Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (21)

Глава 20

Махони скръсти ръце, облегна се на стената на стаята за разпити и се загледа в партньора си, Бенедети, който разпитваше заподозрян в убийство. Бяха го довели в четири часа сутринта. Беше вече десет, а Бенедети беше в стихията си, защото работеше извънредно, а пред него седеше някакъв тип, който — Бенедети бе сигурен в това — бе убил момиче, премазвайки я с колата си в някаква стена.

Заподозреният дребен човек, който приличаше на невестулка, на около трийсет години, с оредяваща коса, малка брадичка и двусантиметрово чело, зад което очевидно нямаше много мозък, твърдеше, че изобщо не се е приближавал до местопрестъплението. Бил в един клуб в Норт Бийч с приятели.

— Кой клуб? — за пореден път го попита Бенедети. — С кои приятели? Хайде, за бога, човече, помогни си малко. Знаем, че момичето е убито с твоята кола. Приятелката ти е била там, колата ти е била там, а ти ми разправяш, че си бил в някакъв шибан клуб в Норт Бийч, чието име не можеш да си спомниш, с някакви шибани приятели, чиито имена също не помниш. Добри приятели, а? Щом даже и имената им не знаеш!

Заподозреният упорито поклати глава, приковал очи в пода, малко по̀ вдясно от инквизитора си.

— Вече ви казах, че някой трябва да е отмъкнал колата.

Бенедети с раздразнение погледна Махони. Вече два и половина часа повтаряше едно и също и не бе стигнал доникъде. Момичето бе намерено сплескано до стената, с изтърбушени вътрешности, но ако не успееха да го накарат да си признае, малкото лайно щеше да се отърве безнаказано. Защото не разполагаха със свидетели и защото, въпреки мозъка си с размер на грахово зърно, този тип се бе изучил достатъчно, скиторейки по улиците, за да знае, че нямат свидетели. Имаше право — всеки е могъл да кара колата му. Но те знаеха, че той е бил зад волана.

— Защо не си починеш малко? — предложи Махони. — А ние с господин Закарая ще си поговорим.

Бенедети кимна. Уморено избута стола си назад.

— Ще ти го оставя, Махони — рече той и излезе. Това беше стар похват. Започваха с по-груби методи, заплашваха заподозрения, опитваха се да го пречупят. Продължаваха така, докато той или признае, или се оплете в лъжите си, затъвайки все по-дълбоко в лайната, в които се е накиснал. Но този се оказа много корав. Не успяха да го уплашат. Сега беше ред на Махони — щеше да се прави на доброто ченге.

— Изглеждаш ми уморен почти колкото мен, Закарая — поде Махони. — Защо ние двамата с теб не изпием по едно горещо кафе? — Закарая кимна, без да вдига поглед.

Махони излезе в коридора и се върна с две пластмасови чашки с някаква течност, която минаваше за кафе. Поне беше гореща. Постави едната пред Закарая.

— Цигара? — Предложи му току-що отворен пакет Марлборо.

Все още, без да го поглежда, Закарая взе една цигара и Махони със задоволство отбеляза, че ръката му трепери. Махони не беше пушач, но запали, за да прави компания на заподозрения. Няколко минути пушиха мълчаливо.

— Изпий си кафето, докато все още е горещо, господин Закарая — подкани го Махони. — Нощта беше много дълга, нали?

Закарая кимна мрачно и отпи от кафето си.

— Слушай, приятел — заговори Махони няколко минути по-късно. — И аз си имам проблеми с жените. Зная как е. Могат да те чукат, докато обезумееш напълно. — Той въздъхна дълбоко. — Имах една приятелка… ама беше страхотна, казвам ти! Нали знаеш как е при нас, ченгетата — работим извънредно, на смени, също като в някое предприятие. Оказа се, че когато аз работя нощем, и тя не стои без работа. Труди се със съпруга на най-добрата си приятелка. Разбираш ли какво искам да кажа? Човек просто не може да им прости такова нещо, Закарая, нали? Не може да позволи да им се размине, нали? Това се отразява доста лошо на мъжката гордост. Зная го със сигурност.

Закарая не каза нищо и те продължиха да пушат мълчаливо.

— Чуй какво ще ти кажа, Закарая — приятелски продължи Махони. — Сигурно вече умираш от глад. Ще изпратя някой да купи нещо за ядене. След това двамата с теб ще си поговорим. Ще ми разкажеш за нея. — Той въздъхна дълбоко. — Готов съм да се обзаложа, че е била стопроцентова кучка. Тия жени никога не могат да оценят добрия мъж, който се грижи за тях.

