Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (29)

Глава 28

Колибата на Калани бе направена от дърво и бе повдигната над земята върху дървени стълбове. По-късно научих, че това било начин да я предпазят от ненаситните термити. Дървена веранда, наречена ланаи, заобикаляше цялата къща, а покривът бе направен от палмови листа. На мен ми изглеждаше като къщичка от приказките. Но скоро се превърна в сцена за най-страшните ми кошмари.

Моят полубрат, Джак ОʼХигинс Кейн, беше на девет години и много по-едър и силен от мен. Беше висок и приятен на вид, с несресана грива от жълтеникаво руса коса и сурови сини очи като на баща си. Беше роден атлет и можеше да прави всички онези неща, които така и не бях научил. Умееше да плува като риба и да язди без седло. Можеше да се изкачи и на най-високото палмово дърво като маймуна — името, с което наричаше мен — а оттам започваше да ме замеря с твърдите като желязо плодове. Те се разбиваха с трясък в краката ми и аз трябваше непрекъснато да отскачам насам-натам, за да не бъда убит от някой от тях. Можеше да стреля с ловна пушка и да улучва консервни кутии от петстотин метра. Обикаляше бос целия остров, без изобщо да забелязва острите камъни, по които стъпваше. Крещеше на слугите и те мигновено изпълняваха заповедите му. Джак получаваше всичко, което пожелаеше.

Трябваха ми само един ден и една нощ, за да осъзная, че Джак Кейн, моят полубрат, беше мой противник и смъртен враг. Той ме плашеше с виковете, с презрението, което демонстрираше към мен, с постоянното си перчене. Но аз си имах дойката Биъл и знаех, че при нея съм в безопасност. После, няколко дни по-късно, моторната лодка се върна отново. И в нея беше баща ми, Арчър Кейн.

Бавачката и аз, застанали малко встрани от кея, наблюдавахме пристигането му. Джак изтича край нас. Започна да подскача и да маха развълнувано. После пъргаво се гмурна във водата и заплува, лъскав като тюлен, за да посрещне баща си. Когато лодката намали, той майсторски се изкатери на борда. Видяхме го да ръкомаха сърдито към нас и стомахът ми се сви от внезапен страх. Знаех, че той разказва на баща си лоши неща за дойката и за мен.

Лодката спря и Джак пръв скочи на кея. Изчака Арчър, а после двамата минаха край нас на път за къщата, без изобщо да ни удостоят с поглед.

— Господин Кейн — ядосано извика след него дойката Биъл. — Трябва да поговоря с вас за условията на живот тук. Те не са подходящи за малко дете.

Баща ми се обърна и ни изгледа. Тогава за пръв път разбрах какво означава изразът студени очи. Замръзнах на мястото си от ужас.

— Условията тук са достатъчно добри за другия ми син, госпожице Биъл — заяви той със също толкова студен глас. — Не виждам никаква причина да правя каквито и да било промени. — Замисли се за момент и додаде: — Ще говоря с вас в кабинета си след половин час.

Бавачката стисна ръката ми още по-силно, когато приближихме кабинета в уреченото време. Дишането й се ускори, а това ставаше винаги, когато е развълнувана. Притиснах Фидо към гърдите си. Искаше ми се да можех да я успокоя по някакъв начин. После попитах:

— Дойке, защо просто не си идем у дома? Във вила Мимоза? Тук не ми харесва.

— Точно това възнамерявам да кажа на господин Арчър Кейн — твърдо заяви тя. Но Арчър я изпревари.

— Госпожице Биъл. — Той с безразличие вдигна поглед от вестника, който четеше. — Веднага ще опаковате нещата си. Моторницата ще ви откара до Големия остров, а оттам ще вземете редовния кораб за превоз на говеда до Хонолулу. Ще пътувате през Сан Франциско, а там ще ви чака билет до Франция.

Той се върна към вестника си, а дойката въздъхна с облекчение.

— Значи си отиваме у дома — рече тя, а сърцето ми подскочи от радостна надежда.

— Вие си отивате, госпожице Биъл — обади се баща ми иззад вестника си. — Момчето остава.

— Няма да си тръгна без Джони — възмутено извика бавачката. — Той не може да живее тук. Не е свикнал с тази пустош. Майка му искаше той да порасне във вила Мимоза, повери го на моите грижи. Настоявам той да тръгне с мен. — После изненадващо стовари юмрук върху бюрото му.

— Вие, госпожице Биъл, струва ми се, забравяте, че майка му е мъртва. — Гласът на Арчър внезапно се изпълни с гняв. — И че той е мой син. Вървете да си опаковате багажа и слезте на кея след един час. — Погледна към мен и добави решително: — И никакви сълзливи сбогувания. Момчето ще остане тук, докато заминете.

— Дойке — проплаках аз и се притиснах към нея. Но тя беше победена и го знаеше.

— Бъди смело момче, Джони — през сълзи прошепна тя. — Изяждай си всичкото ядене, за да пораснеш силен и здрав. Когато ти е много тежко, помни, че аз мисля за теб, а Господ винаги закриля добрите. Не ме забравяй, Джони. — Дойката ме целуна по бузата. — Аз ще бъда там, във вила Мимоза, и ще те чакам да се върнеш отново.

Сърцето ми натежа от мъка, когато тя си тръгна. Знаех, че ще мине много време, преди да я видя отново. Ако изобщо я видя някога.

Джак Кейн се зае да превърне живота ми в истински ад. Но едва по-късно разбрах защо беше изпълнен с толкова силна омраза към мен. Моят ревнив полубрат знаеше за мен повече, отколкото знаех аз самият.

Започна с умерени закачки — поставяше огромни космати паяци в леглото ми, принуждаваше ме да ям гърчещи се живи буболечки, плескаше ме целия с боя като индианец. През цялото време се хилеше злобно, защото на острова нямаше с какво да измия боята и аз трябваше да живея с изрисувано лице, докато времето и непрекъснатото търкане свалят боята от мен.

Даваше храната ми на прасетата и аз водех полугладно съществуване. Залагаше капани по пътечките и с невинен вид ме пращаше да тичам по тях. После се заливаше от смях. Заведе ме в гората и се разкрещя от радост, когато паднах в изкопания предварително капан. Държа ме там като затворник до здрачаване, когато най-после дойде един слуга, за да ме потърси. Една нощ се промъкна в стаята ми. Когато отворих очи, го видях да се хили насреща ми, опрял нож в гърлото ми.

— Ще те убия някой ден, Маймуно — заплашително прошепна той и притисна върха на ножа към плътта ми. Почувствах тънката струйка кръв, която потече по врата ми, и му повярвах.

Започнах да не обръщам внимание на забележките му за хилавото тяло и външния ми вид, но с ужас очаквах новите мъчения, които можеше да му хрумнат. Той се изяждаше от ревност и гняв. Беше цар в собствения си дворец и възнамеряваше да си остане такъв завинаги.

Когато бавачката Биъл си тръгна, аз си помислих, че оставам съвсем сам, че никой вече няма да се заинтересува от мен. Имаше обаче едно момиче, което работеше като слугиня на острова. Казваше се Малухиа и се ползваше с покровителството на баща ми, Арчър. Беше истинска красавица — мелез между китаец и полинезийка. Имаше екзотичен вид, говореше съвсем тихо, беше изключително сърдечна и добра. Името й, Малухиа, означаваше спокойна и тя ми разказа, че то било избрано от майка й — бедна женица, която вече имала твърде много дъщери, но се надявала, че животът на това й дете може пък да съответства на името му. За жалост, това не се случило. Семейството преживяло много нещастия и на тринайсетгодишна възраст тя се оказала бездомна и самотна.

