Мегън Марч
Порочно момиче (25)

Глава двадесет и пет

Гриър

Островното време не беше нещо напълно ново за мен, но тук, на това малко островче, беше малко екстремно. Чакахме двадесет минути, откакто поръчахме питиетата си, а сервитьорката никаква я нямаше, затова Кав се насочи към бара, за да провери какво се случва.

Това, което започна като спокоен следобед в селището, се превърна в забързана вечер. Учениците, отседнали в общежитията, бяха излезли навън с растите си, прибрани на главите с шарени кърпи и реге музика, която звучеше откъм баскетболното игрище, намиращо се точно до океана.

В малкия ресторант беше препълнено, но Кав успя да си проправи път до бара. Няколко жени на моята възраст или дори по-млади, носещи много къси, изрязани дънкови панталонки и също толкова къси блузки, го забелязаха, когато повдигна брадичка към бармана, питайки за питиетата и келнерката ни.

Барманът кимна отривисто и се обърна, за да вземе бутилки с алкохол от рафта с огледала зад него. Като всеки мъж в бара Кав беше въвлечен в лек разговор. Ръцете ми бяха празни, а опиянението ми вече се изпаряваше, затова нямаше какво друго да правя, освен да го гледам… него и жените.

Брюнетка в бели панталонки и много изрязано горнище се загледа доста дълго по Кав. Нищо чудно, след като той изглеждаше адски секси в заетите карго шорти и тениската, която прилепваше плътно към раменете и гърдите му.

Мамка му. Дали тя го разпозна? Провали ли се прикритието ни? Мамка му, май трябваше да останем за вечеря в къщата.

Но ако бяхме останали, нямаше как да се преструваме, че малкото ни пътуване дотук е нещо нормално. И все пак, може би това е някаква реалност на истинския ни живот. Винаги да се крием зад стени, за да избегнем погледите на папараците и феновете.

От начина, по който тя се клатеше на стола, предполагах, че може би бе прекалено пияна, за да го разпознае. Сивата бейзболна шапка покриваше косата му, а главата му бе обърната към нея в профил. Може би е европейка и не го разпознава? Не бях сигурна колко известен е Кав в Европа, но ми се искаше да се вкопча отчаяно в надеждата, че не са ни разпознали. На един толкова малък остров нямаше наистина къде да се скрием, освен в къщата. Клюката бързо щеше да се разпространи във всички къщи на това място.

Изчаках още малко, а в стомаха ми се сви нервен възел, докато жената говореше и се смееше. Русата й дружка се включи в разговора, на практика падайки от стола си в опита си да се приближи до него.

Възелът в стомаха ми скоро прерасна в нещо повече от нервност. Те го обградиха, всяка обви ръка около неговата и дори едната му предложи питието си. Кав отказа, но брюнетката настоя и едва не му изкара окото със сламката си. Той се предаде, отпи от питието и кимна одобрително.

След още минута, гледайки как тези жени слагат ръцете си по него… по бицепсите му, по раменете и по шибаните плочки на корема му… осъзнах неоспоримия факт. Ревнувах.

Никога не ревнувах. Не можех да се сетя нито веднъж през последните две години с Тристан, щом съм го виждала с други жени да съм се чудила какво, по дяволите, прави той? Но Кав не беше Тристан. Кав беше съвсем нова лига, такава, в която мъжете винаги са с пълни ръце с жени като блондинката, която искаше да обвие ръце около него.

Обърнах се, без да искам да гледам повече, защото, честно казано, бях отвратена от това, което изпитвах в момента. Възелът в стомаха ми се стегна около коктейлите, които изпих, и изведнъж вече не ми дремеше, че не си получихме питиетата. Исках храна и исках да се изнеса оттук, за да обмисля какво, по дяволите, не е наред с мозъка ми. Ревност? Това не бях аз.

И то ревност спрямо Кав, някой, за когото знаех, че половината женско население в Америка точи лиги? Някой, който ще остане с мен само докато трае малката ни фантазия?

Сериозно, Гриър? Преживей го. Нямах никакво право да ревнувам, но това, което изпитвах, не беше нищо друго, освен ревност. Не исках да гледам ръцете на други жени по моя мъж.

Моят мъж? Може би само докато Крейтън реши, че вече не е нужно да се скатаваме. Защото един господ знаеше какво ще се случи, след като ни призоват обратно в Ню Йорк. Нямаше да залагам никакви надежди на това как ще продължат нещата между нас.

„Спри се!“, наредих на мозъка си. Имах само тази вечер и още няколко ограничени дни с Кав. Нямаше да ги пропилея, като изпитвам ненужна ревност.

След като си дадох тази умствена плесница, Кав се върна с питиетата ни.

Отпих от прясната маргарита с манго, прескачайки от ром към текила в своето замаяно полупияно състояние. Кав имаше бутилка „Беликин“, бирата на Белиз, или нещо подобно, каквото и да гласеше надписа й. Казах си, че няма да направя никакъв коментар относно жените, но думите излязоха от устните ми така или иначе, звукът просто отскочи от мен, както бе отскочил и изчезнал мозъка ми.

— Намери ли си нови приятели?