Закарая го погледна напрегнато, после кимна.

— Наистина беше кучка. — Гласът му потрепери от ярост.

Махони се усмихна съчувствено.

— С някой друг ли се чукаше, човече? Това ли е? — Закарая кимна. Ръцете му се разтрепериха толкова силно, че едва държеше чашата. Махони се облегна назад и се загледа в него. Всеки момент щеше да се пречупи. Махони чувстваше, че го държи в ръцете си.

Поничките пристигнаха и Закарая лакомо изгълта една, без да вдигне поглед.

— Вземи си още една — подкани го Махони. — Вкусни са почти колкото на майка ми, италианката.

Закарая си взе още една, а после, между хапките, започна да разказва своята версия — каква кучка била тя, как той се грижел за нея, поддържал я, купувал й дрехи, храна…

— Хероин? — предположи Махони, спомнил си гноящите рани по ръката на момичето. Знаеше, че не след дълго тя сигурно щеше да пукне от свръхдоза, от натравяне или СПИН. А беше само на деветнайсет години. Махони изпитваше толкова силна омраза към копелето, седнало срещу него, че се изненада от факта, че Закарая не долавя чувствата му.

— Беше наркоманка — призна Закарая.

— И откъде взимаше пари, за да се боцка, а, приятел? — Махони се усмихна приятелски. Закарая с безразличие сви рамене.

— Продаваше се. Като всички останали.

— Човече, тези жени са страшна работа — възкликна Махони. — Обзалагам се, че не ти е давала парите, както е трябвало да прави, нали?

— Да. Точно така. Е, да, ама кучката започна да прекалява — извика Закарая, обхванат от внезапен гняв.

— Чуй, Закарая. — Махони се наведе през масата, доближи лице до лицето на заподозрения и се вгледа настойчиво в очите му. — Може да си имал основателна причина, за да я смачкаш с колата. Смяташ, че си го е заслужила. Ще сключа сделка с теб, приятел. Знаеш, че си го направил. И ние го знаем. Няма никакъв начин да заобиколим този факт. Но ако ми кажеш как се случи всичко аз ще направя всичко възможно да ти помогна. Може дори да помислим за някаква сделка. В края на краищата, ти ще ми кажеш как те е предизвикала, нали? Работила е за теб, пък не ти е давала спечеленото. Знаела е правилата, но е предпочела да харчи всичко за хероин. Нали?

— Даа — мрачно се съгласи Закарая. Гледаше навъсено и враждебно, но Махони бе сигурен, че обмисля предложението му. С ъгълчето на окото си зърна Бенедети, който надничаше през прозореца, но не му даде никакъв знак. Чакаше Закарая да проговори.

— Обещаваш ли да ме измъкнеш? — най-накрая попита Закарая.

Махони разпери ръце и тихичко отговори:

— Закарая, знаеш, че не мога да ти обещая това. Но ако ни кажеш истината, мога да ти обещая справедлив процес. Ще направя каквото мога за теб. Ще видя дали може да се стигне до споразумение, до намалена присъда.

— Да. Ами, тя си го просеше, нали така? — войнствено изписка Закарая. — Шибаната кучка си го търсеше, човече. Нали знаеш как е…

Махони даде знак на Бенедети и няколко минути по-късно той влезе, придружен от стенограф. Бенедети сложи още една чаша кафе пред Закарая и включи касетофона, а Махони побутна към него пакета Марлборо.

— Разкажи ни, човече — уморено рече Махони — за да можем след това всички да отидем да поспим.

Махони трябваше да се яви в съда в два часа. Случаят беше типично домашно убийство, извършено в събота вечер. Няколко месеца по-рано жената бе застреляла съпруга си в главата, докато той спял мъртво пиян в мизерното жилище, което наричаха свой дом. Когато Махони пристигна там, завари три дечица, всичките под седемгодишна възраст, сврени в ъгъла на единствената друга стая, скрили главите си под мръсно одеяло, за да не виждат какво се бе случило. Целите бяха покрити със синини, а майка им седеше безпомощно на един счупен люлеещ се стол, плачеше беззвучно, оставила пистолета в скута си. Съседите бяха извикали полиция, а Махони бе първият, пристигнал на местопрестъплението.

С тъжен и безнадежден глас жената му разказа, че съпругът често пердашел децата, а после открила, че започнал и да блудства с тях. Собственото й лице беше премазано от бой — посиняло око, разкървавена уста, липсващи зъби. Беше я бил в продължение на години, но когато започнал да тормози и децата, не издържала. Съседите потвърдиха думите й, а когато видя разтрепераните от страх деца, Махони изпита състрадание и съчувствие към жената. Сигурен беше, че и съдебните заседатели ще реагират като него. Надяваше се само съдията да не се окаже прекалено строг.

