Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (35)

Глава 34

Бяха в Кан. Утрото беше прекрасно. Лек ветрец шумолеше в листата на палмите и развяваше късата коса на Мари-Лаура. Ник шофираше малката открита алфа. Минаха по Кроазет, а после поеха нагоре по лабиринт от еднопосочни улички.

— Къде отиваме? — попита тя. Той само се усмихна.

— Изненада.

Паркира колата пред художествената галерия.

— Мисля, че се досещам каква ще е изненадата — каза тя.

— Обзалагам се, че грешиш.

Ник я хвана за ръка и двамата се затичаха по стълбите към входа. Той бързо я преведе през изложбените зали.

— Затвори очи — нареди той.

— Ще ми покажеш някоя от картините на баща ми, нали? — Тя се усмихна. — Обзалагам се, че ще е на бавачката Биъл.

— Казах ти, че е изненада. Добре, вече можеш да отвориш очи — тихо рече Ник.

Мари-Лаура прикова поглед в обикновена на вид, тъмнокоса жена, облечена в неподходяща за нея жълта копринена рокля. Нарисувана беше в цял ръст. Чертите й бяха едри и грубовати, но лицето й притежаваше приятно излъчване. Дългата й коса бе привързана с панделка като на младо момиче, макар тя да не беше вече в първа младост. Тъжните й, дълбоко разположени кафяви очи издаваха несигурност и липса на самочувствие, които художникът изобщо не се бе опитал да прикрие.

— Мари-Антоанет Льоконт — най-после проговори Мари. — Моята баба.

— Открих я съвсем случайно — обясни Ник. — Опитвах се да проследя някои картини из вестникарските архиви, когато прочетох за нея. Нали изглежда точно както си я представяхме? Портретът е бил нарисуван няколко години преди да срещне Арчър Кейн. Преди той да се постарае да я вкара в крак с модата на двайсетте години — подстригана коса и къси поли.

— И по този начин й е отнел достойнството, а това е било най-тъжното от всичко. — Мари-Лаура въздъхна. — Радвам се, че е била нарисувана така — такава, каквато си е била винаги.

Излязоха от галерията и се върнаха при колата. Вървяха прегърнати, замислени все още за Мари-Антоанет Льоконт. После седнаха да обядват в любимото си кафене близо до пазара, след което отидоха да й купят годежен пръстен.

— Искам Фил да научи първа — щастливо рече Мари, докато разглеждаше блестящия диамант и старинния обков на пръстена. — Нека запазим това в тайна, докато тя дойде при нас.

 

 

Брад Кейн шофираше лъскавото черно порше по криволичещата, застлана с чакъл алея на вила Мимоза. Знаеше, че Мари-Лаура, или Беа, както още бе известна, е извън дома — беше я видял да излиза. Малко след това бе позвънил на икономката.

— Казвам се Джони Льоконт — излъга той. — Американец съм и съм стар приятел на госпожица Френч. Уговорихме се да се срещнем в Антиб и да обядваме заедно. Тя ме помоли да мина и да взема децата със себе си. — Икономката се поколеба, но той се засмя успокоително. — Тя каза, че ги очаква специална почерпка — световноизвестната рибена чорба, която те още не били опитвали.

Почувства облекчението на икономката, а веднага след това тя се съгласи да ги пусне и обеща да са готови след десет минути.

Хлапетата го чакаха на стълбите и Брад забеляза, че очите на момчето се разшириха, когато забеляза колата.

— Уха! — провикна се Скоти. — Истинско порше! О, боже! — Той едва не падна по стълбите — искаше час по-скоро да се приближи и разгледа блестящото черно чудовище. Прокара ръка по боята, надникна вътре и огледа гладката кожа, дървената ламперия и лъскавото табло.

Брад му се усмихна.

— Скачай вътре, приятелче — непринудено рече той. — Ще ти покажа какво значи кола.

Джасинта се приближи. Водеше Джули за ръка.

— Здрасти — приятелски поздрави Брад. — Аз съм Джони. И зная, че ти си Джули, защото Беа ми разказа всичко за теб.

Без да се усмихва, момиченцето го изгледа напрегнато.

— Къде е Беа? — подозрително попита тя.

— Не ти ли казах? Тя ви чака в ресторанта — обясни Джасинта, която с одобрение оглеждаше Брад и скъпата му кола. — Тръгвайте с господин Джони и се забавлявайте добре.

Скот развълнувано се настани в Поршето. Джули го последва.

— Не се тревожете, няма да карам бързо — рече Брад и дари Джасинта с ведрата си усмивка. — Ще се грижа добре за тях — обеща той, форсира мощния двигател и потегли, а след колата се разхвърчаха малки камъчета.

