Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (5)

Глава 4

Махони се облегна на въртящия се стол. Намираше се в стаята на отдел Убийства на четвъртия етаж в сградата на полицейското управление и мислеше върху информацията, която току-що бе прочел за онази Джейн Доу, която бяха намерили в клисурата. Данните, с които разполагаха, не бяха много. Това поне бе сигурно. Многобройни рани, две фрактури на черепа, които може да са предизвикани от удар с тъп предмет. От друга страна, може да са в резултат от ударите в скалите.

После идваха следите от ухапване. Очевидно е вдигнала ръка, за да се предпази от нападението на кучето. А то несъмнено е било голямо.

— Вероятно става дума за ротвайлер или доберман — заявиха експертите, с които се бе консултирал. — Но не и питбул. Те имат различна захапка. А и никога не пускат, след като захапят веднъж.

Нима я бе нападнал някой бездомен ротвайлер? Гонил я е до ръба на пропастта, а тя, без да мисли, е отстъпила назад и е полетяла в бездната. Той поклати глава — не мислеше, че е станало така. С такова куче винаги имаше и човек. Той ли бе насъскал кучето срещу нея? Може би е възнамерявал да я изнасили, а след това да я убие?

Махони уморено сви рамене. Светът беше пълен с откачени типове. Всичко бе възможно.

Той още веднъж прегледа всички подробности. Все още не бяха идентифицирали жената. В болницата денонощно дежуреше униформен полицай и щом той все още нищо не бе докладвал през този ден, момичето вероятно продължаваше да е в кома. Никой не знаеше със сигурност дали ще оцелее.

Махони обмисли възможността за самоубийство и реши, че е изключено. Ако на някого му се прииска да се хвърли отвисоко в Сан Франциско, едва ли ще избере клисурата Митчъл.

Не, това си беше чист опит за убийство. Опит, благодарение на храстите, които бяха спрели стремителното й падане, и на чудесата на съвременната неврохирургия. Иначе щеше да си бъде истинско убийство. А Господ му е свидетел, че нищо не се доказва по-трудно от опит за убийство. Той чудесно знаеше, че в случая престъплението вероятно ще бъде заведено като и сериозно нападение. И в двата случая момичето губеше. Щеше да изгуби или живота си, или удовлетворението да изпрати нападателя си в затвора за много години.

Махони бутна стола назад, изправи се и се приближи до кафемашината. Пиеше кафето си черно без захар. Отпи, веднага си помисли, че го предпочита по-силно, но после реши, че предвид на количествата, които изпиваше всеки ден, досега да се е превърнал в трепереща развалина, ако кафето бе по вкуса му.

Махони беше едър мъж, на трийсет и девет години, фанатик на тема фитнес, който прекарваше всяка свободна минута в гимнастическия салон или бягаше по хълмовете. Беше участвал в два от маратоните в Сан Франциско и сега кроеше планове за маратона в Ню Йорк. Може би ще се включи през следващата година, ако успее да намери достатъчно свободно време, за да тренира, и ако успее да се отърве от навика да пие толкова много кафе. И въпреки това пристрастеността му към кафето беше за предпочитане в сравнение с пристрастеността на италианците от семейството на майка му, които пиеха повече грапа^[1] от всеки друг, когото Махони познаваше, но никога не падаха под масата. Или пък с алкохолните предпочитания на ирландската половина от семейството, от страна на баща му, които можеха да изпеят Галуей Бей в края на дълга нощ, без изобщо да фъфлят и да забравят думите.

Той се подпря на стената, отпиваше от кафето и наблюдаваше суматохата, която цареше в отдела в ранната петъчна вечер: дузина телефони звъняха едновременно, един алкохолик, сварил да се накваси рано-рано, ръсеше нецензурни мръсотии в килията за временно задържане, наблизо разпитваха някакъв мъж с празен и безизразен поглед, обезумели от притеснения родители настоятелно молеха да намерят сина им, тийнейджър, до тях стояха един заподозрян в умишлен палеж и някакъв младеж, обвинен в намушкване с нож. Махони си помисли, че всеки, който иска да стане ченге, трябва да има търпението на светец, но това бе нещо, за което не ги предупреждаваха в полицейското училище. Не ги предупреждаваха и за това, че полицаите не бива никога да приемат нещо за даденост. Не си спомняше колко пъти вече е потвърждавал истинността на тази максима. Защото, приятели, мислеше си той, докато си пробиваше път към бюрото, за да вдигне звънящия телефон, абсолютно нищо в истинския живот не е такова, каквото изглежда.

