съществуване не подозирах, хотдог в парка, докато вървяхме и разговаряхме с часове, игра на дама в кафенето „Дупка в стената“, и два пъти, в които гледахме стари филми в едно овехтяло кино, споделяйки пуканки… и още нещо. Обаче той все още не бе щурмувал трета база. Обмислих всичко това, спрях да се тревожа, че не мога да вляза в апартамента си, и започнах да се тревожа дали не съм повредена на женския фронт.

— Знаеш, че не живея далеч — отвърна той.

Да, знаех го. Казвал ми го бе няколко пъти, но никога не ми бе казвал точния си адрес и не ме бе канил у тях. Всъщност не бе приел и нито една от поканите ми да дойде в моя апартамент, само ме изпращаше до вратата и след това изчезваше в нощта. Дам, определено бях повредена.

— Заключи се отвън, а? — кимна с брадичка към сградата.

Залюлях се на петите си с ръце в джобовете на якето ми.

— Аз съм идиот. Толкова бързах да се измъкна от таксито, защото шофьорът ми мяташе странни погледи… и сега ключовете ми са на седалката му. — Измъкнах ръка от джоба си и го посочих. — Джобовете ми не стават за нищо. Постоянно губя разни неща. Тъй че, меко казано, съм скапана. И тази нощ също е скапана.

— Къде е мъжът, който е говорил с теб? — Кав завъртя глава, оглеждайки улицата.

— Много далеч, надявам се.

Поглеждайки обратно към мен, той се намръщи.

— Не може да се дъниш така, Гриър. Не си недосегаема. Трябва да стоиш далеч от улиците посред нощ.

Едва се спрях да не тропна с крак като разглезено дете, докато той ме мъмреше така.

— Знам го. Не съм го направила нарочно. И не знам къде са всички, които би трябвало да ми помогнат.

— Може би не бива да излизаш сама вечер.

Вдигнах ръка.

— Чакай малко. На двадесет и три години съм и мога да правя каквото, по дяволите, си поискам. Нямам нужда от бавачка.

— Не, но имаш нужда от шибан пазител. — Кав се извиси над мен пред сградата. — Какво ще стане, ако ми се прииска да опитам парченце от страхотния ти задник? Точно сега няма кой да ме спре. Наоколо няма никой, който да те спаси от мен.

Забодох пръст в гърдите му.

— А защо, по дяволите, не искаш да опиташ парче от задника ми? Постоянно се чудя кога най-после ще направиш крачка в тази посока.

Буреносното му изражение омекна малко, когато лека усмивка изви устните му.

— Ти си една малка нахалница, нали? Кой е казал, че не правя? — Усмивката му изчезна. — И дори и да правя, не бива да ми позволяваш. Не съм достатъчно добър за теб, Гриър. Не бива да позволяваш на мъж като мен да се доближава толкова адски близо до теб. Не съм правилният.

Този път аз бях тази, която се намръщи.

— Ти не си човекът, който ще го реши вместо мен. Сама взимам решенията си.

— Защото си на двадесет и три и можеш да правиш каквото, по дяволите, си поискаш — довърши той вместо мен.

— Именно.

Тихо ръмжене се изтръгна от гърдите му, сякаш не беше сигурен какво да прави с мен. Отблъсна се от стената и тръгна към сградата.

— Нека те приберем у дома, преди да е съмнало, става ли?

— Става. Хайде.

— Имаш ли противопожарна стълба от твоята страна на апартамента?

Посочих с палец към лявата страна на сградата.

— Ето онази там е много близо до прозореца ми.

— Добре. Значи ще влезем от там.

— Прозорецът ми е заключен.

Кав се ухили.

— Не е проблем.

Той ме дръпна отстрани на сградата под стълбата. С един скок се хвана за най-долното стъпало и я издърпа. Погледна ме и заяви:

— И ти идваш горе.

Погледнах надолу към черните си ботуши, доволна, че не бяха с токчета.

— Защо?

— Защото се обзалагам, че към прозореца имаш закачена някоя от онези лъскави аларми и в мига, в който го отворя, алармата ще писне. Ако не си горе, за да въведеш кода, ченгетата скоро ще пристигнат и ще ме закопчаят за влизане с взлом.

Мамка му. Дори не помислих за това. Кимнах.

— Добре.

— Не те е страх от високото, нали?

Поклатих глава.

— Не. Не ме е страх. Просто не ми допада да се катеря по стълба с пола.

— Всеки, който дръзне да погледне нагоре, ще отговаря пред мен. Ти върви първа, аз ще съм плътно зад теб. Няма да паднеш, защото ще те хвана, сладурче.

Целият останал страх от изкачването се изпари напълно след уверенията му.

— Добре, да действаме.

Стълба след стълба, ние се изкачихме до деветия етаж, и бях доволна, че не живея на седемнадесетия, както беше планът в началото. Спряхме на площадката на деветия етаж и той се наведе, за да надникне през прозореца ми. Апартаментът ми беше добре заключен, без мен в него.

Кав ме дръпна далеч от ръба.

