Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (26)

Глава 25

Фил отвори пакета, пристигнал със специална доставка на Бринкс, и с изумление разгледа съдържанието му. Беше огърлица от перли с размер на пъдпъдъчи яйца и диамантена закопчалка. Освен огърлицата имаше и чифт обеци с перли и диаманти и пръстен със същите камъни. На картичката, която ги придружаваше, бе написано с почерка на Мили: За да си спомняш за мен.

Фил притисна картичката към бузата си и се усмихна, спомнила си Мили, посетила операта миналата година в бляскав, шокиращо розов тоалет и същите тези перли. Как би могла да я забрави някога?

Телефонът иззвъня. Фил разсеяно вдигна слушалката.

— Трябва да те видя — заяви Брад. Гласът му звучеше напрегнато и тя прехапа устни, колебаейки се.

— Брад, мисля, че ще е по-добре, ако не се виждаме повече — най-накрая рече тя.

— Моля те, Фил. Моля те! Не можем да се разделим просто ей така заради някаква глупава кавга. Нека поне да го обсъдим. Дай ми възможност да се извиня.

— Къде си?

— В Сан Франциско.

Фил започна мълчалив спор със себе си. Знаеше, че случилото се между тях не беше само глупава кавга, но тя все още изпитваше онова необяснимо привличане към него. Брад можеше да бъде толкова мил, толкова чаровен — може би тя се отнасяше малко несправедливо към него. Фил въздъхна, зърнала отражението си в огледалото. След снощното веселие с Махони и приятелите му изглеждаше като развалина. Но Брад като че ли имаше право — беше длъжна да му даде възможност да обясни държанието си.

— Дай ми един час — каза тя. — Най-добре ще е да дойдеш у дома.

— Зная къде живееш. Ще бъда там след час. — Гласът му прозвуча приповдигнато.

Докато се къпеше, Фил си спомни Махони и сватбената церемония и се усмихна. От години не се бе забавлявала толкова безгрижно — без отговорности, без задължения, без ангажименти. Просто се бе събрала с хора, които обичаха веселието. И това по някакъв начин й помогна да прозре в дълбочина проблемите с Брад. Уверено си помисли, че сега вече ще може да се справи с него. Нахлузи набързо черни дънки и бяла ленена риза, която пристегна със сребристозеления колан от Санта Фе. Вдигна косата си и я прибра на стегнат кок, сложи си червилото, което се бе превърнало в нейна запазена марка, а накрая, в памет на Мили, закачи около врата си екстравагантните перли.

Започна нервно да крачи из стаята в очакване на Брад. Стъпките й отекваха в тишината. Искаше й се поне котката да бе в къщата, за да й прави компания, но Коко все още бе при Махони. По-късно ще му се обади, за да се уговорят кога да си я вземе.

Тъкмо си спомняше танците с Махони от предишната нощ, когато входният звънец иззвъня. Когато отвори вратата, Брад й подаде огромен букет от бели лилии.

— За теб! — Изглеждаше разкаян. Тя се усмихна мрачно.

— Ти не си човек, който се задоволява с малко, нали, Брад? — Фил отнесе цветята в кухнята. Той се огледа с любопитство.

— Значи това е твоята бърлога. Чудех се как ли изглежда.

— И? — Тя го погледна, предизвикателно скръстила ръце пред гърдите си.

— Апартаментът ти е олицетворение на теб самата. Сдържан, елегантен, интелигентен. И красив.

— Благодаря.

Той продължи да разглежда апартамента. Облечен бе с дънки и синя работна риза. С наситения тен и мъжкарска походка изглеждаше съвсем не на място в модерния й, луксозен апартамент — също като чистокръвен състезателен кон на местно изложение на всякакви кранти.

— Днес изглеждаш като каубой — отбеляза Фил.

— В края на краищата, аз съм точно това — отвърна той, докато разглеждаше картините. — Ранчиер.

— Който се гордее с това. Гордостта ти може би е попрекалена, а, Брад?

— Какво искаш да кажеш? — Той изглеждаше искрено озадачен. — Нямам ли право да се гордея със семейството си и нашите постижения?

Фил се замисли върху думите му. В края на краищата, най-големите богатства в Америка бяха натрупани от крадци, но всички те днес са американски легенди!

— Предполагам, че си прав — призна тя. — В известен смисъл.

— Това ми харесва. — Брад разглеждаше малко маслено платно на Дейвид Окстъби, изобразяващо зелена ливада и подрязан жив плет от тисови храсти. — И това. — Ставаше дума за картина на Тиндъл — дървен стол край отворен прозорец с леки муселинени пердета, издути от вятъра. Картината беше изпълнена в бледи тонове и сякаш идваше от някакъв друг свят. Беше едно от любимите платна на Фил.

Брад се обърна и я погледна.

