Мегън Марч
Порочно момиче (12)

Глава дванадесета

Кав

Докато седях в бара с Гриър и приятелката й, нямаше как да не си спомня за първия път, когато излязох на бар с жената, която сега седеше до мен и се опитваше да остави повече разстояние помежду ни. Това, което не разбираше, бе, че шансът й да стои далеч от мен вече го нямаше. Тя го изпусна в мига, в който за пръв път обви ръка около члена ми.

Вторите ни питиета пристигнаха и спомените изплуваха в ума ми, докато Гриър и Бенър се шегуваха една с друга през масата…

* * *

Знаех, че идеята е лоша още преди да мина през вратата. Нямах място в този бар с тази жена под ръка. Разбира се, това беше студентски купон в „Дупка в стената“, но аз бях единственият мъж тук без риза с логото на колежа и надуто его, подхранвано от парите на мама и татко.

И все пак, ето ме тук, тъй като очевидно бях готов да последвам Гриър навсякъде, дори и в закътания ъгъл на стаята. Джинсите обгръщаха заобленото й задниче и не бях единственият, който го забелязваше. Метнах зъл поглед на един кльощав дребен тъпанар, който подскачаше из стаята само и само да я гледа. Когато най-после осъзна, че съм го забелязал, побърза да се изпари.

„Точно така, хлапе. Тя е извън категорията ти.“ Мамка му, тя беше извън моята категория, но нямаше да позволя на това да ме обезсърчава.

Не ми дремеше за погледите, които получаваше Гриър. Тя заслужаваше всеки един от тях, въпреки че дори не го осъзнаваше. Но аз не бях толкова разсеян колкото нея. Собственическите ми инстинкти улавяха всеки поглед, насочен към задника й. Можеше и да гледат, но тя беше моят.

Макар че всъщност не беше, и се самозалъгвах, вярвайки, че някога би могла да бъде.

Аз бях прост работник. А тя принцеса с тръстов фонд.

Вниманието, което я следваше, неминуемо се насочваше към мен. Шок. Погледи от типа „Какво, по дяволите, прави тя с него?“. Срещнах погледа на още един дребен смотаняк, предизвиквайки го да се пробва. Той не посмя. Никой от тях не посмя. Те дори не знаеха как да си изцапат ръцете.

В това число бе и принцесата до мен. Но защо това в нея не ме ядосваше? „Защото искаш да си в нея“, прошепна вътрешния ми глас. И беше прав. Не биваше да съм така пленен от това момиче, но беше невъзможно. Тя беше като проклет магнит и не можех да стоя далеч от нея, макар че трябваше.

До масата ни дойде сервитьор и не особено изненадващо беше мъж.

— Хей, Гриър, както обикновено ли?

Тя се усмихна мило и кимна, но мъжът не си тръгна, нито попита за поръчката ми.

— Започна ли да учиш за корпорациите? Имам учебна група, ако искаш да се включиш.

— Искам бира, Бъд, в бутилка — казах аз, прекъсвайки очевидното му намерение да игнорира факта, че седя до нея.

— Тази вечер не искам да говоря за училище — каза Гриър. — Ще се видим утре или друг път?

Сервитьорът кимна.

— Разбира се. Извинявай. Сега ще донеса питиетата. — Погледът му най-после се насочи към мен, и, подобно на останалите, в него се четеше удивление какво прави тя с някой като мен.

Поизправих се и сложих ръце на масата, навих ръкавите на ризата си до лактите, разкривайки ръкав от татуировки, стигащ до китките ми. Погледът му се премести от ръцете към лицето ми. Малкият шибаняк вероятно си мислеше, че са затворнически татуси.

„Предполагай каквото си искаш, стига да се разкараш от нас по-бързо.“

Той се обърна, мърморейки под нос нещо, което не успях да чуя.

Насочих вниманието си пак към Гриър. Тя беше напълно несъзнаваща за това, което се случи току-що. Разширените й като понички очи бяха насочени към татуировките ми, които обикновено не се виждаха, докато бях с работната си риза с дълъг ръкав.