Кожата на Малухиа излъчваше топъл, златист блясък, тя се движеше с вродената грациозност на хавайските жени. Имаше дълга и лъскава черна коса, в която винаги заплиташе кремави цветчета, ухаеше на лилии и свежа чистота. Беше на двайсет години. Арчър я бе купил още четиринайсетгодишна от някакъв бардак в Хонолулу, където случайно попаднал на нея. Сега беше негова лична слугиня и му бе благодарна, че я бе измъкнал от мизерния и изпълнен с лишения живот в Хонолулу. Имаше сладко овално лице, блестящи светлокафяви очи с формата на бадем, мека, приличаща на розова пъпка, уста. Беше неграмотна, красива и мила. И прекалено добра за мъж като Арчър Кейн.

Знаех, че и тя, подобно на мен, се страхува от него, макар той да не се отнасяше зле с нея. Но беше абсолютно безразличен. Тя беше там за негово удоволствие — да се възползва от нея, когато пожелае. В Хонолулу Арчър се представяше за светски богаташ, известен със скъпите си коли, с яхтата и моторниците, с величествената къща в Даймънд хед, с пищните си празненства. Но на Калани той беше старомоден господар, с всички полагащи му се права.

Малухиа беше свидетел на ежедневните жестокости на Джак. Чу го да ми казва, че баща му ме презира, че никой не го е грижа дали съм жив, или мъртъв. Джак ми заяви, че съм натрапник, че островът е негов, че подяждам баща му, получавайки неща, които не ми принадлежат.

— Дори и храната, която ядеш, ми принадлежи, Маймуно — изръмжа той и макар че ме погледна съчувствено, Малухиа не се осмели да каже нито дума.

Но късно вечерта, когато чу задавените ми ридания, тя влезе в стаята, седна на леглото ми и ме притисна към себе си.

— Бедничкият Джони — прошепна ми с напевния си, характерен за островитяните глас. — Бедничкият, малък Джони. Онова, което ти каза Джак, не е вярно. Знаеш, че аз те обичам. И бавачката Биъл още те обича. Виж, Фидо също те обича. — Тя постави малкото кученце в ръцете ми, зави ме грижливо с белия чаршаф и прошепна: — Не се бой, Джони. Няма да позволя да ти се случи нищо.

Малухиа ме взе под крилото си, сякаш бях осиротяло врабченце. Но, уви, и тя бе от застрашените видове. Чух я да казва на баща ми, че Джак ме измъчва и ме кара да играя опасни игри, в които се наранявах.

— Джони е още съвсем малко дете — умолително рече тя.

Надникнах през вратата и видях, че Арчър грубо я избута настрана. Не можеше да позволи на никоя жена да говори срещу Джак. Освен това беше очевидно, че не го е грижа какво става с мен — беше дал на Джак пълната свобода да ме тероризира както си иска.

Джак ме предизвикваше, защото знаеше, че не съм му равностоен съперник. А аз, глупав и неопитен, попадах във всичките му капани. На прощаване дойката Биъл ме бе зарекла да бъда смел и аз възнамерявах да бъда точно такъв.

Джак ме предизвика да изкача една дванайсетметрова палма, без да ми каже, че има специална техника за изкачване. Стоеше долу и се заливаше от смях, когато започнах да се спускам от скромната височина, до която бях стигнал, и разраних до кръв ръцете и краката си. Караше ме да скачам от високи скали — напълно по силите на десетгодишно момче, но не и за малко дете като мен. Аз затварях очи и се хвърлях от върха, а в ушите ми звучеше презрителният му, злобен смях. Присмехът му ставаше непоносим, когато по-късно се налагаше да лежа в леглото си с изкълчени глезени и да плача от непоносима болка.

Една сутрин се събудих, изпълнен със страхове и лоши предчувствия в очакване на мъченията, които ме очакваха през деня. Протегнах ръка, както винаги, за стария си приятел Фидо. Седнах в леглото и погледнах под чаршафа. Наведох се напред и надникнах под леглото.

Чух Джак да се смее на верандата и предположих, че той е взел кучето ми. Страхът ми се смеси с гняв, когато, все още по пижама, изтичах навън, за да говоря с него. Той седеше на парапета, подхвърляше Фидо високо във въздуха и го ловеше небрежно я за ухото, я за крачето. През цялото време ме гледаше и се хилеше подигравателно.

— Искаш ли си го? — попита той. — Ела тогава и си го вземи.

Аз се хвърлих към него като обезумял, но той се прехвърли през парапета на верандата и заотстъпва назад. Аз се покатерих на парапета, а той се затича.

— Ако успееш да ме хванеш, Маймуно, ще си го получиш обратно — разкрещя се той, размахал Фидо над главата си.

Аз се запрепъвах след него. Бях толкова разстроен, че изобщо не забелязвах откъде минавам — спъвах се в камъните, изподрах лицето си в храсталаците. Кучето беше единственото нещо, останало ми от миналото. За мен то символизираше спокойствието на вила Мимоза, дойката Биъл и безоблачния ми, подреден живот с нея. Фидо принадлежеше към периода от живота ми, в който не познавах страх и злоба. Преди да ми се наложи да се науча да бъда смел и да заживея сам. Освен това отчаяно обичах Фидо.

Когато най-накрая настигнах Джак, той стоеше на ръба на скалите, надвиснали над океана, и държеше Фидо високо над главата си.

— Ти си едно нищо, Маймуно — триумфално извика той. — Никога не си имал живо куче, защото си твърде глупав, за да знаеш как да се грижиш за него. Затова дойката подарила на нашето мамино синче, което още се напикава в панталонките си, плюшено кученце. А ти си бил достатъчно тъп, за да повярваш, че е истинско.

Аз се хвърлих към него. Той ме ритна, сграбчи ме за гърдите и ме блъсна с все сила назад. Паднах по гръб на скалите и си разбих главата. Обезумял от болка и гняв, аз скочих на крака и отново се хвърлих към него, като отчаяно се опитвах да достигна кучето.

Той пъргаво отскочи далеч от мен и се покатери на друга скала. Сините му очи подигравателно се взираха в мен, докато държеше Фидо над водата.

— Добре, нека да проверим колко си смел, Маймуно — викна Джак и се разсмя. — Щом толкова много обичаш твоето глупаво плюшено кученце, иди и си го вземи!

И той хвърли Фидо в океана. Бях малък и неопитен и без да се замисля, скочих след Фидо.

Джак знаеше, че не мога да плувам и че Фидо е изгубен завинаги. Няколко минути по-късно той ме измъкна от вълните. Задушавах се и повръщах морска вода, но бях жив. Защото моят здрав и силен полубрат убиец се бе сетил, точно навреме, че не може да допусне да умра. Не още.

Знаеше, че през следващите тринайсет години не може да допусне да умра. Едва след това той и баща му можеха да сложат ръка на наследството ми. Тези тринайсет години се простираха пред мен като бездънна и ужасяваща бездна.

И изведнъж, съвсем неочаквано, за мен настъпи спокойствие. Арчър реши, че Джак трябва да се върне на училище.

— За да управляваш ранчото Каной, не е достатъчно само да можеш да яздиш и да завръщаш добитъка — сърдито изръмжа той на недоволния Джак. — За тази цел наемаме говедари. Как, по дяволите, очакваш да управляваш това място след смъртта ми, ако не се учиш? Ще се върнеш на училище, Джак, а след това ще продължиш в колеж и ще се учиш така, че да се гордея с теб.

А когато Джак намусено рече:

— Проклет да съм, ако се върна на училище! — баща му се разкрещя:

— Ще направиш онова, което ти казвам, сине. В противен случай ще завещая шибаното ранчо на Маймуната.