Той мразеше съдилищата, не обичаше да се мотае без работа и да чака да го повикат. След като свидетелства този следобед, той почака още малко, докато приключи делото. После посети съдебния лекар в градската морга, за да види дали е било аутопсирано подутото тяло, което извадиха от залива предишната нощ. Искаше да знае дали по тялото има дупки от куршуми, или човекът просто е бил пиян и се е удавил. Или пък си е ударил главата и е умрял още преди да падне във водата.

След като свърши, се отби в бара на Ханран, където завари някои от момчетата, приключили със смяната си, да пийват бира, докато обсъждат събитията от изминалия ден. Махони седна на бара и си поръча светла бира.

— Питате ли се понякога защо вършим тази работа? — изтощено промърмори той. — Мазохисти ли сме, или какво?

— Или какво е най-точното определение — мрачно отговори някой. — Кой друг, ако не откачалки като нас, би се захванал с подобна работа? Жена ми се оплаква, че не ме е виждала от седмици. Влизам вкъщи, а децата ми не могат да ме познаят. А аз им викам: Ей, вижте, аз съм вашият татко. Нали разбирате, онзи, дето ходи на работа, за да изкарва мангизи. А жена ми се обажда: Да, милички. Големите мангизи. По дяволите, Махони, струва ли си?

Махони си помисли за Закарая, напъхан зад решетките на две преки оттук, и за деветнайсетгодишното момиче, което бе отмъстено благодарение на него и Бенедети, които си бяха свършили работата. Спомни си облекчението, което се изписа по лицето на жената този следобед, когато съдията призна факта, че е била подложена на постоянен тормоз и е извършила престъпление, опитвайки се да предпази децата си. Беше я осъдил на една година условно и тя бе напуснала съда заедно с децата си. Махони бе готов да се обзаложи, че за пръв път от години насам тя вървеше с изправена глава, без да се страхува, че ще получи юмрук в лицето.

— Мисля, че работата си е добра. — На лицето му се появи доволна усмивка. — В добрите дни, естествено.

— Изглеждаш така, сякаш си имал много дълъг ден, Махони. И какво изобщо правиш тук по това време? Мислех, че тази седмица си нощна смяна.

— Да. Май забравих да си ида у дома. — Умората го връхлетя изведнъж и той си позволи да си спомни, че не бе спал вече двайсет и четири часа. Сбогува се с приятелчетата си и бавно се отправи към къщи, за да поспи няколко часа, преди да започне смяната му.

Беше под душа, като редуваше топли и леденостудени струи, които шибаха тялото му под всеки възможен ъгъл, с надеждата да се поободри малко, когато чу звъна на домофона. Спря водата, загърна една хавлия около кръста си и се приближи до апарата.

— Да?

— Махони? Фил Фостър съм.

Напълно беше забравил, че тя бе оставила съобщение на телефонния му секретар. Беше се върнала от Париж и щеше да мине да прибере котката си. Молеше го да й позвъни, ако е зает и посещението й го затруднява.

— Качвай се, докторе — отвърна той. — Но те предупреждавам, че не съм облечен. Мислиш ли, че ще можеш да понесеш гледката?

— Ще се опитам — кисело отвърна тя.

— Липсваше ми — рече й той, когато Фил влезе през вратата — все така красива, каквато я помнеше. Даже повече. — Нов ли е? — попита той, разглеждайки с възхищение червения блейзър, който бе облякла над бялата си тениска.

— Купих го в Париж.

— Виждам, че си послушала съвета ми. За цвета.

— И откъде си сигурен, че съм послушала точно твоя съвет? А не нечий друг? — Тя се усмихна нахално. Коко дотича, като мяукаше пронизително — както при всички сиамски котки, силният й глас изобщо не съответстваше на дребния й ръст. Фил я взе и я притисна към себе си.

— Внимавай, защото се скубе — предупреди я Махони.

— Не ми пука. Тя ми липсваше.

— А аз? Аз липсвах ли ти, докторе? — Той се ухили и пооправи хавлията.

Виждам, че просташкото ти чувство за хумор не се е подобрило, Махони — безмилостно го сряза тя. — Все още не знаеш как да се облечеш, когато очакваш дама.

— Хвана ме в крачка, докторе. Работих до късно и забравих за съобщението ти. — Той се поклони и я покани в стаята. — Моля да ме извините, доктор Фил Фостър. Настанявайте се и се чувствайте като у дома си, а аз ще направя опит да се приведа в по-приличен вид.