— Да? — Той се облегна назад, вдигна краката си на бюрото и притиснал слушалката между рамото и ухото си, продължи да отпива от кафето. — Коя лекарка? Тук ли е в момента? Добре, кажи й, че идвам веднага.

Махони отново прегледа бележките си. Някой си доктор Фостър бе определен от неврохирурга да помогне при възстановяването на Джейн Доу. До този момент Махони не знаеше, че става дума за жена. Той въздъхна, когато изведнъж осъзна коя точно е доктор Фостър. Жена, и много известна при това. Страхотно. Точно това му трябваше в напрегнатата петъчна вечер, и то когато работеше върху опит за убийство без никакви улики. Предполагаше, че той е един от малкото хора в тази страна, които никога не са я гледали по телевизията и не са чели нито една от книгите й. А и не виждаше как би могла да им помогне в този момент. Разбираше, че ако момичето излезе от комата, доктор Фил Фостър ще се опита да я предпази от въпросите му. А той знаеше, че има работа за вършене. И че ще иска да я разпита, възможно най-скоро, преди да е забравила всичко.

Реши да остави доктор Фостър да го почака малко. Да подложи дамата психиатър на малък тест. Да види дали тя ще успее да запази самообладание и дали няма да реши да се прави на велика пред обикновеното просто ченге.

Фил бе пристигнала в управлението направо от болницата. Неврохирургът я бе информирал, че Махони настоява да разпита момичето веднага щом тя излезе от комата, а Фил искаше да му обясни лично, че не бива да прави това. Поне не веднага. Тя крачеше по коридора, като нетърпеливо надничаше през стъклените врати към организирания хаос, който цареше зад тях. Помисли си, че обстановката малко й напомня за болницата — неочаквана порция от истинския живот, която я изтръгва от безопасността и сигурността на нейното внимателно планирано и контролирано ежедневие.

Нетърпеливо погледна часовника си. По дяволите, къде се губи този човек! Чакаше го вече десет минути, а бе изтощена от умора. Може би това се дължеше на факта, че бе наблюдавала как момичето се връща към живота — подобно на плувец, който изплува на повърхността от морските дълбини. Господи, какво облекчение бе изпитала! И последвалата тревога, обхванала я в момента, в който осъзна, че момичето не помни името си дори. Както и да е, Фил не спираше да благодари на Бог, че пациентката е жива, че двигателната й система функционира нормално, че разсъждава съвсем разумно, макар че за момента, напълно разбираемо при това, бе много притеснена и разстроена.

— Госпожа Фостър?

Тя се извърна и срещна типично ирландските сини очи на Франко Махони. Очи, които не се усмихват, забеляза тя. Протегна му ръка.

— Надявам се, че не прекъсвам работата, но бих искала да поговорим за вашата Джейн Доу. Жената от клисурата.

Погледът му се напрегна.

— Тя събуди ли се? Бях помолил да ме информират в момента, в който тя излезе от…

— И аз съм тук, за да ви кажа точно това, господин Махони.

— Детектив — поправи я той.

— Детектив Махони — въздъхна Фил.

Усещаше, че той ще създава проблеми. Освен това беше красив. Особено за жени, които харесват едри, тъмни мъже, с набола половиндневна брада. Беше висок около сто и деветдесет сантиметра, имаше широки рамене, тесен таз, а пистолетът се подаваше от кобура му. Черната му, гъста и леко вълниста коса бе сресана назад, имаше изваян нос, здрава челюст, широка, сговорчива уста, а в ъгълчетата на морскосините му очи се бяха образували бръчки, които подсказваха, че притежателят им често се усмихва. Макар че в този момент бе трудно да се повярва в това. Разговорът им вървеше към открита конфронтация, в това нямаше никакво съмнение.