Тези думи сложиха край на протестите му. Джак знаеше, че баща му е способен на всичко, особено ако е пил. Освен това, вероятно се досещаше, че за да управлява ранчото, трябва да получи някакви познания. Ако имаше нещо важно на света за Джак Кейн, това беше ранчото Каной. Знаех, че с всяка фибра от тялото си той копнее да го притежава. По-рано бих казал с цялото си сърце, но по онова време вече знаех, че Джак няма сърце.

Той замина на училище в Хонолулу, а аз бях оставен на спокойствие с Малухиа и другите слуги.

Бях почти на шест години, но все още изглеждах хилав и недоразвит, когато Малухиа ме заведе при Кахану — младия хаваец, който се грижеше за чистокръвните коне. Освен това надзираваше и стадото с елитни херфордски говеда, които се отглеждаха на острова за разплод.

Кахану беше около трийсетгодишен. Имаше здраво, мускулесто тяло, широко хавайско лице, блестяща медно кафява кожа, гъста черна коса и тесни кехлибарени очи. Малухиа ми довери, че го смята за най-красивия мъж на света. Тя нямаше на кого друг да се довери на острова и споделяше тайните си с мен. Беше влюбена в Кахану, но се боеше да го покаже заради Арчър. Аз също се боях от Арчър и тогава не й зададох никакви въпроси. Сега обаче разбирам, че тя се страхуваше от Арчър, защото беше негова държанка, негова собственост.

Малухиа помоли Кахану да ми помогне.

— Направи Джони силен като теб, Кахану — примоли се тя. — Научи го на всичко, което знаеш, защото, ако не го направиш, сигурна съм, че той ще умре. — Погледна ме тъжно, защото знаеше, че съм нещастен и съкрушен.

Кахану ме сложи на гърба на едно пони. Без седло. Отчаяно се вкопчих в гривата му, без да зная какво да правя.

— Изправи се — извика Кахану. — Стисни го с колене.

Аз стиснах колене и поизправих гръб. Понито спокойно обикаляше из корала. След малко престанах да се боя толкова много и се огледах наоколо. Започнах да се забавлявам. Махнах с ръка на Кахану и Малухиа, а те се разсмяха и ми помахаха в отговор. И тогава, яхнал малкото пъстро пони, аз изпитах вълнението и удоволствието от първото си истинско постижение.

Кахану ми позволи да помагам в конюшните и всяка сутрин, щом слънцето огрееше стаята ми, скачах от леглото и тичах при конете. Работех гол до кръста редом с Кахану, разресвах конете, ринех боклука от оборите, поливах двора. Обожавах новия си приятел и често, занемял от възхищение, седях на оградата на корала и го наблюдавах да обяздва някой нов жребец.

Следвах го навсякъде. Той ми позволяваше да се храня с работниците. Клечах на земята заедно с тях, вземах с пръсти сладко печено месо, разстлано върху бананово листо. По-късно, изтощен, заспивах в скривалището си в сеновала.

Минаха месеци, а Джак не се връщаше на острова. Малухиа ми каза, че Арчър го изпратил в някакъв пансион в Америка. Изоставал в учението и нямало да се върне на Калани, докато не започне да се справя по-добре. Аз се развеселих от думите й, заскачах и се развиках като нормално малко хлапе, а после се затичах към конюшните, за да споделя с Кахану добрата новина.

— В такъв случай и ти не трябва да си пилееш времето напразно, Джони — рече ми той. — Не си мисли, че ще се мотаеш по цял ден из конюшните, да срешеш някой и друг кон и да пояздиш понито си из острова. Не, сър, аз ще те направя истински мъж, та когато онова малко копеле Джак се върне, да можеш да му се опънеш. И да го победиш.

И аз започнах изнурителни упражнения по бодибилдинг и други физически умения. Кахану ме учеше как да се катеря по дървета, как да сека дърва, да се боксирам, да греба, да управлявам кану, да ловя риба. Готвачът, китаец, ме учеше на бойни изкуства, а Малухиа ме научи да плувам. Съвсем гол се гмурках заедно с нея под водата, край нас се стрелкаха малки сребристи рибки, водата беше кристално зелена и… отново се чувствах щастлив.

Така изминаха много месеци и аз започнах да вярвам, че животът ми винаги ще бъде толкова спокоен и красив. Кахану ми бе дал хавайско име — Икайкакукане, което означаваше Човек с изключителна сила. Така искаше да отдаде заслуженото на новопридобитите ми смелост и мъжество.

И тогава, когато бях осемгодишен. Джак се върна и мъките започнаха отново.

Хавайците ми бяха дали ново име, но имаха име и за Джак. Наричаха го. Лауохомелемеле, което означаваше Жълтокосия. Той го възприемаше като комплимент — според него името изтъкваше превъзходството му на бял, но хавайците винаги го произнасяха с едва доловимо презрение.

Всички на острова — говедарите, работниците в конюшните, китайските слуги — всички мразеха Жълтокосия. Той се отнасяше с тях като с измет, раздаваше заповеди наляво и надясно и риташе слугите, ако не изпълняваха нарежданията му достатъчно бързо. Замеряше готвача с чинии, когато не харесваше храната, едно негово оплакване пред баща му, че някои работник не работи добре, или пък се отнася лошо към него, бе достатъчно, за да бъде този човек уволнен и прогонен от острова. Арчър му бе дал абсолютна власт.

— Добре е да тренираш за момента, в който ще поемеш ранчото — одобрително повтаряше той.

Джак се държеше арогантно с Кахану, но тайничко се боеше от него. Арчър често повтаряше, че Кахану е най-добрият мъж на острова. Той беше умен и добър работник и ненадминат специалист по чистокръвните коне. Кахану беше ценен работник и затова Джак нямаше власт над него. И Кахану го знаеше. Хаваецът го пренебрегваше, вършеше работата си и си подсвиркваше нехайно, докато Джак се мотаеше наоколо и се надяваше да го помолят за помощ. Това никога не ставаше и тогава той ядосано се втурваше да си търси друга жертва. Обикновено мен.

Тогава, когато си дойде у дома за ваканцията, той беше на дванайсет години, а аз — на осем. Внимателно се измерихме с погледи и аз забелязах, че очите му се разшириха от изненада, докато ме оглеждаше от горе до долу. Аз вече не бях дребната, съсухрена и хилава Маймуна. Бях израснал с петнайсетина сантиметра, по тънките ми ръце и крака се забелязваха добре оформени мускули. Обаче и Джак беше пораснал — той винаги си е бил добър атлет, но сега тялото му бе наедряло. Беше станал мъж и бе готов да следва стъпките на баща си.

Джак винаги се бе отнасял към Малухиа с презрението, което според него тя заслужаваше. Но сега започна да гледа на нея с по̀ друг поглед.

Винаги, когато Арчър си беше у дома, Малухиа сервираше масата за вечеря. Тя обличаше пъстър саронг, сплиташе косата си в дебела, лъскава плитка и пристъпваше тихо с босите си крака, за да не вдига никакъв шум, с чинии ориз, свинско, скариди и ги предлагаше покорно на господаря си.

Първата вечер след пристигането им Арчър и Джак седнаха на масата, а Малухиа им прислужваше както винаги. Аз, естествено, се хранех в кухнята, но най-често ядях заедно с Кахану и говедарите в конюшните. Тази вечер лежах по корем в градината, скрит от погледите им, гледах зелените гущери, които се стрелкаха нагоре-надолу по стената, и държах под око Джак и баща му, които вечеряха на верандата. Нашата война се водеше чрез изненадващи атаки и за мен бе изключително важно да зная по всяко време къде е Джак, за да мога да се подготвя за отбрана. Само че този път на Джак не му беше до мен.

Малухиа сервира на Арчър и след това предложи ядене и на Джак, като се поклони учтиво. Джак я погледна, а после каза на баща си нещо, което не долових, но което предизвика вулгарния му смях. И тогава Джак изненадващо протегна ръце и ги сложи върху гърдите на Малухиа.