Кав се намръщи, и взимайки кърпичката, с която бе обвита бутилката, потърка гърлото й.

— Нови приятели ли?

— На бара? Разпознаха ли те? Налага ли се да се изпокрием, преди да са се появили папараците?

Той се засмя и отпи. Погледнах през рамо и видях, че другите жени го гледат как пие.

„Ъх. Не, дами. Не е ваш.“

Когато Кав остави бирата на масата помежду ни, той каза:

— Добре сме. Не се тревожи. Те са типичните барни мушици.

На които бе позволил да го опипат?

— Е, изглеждаха доста приятелски настроени.

Той отпи отново от бирата си и кимна към маргаритата ми.

— Няма ли да я опиташ?

Посегнах към сламката и я хвърлих настрани, преди да отпия голяма глътка. Хареса ми комбинацията с мангото и беше много вкусно. Сладостта му ми помогна да се справя с неприятното чувство в стомаха ми.

— Гриър, какво не е наред?

О, страхотно. Сега очевидно от мен се излъчваше съобщението, че съм била цапната от бухалката „ревнива приятелка“. С това изключение, че не му бях приятелка. Затова направих онова, което правят момичетата в моята позиция. Излъгах.

— Нищо. Добре съм. — Обаче остротата в гласа ми ме издаде на мига. Страхотна издънка, Гриър.

Лешниковите очи на Кав се фиксираха върху мен и той поклати глава.

— Глупости! — Заговори тихо, но твърдо, когато ми каза: — Изплюй камъчето, жено. Какво има?

Да продължа ли да лъжа, или да си кажа всичко и да приключа с тази нелепа проява на ревност?

Отпих още една голяма глътка от питието си. Алкохолът беше първокласен. Кав ме наблюдаваше, без да пропусне нито едно мое движение. Пуснах сламката и прокарах пръст по стъклената чаша.

— Предполагам, че не съм свикнала да виждам жени да те докосват публично. Нали знаеш, извън снимките на червения килим.

В мига, в който изрекох думите, ми се прииска да ги върна назад, тъй като му дадох да разбере, че следя кариерата му. Само ако знаеше, че името му бе на първо място в списъка ми с търсения в Гугъл. Не можех да се стърпя да впиша името му в търсачката поне веднъж седмично, а понякога и повече, още откакто първият му филм излезе на голям екран.

Онзи пръв постер, залепен на един автобус, едва не ме уби, след като излязох на улицата в най-големия трафик, за да хвърля поглед от по-близо. Да видиш лицето на мъжа, който се опитваш да избиеш от ума си… след като те е зарязал, без да каже довиждане или поне едно „майната ти“… да мине пред теб лепнато на автобуса, докато минаваш по пешеходната пътека, не бе изживяване, което бих препоръчала на който и да е било.

Едвам стигнах до офиса си, сърцето ми блъскаше лудешки и ръцете ми трепереха, когато пуснах компютъра си и зачаках браузъра да зареди. Показно колко замяна бях беше фактът, че дори не се бях сетила да използвам телефона си. Може би знаех, че имах нужда да видя резултатите на монитор с реални размери.

И да, определено беше той. Мъжът, който сега гледах срещу мен на масата, и който се опитваше да разгадае настроението ми, съдейки по езика на тялото ми и думите ми.

— Не е кой знае какво, Гриър. Блондинката каза, че изглеждам така, сякаш съм някой екшън герой, затова отделих минута да убия мечтите им и да им кажа, че съм продавач на торове от Тълса. Не се сетих за нещо по-интересно от това един мъж да продава лайна, за да печели пари.

Изкикотих се, доволна, че докато той говореше, не бях отпила от питието си.

— Нима това е историята ти за прикритие? Продавач на тор от Тълса? Уау.

Този път посегнах отново към манговата си вкусотия и се изкисках, преди да отпия.

Кав сви рамене.

— Проработи. След като им казах, побързаха да си отдръпнат ръцете от мен. Лайната не са никак секси.

— Откъде въобще ти хрумна всичко това?

Той вдигна бирата към устните си, сякаш без да е сигурен как да отговори на този напълно обикновен въпрос. Когато остави бутилката на масата, отговорът му ме изненада.

— Баща ми го използваше, докато растях.

Объркването явно се бе изразило на лицето ми, преди да отпия.

— Защо баща ти е лъжел за това какво работи?

Кав завъртя бутилката в ръката си.

— Невинаги обичаше да споделя цялата си история. Казваше, че на никой не му влиза в работата.

Още повече се обърках и умът ми се изпълни с много въпроси, но той не каза нищо повече.

— Смяташ ли да ми кажеш нещо повече за това?

Той поклати глава и изпи останалата си бира.

— Не, защото не сме тук, за да говорим за мен. Трябва да се забавляваме и да се насладим на мига. Все пак, ако се придържаме към твоето желание, значи би трябвало вече да сме провели тези опознавателни разговори.

В мен на мига се надигна вълна от раздразнение.