— Тя дойде в съзнание преди около час. Разговарях с неврохирурга и той е съгласен, че е твърде рано да я подлагате на разпит. Момичето все още е много болно. И разстроено.

Махони въздъхна с раздразнение.

— Госпожо Фостър…

— Доктор Фостър.

Сините му очи проблеснаха подигравателно.

— Доктор Фостър. Сама разбирате, че сме изправени пред сериозен опит за убийство. Работата ми е да хвана извършителя на престъплението. Убиеца.

— Момичето не е мъртво.

— Евентуалният убиец — коригира се той, а в гласа му се прокраднаха нетърпеливи нотки.

— А моята работа е да й помогна да възстанови здравето си. Душевното си здраве, детектив Махони. Като оставим настрана значителните физически наранявания, които е претърпяла, тя е понесла и сериозна душевна травма. Ако, както вие предполагате, не става дума за обикновена злополука и някой наистина се е опитал да я убие, и сам можете да си представите през какъв ад преминава в момента, опитвайки се да си спомни.

— Опитвайки се да си спомни?

— Точно така, детектив, вашата Джейн Доу не си спомня дори собственото име.

— Исусе…

Той се отпусна в стола си, пренебрегвайки събеседничката си. Тя го изгледа с каменно изражение.

После се наведе над бюрото му и го дари с най-женствената си, умолителна усмивка.

— Съжалявам, детектив Махони, но става дума за доброто на момичето. Представете си, че тя беше ваша съпруга или дъщеря. Не бихте искали да се сблъска със суровите факти за случилото се, преди да се е възстановила достатъчно, за да понесе шока. — Тя тъжно сви рамене. — Тази млада жена страда от реакционна амнезия — загуба на паметта за събитията, предшестващи травмата. Причинена е очевидно от нараняванията на черепа, но аз съм сигурна, че душевната травма от нападението също играе определена роля. В подобни случаи паметта често се връща изведнъж. Може би утре сутринта тя ще си спомни всичко, може би ще настоява да ви разкаже всичко, да се добере до цялата истина. Ако това не стане, аз ще се опитам да й помогна. Междувременно ще ви помоля да бъдете търпелив с нас. Моля ви.

Той въздъхна.

— Добре. Щом така смятате.

Времената може и да се променят, с раздразнение си помисли тя, но не и мъжете. Или поне не всички.

— Предполагам, че сте права — неохотно призна той. — Но ще трябва да се съгласите, че и аз съм не по-малко загрижен от вас, доктор Фостър. Някой се е опитал да я убие. Ако тя умре, моята работа е да изправя този човек пред съда. А за да направя това, ще се нуждая от помощта й.

— Какво знаете за нея в този момент? Освен вероятната й възраст и външни отличителни белези?

— Мога да ви отговоря с две думи. Не много. Когато я намерихме, беше облечена с дънки Ливайс и бяла тениска. Наблизо бе намерен син кашмирен пуловер. И сандали.

Фил си спомни червения сандал, който висеше окаяно от пръста на момичето. Тя потрепери.

— Никакви бижута? Часовник, венчална халка?

— Само перлени обеци.

— Истински перли?

Той кимна.

— Малки, но истински. Така твърдят специалистите. Но пък тя би могла да ги е купила отвсякъде. Същото е с дънките и тениската. Кашмиреният пуловер няма етикет, а сандалите са френски. Скъпи, подобно на обеците и пуловера, но човек би могъл да си ги купи от всеки по-добър магазин в страната. Или даже във Франция Не намерихме дамска чанта. Претърсихме обстойно цялата клисура. Не открихме нищо. Не е постъпило съобщение за изчезнала жена, която да отговаря на описанието й. Отпечатъците от пръстите й не са картотекирани. Все още не се е появил никой, който да твърди, че я познава.

— Кажете ми тогава, Махони, кое ви кара да мислите, че някой се е опитал да я убие?