— Не съм свикнал да се извинявам — сковано започна той. — Много ми е трудно да произнеса думите. — Тя го погледна, но не каза нищо. — Искаш ли да падна на колене пред теб? — попита Брад. — Цветята не бяха ли достатъчни?

— Цветята са красиви, Брад. Много мило, че ми ги подари. Но наистина ли очакваш да ти простя заради начина, по който се държа? Без извинение?

— Права си. Поведението ми беше непростимо. — Той я сграбчи за раменете и я придърпа към себе си. — Истината, Фил, е, че се държах така, защото съм влюбен в теб. До такава степен съм си изгубил ума по теб, че просто не мога да понеса мисълта, че някой те отнема от мен.

— Но никой не ме е отнел от теб. Ставаше дума за спешно обаждане от приятел…

— Същият този приятел, с когото излезе снощи?

Фил се отдръпна и го погледна с изумление.

— Откъде знаеш с кого бях снощи?

— Звънях ти часове наред, но ти не си беше у дома. Просто предположих, че си излязла с някого…

— Това изобщо не ти влиза в работата, Брад Кейн. Вече не.

— Не казвай това. Моля те!

— О, Брад — уморено рече тя. — Всичко между нас беше толкова красиво, толкова специално…

— Отново може да бъде така. — Той я прегърна и я притисна толкова силно, че тя почувства мускулите на гърдите му, почувства допира на силните му, мускулести крака. — Извинявай, Фил. Съжалявам. Наистина съжалявам. — В гласа му се долавяше отчаяние. — Ето, казах го. А сега, моля те, кажи ми, че ми прощаваш.

Фил усети, че започва да се поддава на неустоимото му сексуално излъчване.

— Аз съм делова жена — бързо рече тя. — Работата отнема по-голямата част от времето ми. Напоследък се държах безотговорно — забавлявах се, когато трябваше да се погрижа за пациентите си. Време е да се върна към собствения си живот, Брад.

— Не ме изоставяй! — Викът се изтръгна направо от сърцето му и Фил го почувства. Внезапно си представи красивото, усмихнато лице на Махони. Тялото й си спомни допира на ръцете му, съвършения синхрон, в който се носеха по дансинга. Махони — шегаджията, заядливецът, добрият приятел. Махони — всеотдайното ченге, поетът, оперният почитател. Изведнъж богатият, красив, свръх горд Брад Кейн с всичките си проблеми й се стори не толкова привлекателен и съблазнителен.

Тя въздъхна с облекчение. Най-сетне бе успяла да се освободи от опасната магия на Брад Кейн. Но отчаяното му лице й подсказваше, че трябва да подходи много внимателно.

— Обещавам да излизам с теб, когато имам време. Но при моите условия.

— Готов съм на всичко — промърмори той. — Ще се задоволя с трохите от трапезата ти, ще целувам само подгъва на дрехата ти, стига ми и един поглед на прекрасните ти очи… — Той нежно я целуна по челото и Фил се разсмя, спомнила си колко много се бе забавлявала в компанията му. Може би нещата щяха да се подредят в края на краищата. Като че ли можеха да си останат приятели.

— В такъв случай, можеш да ме заведеш на обяд — енергично предложи тя.

— Където кажеш — нетърпеливо отвърна той, а тревогата изчезна от погледа му. — На Луната, на Марс, на Венера…

— В Ил Форнайо, зад ъгъла. — Фил не можеше да сдържи смеха си. — Ще хапнем пица. Умирам от глад.

Седнаха на една ъглова масичка до големия прозорец. След като поръчаха, Брад погледна огърлицата и попита студено:

— Кой ти даде перлите?

Фил отново долови предупредителните нотки на пагубна ревност.

— Брад, завеща ми ги една приятелка. Онази, на чието погребение не можах да присъствам.

Той започна да си играе с приборите. Не вдигна поглед към нея.

— Сигурно е имала много високо мнение за теб, за да остави толкова скъпа огърлица.

— Мили ми завеща също така пръстен и обеци. Те наистина са твърде претенциозни за през деня, но просто имах нужда да си сложа перлите й. С тях като че ли се чувствам по-близо до нея. Спомням си последния път, когато я видях да носи същите тези перли. Гледахме Кармен, а Мили бе облечена, напълно в тон с операта, в шокираща розова рокля с волани.

— Те сигурно струват едно малко състояние — не мирясваше Брад.

— Мили беше много богата жена. Е, вероятно не чак толкова богата колкото теб. — Фил се усмихна помирително. — И беше много щедра. Раздаваше пари наляво и надясно. Винаги е искала да помага на хората, разчувстваше се много лесно. Поради тази причина взе моята пациентка за секретарка — онази, за която ти бях разказвала. Онази, която изгуби паметта си. След смъртта си Мили й завеща милиони, както и две сирачета, за които да се грижи. В завещанието си обяснява, че по този начин предлага бъдеще на едно момиче, което няма минало. И предполагам, че е била права, когато е взела това решение, защото Беа изглежда много щастлива в момента.