 

 

След спокойния и ленив обяд Ник остави Мари-Лаура пред вилата. Знаеше, че тя все още се бои от онова, което би могла да си спомни за нощта в клисурата Митчъл, и никак не му се искаше да я оставя сама, но трябваше да свърши някои неща. Обеща й, че ще се върне след час и двамата заедно ще отидат в Ница, за да посрещнат Фил.

— Радвам се, че те срещнах, Ник Ласел — извика след него тя. Той весело натисна клаксона, зави по алеята и се изгуби от погледа й.

Мари-Лаура тръгна нагоре по стълбите. Чувстваше се добре. Това беше нейната вила, с усмивка си напомни тя, сетила се за Мили. Не минаваше и ден, без да си спомни за нея. Вила Мимоза бе най-добрият паметник, който биха могли да издигнат на Мили.

— Джули — провикна се тя, докато прекосяваше смълчаното антре. — Скот? — Никой обаче не се затича по стълбите, за да я посрещне. Тя излезе на задната тераса. Засенчи очи и огледа моравата, но и там не видя никого. Върна се в кухнята и попита Джасинта къде са децата.

— Вашият приятел дойде да ги вземе. Нали така сте поръчали? — отвърна Джасинта.

Мари-Лаура я изгледа неразбиращо.

— Но Ник беше с мен.

— Не, не господин Ник. Вашият приятел господин Льоконт дойде да ги вземе с едно голямо черно порше. — Джасинта се усмихна. — Децата останаха очаровани. Той ми каза, че сте го изпратили да ги вземе и че ще се срещнете, за да обядвате заедно в Антиб.

— Господин Льоконт? — Коленете на Мари-Лаура се подкосиха и тя немощно се отпусна на един стол.

— Каза ми, че се казва Джони Льоконт. — Джасинта започваше да се тревожи. — Нещо не е наред ли, госпожице?

— Това е той — прошепна на себе си Мари-Лаура. — Най-накрая ме намери.

В съзнанието й проблеснаха объркани образи и в следващия миг тя си спомни с безпощадна яснота човека, нарекъл се Джони Льоконт. Спомни си и какво точно се бе случило. Сърцето й подскочи от ужас, когато осъзна, че миналото й най-сетне я бе догонило. Брад Кейн я искаше мъртва и сега бе отвлякъл Скот и Джули. Тя прекрасно знаеше, че той е напълно способен на убийство и че използва децата само за да стигне до нея.

Телефонът иззвъня и тя се втурна да отговори. Молеше се да е Ник. Щеше да му разкаже всичко. Той щеше да знае какво да направят. Щеше да й помогне. Джасинта я наблюдаваше с тревога.

— Децата искат да те поздравят, Мари-Лаура — заяви Брад с непринудения си тон. — А може би вече предпочиташ да те наричам Беа?

Беа си даде сметка какво е направил и се изпълни с убийствена ярост.

— Къде са те? — изкрещя тя. — Защо си ги взел?

Чу смеха му.

Скоти взе слушалката.

— Здравей, Беа — поздрави той. — Приятелят ти има страхотна кола. Даже ми позволи да запаля двигателя. Кога ще дойдеш при нас?

— Скоро, Скоти — отвърна тя. Гласът й потрепери от облекчение. Скот изглеждаше напълно спокоен.

После отново заговори Брад:

— Ще ти дам и Джули — рече той, а Мари си представи усмивката му.

Долови обаче и леката несигурност, която се прокрадваше в сладкото гласче на Джули, която рече:

— Беа, защо не се срещнахме на обяд, както беше обещала?

— Аз… Джули, Ник и аз се позабавихме в града. Ще се видим скоро. Обещавам.

Брад отново взе слушалката.

— Казах им, че непременно ще си тук за вечеря. — Разсмя се леко и непринудено. — Естествено, не им казах какво би могло да се случи, ако не се появиш.

В гласа му се прокрадна суровата нотка, която тя вече познаваше, и Мари-Лаура внезапно проумя, с абсолютна сигурност, че наистина разговаря с истинския Брад Кейн. Човекът с налудничавите мании. Достатъчно налудничави, за да го карат да убива.

Сърцето й натежа като камък в гърдите.

— Къде сте? — попита тя.

— Ще ти дам указания как да ни намериш. Вземи си химикал и ги запиши — делово разпореди той. — Тръгни по магистралата Дю Солей на запад, край Салон дъ Прованс. Ще излезеш при Кавайон. Оттам тръгни по път Д–2, докато стигнеш до кафе Сентон. Намира се на три километра след отбивката за Горд. Бъди там точно в шест часа. Ще ти позвъня.

Тя записа всичко.

— Какво ще правиш с децата? — с разтреперан глас попита Мари.

