Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (32)

Глава 31

Беа все още седеше сгушена на зеленото канапе от ракита на терасата, когато слънцето изгря на следващата сутрин. Притискаше към гърдите си листовете с историята на Джони Льоконт и наблюдаваше блясъка на огненото слънце, който обагряше хоризонта и превръщаше Средиземно море в езеро от разтопено злато.

Тя се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло, прекоси дългата тераса и влезе в къщата. Застина, загледана в подножието на стълбището — там, където е било намерено тялото на Мари-Антоанет Льоконт, погали с ръка гладкия парапет от дървото коа, както вероятно е правила Мари-Антоанет преди толкова много години.

— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам за онова, което се е случило. Съжалявам, че никога не съм те познавала.

Отиде в стаята си и се обади на Ник. Каза му, че е прочела историята на Джони Льоконт и го помоли да дойде веднага.

Той пристигна половин час по-късно, а Беа го очакваше на стъпалата.

Седнаха заедно, хванали се за ръце, на хладния мрамор.

— Точно като Джони, който е обичал да седи тук — отбеляза тя и се усмихна тъжно. — Разбира се, че той ми е разказвал тази история, която сега си спомням толкова добре. Не мога да си обясня как изобщо съм могла да я забравя. Той беше много добър разказвач, преразказа ми я по същия начин, по който я е написал. Сега си спомням всичко и ще продължа оттам, където спира той.

Той ми разказа, че през 1954 година наел малка каменна къщичка в Сейнт Пол дьо Венс — малко селце, сгушено в хълмовете по крайбрежието. Това било нещо като колония на художници, писатели и музиканти — сродни души, които се събирали по кафенетата на площадчето, за да вечерят заедно, да изпият по чаша вино и да поиграят petangue.^[1] По онова време селцата по хълмовете все още се придържали към многовековните си традиции — там живеели все едни и същи семейства, животът им бил прост и обикновен. Той ми казваше, че е имал чувството, че се е върнал назад в по-чиста и невинна ера.

Най-после се бил освободил от миналото и рисувал с новопридобита свобода. Нарисувал стотици картини на дойката Биъл — приведена над розите си в градината, наливаща чай от стария кафяв чайник, задрямала на терасата под лозниците. Спомням си, че ми ги показваше и обясняваше, че това не са просто портрети, защото никога не са целели фотографско възпроизвеждане на определени черти. Те притежаваха определена мечтателност и, както му бе казала навремето Малухиа, изобразяваха душата на човека.

Показа ми картини на жени от селото със сбръчкани, загрубели лица, присвили очи срещу слънцето, прикрили косите си с черни шалове, привързали бели престилки върху черните си рокли, напъхали големите си селски крака в груби черни обувки. С магията на четката си той някак си бе успял да улови невинността на децата им, умората в приведените гърбове на мъжете, които в продължение на половин век бяха работили на полето. Нарисувал бе и собственика на кафенето, подпрял огромното си туловище на цинковия бар, обхождащ с проницателния си поглед всяка маса, опитвайки се да запомни кой е платил и кой не. Нарисувал бе и свещеника, седнал на стар дървен стол с права облегалка пред малката бяла църквица. Скръстил ръце върху голямото си шкембе, разтворил крака, нахлупил шапка над очите си, божият служител подремва, а мистралът развява расото му.

Все по онова време нарисувал и около дузина портрети на Малухиа. Цветовете в картините му претърпели промяна — ярките, слънчеви тонове, характерни за Ривиерата, изчезнали, картините му придобили по-мечтателен характер, станали по-екзотични, контурите и формите били размити, полускрити под воала на цветовете. Нарисувал Малухиа да реши дългата си черна коса, която като копринен воал скривала лицето й, около врата й изписал гирлянд от цветя, който леко докосвал гърдите й, едва загатнати върху картината. Нарисувал стройното й голо тяло да се плъзга под кристално зелената вода на океана с лекотата на риба, с примамливия бронзов загар на кожата й, който си спомнял толкова добре.

Беа погледна Ник и той кимна. Знаеше тези рисунки — бяха известни по цял свят. Излагаха се в някои от най-престижните музеи и галерии.

— Той вложил цялото си сърце в тези портрети на Малухиа — тихо продължи Беа. — Казвал ми е, че никога няма да я забрави. Любовта на това момиче направила живота му на Калани по-поносим и той още тогава се питал дали някога ще обича и друг човек колкото нея.

После един ден срещнал Северин Жадо. Тя пристигнала от Париж, където живеела заедно с майка си. Той рисувал хората от селото, събрали се за вечерната си игра на petangue, а тя се спряла и изразила възхищение от работата му. Била висока колкото него, с огненочервена коса, интересно лице, осеяно с лунички, и изразителни зелени очи. Той я последвал в кафенето и двамата се заговорили.