Тя отскочи назад и изпусна чинията. Притисна саронга към гърдите си и бързо се отдалечи от Джак. Той каза още нещо на Арчър и двамата избухнаха в неприличен смях. Видях, че Малухиа сведе засрамено глава. Прииска ми се да изтичам и да я защитя. Но знаех, че не съм достатъчно силен противник за тях двамата.

През следващите дни Джак стана още по-дързък — пошляпваше Малухиа по задника всеки път, когато тя минаваше край него, все посягаше да опипа гърдите й. Тя не казваше нищо, но аз кипях от безпомощен гняв и срам, които, бях сигурен в това, тя също изпитваше.

— Ела тук, дай да те видим, Маймуно — провикна се Арчър няколко дни по-късно.

Аз правех всичко възможно да стоя далеч от тях и прекарвах дните си с Кахану. Надявах се, че са забравили за съществуването ми, но се лъжех. С неохота излязох от конюшнята и тръгнах към тях. Арчър бутна назад шапката си Стетсън^[1], сложи ръце на кръста си и ме заоглежда като животно за разплод.

— Проклет да съм, ако Маймуната не е пораснал — най-сетне рече той. Изглеждаше искрено изненадан. — Станал е по-голям и по-силен. Може би, в края на краищата, ще се окаже, че е наследил някои гени на рода Кейн. На колко години си, момче?

— На осем, сър.

— Осем, а? — погледна към Джак, ухили се и рече: — Колко години трябва още да чакаме, Джак? — Избухна в гръмогласен смях и се извърна от мен. — Кахану — изрева през рамо той — дай на това момче някаква работа. Щом ще трябва да го понасяме още десет години, нека поне го накараме да си изкарва прехраната.

— Да, сър, господин Арчър — почтително рече Кахану.

От този ден нататък гледах изобщо да не се мяркам пред очите им. Стоях при Кахану, обикаляхме заедно каньоните, за да търсим изгубени животни. Понякога излизахме с малката му лодка за риба, после палехме огън, печахме рибата и си хапвахме далеч от злокобната къща. Това продължи до деня, в който Арчър замина за Хонолулу и Джак, останал без надзор, веднага ме намери.

— Ей, Маймуно — провикна се той и ме плесна по рамото. — Защо да не отидем заедно за риба?

— Имам работа — отвърнах аз. Целият се бях сковал от уплаха.

— Е, хайде, Маймуно — помирително рече той. — Нека да забравим разногласията си. Ти вече си по-голям. И по-силен. Бих казал, че сега сме горе-долу равни.

Погледнах усмихнатото му лице, по гърба ми пробягаха предупредителни тръпки. Изобщо му нямах доверие.

— Зает съм — лаконично заявих аз и се обърнах да си ходя.

— Хайде, Маймуно. — Той ме последва и ме прегърна приятелски през рамо. Аз замръзнах и се извърнах да го погледна. До този момент Джак ме бе докосвал само в случаите, в които трябваше да ме удари или нарани по някакъв друг начин. — Хайде, приятел — насмешливо рече той. — Не ми казвай, че се страхуваш.

Така и не се научих да не се поддавам на провокациите му. Веднага се хванах за думите му, а той очакваше точно това. По време на експедициите си с Кахану се бях научил как се управлява лодка.

— Добре — наперено се съгласих аз.

Последвах Джак към избелелия от слънцето кей и двамата се качихме в малката му лодка. Той я отвърза, запали двигателя и двамата се насочихме към някакво местенце, което, според него, гъмжало от риба. Стори ми се, че се отдалечаваме твърде много от острова. След малко Джак се отказа от приятелския разговор и потъна в мълчание.

След около половин час започнах да ставам неспокоен.

— Защо трябва да ходим толкова далеч? — попитах го аз. — Можем да наловим достатъчно риба малко по-надясно от Кийпърс Пойнт.

— Там, където отиваме, рибата е по-едра — рязко заяви той, засенчи очите си с ръка и се загледа в малкия остров, към който се приближавахме.

Аз също започнах да го разглеждам с интерес. Това бе единственото друго място, което виждах, откакто преди повече от три години бях дошъл на Калани. Арчър искаше да е сигурен, че никога няма да напусна острова, и аз нямах никаква представа какво означават думите град или училище. Бях толкова невеж по отношение на света, културата и образованието, колкото и когато бях петгодишен. Затова бях истински развълнуван от това ново място и когато малката лодка заора в пясъка, скочих и я издърпах на плиткото, изчаквайки Джак да приготви котвата.

После спокойно излязох на брега и се обърнах да го погледна. Той беше във водата и избутваше малката лодка обратно в океана. Затичах се към него, но той бързо скочи в лодката и започна яростно да дърпа въженцето на двигателя. Той изръмжа и запали, а аз, нагазил до гърди във водата, изгледах отдалечаващата се лодка. Бях добър плувец, но знаех, че никога нямаше да успея да я догоня.

Джак стоеше прав в средата на лодката. Видях го да размахва победоносно юмруци, чух презрителния му смях.

— Сега ще видим какво си научил, Маймуно — провикна се той и бързо се отдалечи, оставяйки ме съвсем сам на безлюдния остров.

Бях сигурен, че ще се върне да ме вземе. Не можеше да ме изостави на този остров. Съвсем сам.

Огледах гъстата гора от мангрови дървета зад себе си, подуших зловонната им миризма на гнило. Гората изглеждаше тъмна и опасна и бързо тръгнах надолу по плажа, опитвайки се да намеря някаква сянка. Единственото, което намерих, бе някакъв недоразвит храст. Свих се под оскъдната му сянка и зачаках.

Часовете се нижеха бавно. Наблюдавах слънцето, което падаше все по-ниско на небето, докато накрая огненочервеният му диск докосна хоризонта. После, с внезапността, характерна за тропиците, то изведнъж се скри и светът около мен се потопи в зеленикав сумрак. Едва тогава осъзнах със сигурност, че Джак няма да се върне да ме прибере. Бях съвсем сам на безлюдния остров. И се страхувах.

В началото си помислих, че ще умра от жегата, но сега изведнъж ми стана студено. Освен това бях жаден. Никъде край плажа нямаше вода, а аз не смеех да се отдалеча, за да не изпусна Джак, ако се върне за мен. Отново обиколих в полумрака, но не намерих нищо. Върнах се на моята скала, свих се, обгърнал колене с двете си ръце, и се загледах към океана. Зеленикавият сумрак постепенно се превърна в мастиленосин, а после настъпи непрогледна тъмнина. Нямаше луна. Всичко потъна в мрак.

Непрекъснато си повтарях, че всичко ще се оправи. Джак непременно ще се върне на сутринта. Малухиа ще открие отсъствието ми. А също и Кахану. Но до утрото имаше още много време, а от тъмнината зад мен долитаха страховити звуци и аз реших, че ги издават животни, тръгнали на лов. Представях си алигатори, пълзящи към мен, готови да ме разкъсат на парчета и да ме погълнат. Струваше ми се, че съвсем близо до мен чувам дишането на лъвове и тигри, съскането на отровни змии, готови да ме нападнат. В тъмнината към мен сякаш се промъкваха скорпиони, гигантски жаби, отровни паяци. Новопридобитата ми смелост се стопи под натиска на хиляди въображаеми страхове. Сгуших се на студения пясък и отново зачаках Джак да се върне и да ме прибере.