Дали принцесата има нещо против татуировките по мъжа, с който излиза?

Думите й сложиха моментален край на мисълта ми, докато прокарваше пръст по мастилото.

— О, уау! Не знаех, че имаш татуировки. И аз искам, но не съм сигурна дали съм готова да си направя.

* * *

Спомените от онази вечер преминаваха през ума ми, докато слушах как двете жени си говорят. Имаше огромна разлика между тогава и сега. Тази вечер погледите бяха насочени към мен по коренно различна причина… не защото мястото ми не е до Гриър, а точно обратното, защото бяхме равнопоставени. Мястото ми беше в нейния свят, както не е било преди.

Сега само ми трябваше да убедя и нея в това.

Но едно нещо не се бе променило… Гриър беше напълно в неведение за причината, криеща се зад погледите, които получаваше. Тя си мислеше, че е заради поста, който бе публикувала, но не беше така. Или поне не напълно. Нямаше никаква идея колко е прекрасна.

Умът ми не го побираше как гаджето й може да й изневери. Определено му липсваше мозък, но му дължах големи благодарности. Ако не беше такъв идиот, тя вероятно никога нямаше да публикува онова съобщение, а аз никога нямаше да получа високо и ясно сигнала, че е дошло времето да получа втория си шанс с нея.

* * *

— Нали ще се грижиш добре за моето момиче? Ще се погрижиш ли да се прибере у дома? — Думите на Бенър се сливаха пиянски, докато се измъкваше от колата, шофирана от шофьора на Гриър, Ед.

— Ще се погрижа.

Бенър тъкмо се препъваше навън, когато казах на шофьора:

— Би ли я последвал до апартамента й, за да се убедиш, че се е прибрала благополучно?

Ед вече излизаше от колата.

— Разбира се, господине.

Гриър се сгуши в мен, щом мъжът затвори вратата.

— Това беше добра идея.

— Никога не вреди човек да е предпазлив.

Гледах през големия прозорец на лобито как Бенър се хваща за ръката на Ед и му позволява да я отведе до асансьора, докато махаше на портиера.

— Колко пияна си, Гриър? — Настаних я странично в скута си, за да погледна кафявите й очи.

— Достатъчно, но не много пияна. Идеална съм. — Думите й не се сливаха така както на Бенър, но си личеше, че е пияна.

— Което значи?

— Достатъчно пияна, че да ти позволя да ме отведеш у дома и да правиш порочни неща с мен, но не много пияна, че да не мога да се насладя на изживяването.

Членът ми, сгушен в извивката на задничето й, започна да пулсира.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с това, което ще поискам от теб, Гриър?

Тя се пресегна и обви ръце около главата ми.

— Тук истинският въпрос е дали ти ще успееш да се справиш с това, което ще поискам от теб.

— Каквото и да поискаш, аз съм твоят мъж.

Тя се заигра с косата на тила ми.

— Всичко?

На този етап от живота ми, бих могъл да й дам почти всичко, което пожелае, за разлика от преди. И когато ме гледаше така, нямаше нищо на света, което да й откажа.

— Да, скъпа. Всичко.

Тя потърка задничето си в скута ми и притисна устни към челюстта ми. Ако ме целунеше точно сега, имаше голяма вероятност да я изчукам на задната седалка на колата, а това не беше нещо, което имах желание да правя пред публика. Особено не пред шофьора, който току-що отвори вратата.

Мамка му, слава богу, че сме само на десет минути от сградата й.

— Можеш ли да шофираш по-бързо?

— Разбира се, господине.

Ед, довереният шофьор, погледна към мен с Гриър в скута ми в огледалото за обратно виждане. Видях осъдителното изражение на лицето му. Големият брат със сигурност щеше да получи пълен доклад в мига, в който Ед ни остави пред сградата.