Той я изгледа продължително. В погледа му се прокрадваше раздразнение. После заговори преднамерено бавно, сякаш обясняваше нещо на дете:

— Клисурата е доста отдалечена от града и е нужна кола, за да се стигне дотам. Никаква кола не бе намерена на местопрестъплението. Тя не живее в района, така че не можем да предположим, че е излязла да разходи кучетата си. Значи е била заведена там насила и хвърлена в пропастта. Или, което ми изглежда по-вероятно, блъсната от билото.

— Не е била изнасилена. — Фил знаеше това от медицинския картон на момичето.

Той сви рамене.

— Може да се е съпротивлявала и онзи тип да е превъртял. Случва се. Много по-често, отколкото допускате — мрачно додаде той.

— Значи не разполагате с никакви улики?

— Никакви. Освен следите от ухапване. И онова, което самата тя би могла да ни каже.

— А това ни връща към причината, поради която пожелах да ви видя. — Тя отново му се усмихна и леко, типично по женски, сви рамене.

— Точно така — грубо рече той и се изправи, което беше знак, че тя трябва да си върви. — Разполагате с четирийсет и осем часа. След това ще поговорим отново и ще преценим какво можем да предприемем.

Изпрати я до вратата.

— Благодаря — саркастично рече тя, докато Махони отваряше вратата. — Благодаря за съдействието.

Той я изпрати с поглед, като не пропусна да забележи дългите й, стройни крака и поклащането на бедрата под черния костюм.

— Ей, Фостър — провикна се след нея. Тя се поколеба, после бавно се обърна.

— Обръщението е доктор — ледено процеди Фил.

— Да. Докторе. Зад ъгъла, точно до болницата, има един много приятен италиански ресторант. Може би бихме могли да отидем заедно, след като разпитам момичето. Да похапнем. Да сравним наблюденията и впечатленията си?

Тя се разсмя на мъжката му наглост.

— Е, благодаря за поканата, детектив Махони — отвърна му сладко. — Ще трябва да помисля и да преценя какво мога да предприема.

 

 

Фил се върна в болницата в осем часа на следващата сутрин, натоварена с цветя. Цяла нощ бе размишлявала върху онова, което вероятно се бе случило с момичето, озадачено се бе питала кое е то в действителност, притеснявала се бе защо все още никой не бе дошъл да я потърси. Нямаше разтревожена майка, която търси изгубената си дъщеря, нито съпруг, нито любовник. Нямаше колеги от службата, нито някоя приятелка. Момичето беше като невидимо — беше там, но никой не можеше да го види.

Тази съботна сутрин обаче пациентката си беше на мястото. Седеше в леглото и се хранеше. Фил изпита истински шок, когато видя обръснатата й глава, ярките белези, които преминаваха през целия й череп, все още натъртеното и подуто, но безусловно красиво лице.

— Браво! — възкликна Фил и се усмихна с неподправено удоволствие. — Днес изглеждаш страхотно. — Наведе се напред, целуна я по бузите и остави цветята в скута й. — За теб са.

Очите на момичето се разшириха от удоволствие. Тя вдигна букета и зарови нос в цветовете.

— Мимоза — прошепна тя. — Такъв божествен аромат. Усетих го, когато дойдох в съзнание за пръв път. Сигурно ти си ги донесла?

Фил забеляза, че момичето разпозна цветята, но не направи никакъв коментар. Седна до леглото и прие кафето, предложено й от сестрата.

— Как е пациентката ви? — попита Фил и благодари с усмивка за кафето.

— По-добре, отколкото можехме да очакваме, докторе. И сама виждате колко бързо се възстановява.

— Снощи се намирах в някакъв тунел. — Момичето с отчаяние погледна Фил. — Помислих си, че може би съм мъртва. Беше толкова тъмно и ужасно. Не можех да избягам. А после започнах да падам. Падах и падах в някаква пропаст и знаех, че никога няма да се измъкна оттам…

— Е, както виждаш, вече си сред нас. Било е само лош сън.

— Фил? — Момичето я погледна в очите. — Какво се е случило с мен?

Фил се поколеба, но съзнаваше, че трябва да й каже истината.

— Всъщност не е било само сън. Ти наистина си паднала. Търкулнала си се по склона на една камениста клисура. За щастие, там има много храсти, които са спрели падането ти. Те са спасили живота ти.

