Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Of Villa Mimosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Тайните на вила „Мимоза“

Преводач: Мария Цочева

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0211-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/221

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Беа се чувстваше истински аматьор в играта, наречена живот. Знаеше как да се справя с ежедневните задължения, знаеше да готви, знаеше дори каква музика предпочита. Що се отнася до готвенето, не беше кой знае какъв специалист, но си спомняше някои рецепти, много от които бяха френски. Разпознаваше и лицата на известните телевизионни журналисти, спомняше си имената на авторите, чиито книги обичаше, помнеше филмите, които бе гледала. Но не знаеше къде ги бе виждала всички тези лица, къде бе чела книгите, в кои киносалони бе гледала филмите.

— Не се безпокой за това — повтаряше й Фил. — Постепенно ще си спомниш всичко. Не забравяй, че си тук, за да си починеш и да се възстановиш. Искам отново да станеш силна, да започнеш да се радваш на живота.

Но макар че Фил изглеждаше напълно уверена, Беа не беше толкова сигурна, че паметта й ще се върне. Всеки път, когато се опитваше да насочи мислите си назад в миналото, тя се сблъскваше с все същата непробиваема пустота. Сякаш съзнанието й бе обгърнато от същия облак, който бе затъмнил хоризонта на детето — онова дете, което бе сънувала да седи на стълбите на розовата вила. Защото тя бе убедена, че всичко е било просто сън. Ако тази вила наистина съществуваше, тя щеше да си я спомни. А ако детето беше самата тя, със сигурност щеше да разбере коя е.

Не беше споделила с Фил тези свои размишления. Докторката продължаваше да смята, че са направили пробив. Естествено, фактът, че тя говореше английски и френски с еднаква лекота, беше забележително откритие. И макар специалистите, изследвали акцента й, да бяха стигнали до заключението, че тя говори добър парижки френски, Беа изобщо не си спомняше да е била някога в Париж. Способността й да говори френски бе единственият сигурен факт от миналото. Освен ако ставаше дума не за истински спомен, а за някаква условна реакция, за нещо, заключено в компютъра на мозъка й, което никога нямаше да изчезне. Също като умението да готви.

Фил й бе споменала, че френският е придобивка, която може да се окаже полезна по-късно, но бе отказала да й обясни защо. Но Беа не искаше да мисли за бъдещето. Искаше да си остане в настоящето.

Живееше при Фил вече цял месец и през това време почти не бе излизала от апартамента. Тази вечер обаче Фил щеше да я води на пазар. Беа не беше сигурна дали идеята й харесва, или не. Мисълта за претъпканите магазини, за хората, които ще се взират в едва поникналата й коса, за необходимостта да избира дрехи, да ходи по улиците, да се храни в ресторант… всичко това я ужасяваше. Истинският живот я ужасяваше. Харесваше й да си седи тук, в апартамента на Фил. Беше голям, светъл, просторен. Безопасен.

Махони позвъни отдолу, за да оповести появата си. Беше му станало навик да се отбива при тях от време на време.

— Дойдох да видя как е котката — оправда се той.

— Всъщност, за да посетиш Фил — подразни го Беа. После се разсмя, забелязала смущението му. — Хайде, детектив Махони, признай си. Не бих могла да те виня, тя е страхотна. И прекрасна. И щедра.

— И голяма досадница от време на време. — Махони се ухили и остави котето да се катери по крака му, впило нокти в дънките му. После го взе, сложи го върху дланта на голямата си ръка, а то високомерно се огледа, сякаш за да демонстрира победата си.

— А и как би могла да знаеш, че не работя под прикритие? Идвам уж да видя Коко, но в действителност проверявам теб? Осведомявам се дали си си спомнила всичко, дали не криеш нещо от мен.

— Нищо не крия — сериозно отвърна Беа. — Наистина не мога да си спомня абсолютно нищо за миналото. Даже — тя се поколеба, на лицето й се изписа моментен страх — и човека, който се е опитал да ме убие.