Въздъхнах с огромно облекчение, когато страховитата нощ най-сетне свърши. Започнах да си представям как, когато Джак пристигне, ще се запътя нехайно към него, ще се престоря, че няма нищо страшно в това да прекараш една нощ съвсем сам на безлюден остров. Щях да му кажа, че съм намерил плодове за храна и поток с кристално бистра вода зад гората, че съм видял шестметров алигатор, без да изпитам никакъв страх. Щях да се престоря на истински малък Робинзон Крузо, историята за когото знаех, защото това бе една от любимите книги на дойката.

Слънцето се издигна високо в небето, а Джак все не идваше. Умирах от глад и жажда и най-сетне бях принуден да се разтърся за вода и храна — и бездруго смятах да кажа на Джак, че съм направил точно това. Но аз не бях Робинзон Крузо, а на острова нямаше прясна вода, нито дървета, отрупани с вкусни плодове.

Най-накрая в една локва край скалите намерих кокосов орех, донесен от прилива, и с благодарност се хвърлих към него. След това си дадох сметка, че нямам мачете, за да го отворя. Започнах да го удрям в скалата — отново и отново. Представях си разхладителния сок, който се плъзга по изгорялото ми от жажда гърло. Но когато най-накрая успях да го разцепя, по-голямата част от млякото се разля, преди да успея да го изпия. Ридаейки от страх и безсилие, се опитах да оближа онова, което бе останало от скъпоценната течност.

Отново се скрих под сянката на хилавия храст и се загледах мрачно в слънцето, което проправяше огнена пътека по небето. От време на време се потапях в океана, за да се охладя, но солта засъхна по кожата ми и слънцето започна да ме изгаря още по-силно.

Към залез-слънце се запрепъвах по брега, замаян от жегата, останал без сили от глад и обезводняване. Бях сигурен, че Джак трябва вече да се появи — точно преди здрачаване. Но когато зеленикавият сумрак отново забули небето, а после постепенно придоби мастиленосин цвят, аз осъзнах, че няма да дойде. Джак изобщо нямаше да се върне. Беше ме оставил тук, за да умра.

Съзнавах, че вече сигурно е скалъпил някоя измислена история — че съм паднал зад борда, а той изобщо не забелязал. Представях си го как обяснява, че Бедната Маймуна се удави, с победоносно блеснали очи и лице, разкривено от подигравателно престорена тъга.

Лежах, разперил ръце и крака на брега. Бях прекалено изнемощял, за да ме е грижа за алигаторите, змиите и лъвовете. Затворих очи и ме обхвана чувство на спокойствие и мир. Толкова щеше да е лесно просто да заспя и, както би казала Малухиа, да оставя Бог да ме прибере при себе си.

Бил съм в безсъзнание, когато Кахану пристигнал на зазоряване и внимателно ме отнесъл до лодката си. Когато ме върнал в Калани, Малухиа наложила изгорялата ми, покрита с мехури кожа с мокри компреси, направила мазила от ароматни листа, за да облекчи силната ми треска.

— Жълтокосият е истински син на баща си — със злоба заключил Кахану. — Злото се предава от поколение на поколение…

По-късно Малухиа ми разказа, че когато казала на Кахану, че ме няма, той отишъл право при Джак и го попитал къде съм. Джак заявил, че изобщо не ме бил виждал през деня, и те започнали да претърсват острова.

— Сигурно е паднал от някоя скала и се е удавил — нехайно подхвърлил Джак, но Кахану знаел, че лъже, и избухнал от гняв. Нямало ме вече много време и Кахану знаел, че въпросът е на живот и смърт.

Сграбчил ръката на Джак и я извил зад гърба му.

— Къде е той, ти, малко, жълтокосо копеле? — Джак се разпищял и го заплашил, че ще се оплаче на баща си, че Кахану ще бъде нашибан с камшик, ще изгуби работата си, ще бъде прогонен от острова. — Кахану извил ръката му още по-силно, а Джак се разревал с пълно гърло. Тогава Малухиа прошепнала на Кахану истинската причина, поради която Арчър ме искаше жив.

— Ако Маймуната умре — тихо рекъл Кахану — ти си този, който ще отнесе ударите с камшик. Господин Арчър ще те налага, докато умреш и ти. Знаеш това.

Риданията на Джак бавно утихнали, но знаел, че Кахану има право. Арчър щеше да го убие, ако по негова вина проиграеха възможността да се докопат до богатството ми. Затова им казал къде съм — излъгал, че съм скочил от лодката, доплувал съм до брега и съм отказал да се върна обратно. После съм заявил, че не желая никога повече да се върна на Калани, че ще продължа да живея сам…

— Злобно, лъжливо копеле! — изръмжал Кахану и заизвивал нагоре ръката на Джак, докато тя изпращяла остро — звукът, който се чул, приличал на пистолетен изстрел. Джак изпищял от непоносимата болка. — Убиец — прошепнал Кахану в ухото му. — И да знаеш, че си паднал от едно дърво и така си счупил ръката си. Запомни ли? А Маймуната никога не е напускал острова.

Въпреки силната болка Джак разбрал, че става дума за изгодна сделка и че Кахану няма да каже на баща му за случилото се. Кимнал в знак на съгласие. На следващия ден го закараха на лекар в Мауи, за да намести счупената му ръка. Оттам замина направо за Хонолулу, където прекара останалата част от ваканцията си, преди да се върне на училище. Бях победил и Калани отново беше мой. За момента.

Годините минаваха бавно и аз бях щастлив, макар неспокойните ми сънища да бяха населени със спомени за вилата. Копнеех отново да видя дойката Биъл, да усетя аромата на мимозите през пролетта, да чуя песента на птичките в сребърния птичарник. Но Калани беше единствената реалност, която познавах.

От време на време Арчър изпращаше някой мързелив, недоучен учител на острова, за да покаже на светските си приятели, че постъпва справедливо и осигурява някакво образование на бедния Джони, макар той да не е съвсем с всичкия си. Те някак си успяха да ме научат да чета и аз жадно изчетох всички книги в къщата. Даже и онези, чиито страници бяха наядени от термитите.

Един от учителите, мършав млад англичанин алкохолик, носеше със себе си водни и маслени бои и триножник. Уискито беше любимото му питие, но когато не разполагаше с уиски, се задоволяваше с ром, бира или вино, или — в краен случай — с терпентин или чист спирт.

През повечето време страдаше от толкова тежък махмурлук, че за преподаване и дума не можеше да става, но когато ръката му не трепереше, рисуваше много добре. Аз заставах на скалите до него и го наблюдавах как пресъздава морския пейзаж и скалистите зъбери и ръката ме засърбяваше от желание да пробвам и аз.

Той ми показа боите, обясни ми разликата между различните платна при рисуване с водни бои, показа ми как да нанасям първо основата, а едва след това да полагам различните цветове. Обучи ме как да смесвам боите, даде ми въглен и ме научи да скицирам.

Изведнъж се озовах в съвършено различен свят. Спрях да яздя из острова с Кахану и започнах да прекарвам дните си в рисуване. Бях изцяло завладян от това изкуство. То обсеби цялото ми време. И отново се почувствах щастлив.

През тези години, до постъпването му в колежа, Джак така и не се върна на Калани. Не зная дали Арчър бе подочул нещо за намеренията му да ме убие, преди да ми е дошло времето, но той съзнателно го държеше настрана и животът си течеше мирно и спокойно. Когато моят вечно пиян учител трябваше да бъде върнат в Хонолулу с тежка форма на делириум тременс, Арчър направи нужното, за да ме снабди с бои и материали. Искаше да съм доволен и щастлив, за да не създавам неприятности.