— Както ми я описваш, тази жена е типичен заблуден филантроп, без точна преценка за нещата. Бих казал, че твоята пациентка е извадила голям късмет — безцеремонно отсече Брад.

— Мили Ренуик изобщо не беше заблудена — сърдито възкликна Фил. — Беше човек, който знае точно какво иска да направи. Освен това, разполагаше с достатъчно средства, за да си го позволи.

Той вдигна поглед от пицата. Очите му изведнъж се оживиха.

— Ренуик?

— Да, Милисънт Ренуик.

— Съвсем наскоро чувах това име някъде.

— Вероятно си чел за нея в светските хроники. А може би си попаднал на некролога й. Но тя купи една вила в Южна Франция и я подари на Беа. Вила Мимоза.

— Вила Мимоза?

— Да. Къщата е много красива, макар Беа да е убедена, че има много загадъчна история. Но, така или иначе, вилата вече е нейна и тя живее там заедно с двете деца — Скот и Джули Ренуик. На девет и седем годинки. Предполагам, че е доста заета с тях.

— Ти каза, че Беа е твоя пациентка? Какво точно се е случило с нея? — Брад отпи глътка червено вино и прикова в нея безизразните си сини очи.

— Нали вече ти казах, че тя претърпя злополука, в резултат на която изгуби паметта си. Не си спомня абсолютно нищо. Просто още един от странните капризи на съзнанието ни.

— А паметта й ще се върне ли някога?

Фил въздъхна със съжаление.

— Кой знае? Надявам се да се върне. Заради Беа.

— Ти си много загрижена за пациентите си. — В гласа на Брад се прокрадна нежност. — Нагърбваш се с всичките им проблеми.

Тя се усмихна.

— Включително и с твоите.

— Имаш ли нещо против да ти разказвам за семейството си?

— Струва ми се, че на теб ти се отразява много добре.

Той се наведе над масата и стисна ръката й.

— Фил, върни се с мен на Хаваите. Моля те, само за уикенда. Имам нужда от теб. Имам нужда да поговоря с теб.

В гласа му напираше неподправено отчаяние. Паникьосана, тя се запита какво би могъл да направи със себе си, ако му откаже. Но той нямаше право да я поставя в подобно положение!

— Не зная дали ще мога… имам толкова много работа… — Фил продължаваше да се колебае.

— Лесно е — умолително рече той. — Ще те закарам до Хаваите с моя самолет. Моля те, Фил. Имам нужда от теб. — Брад здраво стисна ръцете й. — Никога преди не съм казвал тези думи. На никого. Но сега ги казвам на теб. Ела с мен, Фил. Обещавам, че ще те върна в Сан Франциско в понеделник сутринта.

Как би могла да откаже на такъв зов за помощ? Тя чудесно знаеше какво означава да си самотен.

— О… добре, но без никакви ангажименти — съгласи се тя, надявайки се, че постъпва правилно.

 

 

Веднага разбра, че Махони не остана никак доволен от решението й да замине отново за Хаваите през уикенда.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — В гласа му се долавяше тревога. — След всичко, което ми разказа за него?

— Той твърди, че е нов човек, Махони. Какво мога да направя? Наистина смятам, че той има нужда да говори, и това е единствената причина, поради която заминавам. Брад се нуждае от мен.

Махони въздъхна.

— На мен ми прилича на внимателно подготвена клопка.

— Толкова много се забавлявах снощи, Франко — тихо каза тя. — Ти си страхотен танцьор.

— И това е само един от многото ми таланти — мрачно отвърна той. — Така и не успях да ти демонстрирам останалите.

Тя се разсмя.

— Не ми казвай, че ще ти липсвам.

— Кой, по дяволите, е казал подобно нещо? — с усмивка попита той. После изведнъж додаде сериозно: — Виж, Фил, внимавай, моля те! Този тип ми се струва малко неуравновесен.

— Не се тревожи. Той е нормален колкото теб и мен. Каквото и да означава това. Ще продължиш ли да се грижиш за Коко? Ще ти позвъня, като се върна в понеделник.

— Разбира се. — Канеше се да затвори, когато изведнъж му хрумна нещо. — Докторе, каква кола кара господин Хавай?

— Порше 938. Черно. Защо се интересуваш?

— Просто се чудех.

Виж ти, виж ти, помисли си Махони, докато вървеше по коридора към машината за кафе. Предчувствието не ме излъга. Господин Хавай я шпионираше снощи. Спомни си как Фил се притискаше към него, докато изкачваха стълбите. Как той я прегърна и целуна. Подсвирна с изумление, сетил се за неоправданата ревност на господин Хавай. Надяваше се, че Фил знае какво прави. А той междувременно щеше да направи някои дискретни проверки, свързани с господин Брад Кейн.