Вратата се затръшна след Фил, която се прибра по-рано от обикновено, за да заведе Беа на пазар. Откакто Беа се нанесе в апартамента, в живота на Фил настъпиха драстични промени. Стана така, че тя, отявлената самотница, която не споделяше емоциите си с никого и ценеше своето уединение и независимост повече от всичко на света, сега споделяше дома си с жертва на опит за убийство и сиамска котка. На всичко отгоре, това й харесваше. Харесваше й, че има на кого да каже здравей, когато се прибере у дома, че от кухнята се носят апетитни миризми, а Коко нетърпеливо се втурва да я посрещне, като драска с нокти по лакираните дъски на пода. Даже космите на котката, които полепваха по черното й сако, не я дразнеха.

През тези няколко седмици, които прекараха заедно, те двете се бяха научили да си помагат. Фил, талантливата психиатърка, която се бе заровила в работа, за да заключи чувствата и погребе миналото си, и Беа, момичето, което нямаше минало, а бъдещето й бе под угроза.

Фил се провикна от вратата, за да поздрави, и хвърли шлифера си върху канапето, вместо да го закачи в гардероба — нещо, което сигурно щеше да направи преди няколко седмици. Днес щеше да започне истинското връщане на Беа към живота. Фил имаше планове за нея. А по време на вечерята, след като приключат с покупките, щеше да ги сподели с момичето.

Въздъхна, когато видя Махони да седи редом с Беа.

— Пак ли ти, Махони? — саркастично рече тя. — Как ли успяват да се справят в полицейското управление без теб? Или само минаваш оттук и продължаваш, за да разрешиш престъплението на века?

Махони въздъхна пресилено и Беа се ухили, развеселена от словесния двубой. Мъжът скръсти ръце и започна да рецитира с мелодраматичен глас:

И ако дамата на вашето сърце

избухне в гняв свиреп,

сграбчете здраво малката ръка

и я оставете да беснее,

и впийте поглед в блесналите й очи,

опийте се от безподобната им прелест.

После додаде с тържествена сериозност:

— Докторке, все някой трябва да ти каже, че агресивността не ти подхожда. Струва ми се, че Суинбърн[1] предлага най-сполучливия отговор.

— Аз не съм дамата на твоето сърце, така че не ми декламирай стихове от европейски поети, Махони. И ако си тук, за да настояваш за онази вечеря, която все още ти дължа, със съжаление трябва да ти кажа, че вече съм заета.

Махони се ухили.

— Да, Беа ми каза. Пазаруване и вечеря. Съжалявам, че не мога да ви придружа. Дойдох само да се уверя, че се отнасяте с Коко добре. И да ви кажа, че ударих на камък в имиграционните служби. Проверихме всяка французойка от възрастовата група на Беа, влязла в страната преди… инцидента. Без успех. Междувременно, аз продължавам да работя върху хилядите имена на жени, пътували до Сан Франциско в седмицата преди злополуката. Проверяваме всяко име и го съпоставяме с реалната личност зад него. Направихме запитване и относно частните самолети. През онази нощ е имало много такива. От Мексико, Бахамските острови, Палм Дезърт, Хаваите. Всички са били пилотирани от собствениците си и на борда на нито един от тях не е имало пасажер от женски пол.

Беа изглеждаше сломена. Тайно се бе надявала, че той ще намери името й в списъците на авиокомпаниите.

Махони съчувствено потупа Беа по рамото и каза:

— Трябва да вървя. Иначе ще закъснея, няма да успея да разреша престъплението на века и ще пропусна възможността да стана кмет!

Фил държеше котето и той се поспря до нея, за да го почеше зад ушичките:

— Изглеждаш добре, докторке. — На лицето му грейна одобрителна усмивка.

— О, благодаря, Махони. — Тя продължи със саркастичния тон. — Но не съм сигурна, че ми харесват двусмислените ти комплименти.

Той се разсмя и тръгна към вратата. Почувствала очите му върху себе си, тя извърна глава към него.

— Макар че не съм съвсем сигурен — замислено рече той. — Не зная дали от всичкото това седене, за което те предупредих, или от домашната храна, но задникът ти ми изглежда по-голям.

— Простак! — кресна тя, а той, смеейки се, затръшна вратата след себе си. — Животно! Тъпанар!