— Мила моя Мари-Лаура, знаеш, че изобщо не се интересувам от децата. Те не означават нищо за мен. Не са част от всичко това. Очевидно няма да кажеш на никого за тях… или пък за нас. Няма да отидеш в полицията. Това е част от сделката. В противен случай ще се съглася с теб, че ще е жалко две толкова сладки малки дечица да не могат да се порадват на дълъг и щастлив живот. — Той тихо се изсмя. — Решението е твое, Мари-Лаура.

— Ще бъда там — бързо го прекъсна тя.

— Иди в кафенето и чакай обаждането ми. И не допускай грешката да кажеш на някого за мен или пък да вземеш някого със себе си. Веднага ще разбера.

Телефонът замлъкна, а Мари остана неподвижно на мястото си. Безпомощно притискаше апарата към себе си и се чудеше какво да прави. Спомни си, че Ник ще се върне да я вземе, за да посрещнат Фил след няколко часа. Спомни си радостния глас на Скот, който й разказваше за красивото черно порше, както и несигурността в гласчето на Джули. И осъзна, че не може да каже на никого. Трябваше да изпълни нарежданията на Брад. Без да губи време.

Рязко се изправи. После си даде сметка, че тръгва да се срещне с един луд, с един убиец… А нямаше никакво оръжие. В къщата нямаха пистолет, нито дори ловна пушка. Видя острите кухненски ножове и бързо избра един. Не трябва да е твърде голям, за да може да се побере в джоба, помисли си тя. После изведнъж шокирана проумя, че разсъждава като престъпница. Като убийца.

Отново прочете указанията, които бе надраскала набързо, и проумя, че не са й нужни. Знаеше точно къде се намира Брад. Смачка листа и го хвърли в кошчето. Рошльо влезе откъм градината и радостно се хвърли към нея, но тя го отблъсна. Сложи ножа в чантата си, излезе навън и седна в мерцедеса, Рошльо се затича след нея, като се плъзгаше по мрамора. Застана на най-горното стъпало. Стоеше, навел голямата си рошава глава на една страна, и я гледаше умолително. Мари-Лаура се поколеба. Мисълта, че ще има кой да й прави компания, й подейства успокояващо. Освен това присъствието на кучето щеше да се отрази добре и на децата. Защото тя нямаше никаква представа какво би могло да се случи с нея. Или с тях.

Отвори вратата и кучето скочи на седалката до нея, като лаеше радостно. Мари бързо подкара по алеята. За миг се зачуди как Брад бе научил за къщата им в Ле Серезие, но после си спомни, че вестникарските статии за смъртта на баща й бяха пълни с подробности за къщата им в Прованс, където бе нарисувал повечето от картините си. На Брад едва ли му е било трудно да получи указания как да стигне дотам. А тя познаваше пътищата из Прованс като пръстите на ръката си. Мари-Лаура Льоконт, а не Беа Френч, тръгваше, за да се срещне със съдбата си за втори път.

 

 

В полицейското управление на Сан Франциско Махони си наля първата чаша кафе за деня. Крачеше по коридорите на сградата и си мислеше за Беа — всъщност за Мари-Лаура Льоконт Джоунс — тормозен от неприятното чувство, че има нещо, което е пропуснал. Наля си още едно кафе и отново провери файловете — разписанието на полетите, частните самолети. И тогава го видя — Гълфстрийм IV, от Хаваите за Сан Франциско, пилотиран от Брад Кейн. Пристигнал бе в Сан Франциско в нощта на нападението.

Махони се облегна назад, замислен за съвпаденията. Сигурен беше, че в този случай едно и едно неминуемо дава две. Доказано бе, че Беа е била в Сан Франциско в нощта на престъплението. И че онзи мъж бе достатъчно луд, за да убива. Имаше някаква връзка между тях двамата. Предчувстваше го.

Той поръча разговор с вила Мимоза. Отговори му Ник Ласел.

— Радвам се, че попаднах на теб, Ник, а не на Беа — започна Махони. — Исках да й задам няколко въпроса, но по телефона е по-трудно и сигурно щях да я разстроя. Исках да зная дали познава човек на име Брад Кейн?

— Брад Кейн? Не зная дали го познава лично, но съм сигурен, че знае много неща за семейство Кейн. — Ник бързо му разказа историята за Джони Льоконт, Арчър Кейн и ранчото Каной на Хаваите.