Фил се приближи до прозорците. Бяха широко отворени и вечерният ветрец нахлуваше в стаята. Тя подпря лакти на перваза и се загледа в някакъв голям кораб, вероятно лайнер, който прекосяваше тъмния залив, а светлините му искряха като звезди. Двете сиамски котки на Махони седяха в двата ъгъла на прозореца и душеха ветреца, който рошеше козината им. Дебелата тигрова котка спеше доволно на облегалката на един стол, провесила крака като леопард след обилно хапване. Красивият глас на Павароти, който пееше стара италианска песен, се носеше в нощта, а на голямата печка къкреше нещо апетитно и ароматно.

Фил се усмихна и се обърна да погледне Махони. Тук й харесваше. Жилището му приличаше на истински дом.

Той бе облякъл сини шорти, тениска с надпис Маконейко Джим и стари кецове.

— Поне избрах синьо, за да подхожда на очите ми — подхвърли той, забелязал развеселения й поглед. — Не се оплаквай, Фостър. Тази вечер е горещо, а и съм изморен. — Той се приближи до печката и разбърка спагетите. — И като говорим за умора, докторе, сенки ли забелязвам под очите ти?

— Да, и много приличат на тези под твоите очи — заяви тя, предизвикателно вирнала брадичка. — Току-що слизам от единайсетчасов полет от Париж. Как, по дяволите, искаш да изглеждам? Аз поне имам някакво извинение.

— Аз също — каза той — но не смятам да те занимавам с него. Ммм, а пък за миг си помислих, че имам повод за ревност. Реших, че може да си срещнала някой тип…

Тя въздъхна, но не се хвана на въдицата му.

— Благодаря ти, че се грижи за Коко, Махони. Чудех се дали ще я вземеш отново. Само за няколко дни през уикенда.

— Разбира се. — Не я попита нищо. Наля й чаша вино и започна да сервира спагетите. Седнаха на масата, а той й подаде парче сирене Пармезан и ренде.

— Не искаш ли да знаеш къде отивам?

— Естествено. Къде отиваш, докторе?

— О, няма значение — вироглаво отвърна тя, а след малко призна: — Спагетите са вкусни.

— Извинявай, но тази вечер ще минем без кулинарни изненади. Само чесън и пресен пармезан.

— И домашно приготвено сирене.

Той поклати глава.

— Това е деликатес на Форно. По-вкусни са от моите. И така, разкажи ми за Беа. Такова невероятно съвпадение — да попадне точно на вила Мимоза.

— Не вярваш ли в съдбата, Махони?

— Да, вярвам. Но вярвам и в съвпаденията. Едва ли щях да залавям толкова престъпници, ако не бяха съвпаденията. Ще се изненадаш, когато разбереш на колко съвпадения попадаме, когато вкараме доказателствата, с които разполагаме, в компютъра. А сър Томас Браун казва: Сигурно в живота на всеки един има някои познанства, прищевки на съдбата и неочаквани завои, които приписваме на Случайността, но в края на краищата, когато се вгледаме внимателно, откриваме в тях намесата на Божията ръка. — Той се усмихна. — Можеш спокойно да кажеш, че за мен съвпаденията са начин на живот, докторе.

— Аз предпочитам да мисля за тях като за съдба. Всъщност разполагаме с още едно убийство, върху което да разсъждаваш. — Тя му разказа историята за Мари-Антоанет Льоконт и съпруга й и онова, което бяха научили от френския журналист.

Махони дояде спагетите си, облегна се назад и отпи от виното си.

— Знаеш ли, ти си много хубава жена — заяви той без всякаква връзка с предишния им разговор.

— Махони! — В сапфирените й очи проблесна раздразнение. Той само се усмихна. — Дявол да те вземе, Махони! Разказвам ти нещо важно. За извършено убийство.

— Да — уморено кимна той. — Но не мога да направя кой знае какво по въпроса. Всичко се е случило преди много време. Освен това не съм упълномощен да работя там. Много по-важно в случая е какво се е случило с детето, с Джони.

— Бащата се върнал за него пет години по-късно. Според нас го е направил, за да е сигурен, че ще получи цялото наследство. Макар че това е могло да стане едва след като момчето навърши осемнайсет години.

— Или ако умре преди него.

Тя го погледна с изненада.

— Не бях помислила за това.

— И къде го е отвел?

— На Хаваите. Не съм сигурна на кой остров.

Махони сви рамене.

— Това трябва да е било, преди да бъдат обявени за щат. По онова време са имали свои собствени закони. Всичко е могло да се случи. Как се е казвал този човек?