През този спокоен период от живота си, преди още да навърша петнайсет години, аз рисувах спомените си от вила Мимоза. Нарисувах бавачката Биъл, както си я спомнях, детската стая с Фидо на леглото ми и люлеещия се стол на дойката пред камината. Нарисувах клисурите на Калани, обрасли с тучна зеленина, разноцветните дъги, които се появяваха над тях след дъжд. Нарисувах и красивата, яркочервена птичка кардинал, която всяка вечер кацаше на перилата на верандата и очакваше да й подхвърлим трохички. Нарисувах Малухиа да разресва дългата си, копринена черна коса и красотата на откъснат цвят хибискус. Нарисувах Калани, видян от гърба на препускаща кобила. Всичко, което виждах около себе си, ми предлагаше все нови и нови детайли, нова перспектива, нов начин на използване на цветовете.

— Ти виждаш нещата по особен начин — ми каза Малухиа, когато погледна портрета си. Защото от картината не я гледаше точно същата жена, която виждаше в огледалото. Но тя усещаше, че бях успял да доловя нещо от онова, което носеше дълбоко в сърцето си.

През тези години бях оставен сам със себе си. Кахану бе ме обучил добре и макар все още да бях слаб, притежавах неподозирана сила и издръжливост. Можех да обяздя всеки кон и да връзвам добитъка наравно с говедарите, но след като в продължение на десет години бях държан като затворник на острова, бях грубо селско момче, непознаващо живота в нормалното общество. Ядях прости манджи от бананово листо, носех раздърпани, кърпени шорти и спях най-често на тавана над конюшнята. Малухиа се грижеше да съм чист и дрехите ми да са изпрани. Освен това настояваше да не използвам островния диалект, а да говоря правилно, без напевното хавайско удължаване на гласните. И въпреки всичко аз си бях момче от острова. Бях един млад дивак.

Един ден Арчър се върна на острова и този път доведе и Джак със себе си. Джак беше на деветнайсет, а аз — на петнайсет години. Между нас лежаха десет дълги години на силна омраза. Погледнахме се един друг. Лауохомелемеле и Икайкакукане — Жълтокосия и Човека с изключителна сила.

По онова време Арчър вече пиеше твърде много. Нареди да се сервира вечерята и настоя да седна заедно с тях. Той винаги се обличаше елегантно с бели, ушити по поръчка, костюми, панамени шапки и ръчно изработени ризи. И макар че вечерта тогава бе топла, носеше тъмносиня риза от китайска коприна на цветя. А Джак беше олицетворение на съвършен млад колежанин с безупречно бяла ленена риза и ленен панталон.

Арчър все още беше много красив мъж; макар алкохолът да си казваше думата — под очите му имаше торбички, дясната му ръка започваше да трепери след няколко чашки от любимото му шотландско уиски. Джак също бе красив. Висок, рус, скулест.

Суровите му сини очи преливаха от омраза, докато ме оглеждаше. Бях облечен със стара риза, която някога е била синя, но от слънцето и непрекъснатото пране бе придобила сивкав цвят. Носех груби дънкови шорти, които бях наследил от него и които се бяха изтъркали и придобили приятен светлеещ цвят. Благодарение на Малухиа дрехите ми бяха безупречно чисти, а аз самият — изкъпан и сресан. Бях сигурен, че изглеждам добре… до момента, в който застанах до тях.

Арчър пиеше четвъртото или петото си уиски. Той ме посочи с треперливата си ръка и се изкикоти неприлично.

— Ако покажа това подивяло момче пред цивилизованите хора в Хонолулу или Сан Франциско, всички веднага ще заявят, че Арчър Кейн е напълно прав. Това момче е истински дивак. Сигурно не е съвсем с всичкия си.

— За бога, махни се оттук — изръмжа Джак, който през цялото време ме бе гледал като прокажен. — Не си достоен за нашата компания.

— Не, не. Седни, момче. — Арчър се ухили приятелски. — Кажи ми с какво се занимаваш напоследък?

— Помагам на Кахану с чистокръвните жребци. Яздя с говедарите. Ловя риба — отвърнах аз.

Арчър избухна в смях.

— Видя ли? Какво ти казах? Не бях ли прав? Добре, хлапе, предполагам, че ще е по-добре да се върнеш при конюшните и говедарите, сред които се чувстваш добре. Казват, че всеки човек се стреми да достигне определено положение в живота. Виждам, че ти вече си достигнал твоето.

С тези думи той ми обърна гръб и щракна с пръсти — знак за Малухиа да сервира вечерята.

Аз го погледнах възмутено през рамо и се запътих към конюшните.

Презрителното му отношение към Малухиа ме вбесяваше повече от жестокостта, която проявяваше към мен. Но не можех да променя нищо.

— Махай се оттук, селяндур такъв! — злобно се провикна Джак. — Ти си едно невежо животно! Не мога да те гледам с тези износени шорти! Не заслужаваш да седиш на една маса с цивилизовани хора.

Знаех, че Арчър и Джак ще останат до късно на верандата, ще говорят за бизнес и ще пият. И въпреки това, рано на следващата сутрин и двамата дойдоха в конюшнята. Кахану вече бе оседлал конете им. Аз се мотаех из боксовете, надявайки се, че ще остана незабелязан. Скоро те се отдалечиха заедно с Кахану, за да инспектират добитъка.

През следващите няколко дни успях да стоя далеч от тях, а и те не попитаха за мен. Сутрин излизах рано с говедарите и често спях с тях под звездите на някой тревист хълм. Животът беше простичък, но приятен, далеч от заговорите и изтънчената поквара на мъжете от семейство Кейн, и тогава си мислех, че това ми е достатъчно, за да съм щастлив.

После Арчър замина за Хонолулу и Джак отново остана сам. И, естествено, веднага ме потърси.

Беше късно една вечер. Прибирах се с говедарите, подгизнал от пот и вонящ като пор, след дълъг и много горещ ден, през който бяхме жигосвали добитъка. Калани имаше само няколко говедари и те всичките бяха възрастни мъже, изпратени от ранчото Каной на Големия остров, за да се грижат за елитните стада на Арчър Кейн. Арчър изповядваше философията, че е безсмислено да се прахосват уменията на каубоите, които през целия си живот се бяха занимавали с животни. Както е безсмислено да прахосва пари и за пенсии. Той смяташе, че тези възрастни мъже все още са в състояние да работят, и вместо да им плаща пенсии, продължаваше да печели от тях, като им предлагаше по-лека работа на острова.

Трябва да се отдаде заслуженото на Арчър Кейн — той беше добър ранчиер. Разбираше си от работата, разбираше и хората си. Тези стари мъже биха умрели без работата си и Арчър усещаше, че те биха предпочели честно да заработят парите си, като вършат единственото нещо, на което са способни, вместо да бъдат освободени от ранчото, да живеят в някакво мизерно село с порутени стари къщи и да си говорят по цял ден за отминалите дни. Те го мразеха с цялата си душа — всички, които работеха за него, го мразеха — но той им даваше онова, което желаеха, а в замяна те работеха упорито и държаха устите си затворени.

И сега, когато видяха, че Джак ме чака, те извърнаха очи и се засуетиха край конете си — донесоха им прясна вода, завиха ги с одеяла, зачакаха ги да се охладят, преди да ги нахранят.

Джак бе подпрял лакти на оградата на корала. Стъпил бе с единия си крак на оградата, на лицето му играеше злобна усмивка.

— Ей, Маймуно — провикна се той. — Ела насам. Искам да говоря с теб.

Аз бавно се приближих към него. С ъгълчето на очите си видях, че говедарите се заизнизваха към конюшнята. Джак и аз останахме сами. И тогава, обхванат от внезапно вълнение, си дадох сметка, че за пръв път не се страхувах от него.

— Какви са всичките тези приказки, че се занимаваш с рисуване? — студено попита той.

Аз пристъпих още една крачка. Застанах пред него, леко разкрачил крака, скръстил ръце пред гърдите си.

— Какво за рисуването? — попитах и го погледнах право в очите.