Вратата се отвори отново и той провря глава през процепа. Изглеждаше шокиран.

— Ама какво е това, докторке? Да прибягваш към такъв език! Трябва да си зададеш въпроса какво означава това…

— О, ти… ченге такова — разкрещя се тя, а той отново изчезна, като не преставаше да се смее.

Беа също се смееше и въпреки яда си Фил се присъедини към нея.

— Защо го харесвам? — запита сама себе си. — Този самонадеян мъжкар!

Но той бе успял да разсмее Беа, а това беше добре. Момичето бе готово за първото си истинско излизане. Фил я огледа внимателно и остана доволна от онова, което видя.

Меднорусата коса на Беа бе израснала и вече закриваше отвратителните белези. Сега падаше леко около лицето й, което напомняше за младата Одри Хепбърн. Кадифеномеките й очи бяха два нюанса по-светли от косата, а кожата й вече не бе безцветна като лунен пейзаж, а приличаше на прясна сметана. Все още бе твърде слаба, разбира се. Костите й прозираха под кожата, глезените й бяха прекалено тънки, вените под дългата шия и китките на ръцете й синееха. Но в сравнение с онова, което беше преди месец, сега изглеждаше великолепно.

Облечена бе с дънките и ризата, които Фил й бе купила, но Фил подозираше, че ще изпита истинско удоволствие, когато започнат да избират други дрехи за гардероба й. И сега се оказа права, разбира се. Всяка дреха изглеждаше чудесно върху високата, елегантна фигура на Беа.

Те обходиха всички щандове в най-добрите магазини и бутици въпреки протестите на Беа, Фил настоя да й купят дрехи за всички възможни случаи — от ежедневно облекло до тоалети за коктейл.

— Но къде ще облека всички тези прекрасни дрехи? — попита Беа, докато си пробиваха път към колата, натоварени с пакети и кутии.

— Точно това възнамерявам да ти кажа по време на вечерята — бързо отвърна Фил. — Ако някога е имало две жени, които да са си заслужили вечерята, това сме ние. Храбро се преборихме с магазините, особено ти, и излязохме като победители, натоварени с трофеи. А сега е време да празнуваме.

Имаха запазена маса в Старс и Беа наметна новото си, бронзово на цвят, кожено сако над дънките и тениската. Сложи си кехлибарените обеци, които бе купила по настояване на Фил, както и от червилото, препоръчано им от продавачката.

— Я се погледни само! — доволно възкликна Фил, когато седнаха в ресторанта. — Всички се обърнаха да те видят.

— Аз си помислих, че гледат теб. — Беа предпазливо се огледа. — Това е чудесно — радостно изрече тя. — Но ми се иска да не беше харчила толкова много пари заради мен, Фил. Обещавам, че ще ти ги върна. Някой ден. Когато си намеря работа.

— Като стана дума за работа, точно за това исках да разговарям с теб.

Беа с изненада изгледа Фил, която внимателно проучи менюто и поръча бутилка вино.

— За твое здраве, скъпа Беа. — Фил вдигна чашата си. — За твоето възстановяване и за нашето приятелство.

— Аз съм тази, която трябва да пие за твое здраве. И да ти благодаря. За всичко. За това, че ми даде покрив над главата, за хубавите дрехи. — Преизпълнена с благодарност, погледна към Фил и додаде тихо: — За това, че успях да запазя разсъдъка си.

— Време е за втория етап от твоето възстановяване — заяви Фил. — Идеята ми може да ти се стори малко страшничка, но с нея ще постигнем две неща. В момента и двете са изключително важни за теб.

Беа се притесни. Не желаеше никакви промени, искаше животът й да продължи по същия начин. Фил побърза да обясни:

— Имам една приятелка, Мили Ренуик. Богата е като Рокфелер и е луда колкото си иска. Едновременно с това е най-големият оптимист, когото познавам. Живее в Ню Йорк и си търси секретарка — някой, който да урежда срещите й, да следи за ангажиментите й, да провежда телефонните й разговори, да я придружава в пътуванията й. — Тя се разсмя, припомнила си нещо. — С една дума, момиче за всичко. Тя е стара мърморана, но когато човек я опознае, разбира, че това е най-повърхностното впечатление. Както и да е. Та Мили е запланувала някакво пътуване до Париж. И тъй като ти говориш френски, а Мили не може да каже и една дума на този език, та даже и животът й да зависеше от това, кой би бил по-подходящ от теб за тази работа?