— Взел името на съпругата си, заради завещанието на баща й, в което било поставено това условие. Най-често са го наричали Чужденеца. Изглежда, че никой не знае истинското му име. Махони въздъхна.

— Без име няма какво да проверявам. На Хаваите сигурно има стотици острови. Могъл е да изчезне много лесно, без да остави някаква следа. Особено в онези дни. Много хора са го правили. Но дали Чужденеца някога е предявил претенции над останалата част от богатството? Знаеш ли това?

— Още не знаем. Ник работи по този въпрос.

— Ник? — Махони въпросително вдигна вежди и тя се разсмя.

— Забравих да ти кажа, че Беа си има приятел. — Тя му описа Ник, каза му, че Беа е много щастлива с него, макар че мистерията около вилата не спира да я притеснява.

— Това вече е добра новина — усмихна се Махони.

— И поне за момента изглежда, че убиецът не е попаднал на следите на Беа.

— Смяташ ли, че има връзка между двете убийства, Франко? — с тревога попита Фил.

— Докторе, аз не съм ясновидец. Не разполагам с никаква следа, не зная нито едно име. На теория, ако използваме и законите за съвпаденията… да, биха могли да са свързани. Но всъщност не съм сигурен. Не зная. Дръж ме в течение на всичко, което Беа и Ник успеят да изровят. Може би в цялата тази бъркотия ще успея да открия нещо, за което да се заловя. Ще ми се обаче да не ставаше дума за нещо, извършено толкова отдавна. Аз се занимавам с престъпления, извършени в настоящето, докторе. Не в миналото.

Тя кимна.

— Това с Хаваите е толкова странно — отбеляза Фил. — В продължение на години изобщо не съм се сещала за тези острови. А сега, само в рамките на един месец, по два различни повода ми се налага да говоря за тях. — Тя срамежливо се усмихна на Махони. — Запознах се с един човек, който живее на Хаваите. Ще ходя там през следващата седмица. Покани ме на една малка ваканция.

— Човек, а? В края на краищата, май имам основание за ревност, а, Фостър?

Тя за миг си помисли за налудничавата ревност на Брад. После погледна Махони и се разсмя. Махони беше толкова искрен и прям, че би поставил всичките си проблеми на масата, редом със спагетите, за да бъдат обсъдени и изяснени. За разлика от Брад, който изпитваше съмнения и не споделяше мислите си дори и когато ставаше дума за нея.

— Запознахте се в Париж, нали? — попита Махони.

— Всъщност не. Срещнахме се в самолета.

— Значи някакъв французин е успял да ти завърти хубавата главица? — Той се ухили подигравателно и тя се изчерви. — Не се притеснявай, докторе — сухо додаде Махони. — Няма да се правя на ченге и да задавам въпроси.

— Нямам нищо за криене — отбранително заяви тя. — А и той е американец. Но има апартамент в Париж. Казва се Брад Кейн.

— Брад Кейн? — Махони се замисли за момент. — Къде съм чувал това име?

— По-вероятно е да си чувал за ранчото Каной. То е едно от най-големите в Щатите.

— И твоят човек го притежава, а?

Тя кимна.

— А следващата седмица ще го посетя. Ранчото.

— Късметлийка — пророни Махони, представил си сини небеса, плажове и ярки слънчеви лъчи, които покриват с бронзов загар красивото й тяло. — Аз май все пак ревнувам.

— Ще ти изпратя пощенска картичка — обеща тя и взе чантата си и Коко. — О, щях да забравя. Имам подарък за теб. — Фил му подаде един плик, пълен с малки торбички с билки и бурканчета с подправки. — От магазинчето на ресторант Мужен — осведоми го тя. — Не успях да ям там, но пък ти купих тези подправки. И не ме питай как минах край кучетата на летището. Сигурна бях, че ще ме арестуват за пренасяне на непозволени вещества.

— Те са умни животни и не биха направили такава грешка — рече той и помириса ароматните треви, изпълнен с доволство, че тя бе помислила и за него. — Следващия път ще те заведа там да хапнеш — обеща й той. — Ще почерпя.

Фил се разсмя, а той я изпрати до колата й.

— И това ако не е мислене в перспектива, Махони?

— Не си ли разбрала досега, че аз винаги мисля в перспектива? — Той се подпря на прозореца на колата и я погледна.

Фил се пресегна и леко го целуна.

— Махони, знаеш ли какво? Много си сладък — тя се засмя и потегли.

Махони въздъхна и погледна часовника си. Десет и половина. Толкова със спането. Какво от това, по дяволите! Ще подрани малко за смяната си в полунощ.