— Сега е мой ред. Гледай да се държиш здраво. Нямам намерение точно сега да те изгубя.

Той дори не се беше задъхал, а аз пухтях и се давех. Очевидно Кав не пропускаше тренировките, както правех аз, което обясняваше как се бе сдобил със страхотното си релефно тяло.

— Няма да падна. — И той нямаше да ме изгуби. По дяволите, а той дори не ме беше имал. Може би тази вечер… Налагаше му се да влезе в апартамента ми и да си тръгне надолу с асансьора…

Бързо опитах да се настроя за прелъстяване, което беше доста трудно, тъй като нощният въздух подухваше под полата ми. Освен това, въобще знаех ли как да прелъстя един мъж?

Видях как Кав посегна към джоба си и извади нещо, но заради тъмнината не успях да видя какво е. Той се наведе през парапета и се протегна към прозореца ми.

— Мамка му. Трябва да се приближа още малко.

Кав легна по корем и мина напред, оставяйки половината си тяло да виси навън пред прозореца. Той висеше без опора на повече от тридесет метра височина и мисълта, че може да падне, накара стомаха ми да се свие на топка. Преди да имам възможността да го попитам какво, по дяволите, прави, той вече вдигаше нагоре прозореца и скачаше вътре в дневната ми.

Писукането на алармената система зад него започна на мига, точно както бе казал.

— Хайде, скъпа. Ще ти помогна да влезеш. Мини под парапета, ще те хвана и ще те внеса.

Бързо изпълних нарежданията му, тъй като нямах желание да обяснявам на полицаите защо ми се е наложило да влизам с взлом в собствения си апартамент и как Кав е спомогнал за това. Сериозно, как успя? Да не би да имаше инструменти за разбиване на ключалки?

Той се пресегна през прозореца и обви ръка около кръста ми.

— Вярваш ли ми?

Отговорих на мига пълната истина.

— Да.

— Лоша идея — промърмори той, преди да ме вдигне и да ме издърпа в апартамента ми.

— Защо би казал…

— Алармата, Гриър. Веднага.

Изгледах го лошо и се насочих към конзолата до входната врата. Когато въведох кода, писукането веднага спря.

Сега имах нужда от отговори. Не мислех повече за прелъстяване. Но всичко това се блъскаше в главата ми и ме объркваше. Кав стоеше далеч от мен умишлено, но нямах идея защо.

Обърнах се, за да поискам отговор на тези въпроси, и, мамка му, бях приключила с глупостите, но в същия миг видях, че той говори тихо по телефона.

Когато затвори, го пусна в джоба си.

— Трябва да тръгвам. Трябва да си намериш ключовете, или да си смениш ключалките. Ако направиш и двете, ще е най-разумно. Не знаеш кой има достъп до тях и не бива да поемаш рискове.

Вече бях премислила всичко това.

— Трябва да тръгваш? Защо?

— Нещо изскочи. Трябваше да се срещна с някой в бара и той не се беше появил досега. Чуди се къде съм.

Ноктите на ревността се забиха в мен.

— Сериозно ли ме зарязваш, за да отидеш на среща? — В мига, щом изрекох думите, ми се прииска да ги върна назад, защото наистина не исках да знам отговора.

Тихият смях на Кав изпълни стаята.

— Ревнуваш ли, скъпа? Защото Роко определено няма твоите извивки.

Роко? Мъж? Лицето ми пламна от неудобство.

— О!

Кав пресече стаята до мястото, което стоях близо до панела. Притискайки длани към стената, той ме постави в капан между ръцете си.

— Фактът, че мислиш, че някоя жена може да ти бъде конкуренция, истински ме изумява.

Стисвайки здраво дамските си топки, аз зададох въпроса, който истински ме интересуваше.

— Тогава защо още не си направил своя ход? Истински ход? Какъв ти е проблемът?

Той отмести едната си ръка от стената и я вплете в косата ми.

— Защото не мога да те имам и ти трябва да знаеш по-добре, че не бива да ме желаеш.

Притиснах ръце към гърдите му точно върху сърцето му, усещайки силните удари под дланта си.

— Това са такива простотии и ти го знаеш. Желаеш ме. Аз те желая. Това е неизбежно.

Очите му се затвориха и челюстта му се стегна.

— Мамка му, иска ми се да беше толкова лесно.

— Защо да не е?

Той се отдръпна, оставяйки дистанция помежду ни.

— Трябва да тръгвам. Чакат ме.

— Не отговори на въпроса ми — казах, докато той тръгваше към вратата. — И това са простотии.

Той обърна глава към мен.

— Гриър, някой неща никога няма да имат смисъл за теб и не бива дори да познаваш мъже като мен. Не бива повече да се виждаме.

Челюстта ми се стегна, а сърцето ми леко се пропука. Не беше това, което смятах да се случи тази вечер.

— Какво? Сериозно ли? Просто така? Не разбирам.

Кав отключи вратата, преди да я отвори.

— Лека нощ, Гриър.

И в следващия миг вече го нямаше.