— Тук си, за да работиш, а не да рисуваш — изръмжа Джак.

Арогантно вирна брадичка, бутна назад каубойската си шапка и ме изгледа отвисоко. Премерих го на око — висок беше сто осемдесет и пет сантиметра срещу моите сто седемдесет и два. Беше мускулест и набит, а аз — слаб и жилав. Джак сигурно тежеше осемдесет и шест килограма срещу моите шейсет. Той войнствено издаде напред долната си челюст и аз едва устоях на импулса да го цапардосам. Вместо това стиснах юмруци и заявих:

— Арчър знае за рисуването. Кой, мислиш, ме снабдява с бои?

— Е, няма повече да го прави. — Джак победоносно посочи купчината натрошени боклуци, струпани в единия ъгъл на двора. — На този остров повече няма да се рисува, ти, шибан женчо такъв! Ще си изкарваш прехраната точно както и останалите говедари. — Той подуши въздуха и ноздрите му се разшириха. — Ти и бездруго миришеш като нечистокръвен мелез. Съвсем спокойно можеш да си един от тях. — Той се запъти към купчината отломъци и извади от джоба си кутия кибрит. — Виж това, Маймуно — провикна се Джак, запали една клечка и я хвърли на купчината. — Всичките ти шибани рисунки ще станат на пепел.

Той отскочи назад, когато маслените платна внезапно избухнаха в пламъци. Аз вцепенено наблюдавах как спомените ми се превръщат в облак горчив син дим. Това бяха образите и моментите от щастливите ми дни на Калани. Джак бе запалил Малухиа, Кахану и Фидо; изгаряше рибата, уловена току-що от кристалночистите води на океана, говедарите, седнали около огньовете си, изцъклените очи на животните, усетили върху плътта си нажеженото желязо при жигосването. Подпалил бе червената птичка кардинал и зелените гущери, пъстрото пони, с което за пръв път обиколих гордо корала.

Джак Кейн изгаряше живота ми и аз се хвърлих отгоре му подобно на животно, обезумяло от болката от нажеженото желязо.

— Ще те убия, копеле! — Сякаш чувах виковете си отстрани. — Ще те убия!

Бързината, с която го нападнах, го изненада. Повалих го по гръб. Стиснах гърлото му с две ръце, а той се претърколи, опитвайки се да ме изрита. Бях усвоил добре уроците по бойни изкуства на китайския готвач и знаех как мога да убия човек. Вдигнах дясната си ръка и нанесох силен, саблен удар върху трахеята му. Той се задави, неспособен даже да изкрещи, като отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.

— Ще те убия — повторих аз и още докато изричах думите, си дадох сметка, че това ми доставя удоволствие. Мисълта, че мога да го убия, ми се стори толкова примамлива, че сякаш изведнъж изтрезнях и дойдох на себе си. Бях уплашен от дълбочината на омразата и от силата на гнева си.

Седнах върху гърдите му и се вгледах в моравото му лице. После вдигнах очи и видях Малухиа, която стоеше в края на двора и ни наблюдаваше. Когато очите ни се срещнаха, тя с ужас закри лицето си с ръце и аз разбрах, че не мога да го направя. Ако убиех Джак Кейн, щях да се превърна в убиец. А той не заслужаваше такава жертва.

Станах от гърдите му и го изчаках да си поеме дъх. След известно време той се надигна и седна, разтривайки гърлото си. Изгледа ме отмъстително с кървясалите си, подпухнали очи.

— Ти наистина не си с всичкия си — с дрезгав глас се провикна след мен, когато видя, че се отдалечавам от него. — Умствено изостанал като шибаната си майка. Никой не иска да те познава. Никой не го е грижа дали си жив, или мъртъв. — Изправи се и арогантно подпря ръце на кръста си. — Страхливец! — презрително се провикна Джак. — Страх те е да довършиш започнатото, а?

Аз се заковах на място, приготвил юмруци за борба. Почти успя да ме предизвика — също като в отминалите дни. Но този път не обърнах внимание на наглостта му, а влязох в корала, яхнах коня си без седло и отпраших надалеч.

Отправих се към североизточния край на острова, пришпорвайки коня с все сила, до самия край на скалата, която се извисяваше на шейсет метра над бурните вълни на океана.

Конят заора в пясъка, цвилейки от страх. Аз скочих от гърба му и се загледах във високите вълни, които се блъскаха с все сила в острите, назъбени скали, а после, превърнали се в завеса от пръски и пяна, се връщаха обратно, понесли със себе си дървени отломъци и всевъзможни парченца и боклуци. Не ме бе страх от нищо, повтарях си, че няма за какво да живея, че всичко останало, дори и смъртта, беше по-добро от живота, който водех.

Останах дълго там. Когато слънцето започна да залязва зад хоризонта, най-после вдигнах поглед от скалите и врящата вода в подножието им и видях красотата, която ме заобикаляше, обагрена от златисточервеното сияние на залязващото слънце. Отпуснах се на колене и започнах да вия като животно. Плачех за пръв път от седемгодишната си възраст насам.

 

 

Тази нощ спах на открито под звездите. Останах на ветровития връх на скалата, разговарях със себе си, питах се какво ще правя оттук нататък. Имаше един-единствен изход — трябваше да напусна Калани. Но как? Кахану отговаряше за моторницата — единствената лодка, която беше достатъчно голяма, за да мога да стигна с нея до Мауи. Не можех да го помоля да ми помогне, защото Арчър неминуемо щеше да открие истината и Кахану щеше да изгуби работата си. А и добре познавах отмъстителния нрав на Арчър, за да съм сигурен, че щеше да се погрижи Кахану да не си намери никаква друга работа на островите. Лодката, която ни доставяше хранителни продукти, идваше до Калани веднъж месечно. От време на време до ранчото на Големия остров идваха и товарни кораби, превозващи добитък, но екипажите бяха подчинени на Арчър и да искам от тях да ми помогнат да избягам, беше все едно да ги накарам доброволно да си прережат гърлата.

Единствената друга възможност бе моторната лодка на Джак. Тя беше малка — съвсем плитка в средата и едва десетина метра на дължина. Беше предназначена за плаване из плитчините и за риболов, а не за прекосяване на коварните дванайсет мили между Калани и Мауи. Каналът бе известен с опасните си подводни течения, силните ветрове предизвикваха промяна във времето за по-малко от час, извиваха се внезапни вихрушки и гръмотевични бури. Да тръгна с тази лодка, беше рисковано, но това беше риск, който бях сигурен, че трябва да поема.

Лежах по гръб и наблюдавах звездите върху нощното тропическо небе. Венера блестеше ярко като диамант и изглеждаше толкова близо, че имах чувството, че ще я докосна, ако протегна ръка. По небосклона прелитаха падащи звезди подобно на празнични фойерверки, а аз планирах бягството си и се питах какво ще правя с новопридобитата си свобода.

На зазоряване се върнах обратно, оглеждайки за последен път пейзажа, който познавах толкова добре. Росата блестеше като перлен наниз по високата трева, птичките започваха утринния си концерт, а тренираният ми слух на селско момче различаваше шумоленето на безброй буболечки и други дребни твари, събудили се за живот. Обичах Калани и знаех, че красотата на острова, както и жестокостта и злобата, с които се сблъсках на него, щяха завинаги да останат част от мен самия.

Възнамерявах да открадна туби с гориво от склада и да ги скрия в шубраците край кея. Лодката на Джак бе завързана наблизо и под прикритието на нощта можех лесно да натоваря горивото и малко храна и да потегля тихо в мрака. Щях да оставя лодката да се носи по течението и щях да включа малкия мотор едва след като се уверя, че съм се отдалечил достатъчно. След това, разчитайки на собствените си умения и уповавайки се на Бога, щях да продължа пътя си, като се ориентирам по звездите.