Беа се усмихна, замислена за първата им среща, и за пръв път си ги представи такива, каквито са били тогава — млади и страстни.

— Влюбили се един в друг — с топлота продължи Беа. — И вместо да се върне в Париж, Северин се пренесла при него. Той бил луд по нея и, естествено, я завел, за да я запознае с дойката Биъл.

Джони ми разказваше, че възрастната жена веднага надянала маската си на надменно високомерие, защото, по нейна преценка, никоя жена не била достатъчно добра за нейния Джони. Почерпила ги с чай и кекс с джинджифил. Джони знаел, че бавачката преценява маниерите и възпитанието на Северин, но младата французойка била образец на френската учтивост. Даже дойката Биъл не могла да открие никакъв недостатък у нея. Ожени се за нея, прошепнала му тя, когато си тръгнали. Това ще е най-доброто нещо, което си правил досега.

Той ми каза, че тогава само се изсмял, но знаел, че бавачката има право. А и той вече бил помолил Северин да се омъжи за него. Бавачката станала свидетел на брака им месец по-късно. Церемонията била извършена от същия селски свещеник, чийто портрет той бил нарисувал в същата малка селска църквица. Празненството се състояло в кафенето. Били поканени всички местни хора, както и останалите художници, писатели и музиканти. Свирили и танцували цяла нощ и според Джони това било най-хубавото празненство, организирано някога в селото.

Това се случило в началото на шейсетте години. Той е бил на около четирийсет години, а Северин е наближавала трийсет. Живеели простичко в малката си каменна къщичка в Сейнт Пол дьо Венс, но нещата по Ривиерата започнали да се променят. Новото десетилетие се отличавало с по-голям вкус и изтънченост, туристите започнали постепенно да проникват и в тяхната крепост.

Дойката Биъл обаче не доживяла да види тези промени. Една пролетна вечер четяла откъс от любимия си Чарлз Дикенс. После, както винаги, оставила очилата си на отворената страница, за да отбележи докъде е стигнала. След това заспала и мирно и тихо се пренесла в отвъдното.

Ето защо къщичката й и днес изглежда по начина, по който я е оставила. Джони казваше, че не само богатите и известните имат правото да бъдат помнени от поколенията. Той пожелал къщата да си остане непроменена и непокътната — като музей, който да отдаде последна почит на безкористния й живот в служба на другите, на нейното достойнство, неподправеност и доброта.

След смъртта й той и Северин се преместили още по-навътре, сред хълмовете на Прованс. Купили една стара ферма близо до Бонию, заобиколена с полета с лавандула и мак. И двамата били много щастливи. Той искал единствено да рисува — не можел да мисли за бизнес и нямал време за критици и уредници на галерии. Ако зависело само от него, той не би мръднал от дома си. Така че Северин била тази, която отнесла картините му в Париж и организирала изложба в една от престижните галерии. Изминало било доста време, откакто първият му портрет предизвикал толкова ласкави отзиви, но името му не било забравено. А годините, прекарани в уединение, му дали възможност и време да доразвие таланта си. Картините на Малухиа и бавачката Биъл предизвикали истинска сензация.

След успеха Джони станал неспокоен. Казал, че не може да рисува, че се нуждае от промяна в пейзажа. Предстояла негова изложба в Ню Йорк. Двамата заминали за Щатите, останали известно време и установили, че им харесва. Но той не можел да живее в града и затова купили една стара мелница в Бъркшир.

Меките като кадифе, златисти очи на Беа се изпълниха с топлота, докато разказваше. Погледна Ник.

— Там съм се родила аз — тихо додаде тя. — На 28 юли 1968 година. Кръстили ме Мари на баба Льоконт и Лаура, защото името им харесвало. Бях кокалеста и слабичка като баща си, бях взела червената коса на майка си и неговите замечтани кафяви очи. Прекарвахме всяко лято във фермата в Прованс и аз израснах, говорейки с еднаква лекота и френски, и английски.

А когато станах на четиринайсет години, баща ми прецени, че съм достатъчно голяма, за да разбера онова, което смята да ми каже, и ме заведе да видя къщичката на дойката Биъл. И вила Мимоза.

Пусна ръката на Ник и продължи:

— Баща ми и аз седяхме на същите тези стълби, приковали погледи в същата прекрасна гледка, а той ми разказваше ужасяващата история на живота си. Бяхме толкова близки, така добре разбирахме чувствата си, че бях опустошена от болката, която бе преживял, от страданията, през които бе преминал. Бях толкова дълбоко наранена, сякаш всичко това се бе случило с мен, сякаш аз бях онова невинно щастливо детенце, седнало на мраморните стълби, заслушано в песента на пойните птички, притиснало Фидо към сърцето си. Сякаш моят сигурен и защитен живот бе свършил през онзи ден, когато тъмният облак завинаги бе прогонил слънцето.