Махони наклони стола си назад и въздъхна със задоволство. Най-накрая бе открил мотива. Знаеше кой е неговият човек. В това време Ник продължи:

— Малко съм притеснен, защото току-що пристигнах във вилата. Имахме уговорка да се срещнем с Беа, но тя не е тук. Нито пък децата. Икономката ме осведоми, че някакъв приятел на Беа минал по-рано през деня и взел децата с някакво черно порше. Най-странното е, че се е представил като Джони Льоконт. Когато Беа се прибрала у дома, същият този човек й телефонирал. Джасинта чула Беа да разговаря с децата по телефона. Казва, че се уговорили да се срещнат някъде. Детектив Махони, по това време трябваше да сме в Ница, за да посрещнем Фил на летището. Беа не би забравила това. Идването на Фил е много важно за нея. Искаше да я види час по-скоро. А и кой е този тип, който се нарича с името на баща й? Притеснен съм, сър, и не зная какво да предприема.

— Не прави нищо! — нареди му Махони. — Не предприемай абсолютно нищо. И най-вече — не се обаждай в полицията. Остави на мен да се погрижа за всичко. Иди да посрещнеш Фил и да я предупредиш. Кажи й, че става дума за Брад Кейн. И че веднага тръгвам към вас.

Махони затръшна телефона. Свърза се с Интерпол и ги предупреди за възникналата ситуация. После се обади на ФБР. Отвличанията на деца бяха под тяхна юрисдикция. Само след час Махони вече летеше за Вашингтон на борда на специален самолет. От там щеше да излети за Париж, където щеше да го чака друг самолет, за да го закара до Ница. През целия път се молеше на Господ да пристигне навреме.

 

 

Обезумяла от тревога, Фил нервно крачеше по терасата на вила Мимоза. На връщане от летището Ник й бе разказал накратко всичко, което се бе случило до този момент. Страх и неописуемо чувство на вина разкъсваха сърцето й всеки път, когато се сетеше, че Беа и децата са съвсем сами с Брад Кейн.

Ник стоеше, подпрян на една колона, зареял невиждащ поглед към моравата. Най-накрая избухна и широко разтвори ръце.

— Не мога да стоя и просто да чакам — безпомощно възкликна той.

Фил се спря и го погледна. Очите им се срещнаха и тя разбра, че и той се измъчва от същите ужасни мисли.

— Защо Беа не е оставила бележка? — проплака тя.

— Защо не ни е дала никаква възможност да й помогнем?

— Защото децата са при Брад Кейн, а той й е наредил да не го прави. В това се крие силата на всички, които се занимават с отвличания — заплахата, че могат да наранят заложниците. — Ник не го каза, но и двамата знаеха, че Брад Кейн не е обикновен престъпник — откупът, който искаше срещу децата, бе животът на Беа.

— Но тя е знаела, че е опасно. Сигурно си е спомнила какво точно се е случило в клисурата Митчъл. О, боже, Ник, какво можем да направим?

— Отново ще поговоря с Джасинта. Може пък да си спомни още нещо — каза Ник и тръгна към кухнята.

— Кажи ми какво точно се случи, Джасинта — попита Ник, като се стараеше да говори тихо и спокойно, защото икономката очевидно бе силно разстроена.

— Сега разбирам, че не трябваше да пускам децата — изплака Джасинта. — Но той изглеждаше толкова приятен мъж, толкова дружелюбен и толкова… елегантен, толкова мил с децата. Изобщо не приличаше на престъпник…

— Да, Джасинта, зная това — успокои я Ник. — Виж, полицаите ще пристигнат всеки момент, за да ти зададат някои въпроси. Но първо искам да ми разкажеш отново какво точно се случи.

— Той телефонира — започна тя. — Госпожица Беа отговори. Поговори с децата — разговорът им ми се стори съвсем нормален. Чух я, че се уговаря да се срещне с него. Тя записа някакви указания, а аз се върнах към готвенето, защото си помислих, че всичко е наред… а после тя тръгна с колата си. Кучето скочи при нея…

— Указанията, Джасинта — прекъсна я Ник. — Къде ги записа?

— В тефтера, сър. Онзи до телефона. Тук, в кухнята.

Ник сграбчи тефтера. Най-горната страница беше откъсната. Разбира се, Беа бе взела указанията със себе си… освен ако… Ник погледна в кошчето, но то беше празно. В този момент забеляза смачкан лист хартия на пода зад него. Спусна се към него. Магистрала Дю Солей — прочете той. — Изхода за Кавайон, Д–2… три километра… отбивка за Горд… кафене Сентон…

— Мили боже, Фил — провикна се той. — Мисля, че го намерих.

— Трябва веднага да уведомим полицията — предложи тя.

— Не, Махони ме предупреди да не го правя. Каза да не предприемаме нищо. Нареди да стоим и да го чакаме.

— Нека поне му оставим една бележка — настоя Фил. — За да знае къде сме.

Написаха една бележка със същите указания и казаха на Джасинта да я предаде на първия полицай, който пристигне във вилата. После се качиха в червената алфа и следвайки указанията на Беа, тръгнаха да търсят кафенето в някакво селце в Прованс.