— Е, ако не беше изчезнал преди три години, зарязвайки ме и оставяйки ме да се чудя дали не си умрял някъде, може би щях да знам отговорите. Но ти не можеш да ми дадеш дори това… причината, заради която ме напусна. Имам предвид, какво, по дяволите, Кав? Заслужавам някакво обяснение. — Цялата горчивина, която бях трупала през тези три години, буквално се изля от мен.

Кав тръсна шишето от бира на масата.

— Не тази вечер, Гриър.

— Това да не е още едно от правилата ти? Да не би да го направих по-лесно за теб с глупавата ми малка фантазия, че бихме могли да се преструваме, че не ме изрита в корема, зарязвайки ме?

Изражението му се превърна в каменна маска, но не и преди да видя болката, която премина през лицето му. Не му харесваше да знае, че ме е наранил. Е, познайте какво? И на мен не ми харесва да ме нараняват, което вероятно ни правеше квит. Обаче аз имах много повече време да се задълбоча във всичко това.

Той подпря лакти на масата и се наведе над мен.

— Никога ли няма да можеш да го забравиш? Завинаги ли ще оставиш това да виси над мен?

Облегнах се назад на стола си и скръстих ръце.

— Смяташ ли да оставиш всичко така, без да ми дадеш каквото и да е обяснение?

Лицето му стана сурово.

— Има неща, които е най-добре да не знаеш.

Отпускайки ръце, посегнах към питието, което бях оставила на масата.

— Наздраве за това, че умееш така добре да говориш с недомлъвки.

Преди Кав да отговори, блуждаещата сервитьорка пристигна с две бутилки вода и поднос с храна. Цейлонски раци, дузина скариди и такос от омар.

Храната ухаеше много вкусно, но стомахът ми все още бе свит на възел. Вместо да посегна към храната, аз благодарих и си поръчах още едно питие.

Кав ме наблюдаваше, докато пълнеше чинията си с такос и раци.

— Какво би искала?

— Да се напия — заявих аз, а тонът ми бе по-ядосан от когато и да е било друг път.

Очите му се присвиха.

— Налага ли се да изчукам това настроение извън тялото ти? Защото ще го направя. Мамка му, направо ти го обещавам.

— Всичко, което искам, са отговори. Някакво обяснение, за да спра да мисля за това. То заема прекалено голяма част от мислите ми пред последните години и ми писна. Имам нужда да продължа с живота си. — Погледнах към него. — Имам нужда да приключа.

Устата му се опъна в тънка линия, Кав се наведе нас масата и изрече думите толкова тихо, че да мога само аз да ги чуя.

— Нямаш нужда от приключване, защото, мамка му, това между нас не е краят, Гриър. Ние тепърва започваме. Някой ден ще ти дам това, за което ме молиш, но този ден не е днес. Ако това не те задоволява значи ще намерим начин, който да те задоволи.

Отново говореше с недомлъвки, но този път с лека нотка на заплаха.

— Да намерим начин да ме задоволи? Какво трябва да значи това? — Стягащото чувство в стомаха ми изчезна, изместено от глад. Пресегнах към чипса, загребвайки малко сос от скаридите.

Злокобна усмивка изви устните му.

— Ще те чукам, докато няма да си способна да събереш две смислени мисли в главата си и след това ще те отвеждам отново и отново до ръба, спирайки, преди да успееш да свършиш, докато не започнеш да ме умоляваш да ти позволя. Ще ми предлагаш всичко, което пожелая, само и само да ти позволя да получиш оргазъм. — Той си играеше с гърлото на празната бирена бутилка. — Ти си алчно момиче, щом стане въпрос за удоволствието ти, и смятам да те измъчвам, докато си на ръба да се пречупиш.

Горещина избухна между бедрата ми, макар част от мен да искаше да го замери с бутилката вода. Липсата на бикини ме накара на мига да осъзная ефекта от думите му.

Как е възможно да го желая така неистово, след като все още му нямах доверие? Нищо не спираше Кав отново да изчезне. Е, не да изчезне напълно както преди, но поне от живота ми.

И ако го направи? Тогава какво?

Щях да продължа без него веднъж завинаги. Страхът да го изгубя отново се изпари, тъй като сега бях достатъчно уверена в себе си, за да зная, че не си струваше да си губя времето с него, ако реши да ме напусне за втори път. Преди три години той беше този, който си тръгна, оставяйки ме с прекалено много въпроси и никакви отговори. Но ако си тръгне отново, щях да съм добре. Или поне щях да бъда, след като почистя парченцата от разбитото си сърце.

Разбито сърце? Не, сърцето ми нямаше да се замесва в тази игра. То беше защитено, тъй като нямаше да го намесвам тук. Това не бе любов, това бе похот и приключване на миналото. Мразех да се самозалъгвам, но понякога това беше нужно зло, за да запазя разума и спокойствието си.

— И след това? — попитах аз с предизвикателство в гласа си. — Когато не можеш да ме държиш упоена от удоволствие? Тогава ще получа ли отговорите си?

Кав срещна погледа ми, предизвиквайки ме от своя страна.

— Ако реша, че можеш да се справиш с тях.

Посегнах към маргаритата си и повдигнах чашата, предлагайки тост.

— Тогава нека чукането и отказването на оргазмите да започне, защото никак не съм доволна от всичко това.