Едри сълзи се затъркаляха по бузите й и Ник я обгърна с ръка.

— Всичко е наред, Беа — каза й той. — Вече всичко ще се оправи, любима.

Тя кимна, но не избърса сълзите си.

— Татко ми обясни, че ми разказва всичко, защото осъзнал, че дойката Биъл имала право. Каза ми, че един ден, когато порасна, ще имам право да предявя претенции над наследството на баба си. Ако искам, разбира се. Заявих му, че не искам да имам нищо общо с това. Не се интересувах от парите. Но смятах, че той трябва да получи вилата.

— Тя трябва да е твоя — настоях аз. — Това е домът, който си обичал, в който си бил щастлив. А баба Мари-Антоанет би искала ние да живеем тук.

Той само се усмихна и каза, че това не е възможно.

— Нека да оставим миналото на мира — посъветва ме той. — За да не съжаляваме горчиво някой ден.

Беа избърса сълзите си и изтощено продължи:

— И това беше окончателното му решение. Той никога повече не дойде във вила Мимоза. Животът продължаваше и ние бяхме щастливи. Аз бях дете на художник, но животът ми беше съвсем обикновен — като на всяко нормално дете. Нещата следваха едно след друго — училище, гимназия, а след това колеж. — Тя се усмихна. — Не пожелаха да ме изпратят в някое частно подготвително училище, защото татко каза, че не би могъл да понесе мисълта, че ще съм далеч от него. Все повтаряше през смях, че ще напусна дома едва след като се омъжа. А мама наистина трябваше да се потруди сериозно, за да го убеди, че трябва да постъпя в колеж. Записах се във Весаар — стараех се да не е далеч от дома, за да можех да се прибирам през уикендите. А колко обичах да се връщам у дома — това беше най-любимото ми място на света! Баща ми обичаше уединението си, имаше нужда от него, за да може да рисува, и нашата къща беше нещо като божествено островче на тишината и спокойствието. Грубият, суров живот оставаше далеч зад оградата на дома ни.

Мисля, че родителите ми нямаха истински приятели — просто никога не им оставаше време за това. Те бяха съвършена, завършена двойка и не се нуждаеха от никой друг.

Детството ми беше съвсем нормално. — Дори не си давах сметка, че баща ми е толкова известен. Научих го от учителката си в гимназията. Спомням си, че останах много изненадана. В края на краищата, той бе просто моят баща.

Беа се умълча. Издърпа ръката си от тази на Ник, сви колене под брадичката си и обгърна краката си с ръце. Затвори очи.

— Не мога да говоря за останалото — с напрегнат глас промълви тя.

Ник отново я прегърна и я притисна към себе си. Започна да гали късата й, мека коса, докато търпеливо я изчакваше да се успокои и да спре да трепери.

Той знаеше историята. Всички вестници писаха за това. Джони и Северин Джоунс пътували за Вашингтон за откриването на изложба с последните му творби, когато колата им занесла по мокрия асфалт и изхвърчала от пътя. Изминали часове, преди полицаите да успеят да ги измъкнат изпод смачканите ламарини. И двамата били мъртви.

— Иска ми се да можех да ти помогна — тихо промълви той.

— Дори и ти не можеш да ги върнеш.

— А ти какво направи? След това? — попита Ник.

— Дойдох тук за малко. Във фермата в Прованс. После отново се върнах у дома.

— И? — подкани я той.

— Не зная — отвърна Беа. — Все още не зная какво точно се е случило в клисурата.

Децата връхлетяха в стаята, като шляпаха по плочките с босите си крака. Кучето подскачаше след тях. Забелязали разплаканото лице на Беа, те се заковаха по местата си и уплашено я погледнаха.

— Какво се е случило? — дрезгаво попита Скоти със свито от страх гърло. Не може да ни се случи отново, паникьосан си помисли той. Беа не би могла да ги напусне, нали?

Джули изтича към Беа и обви ръчички около врата й.

— Не плачи. Моля те, не плачи, Беа — проплака тя и очичките й се напълниха със сълзи. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Ще бъда послушна, ще си почиствам стаята, ще разтребвам след Рошльо. Само не плачи, моля те. Обичам те, Беа — разрида се тя, обхваната отново от ужасните си страхове. — Не плачи. Не ме изоставяй. Искам да остана тук с теб, завинаги…

Скоти се приближи и силно прегърна Беа със загорелите си ръце. Децата буквално се залепиха за нея и Беа успя да се усмихне.

— Аз също ви обичам — прошепна тя. — Но сега искам да ви разкажа за моите майка и татко, да ви обясня защо плача. И защо разбирам толкова добре онова, което се е случило с вас, защо познавам мъката ви.