Момичето погледна надолу. Беше озадачено.

— Може би точно това си спомням… падането… непрекъснато мисля за най-различни неща, опитвам се да си спомня. Понякога успявам. Спомних си подробности от Сан Франциско — някои сгради и моста. Но не мога да се сетя къде живея. Спомням си вкуса на замразеното кисело мляко и зная, че не обичам сладолед. Помня, че харесвам червения цвят, но не зная дали имам червена рокля. Разпознавам аромата на Мимоза, но не помня къде съм го долавяла преди. Запомних теб, сестрите и лекарите от снощи, но не си спомням нито един човек от миналото ми. — Повдигна огромните си, изпълнени с уплаха, кафяви очи. — Какво ще правя?

Фил окуражително я потупа по ръката.

— Добре, а сега ме чуй. Ти излезе от комата само преди няколко часа. Минали са едва три седмици от нараняванията и операцията. Не е нужно да си спомняш каквото и да било точно в този момент. Така че престани да се тревожиш за това. Съвсем скоро ще си спомниш всичко. А дотогава съсредоточи вниманието си върху някои по-дребни неща. Помисли за книгите, които може би си обичала, за музиката, която си предпочитала, за любимите ти художници, за дрехите, които си обличала.

— Твоите дрехи ми харесват.

Фил се разсмя. Беше събота и тя не беше с работната си униформа. Носеше черни дънки, черни обувки, бяла риза и черно кожено яке.

— Особено колана. От Туксън ли е?

Фил я изгледа с изненада. Коланът беше ръчна изработка — черна кожа и тока от сребро и тюркоаз.

— От Санта Фе. — Беше доволна от този пробив. — Ти го разпозна.

— Да, предполагам, че е така. — Момичето изглеждаше изненадано и Фил се разсмя.

— Виждаш ли, паметта ти вече започва да се връща. — Фил се опитваше да я успокои.

— Някои неща просто изскачат без никакви усилия от моя страна. Сякаш през цялото време са си били в главата ми — рече момичето. — Като аромата на Мимоза и колана.

— Точно така става обикновено. А аз вече трябва да тръгвам. Не искам да те преуморя и да попреча на добрата работа на другите лекари.

— Фил?

Фил я погледна въпросително.

— Защо дойде да ме видиш? Щом не ме познаваш?

Фил се поколеба. Не искаше да й казва, че я е видяла по телевизията. Имаше и още една причина, която тя не желаеше да обсъжда с когото и да било.

— Бях в болницата, когато те докараха. Разтревожих се за теб. Аз съм психиатър и работя в тази болница три дни седмично.

Момичето се усмихна накриво.

— Психиатър. Е, предполагам, че съм попаднала точно при когото трябва. А ти си се сдобила с още една откачена пациентка, докторе. — Очите й се разшириха от изумление. — Доктор Фил Фостър? — възкликна тя. — Това си ти. Но ти си много известна.

— Ето, спомни си още нещо.

— Точно така — кимна момичето, доволно от себе си. — Има още нещо, което съм сигурна, че никога няма да забравя. Красивото ти усмихнато лице, което видях, веднага щом излязох от тунела на отчаянието.

Кафявите й очи преливаха от благодарност и Фил преглътна, опитвайки се да прикрие чувствата си.

— Радвам се, че бях до теб в този момент — тихо промълви тя. — Ще се видим по-късно, млада госпожице.

— Фил? — Почти бе преполовила пътя до вратата, когато момичето я повика. — Само още нещо. Имаш ли огледало? Искам да видя как изглеждам. Все още не мога да ставам от леглото, а в тази болница сякаш никой не носи със себе си джобно огледалце.

Фил се поколеба. Знаеше, че е опасно. Първо, защото момичето бе излязло от кома едва преди няколко часа. Второ, защото изглеждаше ужасно зле с натъртеното си, подуто лице и обръсната глава. И трето, защото съществуваше възможност тя внезапно да разпознае себе си и да си припомни случилото се. А все още бе прекалено рано за това. Шокът щеше да е твърде силен.

— Може би утре — обеща тя и й махна за довиждане. — Ще ти донеса огледало.