Стомахът на Беа се сви от страх при мисълта за това пътуване. Не искаше да ходи в Ню Йорк, боеше се да отиде в Париж.

— Познавам Мили добре — продължи Фил. — Помагала съм й по време на няколкото лични драми, които преживя, помогнах й да се справи с чувството за вина, което изпитва, когато безразборно харчи многото си пари. Но можеш да си сигурна, че тя раздава за благотворителност почти толкова, колкото харчи за себе си. Няма по-щедра жена на този свят от Мили Ренуик. Обаче те предупреждавам, че е особена. Истински оригинал. Господ е счупил калъпа, след като е създал Мили. Искам да отидеш в Ню Йорк сама и да се срещнеш с нея. Да направиш първата стъпка съвсем сама. Ако имаш сериозно намерение да се върнеш в истинския, реалния живот, сега е моментът да го направиш. — Тя нетърпеливо се вгледа в очите на Беа. — Е? Какво ще кажеш?

Въпреки страховете си, Беа съзнаваше, че Фил има право. Усмихна се, макар и с малко тъга.

— Ето защо ми бяха необходими всичките тези елегантни дрехи.

— Мили има толкова дрехи, че може да открие собствен магазин. Освен това посещава най-известните ресторанти, най-скъпите хотели, най-престижните курорти. Няма да ти е лошо с нея, Беа, нали?

Двете се разсмяха, а после Беа я погледна отново.

— Ти спомена, че идеята да работя за Мили е добра по две причини. Коя е втората?

Очите им се срещнаха над масата.

— Искам да те махна от Сан Франциско. Да те изпратя далеч от опасността.

Очите на Беа помръкнаха от страх.

— Смяташ, че той може да се върне? Да се опита да ме убие отново? — Това беше мисъл, която я бе притеснявала неведнъж през последния месец.

— При Мили ще бъдеш в пълна безопасност — успокои я Фил. — Там никой не те познава, никой не знае за случилото се с теб. Скоро ще заминете за Париж. А и има още нещо. Мислех си, че когато отидеш във Франция, паметта ти може постепенно да се възвърне.

— И какво ще правя тогава? — прошепна Беа, обхваната от ужас. — Какво ще стане, ако си спомня коя съм? Ако си спомня кой се е опитал да ме убие?

— Единственото, което трябва да направиш, е да ми позвъниш и аз ще пристигна веднага — обеща Фил. — Можеш да разчиташ на мен. А и бездруго имам покана за участие в една конференция, която ще се проведе в Париж през следващия месец. Дотогава няма много време. Сега вече ще я очаквам с нетърпение. Защото ще мога да видя не само Париж, но и теб, и Мили.

Фил уведоми Беа, че ще лети за Ню Йорк във вторник. Само след два дни.

— Така че не разполагаме с време да променим решението си — твърдо заяви тя, защото знаеше, че Беа не иска да заминава. Освен това си даваше сметка, че апартаментът й ще изглежда празен без нея. Не й се щеше да се разделя с момичето, макар да беше сигурна, че това е най-правилното решение.

 

 

В деня преди заминаването й Фил направи снимка на Беа — тя изглеждаше висока и елегантна в новия си ментовозелен костюм и като малко момиченце бе прегърнала котето с две ръце и го бе притиснала към брадичката си. Усмихваше се колебливо, в очите й прозираше тревога, но Фил смяташе, че изглежда изумително красива. Купи сребърна рамка за снимката и я постави на шкафчето до леглото си. Сякаш това бе снимката на собствената й дъщеря.

— Не се подвеждай по външния вид на Мили и по онова, което говори, защото няма да издържиш и един ден с нея. — Това бяха последните й думи, преди да се разделят.

Беа съвсем скоро разбра какво точно е искала да й каже.

Бележки

[1] Суинбърн (1837–1909) — английски поет и критик. — Б.пр.