Притиснала ги към себе си, тя шепнешком им разказа за автомобилната злополука, при която бяха загинали родителите й. Също както и техните.

— Аз, разбира се, вече бях голяма. — Беа погледна Ник. — Предполагаше се, че съм достатъчно зряла, за да мога да се справя със скръбта. Но аз просто не можех да търпя никого около себе си. Исках да остана сама в дома, в който бяхме толкова щастливи, дома, който родителите ми обичаха най-много — фермата ни в Прованс. Имах нужда да отида там и да поплача сама.

— И ние плакахме — обади се Скоти, опитвайки се да преглътне сълзите си — толкова много плакахме, Беа, но сълзите ни не ги върнаха.

Тя погали с ръка разрошената му коса.

— Не, скъпи, сълзите не могат да ги върнат. Те са просто начин да покажем, че много сме ги обичали и те винаги ще ни липсват. Не е лошо да се плаче, Скоти. Запомни това.

— След като се наплача, започвам да се чувствам по-добре — обади се и Джули и погледна нагоре към Беа. — Но искам мама и татко да се върнат.

— Аз също, скъпа. — Беа се наведе и целуна обърнатото към нея личице. — Но помисли си за нас — какъв късмет имахме, че се намерихме. Сега сме едно цяло ново семейство. Аз, разбира се, зная, че никога няма да заема мястото на истинските ви родители. И така трябва да бъде. Но ние сме заедно и това ме прави много щастлива.

— Значи няма да плачеш повече? — с тревога попита Скоти.

— О, не зная, може би ще плача понякога. Също като вас — добави тя и се усмихна. — Но запомнете, че не е лошо да се плаче. Сълзите ни карат да се чувстваме по-добре, сякаш по някакъв начин ни приближават към тях. Някой ден, с течение на времето, ще установим, че споменът за тях вече не ни кара да плачем, ще започнем да мислим за щастливите моменти, които сме прекарали заедно.

— И кога ще стане това, Беа? — замислено попита Джули и изтри една сълзичка с мръсната си ръка.

— След време, миличка, след време. Ще видиш, че ще дойде денят, в който с усмивка ще си спомниш нещо, което майка ти ти е казала навремето.

— А аз ви гарантирам, че това е самата истина — изведнъж се обади и Ник. Той погледна към Беа и тя забеляза, че очите му са толкова замислени и тъжни, колкото и на Скоти. Усмихна му се, включвайки и него в новото си семейство.

— Какво ли бих правила без теб? — рече тя.

Той само поклати глава.

— Надявам се, че никога няма да ти се наложи да се справяш без мен.

Скоти бързо го погледна, а след това премести поглед към Беа. Сините му очи се присвиха и той ги изгледа проницателно.

— Вие двамата ще се ожените ли? — усмихнато попита той.

— О, да, да. — Джули се приближи към Ник, мокрото от сълзи личице изведнъж се озари от широка, слънчева усмивка. — Моля те, моля те, Ник! Тогава отново ще си имаме истински мама и татко.

— Това е най-необикновеното предложение за женитба, което съм чувал някога — заяви Ник и се вгледа напрегнато в очите на Беа.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да те изчакам да паднеш на колене и да ме помолиш? — с усмивка попита Беа.

Ник се усмихна, когато Скоти започна да го дърпа за ръкава.

— На колене! Бързо! — настойчиво го приканваше той.

Ник коленичи. Двете деца го последваха.

— Любима Беа Френч, Мари-Лаура Льоконт. Ще ми направиш ли честта да станеш моя съпруга? — възможно най-смирено промълви Ник.

— О, моля те, омъжи се за него. Кажи да, кажи да, кажи да… — безспирно повтаряха децата.

Беа ги погледна. Очите й преливаха от любов.

— Как изобщо бих могла да кажа не?

Джули я погледна несигурно.

— Това означава ли да? — подозрително попита тя.

— Означава да — отвърна Беа.

— С цялото си сърце? — попита и Скоти, за да е сигурен.

— С цялото си сърце.

— А ние сме твои завинаги? — Джули все още не можеше да се успокои.

— Завинаги.

— Завинаги е, Джули — увери я Скоти и тържествено стисна ръцете й.

— Завинаги, Скоти.

— Да, да — разкрещяха се те, заскачаха из стаята. Премятаха се във въздуха, прескачаха столовете, а кучето ги следваше по петите и се късаше от лай.

— Не се шегувах — сериозно заяви Ник и хвана ръката й.

— Нито пък аз.

— Обичам те, Беа Мари-Лаура — промълви той и се наведе да я целуне по устните.

— И аз те обичам — шепнешком отвърна тя.

— Те се целуват, те се целуват — развика се Джули и се заля от щастлив смях.

— Това са нашите нови мама и татко — извика и Скоти, плъзна се по лакирания паркет и се втурна към кухнята, за да каже новината на Джасинта.