Може да нямах всичките пари, които имаше Крейтън Карас, но не ми пречеше да се изправя лице в лице с него. Или можех просто да отвлека Гриър, да я заведа на някой далечен остров, докато не се пристрасти към мен така, както аз съм пристрастен към нея, и мнението на брат й да няма значение. Доколкото знаех, тя не му бе казала за мен, тъй като никога не получих смъртна заплаха от него.

Спряхме пред сградата и Ед изскочи от колата, за да ни отвори вратата. Излязох с Гриър на ръце както си беше в скута ми.

Бързото й поемане на дъх показа изненадата й. Тя сграбчи силно раменете ми, а погледът й се насочи към моя.

— Няма да те оставя да паднеш.

— Мога да ходя. Не съм чак толкова пияна. — Протестът й бе тих и слаб.

— Искам да те държа в ръцете си, затова ще те нося. — Кимнах на Ед, който ни гледаше с орлов поглед. — Лека нощ. Благодаря за возенето.

— Разбира се, г-н Уестман. Хубава вечер.

Мисля, че искаше да ми каже още нещо, вероятно да се държа добре с Гриър, но си замълча.

Нямаше причина да се тревожи. Нямаше да позволя да й се случи нищо лошо. Бях способен да я защитавам толкова добре, колкото и той, дори може би по-добре. Все пак мотивите ми бяха повече от парите и страха от Крейтън Карас.

Гриър махна на портиера, когато влязохме в сградата. Учтивото му кимане не издаде нищо от това, което си помисли, виждайки ме да я внасям във фоайето на ръце. За миг се зачудих дали това не е гледка, която бе виждал и преди, или просто умееше добре да прикрива шока си.

— Често ли мъжете те отнасят на ръце до апартамента ти?

Смехът на Гриър беше заглушен, тъй като лицето й бе притиснато към ризата ми. Натиснах бутона на асансьора с лакът.

— Не. Това ми е за пръв път. Не мисля, че Тристан може да ме вдигне на ръце. Навярно затова постоянно ми натякваше да мина на диета, за да отслабна.

Още преди признанието на Гриър исках да пребия тоя тъпак Тристан, а сега го пожелах още по-силно.

— Тоя да не е душевноболен? Мамка му, какъв му е проблемът?

Гриър сви рамене срещу мен, докато я внасях в асансьора и сребристите врати се плъзнаха пред нас.

— Той не струва. Радвам се, че не му позволих да ме чука отзад. Вече си е имал червенокосата пачавра за това.

— Уоу! Какво?

Тя ме погледна мигайки.

— Затова го напуснах. Чукаше една червенокоса в задника. Тя доста добре приемаше всичко. Каза ми, че е трябвало да му позволя да го направи, тъй като почти не се усещало. — Тя снижи гласа си до шепот. — Той страда от проблема на малката пишка. С него свършвах само тогава, когато сама се накарам да свърша. Господи, това е жалко.

Е, поне знам, че съм победил шибаняка в повече от един параграф. Нямаше нищо малко в пениса ми и определено знаех как да накарам Гриър да свърши.

— И остана с него, защото… — оставих въпроса ми да виси. Не исках да говоря за тъпака, но въпреки това ме гризеше любопитство.

Гриър се понамеси в ръцете ми, когато асансьорът понамали и спря, а вратите се отвориха. Когато най-после отговори, гласът й бе много тих.

— Не се отказвам. Никога не съм била от тези, които се отказват. Казвах си, че ще стане по-добре, ако работя по-усърдно. Да пробвам нови неща. Но не стана по-добре. Вероятно му дължа благодарност, задето направи така, че да скъсаме, тъй като не знаех вече какво да правя. След като превъзмогнах гнева и болката, осъзнах, че най-вече съм облекчена.

Мразех факта, че бе минала през всичко това, но същевременно бях дяволски щастлив, че не бе привързана към онзи шибаняк и че не лекува разбито сърце.

— Както и да е, не искам да говоря за него. — Тя обърна лице към мен и устните й се извиха пакостливо. — Искам да говорим за всички порочни неща, които смяташ да правиш с мен, и за това, колко силно ще ме накараш да свърша.