Избърсах внимателно изпотения кон. Потупах го ласкаво по гърба и той препусна из корала. Останах за миг загледан в животното, което изхвърляше задните си крака във въздуха и цвилеше от радост, че най-после е свободно. Надявах се, че и аз скоро щях да изпитам същото щастие.

Промъкнах се крадешком до къщата, като постоянно се оглеждах за Джак, но все още бе много рано и наоколо не се виждаше никой. Освен Малухиа.

Тя беше на верандата пред кухнята. Беше се свила като зародиш в утробата на майка си, притиснала колене към брадичката си. Погледна ме унило с тъжните си златисти очи и аз, шокиран, забелязах подутата устна и натъртеното й лице.

— Малухиа? — възкликнах аз и се отпуснах на колене до нея. — Какво се е случило?

Но вече се бях досетил. Твърде често бях наблюдавал Джак, седнал на масата с баща си, да отпива уиски и да заглежда похотливо гъвкавото й тяло, извивката на гърдите й под саронга.

Джак отишъл в стаята й, но Малухиа го отблъснала. Когато започнала да крещи, той я пребил от бой, за да я накара да млъкне и да му се подчини.

Този път знаех, че ще го убия. Обезумял от ярост, веднага тръгнах към стаята му, но Малухиа подвикна след мен:

— Той не заслужава да си цапаш ръцете с него, Джони — през сълзи рече тя. — В края на краищата, аз съм само една купена държанка. Какво друго бих могла да очаквам?

Но гневът ми нарасна още повече, докато я слушах. Знаех, че притежава повече почтеност и достойнство от човека, който я бе купил. Сграбчих един нож и тръгнах да търся Джак, а Малухиа се втурна да повика Кахану.

Намерих Джак да хърка в един хамак, завързан между две палми в края на ливадата. Извадих ножа и разрязах въжетата. Джак се изтърколи на тревата. Бързо скочи на крака и веднага приклекна леко, готов за бой. Вдигна юмруци и се ухили.

— Предполагам, вече си разбрал, че сам си взех онова, което ти винаги си желал — предизвикателно изсъска той и взе да обикаля около мен. — Странно, все съм си мислил, че възприемаш Малухиа като майка. Но пък на теб нищо не ти пречи да изчукаш и майка си, нали, братко? Само за информация държа да ти кажа, че не си заслужаваше труда. Това, дето го разправят за китайските жени, си е чиста измислица. Малухиа не е жена, подходяща за моите апетити и размери, макар че, сигурен съм, ще е напълно достатъчна за малка маймуна като теб. Що се отнася до мен, аз предпочитам всеки ден да имам до себе си по една хубава бяла жена с гореща кръв…

Хвърлих се към него и ножът ми одраска рамото му. Джак отстъпи назад, аз се препънах и едва не паднах. Видях го да опипва рамото си с ръка. После погледна окървавените си пръсти. В този момент Джак забрави напълно за наследството ми и необходимостта да ме опазят жив още три години.

Отчаяно се опитвах да възвърна равновесието си, когато той ме нападна. Сграбчи ръката ми и я изви зад гърба ми. Изпуснах ножа. Джак се наведе да го вземе и аз го изритах, но яростта му бе дала неподозирани сили. Той стисна ножа и замахна към мен. Чух леко изсвистяване, когато ножът разряза бузата ми до костта, усетих металния вкус на собствената си кръв.

Ритах и се биех по начина, който бях усвоил от ориенталския си учител, но Джак беше по-висок и по-тежък. А и обхваналата го ярост му вдъхваше допълнителни сили. Той замахна към гърлото ми, към гърдите ми, към стомаха ми. Аз се опитвах да се предпазя с ръце, крещях, но не от страх, а от ярост, която можеше да се сравни само с неговата. Не ме интересуваше дали ще живея, или ще умра. Обичах кротката Малухиа и исках Джак да плати със смъртта си за онова, което й бе причинил.

Най-накрая нечии силни ръце откъснаха Джак от мен. Кахану го цапардоса и го просна на земята. Хвана ножа и заплашително се наведе над него.

— Не, не, Кахану — развика се Малухиа. — Аз не заслужавам такова отмъщение. Аз съм само една наложница. Държанка.

Огромното тяло на Кахану видимо потрепери и той премести поглед от нея към Джак. После се приближи до водата и захвърли окървавения нож в океана.

Джак седна, като разтриваше челюстта и бършеше кръвта от лицето си. После се разсмя.

— Надявам се да умреш, ти, шибана, малка маймуно! — изрева той и скочи на крака. — Ще те пипна някой път, когато не се криеш зад полата на Малухиа и когато Кахану не е наблизо, за да те пази. — Бавно се отдалечи, като продължаваше да се смее.

Кахану ме взе на ръце и ме отнесе в конюшнята. Сложи ме да легна на сламата, а Малухиа проми раните ми, но не можа да спре силното кървене.

Кахану разтревожено я погледна. Знаеше, че се нуждая от медицинска помощ. Каза ми, че след като се мръкне, ще ме закара с лодка в Мауи при семейството му. Ще повикат лекар да ме зашие, а след това близките му ще ме скрият и ще се грижат за мен, докато се почувствам по-добре.

Малухиа беше очите и ушите на къщата, тя винаги знаеше всичко, което се говори около масата. Довери ми, че Арчър възнамерява да ме убие, след като стана на осемнайсет години, за да получи наследството ми.

Така и не разбрах за какво точно говори.

— Какво наследство? — попитах, защото, доколкото знаех, нямах и пукната пара.

Тя поклати глава — и тя не знаеше. Но разбираше, че на Джак повече не може да му се вярва. Той ме искаше мъртъв. Сега.

— Няма да замина без теб — упорито заявих аз, когато изведнъж си дадох сметка, че я оставям в ръцете на Джак.

— Ти си само едно момче — отвърна ми. — Трябва веднага да отидеш в Мауи. А когато заякнеш, ще заминеш далеч оттук, за да не могат да те намерят никога. — После сложи в ръката ми четирийсет долара — единствените й спестявания. — Никога не се връщай, Джони — прошепна Малухиа и се наведе да ме целуне за сбогом.

Тогава си казах, че ще запомня завинаги тази чиста и непорочна целувка, аромата на цветето в косите й, хладния допир на устните й, топлите тъмни очи, заблестели от обич и непролети сълзи. Знаех, че никога вече няма да видя Малухиа, и тази мисъл ми причини болка, далеч по-силна от онази, причинена от раните ми.

А когато падна мрак и лодката бавно се отдалечи от кея, аз седнах на кърмата и се загледах тъжно в невидимия вече остров, опитвайки се завинаги да съхраня образа й в паметта си.

— Върни се обратно в родния си град — съветваше ме Кахану, докато лодката се клатушкаше по вълните. — Не казвай на никого кой си, защото ако разберат къде си, ще те намерят. Създай си нов живот. Ти си на прага на мъжеството, приятелю. Боговете ти казват да се възползваш от тази възможност и да си изградиш нов живот.

Наблюдавах красивия, снажен хаваец, който управляваше лодката през канала, и си мислех за иронията на съдбата, позволила ми да извоювам свободата си с помощта на лодката на Джак.

Чудех се какво ще правя с този нов дар. Не бях напускал Калани от десет години. Никога не бях виждал голям град. Всъщност никакъв град. Не бях стъпвал дори в Хонолулу или Мауи. Със страх си помислих, че Арчър имаше право — аз бях дивак, който не знаеше как да се държи в цивилизовано общество.

После обърнах взор към Мауи. В джоба ми бяха четирийсетте долара на Малухиа. Носех и вързоп с чисти дрехи, които тя бе приготвила. И бях свободен.